Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Сутринта на един понеделник лама Минжиар Дондуп ми каза, че посещението ни в Потала е насрочено за края на седмицата.

- Трябва да направим репетиция, представянето ни тряб­ва да бъде отлично.

Близо до класната ни стая се намираше малък храм, в който имаше статуя на Далай Лама в естествен ръст.

- Гледай ме, Лобсанг - ми каза ламата, - ще ти покажа какво трябва да правиш. Влизаш така - с наведени очи. Вървиш до тук, на около метър и половина от Далай Лама. Извади си езика, за да го поздравиш, и се поклони. Един път, два пъти, три пъти. На колене, с наведена глава поставяш шалчето около краката му по този начин. Изправи се, като държиш главата си наведена, за да може Той да сложи едно шалче на врата ти. Брой до десет, за да не се покажеш нетърпелив, после се изправи на краката си и върви заднешком до първата свободна възглавница.

Повтарях до него. Лекотата, с която той вършеше всич­ко, идваше от дългата практика.

- Преди да започнеш да вървиш заднешком - каза той, -огледай се дискретно и бързо, за да видиш положението на най-близката възглавница. Не трябва да се замотаеш и да си принуден да се преметнеш като клоун. Можеш да си счупиш врата! В такъв момент, когато човек е развълнуван, лесно може да се спъне. Сега е твой ред...Покажи, че си способен и ти да го правиш хубаво.

Излязох и ламата плесна три пъти. Аз се втурнах и той ме спря веднага.

- Лобсанг! Лобсанг! Това не е надбягване! Хайде, върви по-бавно. Регулирай вървенето си, като си казваш: Ом-ма-ни-пад-ме-Хум. Така ще влезеш като млад свещеник, пълен с достойнство, а не да тичаш като кон при надбягване в до­лината Щанг-По.

Новото ми представяне беше "по-достойно"! Като доближих статуята, паднах на колене и продължих да напред­вам, като поздравявах по тибетски - с изваден език. Трите ми поздрава сигурно бяха съвършени, бях горд! Но Боже мой, бях забравил за шалчето! Трябваше отново да изляза, за да започна церемонията отначало. Този път се държах правил­но и сложих шалчето на краката на статуята. Сетне тръгнах заднешком и успях без много трудности да стигна до една възглавница, върху която седнах в положението на Лотос.

- Да преминем сега към втория етап. Ще трябва умело да скриеш в ръкава си дървена купа, защото, щом седнеш, ще ти сервират чай. Тя се държи свита между ръкава и ръката до лакътя. С малко внимание може да остане на мястото си. Сложи я сега в ръкава на лявата си ръка и се упражнявай да влизаш, без да забравяш за шалчето.

Всяка сутрин, в продължение на една седмица ние репе­тирахме, докато накрая бях способен автоматически да пра­вя движенията. В началото, когато поздравявах, купата па­даше разбира се, с дяволски шум, но бързо успях да науча трика.

В петък трябваше да покажа какво съм научил на отеца Абат.

- Представянето ти прави много щастлив твоя учител, нашия брат Минжиар Дондуп.

На другия ден слязохме по хълма, за да идем в Потала. Нашият ламазри административно беше прикрепен към По­тала, въпреки че се намираше встрани от главните сгради. Носеше името "Храмът и Медицинско училище".

Нашият Абат беше единственият доктор на Далай Лама, положение, което никак не беше лесно, защото той не тряб­ваше да го лекува от болестите, а да го запази в добро здра­ве. Беше обаче отговорен и за най-малкото неразположение на своя височайши пациент. И все пак нямаше право да иде да го прегледа, когато смяташе за необходимо. Трябваше да чака да го повикат, когато Далай Лама се разболее.

Но през онази сутрин не мислех за грижите на отеца Абат, моите ми стигаха. От подножието на хълма поехме в посока към Потала сред тълпа от вдъхновени туристи и поклонни­ци. Хора идваха от всички краища на Тибет, за да видят жи­лището на Най-дълбокия - име, което даваме на Далай Лама. Ако можеха да хвърлят поне един поглед върху него, те си отиваха с чувството, че са били възнаградени стократно за умората от дългите им пътувания. Някои поклонници бяха пътували с месеци, за да могат да поздравят Светията на свет­ците. В тълпата се намираха фермери, благородници, овча­ри, търговци и болни, които се надяваха да се излекуват в Ласа. Те задръстваха пътя, защото всички обикаляха Потала, марширувайки от девет километра. Някои вървяха на четири крака, други се просваха на земята, ставаха и отново се просваха. Болните и недъгавите напредваха, като се под­пираха на патериците си или бяха придържани от приятели. Навсякъде амбулантни търговци предлагаха чай с масло, приготвен на малки мангали, и разни други храни. Можеха да се купят талисмани, "благословени от едно свето Превъплъщение". Старци раздаваха напечатани хороскопи на наивниците. По-встрани весели амбулантни търговци се опитваха да продават малки каменни колела - "спомени от Ласа". Обществени писатели раздаваха срещу заплащане сви­детелства, че клиентите им са посетили Ласа и всички свети места. Ние минахме между тях, без да се спираме, защото мислехме само за върха.

Резиденцията на Далай Лама се намираше на самия по­крив на Потала, защото никой нямаше право да живее по-високо от него. Огромно каменно стълбище, което е по-ско-ро улица, води до нея. Много от високопоставените чинов­ници го изкачваха качени на кон, за да си пестят силите. Срещнахме много от тях по пътя ни. Бяхме вече много нави­соко, когато лама Минжиар Дондуп се спря.

- Виж старата ти къща - ми каза той, като я сочеше с пръст. - Слугите нещо бързат из двора.

Погледнах я. Предпочитам да не кажа нищо за вълнени­ето, което изпитах. Майка ми се приготвяше да излезе със свитата си. И Цу беше там. Но защо? Това, което си помис­лих тогава, трябва да остане скрито в сърцето ми.

Потала е независима община, построена върху една мал­ка планина. Там се разглеждат всички афери - и религиозни, и временни - в Тибет. Тази сграда - или по-точно тази група от сгради - е сърцето на страната, предмет на всички мисли и извор на всички надежди. Вътре, зад оградните стени, в къщите на Съкровището има златни кюлчета, безброй тор­би със скъпоценни камъни от най-дълбока древност. Сградите са на около три века и половина и са били изградени върху основите на стар палат. Някога една крепост се е възви­шавала над планината, която е от вулканичен произход и във вътрешността й има огромна пещера с много проходи. Един от тях води до езеро. Само няколко привилегировани са го виждали или знаят за него.

Но да се върнем към изкачването ни по стълбището в светлото утро. Отвсякъде чувахме дрънкането на колелета­та за молитви - единствените колела, които съществуват в Тибет. Причина за това е едно старо предсказание, според което мирът ще напусне страната ни, когато те се появят в нея. Стигнахме върха. Като видяха Водача ми, колосите, ко­ито бяха на стража, отвориха позлатената врата.

Продължихме пътя си до покрива, където се намираха гробовете на предходните превъплъщения на Далай Лама и личната му резиденция. Голяма завеса от вълна на як и с цвят на кестен скриваше входа. Тя беше отместена и влязохме в голям хол, който се пазеше от порцеланови зелени дракони. Разкошни тапицерии, които изобразяваха религиозни сце­ни и стари легенди, покриваха стените. Върху ниски маси бяха разположени предмети, способни да зарадват сърцето на колекционер: различни статуйки на нашите богове и бо­гини, много фино украсени. Върху етажерка близо до един от входовете, скрит от завесата, се намираше Книгата на знат­ните. Силно ми се поиска да я отворя и да прочета името на семейството ми, за да повиша самочувствието си! Този ден на едно такова място се почувствах необикновено малък и незначителен. Бях само на осем години, но вече нямах илю­зии и се питах какви ли бяха причините, които накараха първата личност на страната да ме вика при себе си. Знаех, че една подобна среща беше нещо изключително и според мене можеше да става дума само за повече работа, за повече учене и изпитания.

Един лама, облечен в черешовочервено расо и с една зла­тиста звезда, бродирана на раменете, разговаряше с лама Минжиар Дондуп. Той изглежда наистина беше добре по­знат в Потала. А също така и навсякъде другаде, където оти­вах с него.

- Негово Светейшество е много заинтересуван и иска да му говори - дочух аз.

Водачът ми се обърна към мене:

- Дойде моментът да се представиш - ми каза той, - ще ти посоча вратата. Като влезеш, кажи си, че репетираш, както го прави през цялата седмица.

Хвана ме за раменете и ме заведе пред една врата, като ми говореше на ухото:

- Не трябва да се безпокоиш...Хайде, сега влез.

- Потупа ме по рамото, за да ме успокои, и остана да ме гледа. Аз влязох. В дъното на огромна стая стоеше Най-дълбокият, тринадесетият Далай Лама.

Седнал на копринена възглавница с цвета на шафран, той беше облечен в обикновените дрехи на ламите, с изклю­чение на голяма жълта шапка, чиито краища стигаха до ра­менете му. Остави настрана книга. С наведена глава преся­кох стаята. Като стигнах на два метра от него, паднах на колене, поздравих го три пъти и поставих на краката му коп­риненото шалче, което ламата Минжиар Дондуп ми беше дал. В отговор Най-дълбокият се наведе към мене и постави неговото на китките ми, не на врата, както беше обичаят. Почувствах, че ме обзе силно безпокойство при мисълта да вървя заднешком до най-близката възглавница, защото бях забелязал, че всичките бяха много далече. Далай Лама про­говори за първи път:

- Възглавниците са много далеч, за да вървиш заднеш­ком. Обърни се и иди да си вземеш една, за да можем да раз­говаряме.

Бързо се явих пред него с една възглавница.

- Постави я срещу мене и седни - ми каза той. Когато се настаних, той отново взе думата:

- Разказаха ми изненадващи неща за тебе, момче. Ти си роден с ясновидство и тази способност е била развита с от­варянето на Третото око. Имам досието с последното ти пре­раждане, както и предсказанията на астролозите. Отначало животът ти ще бъде тежък, но увенчан с успех. Ти ще пъту­ваш по целия свят, ще видиш различни страни, за които не си и чувал да се говори. Ще видиш смъртта, развала и жес­токост, която надминава всяко въображение. Пътят ти ще бъде дълъг и мъчителен, но успехът ще дойде накрая, както ти е предсказано.

Защо ми казваше това, което знаех наизуст от седмата ми година? Знаех също, че след като съм учил медицина и хирургия в Тибет, щях да започна отново да уча в Китай. Но Най-дълбокият продължаваше да говори. Казваше ми да внимавам. Не трябваше да давам доказателства за из­ключителните си способности, нито да засягам въпросите за съществото и душата, когато щях да бъда в Западния свят.

- Ходил съм в Индия и в Китай - каза той. - В тези страни е възможно да се разговаря за Висшите реалности, но видях и много хора, дошли от Запад. Те нямат същото чувство за стойностите като нас, те обожават търговията и златото. Учените' им казват: "Покажете ни душата. Покажете ни я, за да можем да я пипнем, да я претеглим, да знаем как реагира на киселините. Посочете ни каква е молекулната й структу­ра, химическите й реакции. Доказателство, доказателство, трябва ни доказателство" - ще ти кажат те, без да ги е грижа, че със своето отрицателно поведение, с подозрителността си те губят всички шансове да получат доказателството, което толкова искат... Но ни трябва чай.

Той удари леко по един гонг и даде заповед на монах, който бързо се върна с чай и продукти, внесени от Индия. Докато се хранехме, Най-дълбокият ми говореше за Индия и за Китай. Каза ми, че иска да работя здраво и че ще подбе­ре учителите ми с такава цел. Неспособен да се въздържа, неочаквано казах:

- Никой не може да бъде по-учен от моя учител рамата Минжиар Дондуп!

Далай Лама ме погледна и...избухна в смях. Вероятно никой не му беше говорил с такъв тон и още по-малко - едно момче на осем години. Изглежда моята спонтанност му ха­реса.

- Значи според тебе Минжиар Дондуп е хубав човек? Кажи ми наистина какво мислиш за него, малко петленце за борба?

- - Повелителю - отговорих аз, - вие ми казахте, че спо­собността ми за ясновидство е изключителна. Тогава лама­та Минжиар Дондуп е най-хубавата личност, която съм сре­щал досега.

Далай Лама пак започна да се смее и удари върху гонга до себе си.

- Покани Минжиар да влезе - каза той на ламата, който ни сервира.

Ламата Минжиар Дондуп влезе и поздрави Най-дълбо­кия.

- Вземи възглавница и седни, Минжиар - каза Най-дълбо­кият. - Твоят малък ученик ми говори за тебе. Аз съм напълно съгласен с него.

Водачът ми седна до мене и Далай Лама продължи:

- Ти прие да поемеш пълна отговорност за възпитанието на Лобсанг Рампа. Организирай ученето му както намериш за добре. Можеш да ми поискаш разрешителните писма, от които имаш нужда. Ще виждам Лобсанг Рампа от време на време.

Той се наведе към мене:

- Добър избор си направил, момче - каза той. - Твоят Водач е стар мой приятел от годините на младостта ми и е истински учител по окултните науки.

След като си разменихме още по няколко думи, станах­ме и поздравихме за довиждане. По лицето на Минжиар Дон­дуп отгатнах, че дълбоко в себе си беше много доволен от мене и от впечатлението, което бях направил.

- Ще останем няколко дни тук - ми каза той - и ще посе­тим някои тайни места на тези сгради. Под долните им ета­жи съществуват коридори и стаи, в които от два века насам никой не е стъпвал. Там ще научиш много неща от история­та на Тибет.

Един от ламите, които бяха на служба при Далай Лама -нямаше никой с по-голям ранг от неговия в резиденцията му, - дойде и ни съобщи, че имаме запазени две спални на самия покрив на Потала. Той ни заведе. Изгледът, който се откриваше към Ласа, ме възхити.

- Негово Светейшество ни даде инструкции - ни каза ла­мата, - че можете да се разхождате както намерите за добре и всички врати ще ви бъдат отворени.

Моят Водач ме посъветва малко да си полегна. Раната на лявото бедро още ме наболяваше. Страдах и вървях, накуцвайки. По едно време даже си мислех, че ще остана сакат до края на дните си. Полежах около час. Моят Водач ми до­несе чай и храна.

- Ето с какво ще се позасилиш малко, Лобсанг - ми каза той. - Тук храната е хубава, да се възползваме.

- Нямаше нужда да ме подканя, за да се подчиня. След като свършихме, той ме заведе в стая на другия край на по­крива. За моя голяма изненада видях, че нямаше намазани с олио платна на прозорците: нямаше нищо, но нищо, което все пак беше видимо. Протегнах ръка и пипнах това нищо внимателно. Беше студено. Студено почти като лед и се хлъзгаше. Внезапно ми просветна: стъкло! Преди това нико­га не бях виждал стъклени прозорци. Наистина ние получа­вахме счукано ситно стъкло за борбите с хвърчилата, но то беше дебело и непрозрачно. Още повече - беше цветно, до­като това тук...беше светло като водата.

Но това не беше всичко. След като отвори прозореца, лама Минжиар Дондуп взе медна тръба в кожен калъф, коя­то много приличаше на тромпет "без глава". От тръбата из­вади четири парчета, които се вмъкваха едно в друго. Като се смееше на учудения ми вид, той опря единия край на про­зореца, а другия доближи до лицето си. "Ще свири!" - по­мислих си аз. Но вместо да духа, той си залепи окото.

- Сложи дясното си око тук, Лобсанг - ми каза той след { няколко манипулации, - и затвори другото.

Подчиних се и за малко да припадна от изненада, когато в тръбата видях конник, който идваше към мене. Скочих настрана и се огледах объркано. В стаята нямаше никого ос­вен моя Водач, който се превиваше от смях. Гледах го с не­доверие. Да не ме беше омагьосал?

- Негово Светейшество каза, че сте учител по окултизъм - казах аз, - но нужно ли е да правите смешен ученика си?

Въпросът ми го разсмя още повече и той ми направи знак да гледам отново. Подчиних се с малко страх. Той премести леко тръбата така, че очите ми откриха друг спектакъл. Вече наблюдавах през далекоглед, първия в живота ми. Никога няма да забравя човека на кон. Често си мисля за този случай, когато срещна западен човек, който не иска да вярва в съществуването на окултни явления. "Това не е възможно" -казва той. През този ден конникът и на мене ми се стори "невъзможен"! Дали Дал ай Лама беше донесъл от Индия няколко далекогледа и обичаше да си служи с тях, за да на­блюдава пейзажа? Пак в Потала се видях за пръв път в огле­дало, без да позная ужасното същество, което се отразяваше в него - момче с блед тен и тясно чело, по средата на което минаваше широк червен белег, и чийто нос беше безспорно изпъкнал. Вече се бях оглеждал във вода, но картината беше неясна, докато тази...беше много ясна според мене. Оттога­ва без вълнение се оглеждам в огледалото.

Може би ще си помислите, че без стъклени прозорци, без далекогледи и без огледала Тибет трябва да е една нео­бикновена страна, но народът ни нямаше нужда от този род неща. По същата причина не искахме и колелетата. Те слу­жат на скоростта и на така наречената цивилизация. Ние отдавна бяхме разбрали, че животът в света на бизнеса е много забързан, за да има време човек да се занимава с не­щата на духа. Нашият физически свят се беше развивал бав­но, за да могат езотерическите ни знания да пораснат и да се развият. От хилядолетия ние сме проникнали в тайните на ясновидството, на телепатията и на другите клонове на ме­тафизиката. Напълно вярно е, че голям брой лами са спо­собни да седнат голи в снега и да го стопят само със силата на мисълта си, но това няма да стане, за да разсеят съмнени­ята си любителите на силни усещания. Лами, които са учи­тели по окултизъм, могат да се издигнат чрез левитацията, но те никога не си служат със способностите си, за да забав­ляват публика, която е малко или много наивна. Един учи­тел в Тибет трябва да бъде сигурен, че неговият ученик е нрав­ствено достоен за такива тайни. След като той е напълно сигурен в нравствената цялостност на ученика си, метафизи-ческите способности никога не се разпиляват, защото са по­верени на хора, които са достойни за това. В тези способно­сти няма абсолютно нищо магическо, те са просто резултат от прилагането на определени природни закони.

В Тибет някои имат нужда от компания, за да се усъвър­шенстват, докато други искат да бъдат откъснати от света. Последните отиват в отдалечени манастири, където живеят в килия на отшелник - малка стаичка, обикновено построе­на в склона на планината. Каменните стени понякога дости­гат до два метра, за да не може да влезе никакъв шум. Кога­то монахът реши да стане отшелник и се оттегли, входът се зазижда. В тази каменна празна кутия той живее сам без свет­лина, без мебели, без нищо. През отвор наравно със земята един път на ден той получава храна. През отвора не прониква ни звук, ни светлина. Първият му престой трае три годи­ни, три месеца и три дни. В това време той медитира върху природата на живота и върху живота на човека. Физическо­то му тяло не бива под никакъв предлог да напуска килията. Един месец преди края на затворничеството му на покрива на килията му се пробива дупка, която пропуска слаб лъч светлина. Постепенно дупката се разширява, за да могат очи­те на отшелника да свикнат с дневната светлина. Ако не се направи това, той ще ослепее още щом излезе от килията си. Много често става така, че само няколко седмици след като са били в света, тези отшелници отново се връщат в килиите си, където остават до смъртта си. Подобен живот не е нито стерилен, нито ненужен, както може да се помисли. Човекът е един дух, едно създание от друг свят, което, щом е освобо­дено един път от връзките на плътта, може да обикаля вселе­ната и да бъде полезно чрез мислите си. Мислите, както ние в Тибет го знаем, са вълни от енергия. Материята е конден­зирана енергия. Мисъл, която е внимателно насочена и час­тично сгъстена, може да премести предмет. Насочена по друг начин, тя може да стигне до телепатията, което позволява на една отдалечена личност да направи определено нещо. Защо да е трудно да ми повярвате, след като всички нами­рат, че е нормално човек с помощта на микрофон да ръково­ди приземяването на самолет, въпреки че има мъгла и види­мостта е нулева? С малко тренировки и при условие, че не е скептичен, човек може да ръководи тези приземявания чрез телепатията, вместо да използва машина, която може да се повреди.

Моето езотерическо възпитание не съдържаше дълго затворничество в пълна тъмнина. То се осъществи по един метод, предназначен за по-голямата част от тези, които имат призванието да бъдат отшелници. По заповед на Далай Лама трябваше да следвам тренировка във функция на точно оп­ределена цел. Бях обучен по особен начин и чрез хипнотизма - неща, които не могат да бъдат разгледани в книга като тази. Достатъчно е да кажа, че получих повече познания от по-голямата част от отшелниците, такива, каквито те полу­чават през целия си дълъг живот. Моето посещение в Пота-ла беше свързано с тази тренировка, но към това ще се върна по-нататък.

Далекогледът ме омагьосваше и често го използвах да гледам места, които познавах от по-рано. Ламата Минжиар Дондуп ми обясни принципите до най-малките детайли и раз­брах, че това нямаше нищо общо с магията и че става дума за прилагане на някои природни закони.

Не само че всичко ми беше обяснено, но и ми се казваше защо това или онова става. Никога не можех да кажа:

- О, това е магия!

Защото бях посветен в законите, които бяха приложени. Веднъж по време на същия престой в Потала моят Водач ме отведе в напълно тъмна стая.

- Стой тук, Лобсанг - ми каза той, - и гледай бялата сте­на.

Угаси пламъка на маслената лампа и намести капака на прозореца по определен начин. Изведнъж обърнатата кар­тина на Ласа се появи на стената! Извиках от изненада, ко­гато видях, че мъже и жени вървят с главата надолу. Внезап­но картината потрепера и зае нормалното си положение. Обяснението за "пречупването на светлинните лъчи" се до­бави към моята озадаченост...Как е възможно да се пречуп­ва светлината? Бяха ми показвали как делви и гарафи могат да бъдат счупени от една безшумна свирка, нещо, което ми се стори много просто и не заслужаваше и секунда повече да се размишлява, но това пречупване!

Нищо не бях разбрал до момента, когато моят Водач донесе от съседната стая специален апарат, направен от лам­па и различни пластинки, които служеха да скриват светли­ната. Тогава успях да видя въпросното пречупване и това беше краят на моите изненади.

Таваните на Потала бяха претъпкани с прекрасни ста­туи, стари книги и възхитителни стенни рисунки, изобразя­ващи религиозни сюжети. Много малкото западни хора, ко­ито са ги видели, намират, че са неприлични. Често пъти те представляват мъжкия дух и женския дух, интимно прегърна­ти. Но духовете им не са непристойни и нито един тибетец не може да се излъже. Двете голи прегърнати тела символи­зират екстаза, който се ражда от връзката на Познанието и Правия живот. Признавам, че бях ужасен, когато за пръв път видях, че християните обожават като символ на своята ре­лигия човек, измъчван и прикован на кръста. Жалко е наистина, че съдим да другите в зависимост от личните си убеж­дения. От векове в Потала за Далай Лама почти отвсякъде пристигаха подаръци. Те се намираха в специални зали, в които прекарвах прекрасни часове, когато ги гледах и опоз­навах благодарение на психометрията дълбоките намерения на дарителите. Това беше истинско учение за човешките под­буди. След като определях какво впечатление ми беше на­правил даден предмет, Водачът ми с помощта на една книга ми разказваше историята му от създаването до наши дни. Бях очарован, защото го чувах все по-често да ми казва:

- Браво, Лобсанг, прогресът ти е неоспорим.

Преди да напуснем Потала, посетихме един подземен тунел. Другите щели да ми покажат по-късно. Снабдени с горящи факли, минахме покрай скалисти стени по едно без­крайно стълбище. Научих, че тези тунели са от вулканични изригвания, станали преди много десетки векове. По стени-; те видях необикновени геометрически лица и рисунки, представящи сцени, които не разбирах. Бързах най-вече към езерото, за което бях чул да се говори, че се намира в края на_; един от тунелите и че се простира на много километри. На­края проникнахме в тунел, който постепенно се уголемяваше, докато сводовете потънаха в тъмнината извън обсега на факлите. След стотина метра стигнахме до водата, но вода, която не бях виждал никога преди това. Тя беше топла и черна, беше просто невидима и вместо да гледаме езеро, имахме впечатлението, че гледаме в черна дупка без дъно. Никаква гънка на повърхността, никакъв шум не наруши мълчание­то. От факлите тъмните скали, на които се намирахме, про­блясваха. Приближих се и видях, че скалата съдържаше ши­рока златна нишка от пет до седем сантиметра. Някога ви­сока температура беше започнала да я топи. Златото беше потекло като восък на свещ и сетне се беше втвърдило.

Ламата Минжиар Дондуп наруши мълчанието:

- Това езеро отива до реката Щанг-По, на около шейсет километра оттук. Много отдавна смели монаси построили сал и се откъснали от брега, снабдени с факли и къси гребла. Гребали километри по непознатите води и стигнали до мяс­то, където подземието се разширявало. Стените и сводът били невидими. Те продължили да се носят, без да знаят в каква посока да тръгнат.

Докато го слушах, виждах сцената, като че ли бях на сала с монасите.

- Били се загубили - продължи ламата - и не можели да се ориентират. Изведнъж салът им остро се отклонил, факлите им угаснали от силен вятър и се намерили в пълна тъмнина. Помислили, че ноктите на Водните демони са хванали сала им. Завързани с въжета за сала, те се въртели в тъмнината изнемощели и болни. Движели се така бързо, че малки вълнички обливали сала и ги измокрили до кости. Салът им напредвал все по-бързо и по-бързо, като че ли безмилостен великан ги тикал към сигурна смърт. Колко време е траело това, те не знаели, защото били загубили представа за вре­мето. Нямало никаква светлина и мракът бил като черен блок, какъвто никога не е имало на повърхността на земята. Чули скърцания и търкания...преди да бъдат довършени от силни удари и смачкани от силен натиск. Салът се обърнал и те били изпратени на дъното. Някои от тях едва успели да си поемат въздух. Другите - нямали този късмет. Оцелелите видели слаба пречупена зеленикава светлина, която посте­пенно се увеличавала. Носени и въртени от водата, изплува­ли до блестящо слънце.

Монасите успели да стигнат до брега, но били полуживи, покрити с рани и кръв. Трима от тях били изчезнали, без да оставят следа. В продължение на часове те лежали на зе­мята между живота и смъртта. Накрая един от тях събрал силите си и се огледал наоколо. От това, което видял, за малко щял да припадне. В далечината се издигала планината на Потала, а те били заобиколени от якове, които пасели в зе­лените прерии. Първата им мисъл била, че са мъртви и се намират в тибетското небе. Тогава чули шум от стъпки: един пастир се навел над тях. Бил дошъл да вземе плаваща отлом­ка от сала им, която бил забелязал отдалече. Когато успели да го убедят, въпреки парцаливите си раса, че са монаси, той се съгласил да иде за носилки в Потала. Оттогава много мал­ко хора са се разхождали по езерото, но се знае, че съществу­ват малки островчета отвъд осветената с факли част. Един от тях беше изследван. Това, което се намира там, ти сам ще видиш по време на посвещението ти.

Как бих искал веднага да тръгна със сал! Водачът ми, който не ме изпускаше от очи, избухна в смях.

- Да - каза той, - би било много забавно, но защо да се уморяваме, когато е толкова лесно да направим това изслед­ване "астрално"? Ти можеш, Лобсанг, и след няколко годи­ни ще си способен заедно с мене да изследваш езерото и да внесеш своя принос в познанието, което имаме. Но засега, момчето ми, ще трябва да учиш и да учиш. За нас двамата.

Пламъкът на факлите ни намаляваше и си помислих, че ще трябва да вървим, опипвайки като слепците. Когато по­ехме пътя обратно, си помислих, че трябва да сме били луди да не си донесем още факли. В същия момент лама Минжиар Дондуп извади от хубаво скрита ниша факли, които запали с последните пламъци.

- Тук имаме резервни - каза той, - защото ще ни е трудно да намерим пътя в тъмнината. Сега на път!

Изкачвахме се с мъка по наклонените тунели, като спи­рахме да си поемем дъх и да разгледаме рисунките по стена­та. Не ги разбирах. Като че ли бяха рисунки на великани, без да се говори за необикновените машини, които надми­наваха въображението ми. За сметка на това беше напълно ясно, че моят Водач беше свикнал с тези рисунки и като че ли се намираше у дома си в тези тунели. Като надушвах ня­каква тайна, изгарях от желание пак да се върна, защото не можех да чуя за тайна, без да се опитам да я разгадая. Как щях да чакам с години, за да се опитам да отгатна решение­то, след като на място имах възможност да го открия? За мене опасността нямаше значение. Гласът на Минжиар Дон­дуп прекъсна мислите ми:

- Лобсанг! Ти мърмориш като старец. След няколко крач­ки ще сме отново на дневна светлина. От покрива ще ти по­кажа къде някога монасите са излезли на повърхността на земята.

Когато стигнахме на покрива, той удържа на обещание­то си и на мене ми се поиска да измина шейсетте километра на кон, за да видя мястото отблизо. Но ламата Минжиар Дондуп ми каза, че няма какво повече да се види от това, което разкриваше далекогледът. Подземният вход на езеро­то беше много под равнището на водата и само няколко дървета, посадени по заповед на предходното Превъплъще­ние на Далай Лама, показваха къде е мястото.