Творбите от оригиналите са редактирани от поета Иван Докузов (носител на два поетични Оскара) и брата на Кръстьо Иван, направил и последна редакция

Той не отговори нищо. Отмина я бързо, без да я погледне.

След малко той изви в двора на една от крайселските къщи. Това беше дворът на Видулови, в който той прекарваше нещастните си детски дни.

Като се намери пред двора, той се спре. Избърса с двете си ръце измокреното от сълзи лице и очи, пое дъх, за да спре несдържания си плач и като помисли, че му се е наложил, той тръгна към вратата на малката порутена къщичка. Когато стигна вратата и протегна детската си ръчица да отвори, то чу изнемощелия глас на майка си: “Нема ли го още Видулчо”, но се наложи на плача си, натисна ключарката и отвори. Той влезе с наведена глава.

Майка му беше легнала на един край на стаята до стената, върху нечисти постелки. Другият край беше захванат от покъщен багаж. Близо до болната беше огнището, което не гореше сега, но зимно време служеше за печка. Подът не беше от дъски, а само от изравнена земя, на средата на който беше постлана една стара

разкъсана черга. Отгоре нямаше таван, а се виждаше направо покривът, през който винаги, когато имаше дъжд, капеше вода и разкалваше земния под.

Тая къща приличаше по-скоро на една твърде хубава колиба, отколкото на къща. Тя имаше всичко две мизерни стаички. В едната беше наблъскана цялата покъщнина, а в другата живееха, цялото петчленно семейство. Повече не можаха да станат, защото децата се разболяваха и умираха.

В ъгъла над главата на болната жена блещукаше малко кандилце, по което имаше наредени няколко икони. Изглеждаше, че майката на Видул беше набожна.

Щом като се отвори вратата, жената обърна главата си към нея. До нея бяха наколеничили Велкината майка и една стара жена – селска баячка. До нея беше също бащата на Видул.

Още се показа на вратата Видул и тя извика, правейки усилия да се повдигне, с плачевен треперещ глас: “Ела Видулчо! Ела, сине! Ела по-близо до мен да те видя,

че скоро не ще мога вече да те виждам, че ще останеш сираче, хубаво дете, така като малко птиче без майка”.

Видул още с влизането беше видял баща си, майката на Велка и баячката около майка си и тръгна засрамен към нея с наведена глава, като плачът му напираше отново.

Жените започнаха да утешават майка му с един тих умолителен глас: “Недей плачи, жено, какво си се развайкала, ти ще оздравееш и пак ще заживееш като по-рано, пак ще се радваш на децата и къщата си”. “Ах, никога не ще оздравея веч. Аз чувствам, усещам, че тая нощ ще умра. Не ще ми помогне никой”, каза болната с

един глас, в който личеше безгранична надежда за живот. Лицето й беше бледо и изпито, то беше мургаво и кръгло, което на бледата кандилена светлина сякаш светеше. Косата й беше разрошена върху възглавницата, навярно от мъка. Тя беше черна. Нямаше нито един бял косъм из нея, макар че беше измъчена повече от бащата, на когото косата беше почти побеляла. Тя беше на около 43 години. Видул й бе последното дете.

Когато Видул приклекна до нея, тя хвана ръката му, привлече я към себе си и се загледа в лицето му. Като видя плакалите му очи и пак насълзени, тя занарежда с още повече развълнуван глас: “ Ти си плакало, дете. О, знам, Видулчо, знам, сине, защо плачеш, знам, че сърцето ти подсказва, че ще загубиш майка си. Затова очите ти са пълни със сълзи”. Жените се разплакаха от това. Разплака се и бащата на Видул. Видул също избухна отново в тих, несдържан плач, над който вече беше изгубил сили да го задържа. Майката продължи още по-разгорещено, с един припевен глас:

- За тебе, Видулчо, за тебе, сине, ми е най-мъка на тоя свет. Бате ти Мирослав израсна вече. Той скоро може да се ожени, ще заживее друг живот и ще забрави миналото. Баща ти ще ахка, ще ахка, па ще свикне с новия живот. Аз ще отида на оня свет при твоето сестриче, сине, при Маргарита; ще отида при батко ти Стоян и при най-големия ти батко Киро, когото убиха на войната и ще се грижа за тех там, ами за тебе, Видулчо, за тебе, нещастно дете, кой ще се грижи!? Ще ходиш по чужди врати, по чужди къщи, с чужд хлеб ще израснеш, детето ми. Ще ти се карат, ще викат по тебе като по куче и ти ще търпиш и ще преглъщаш всичко! О, знам, знам каква е чуждата милостиня, знам как се расте на чужда къща, как е сладък чуждият хляб, колко са тежки хорските ругания. Знам колко нещастен ще бъде твоят път, дете, и затова плача и ми е най-мъка за тебе. Не ще има теб кой да те изпере и закърпи като майка. Не ще има кой да те милва и прегръща. О, знам аз как се расте без майка, без майчини милувки и прегръдки. О, аз ще гледам Видулчо, от небето как ще се мъчиш, как ще кукаш като кукувиче без майка. Но ще мога ли да ти помогна?! О, Боже, Боже, аз ли съм най-виновна, та мене най-жестоко наказваш? Какво съм ти прегрешила толкова, Божичко, та ме разделяш от децата, та правиш децата ми да бъдат сираци. Винаги съм живела по твоята воля, Божичко. На никого лошо не съм мислила, с никого не съм се скарала и никого не съм оскърбила. Никога не съм клюкарствала и никога не съм крала. Винаги съм ходила на черква, молила съм се, не съм пропускала нито една черква, нито един пост. Живела съм само по твоя воля, Боже, защо ме наказваш така.

Тука гласът й стана обвинителен:

- Не ти стигна единият ми син, когото взе преди осем години, Боже, не ти ли стигна и другият ми син - най-голямата ми рожба, та взе и малката ми хубава дъщеря. Не ти стигна и тя! Не ти ли стигна всичко това, Боже, та сега искаш да вземеш и мен и да оставиш децата ми сираци. Или ще протегнеш ръка и за тях! Боже!...Не си прав! Не наказваш тия, които живеят грешно, които лъжат и крадат, които хулят и убиват, а наказваш твоите си хора, Боже, които те почитат и обичат. Или и ти на тех можеш по-лесно, защото са по-слаби, а от грешниците и чорбаджиите се боиш. Защо ме наказва и наказваш, Боже, аз не съм грешница, пък и мъжът ми е прав като божа кравичка!

Тя каза това, сякаш за да увери Господа, който може би се съмнява в правотата й. - - Или изплащам стари грехове, Боже, на баща ми, на дедо ми и дедото на моя дедо... О. помня моя дедо, той беше добър и набожен човек. Лошо на никого не правеше!...А моят татко!... Моят татко беше истински светец, мравката не настъпваше. На лошото – с добро отговаряше. Всички го обичаха и почитаха като праведен и честен човек. По чужди къщи работеше, за да ни храни и отхрани. Обичаше ни и ни се радваше, но не ни се дорадва, помина се от мъки и неволи! Майка ми! Майка ми едвам я помня. Но тя също беше праведна и добра. Тя също ни остави сираци и не сме видели бел ден след нейната смърт. Осем деца бехме. Четири братя и четири сестри. Аз бех най-малката. Те беха всичките добри. Ожениха се. Ожених се и аз от чужда къща и заживях семеен живот. Тогава бехме всички заедно и си гостувахме. Обичахме се всички братя и сестри. Но когато настана войната, се разделихме. Те останаха в Гърция, а аз дойдох в България. Поставиха граница между нас и ние не можахме да се видим вече. Какво ли правят сега, живи ли са, здрави ли са, не знам. Братя и сестри!.. Те - гърци, пък аз – българка! Това направи границата! Но нищо, ако са гърци, те пак са ми братя и сестри, те пак ще плачат и жалеят за мен, ако се научат, че съм починала.

Току-що беше се поуспокоила, задълбочила се в своите спомени, ужасната мисъл, че се намира пред смъртта, на смъртното легло, отново я обзе и тя пак пламна в предишния огън на предсмъртието:

- О, ако се научат те, че техната сестра, че техната най-малка сестра, която много милваха, е болна на смъртно легло, ще дойдат да ме видят, ще дойдат и ще искат да ми помогнат, ще дойдат, за да поплачат от мъка на моя гроб. Но знаят ли??! Откъде ще знаят?! Кой ще им каже?! Пък и да знаят, могат ли да дойдат през границата?!... Ах, тая граница, пуста да опустее. Да опустеят домовете на тия, дето я прекараха. Тя ме раздели от братята и сестрите ми. Тя е виновна, сега пред мойта смърт да нема никой от тех при мене да видя! А-ах! Ни брат, ни сестра, ни братовчеди, ни никаква роднина! Каква жестока смърт! Да имаше поне некой от тех да видя, беше по-друго. Те щеха да се грижат за децата ми. Ще имаше кой да милее за тех. Щех да умра спокойно. Ами сега!... Ох , тая граница, отгде я измислиха да я поставят. Да се не види дано! Да опустее, що разделя братя и сестри, майки и деца.

Тя говореше за нея с такава злоба и гняв, че ако беше пред нея като живо същество, би я разкъсала в гнева си. Тя никога не беше говорила и клела с такава злъчност. Никога не беше толкова лоша и злобна, защото никога не беше заставала пред умиране. Тя никога през своя живот не беше.казала такива думи с толкова дълбоко чувство и вълнение.

Този момент я направи да види истината и да я изкаже с такива вдъхновени и трогателни думи, които никой друг, който не бе на нейното положение, не можеше да ги изкаже така, защото не може да чувства толкова силно дълбоката истина.

Жените слушаха изповедта на тая жена и хълцаха. Тая предсмъртна реч беше задушила и техните сърца и те бяха спрели вече да я утешават, защото виждаха, че не могат. Видул и баща му плачеха също.

Смъртта хвърляше вече първите белези на лицето й. Погледът й ставаше мътен. Ръцете й изстиваха, но тя продължаваше да нарежда със същите усилия и вълнение:

- Ах, Боже, ти нареждаш така, Боже. Ти ме раздели от братята и сестрите ми и ме измъчваш сега. Всичко става от твоя ръка. Но ти си неумолим, безжалостен и жесток, Боже!!

Тя не можеше да види, че богът който я измъчва е неправдивият живот, който наистина е такъв – неумолим и жесток.

- Аз не зная за какво съм виновна, Боже, и защо ме наказваш така! Моя ли вина или чужда изкупвам! Аз не съм виновна, Боже, защото откакто се помня човек, все страдам и винаги съм била правдива. Може би ти грешиш, Боже! Може би ти си виновен за толкова нещастия и страдания!!!..

После тя поспре за малко, сякаш е сгрешила нещо, и пак почна:

- Прости ми, Боже, че те оскърбявам, но аз имам право! Аз не съм виновна, защо ме наказваш?!

Убедена в това, че Бог винаги е прав и непогрешим и като не намери отговор на въпроса си “Кой е виновен и защо я наказва”, тя се обърна към мъжа си с един обвинителен поглед и занарежда отново:

- Колко пъти съм ти казвала, Атанасе, да бегаме от тая къща. Да я разрушим и да си направим друга, на друго место. Разправят, че тука некога хайдушки глави са сечени, че тука е текло човешка кръв и че на това место са мъчени и убивани хора, а ние тука свихме нашето гнездо и Бог ни се гневи и ни наказва. Откакто сме дойдели тука, хубав ден не сме видели. След мойта смърт не искам повече тук да живеете, защото Бог на вас ще излива своя гнев. Той вижда, знае и помни всичко. Вървете на друго место, търсете нов дом в друго село, но тука не искам да бъдете и да страдате повече. Бъдете по-далече оттук, но не ме забравяйте, недей забравяйте моя гроб.

Всички плачеха. Бащата на Видул при тия думи се почувства виновен и за да я утеши, преглътна за да спре плача си и заговори с тих глас, с който искаше да увери и себе си:

- Недей се тревожиш. Ти ще оздравееш. Мирослав ще дойде сега с фелдшера. Той ще ти помогне и ти ще оздравееш.

Но жената, усетила своя край, не се утешаваше, а отговори с повече разядосан глас и със същия плач:

- О, тоя Мирослав, защо го пусна да ходи за фелдшер, та да не мога да го видя пред смъртта си.

Бащата отговори със същия мек глас:

- Аз не го пусках, но той... не вярвал много на молитви и баяния. Но по-добре, фелдшерът ще дойде и ти ще оздравееш.

Жената се ядоса повече:

- Какво ще оздравея, бре човече, не виждаш ли, че угасвам или не вярваш. Какъв фелдшер може да ми помогне и да ме оздравее, когато ми е писано да умра. Кой може да върви против волята Божия... Яд ме е, че Мирослав не ме послуша и нема да го видя. Не мога да издържа, докато дойде. Аз исках всички тук да бъдеме, когато затворя за сетен път очи. Аз искам всички да ви гледам до последното ми издихание. Аз искам пред смъртта си да ми обещаете, че ще напуснете тая къща, че ще избегате оттук. Нека опустее това место, където толкова време страдахме. То е виновно.

Тя говореше това все така с плам и с едната ръка беше хванала ръката на Видул и я беше сложила до лицето си, а с другата го милваше по главата, като избърсваше от време на време сълзите му.

- Аз искам да не.... - продължи тя, но вратата се отвори и тя спря като обърна глава към нея. Всички обърнаха глави натам. Влезе един младеж със зачервено и изпотено лице. Той беше твърде висок и плещест. Лицето му беше голямо и сочно, челото – високо, носът – също голям и подвит като орлова човка. Големите му очи блеснаха в полумрака, но той беше смръщил чело и гледаше през вежди, сякаш се беше бил с някого навън. Това беше Видуловият брат Мирослав. Като го видя, майката въздъхна дълбоко, сякаш смъкнала товар от душата си и каза:

- Ела, Мирославе, ела тук. Аз искам всичките да бъдете край мене и да ви гледам. Той избърса изпотеното си лице с ръкава и тръгна с големи решителни крачки към нея. Всички го гледаха, но никой не се решаваше да го запита. Той се приближи до майка си и сложи голямата си ръка върху челото й. После се изправи и със същия смръщен поглед загледа умислено някъде в одимената стена. Лицето му пребледня. Такива бяха лицата на всички други. Те бяха спрели да плачат вече, само ръцете им трепереха. Те искаха всички да узнаят защо не е дойдел фелдшерът, но никой не се решаваше да попита. Старата баба баячка беше изредила всички лекарства, които имаше и беше изказала всички баяния, които знаеше, но резултат нямаше никакъв. Всичко вървеше зле. Най-после бащата запита с тих треперещ глас:

- Защо не дойде фелдшерът, сине?

Мирослав смръщи още повече вежди и заговори с един презрителен тон:

- Страх го било от разбойници. Идваше ми да го удуша. Дори и кон бех взел за него, но го било страх да върви нощем.

Майка му го прекъсна, вперила поглед в него, като беше спряла да плаче вече:

- Нема какво да се гневите, сине, човекът не е виновен, прав е, пък и по-добре, че така напразно щеше да идва, колкото да търси пари, а като нема, какво щехте да дадете.

Неочаквано тя преобърна няколко пъти големите си очи. Жените припискаха...”Боже, Боже!”...Надвесени над нея, започнаха да плачат всички. Мирослав, който имаше твърде сложен характер, задържа своя плач, но лицето му пребледня смъртно. След това тя задържа отворени очите си и каза с тих и бавен глас:

- Тука сте всички?...Моята се свърши.

Смъртта сякаш я предупреждаваше. Тя ги огледа и попита със същия угасващ глас:

- А къде е Араслану?! Нема ли го още?!

Бащата, като плачеше, побърза да отговори объркано с треперещ глас, сякаш искаше да й угоди:

- Той, той още пасе овцете, сигурно не знае.

Тя изгледа всички с един бавен поглед и заговори с отслабващ глас:

- Слушайте ме всички сега. Атанасе, Мирославе! Обещавате ли ми, ще ми се закълнете ли, че след мойта смърт ще напуснете тази къща?

Мирослав не беше изненадан от тези думи, защото той и по-рано чуваше майка му да казва, когато беше здрава, да напуснат своя дом и сега наведе само глава, обрулен от скръбта и нищо не каза, като големите му очи започнаха да се наливат

със сълзи. Бащата плачеше и прошепваше замъглено от скръб: “ Марио, Марио, на кого ни оставяш?” Тя пак започна:

- Обещавате ли ми?

Бащата побърза да отговори:

- Обещаваме, Марио.

Мирослав не отговори, защото плачът го превземаше и той измълча. Майка му го запита с още по-тих глас:

- Ти не искаш ли, Мирославе, да напуснеш тая къща, където сте страдали така? Не искаш ли да ми обещаеш?

Мирослав, който по-рано не се съгласяваше с майчиното желание, когато беше здрава, сега не удържа, избухна в плач със сълзи и произнесе:

- Обещавам, майко.

Последното й желание щеше да се изпълни. Тя погледна Видулчо с тъжен поглед и каза: “Видулчо никога не е бил против волята ми, той нема да откаже”. Тънкият, детски още плач на Видулчо изпълваше стаята. Страшният момент пристъпваше. Майка му прошепна пак с тих, бавен и замиращ глас:

- Искам да ми обещаете едно – че нема никога да се разделяте и да оставяте Видулчо сам, по чужди стрехи. Искам да не забравяте моя гроб, където и да бъдете, да идвате понекога и ми запалвате свещица. Помнете майка ви, знайте, че тя ви е обичала повече от всички майки.

Последните думи тя каза с пресеклив, бавен и толкова тих глас, че едвам се чу. После захлупи очи и затихна. Тя не можа да получи и чуе второто обещание. Забрави да поиска и причастие пред смъртта си. По-рано, когато беше болна, тя казваше често: “Да не забравите да ми донесете причастие, да се причестя преди да умра, защото ще ми се сърди Бог”.

Ридание изпълни стаята. Мирослав изгуби свяст и падна до нея. Баща му и Видул започнаха да го повдигат, плачейки, ужасени още повече. Той се свести и пак седна до майка си, безсилен като отровен. Риданието издигаше своя напев. Жените занареждаха тъжно със своя женски припев. Видулчо също отпусна своя глас, за да излива по-добре мъката си.

След половин час те бяха претръпнали и риданието затихваше от време на време. То започна да поглъща по малко от тяхната скръб и да ги извежда от страшните моменти на обезсвестяване. Надойдоха и други жени. Донесоха свещи и цветя. Видулчо сякаш се беше засрамил след това от жените и беше спрял да плаче с глас, а само хълцаше. Мирослав се беше опрял на стената и гледаше безнадеждно, сякаш беше обречен на смърт.

Някога той ходеше на турско училище. След това ходи и в прогимназия и му оставаше още малко да стане учител, но нещастията му попречиха. Той беше даровит. Всички го познаваха в училище, не само заради способностите му, а и заради буйството му, с което се отличаваше.

Опрял се на стената, той мислено се връщаше към своето минало и поглеждаше плахо към жестокото бъдеще, както то му изглеждаше в този момент.

Баща му беше снажен и приятен човек. Той имаше към петдесет години вече и всичката му надежда беше в двете деца. Сега изгубил ум, побледнял, плачеше и триеше сълзите си, приседнал до майка му. Кандилцето и свещите замигаха. Вътре беше все така тъжно и мрачно.

По едно време отвън се дочу глас по куче: “С-с-с-с-с-т”.

След това един весел гърлест смях “ха-ха –хо”. Никой не обърна внимание на това. Кой ли се смееше и то точно сега? След малко вратата се отвори, без чукане, като всякога, и влезе един остегнат в опинци човек. Това беше човекът, който се смееше. Косата му беше прошарена и лицето – ясночервено. Това беше Араслану, когото искаше да види Видулчовата майка. Той беше единственият брат на баща му, който не се бе оженил и живееха заедно. Той имаше около четиридесет години и макар косата му да беше повече побеляла, той изглеждаше по-млад. От ранно детинство до тая си възраст той беше винаги овчар. Видулчо беше тръгнал по стъпките му.

Когато отвори вратата и влезе вътре, той остана като гръмнат, защото не знаеше за създалото се положение. Той тръгна към мъртвата жена, заплака с глас като малко дете и се потопи в общото блато на скръбта.Видулчо, като намери опора на плача си, заплака отново, както и преди с пълен глас.

Вън животът си течеше като всяка друга вечер. Един славей, който всяка вечер пееше в зелените върби край близкото поточе, пееше и сега. Чуваха се последните затихващи песнички на селските момичета, които се прибираха вече по домовете си за сладък вечерен сън. Чухчи изчухкваха някъде в крайселските дървета. Жабите се гмуркаха и крякаха в застоялите води на крайселското поточе, сякаш се надпреварваха да пеят и хвалят с песните си пролетта. Селото утихваше и заспиваше в прохладния вечерен мрак. Понякога излайваше някъде куче и пак се стайваше, сякаш някой го смъмряше да не грози и нарушава покоя на тихата пролетна нощ. Лек пролетен вечерен вятър полъхваше, поразклащаше листата на дърветата, разнасяше аромата на цъфналите пролетни треви и стигаше до порутената Видулова къщичка. Той напираше леко и разтракваше малкото прозорче, сякаш чукаше и искаше да му отворят, за да влезе вътре и донесе свежестта и лекотата на хубавата пролетна вечер. Но то бе затворено и той стихна. Като че ли се изплаши от натъжените и плачещи хора вътре и побърза да избяга, за да не се натъжи. Славеят и малките момичетата, които пееха, чухчетата и жабите,

кучето и вятърът, заспиващите хора и птички в гнездата и всичко друго вън не искаше да знае за скръбта, която беше влязла в малката Видулова къщичка. Нищо и никой не искаше да знае за смъртта на неговата майка. Нищо и никой не искаше да заплаче за нея от дъното на душата си, така както плачеше Видул. Нищо и никой отвън не искаше да знае за плачещата му душа и разбитото му детско сърце.

Всичко заспиваше, унесено в люлките на пролетната нощ, за да се събуди от тъмно в зората на новия ден и отново да започне развиващият се живот. Само Видулчо, баща му и брат му не искаха да мислят за утре. Те плачеха, плачеха безнадеждно, защото тяхната скръб безмилостно браздеше сърцата им

II
Слънцето беше залязло вече. Сякаш то прорязваше небето с най-дългите си лъчи, изглеждащи като сребристи ивици, които успяваха да изпращат светлина на най-високите върхове, изглеждащи като позлатени, защото навсякъде вече – в

полето, в планинските усои беше паднал лек вечерен здрач, в пълен контраст на високите върхове, озарени от последните лъчи на скриващото се слънце.

От южното небе като огромни вълни се носеха напред бели кълбести облаци, които плавно и неусетно се разреждаха като войска, сякаш се готвеха за нападение. Бакърената им червенина изчезваше неусетно и те потъмняваха, като изгубваха своята белота и кълбовидност. В своето бавно разреждане те образуваха такива чудовищни и сякаш живи образи, на които всеки, който ги заглеждаше, им се любуваше. Едни се изправяха като мечки на задните си крака, прозяващи заканително устни, други ходеха като гърбати охлюви, като дрипави тичащи деца, като орли с огромни крила, трети се разкланяха и образуваха обширна гора, където, тръгнали на лов, се лутаха незнайни чудовища. Тези образи и фигури толкова бързо се променяха и превръщаха от едни в други, че едва ли някога човек е виждал и въобразявал нещо подобно в ума си. Те представляваха такава чудна живопис, че и най-великият художник не би успял да предаде цялата й същност.

Едно дете, овчарче, подпряло се на овчарската си тояга сред една поляна на планинските баири, наблюдаваше тая чудна игра на облаците. То беше отворило и втренчило така широко големите си очи, като че ли гледаше някоя величествена борба на гиганти, сякаш гледаше най-великия филм на живота. То не клепваше по цели минути, не помръдваше главата и тялото си, не отместваше краката си по толкова време, че човек можеше да го сметне за статуя. Овцете му пасяха кротко в прохладната мрачина. Балканът беше опустял вече. Наоколо нямаше никой. Слабо се чуваше шумът и виковете на прибиращите се хора от селото, което беше твърде далеч долу между хълмчетата.

Човек, намерил се в такава тиха планинска обстановка, би се изплашил и потреперил от страх. Наоколо нямаше никакъв шум. Само от време на време извъняваше звънчето на някоя овца, която разтърсваше глава или се почесваше с крак. Това дете не трепваше, все така гледаше облаците, подпряло се на тоягата си. Изглеждаше, че то не се страхува нито от самотата, нито от тишината и планинския мрак, от който всички хора се страхуваха и се прибираха още светло в село. Какво

безстрашно дете! Като че ли негов покровител и закрилник беше целият балкан. Като че ли на стража се бяха вдигнали всички баири наоколо, за да го пазят от всичко, което изглеждаше страшно.

Защо ли не се прибираше в село това дете и кое ли беше? Може би се страхуваше, че ще му се присмеят или че ще му се скарат в къщи, че толкова рано прибира овцете си. Но никой не би му се скарал и присмял, защото всички други овчари бяха прибрали стадата си вече. Това овчарче беше Видулчо. Беше изминало вече повече от една седмица от смъртта на майка му. От тогава до сега той всяка сутрин, по-рано от всички овчари, изкарваше своите овце, и по-късно от всички ги прибираше вечер. Сякаш се срамуваше от хората да го виждат весело. Но защо не се страхуваше от разбойника, от когото всички хора се страхуваха и от когото той

сам преди една седмица трепери, пребледнял от страх, ей там, на отсрещния баир. Не, той не се страхуваше вече от разбойника. Скръбта от смъртта на неговата майка толкова дълбоко беше залегнала в душата му, че беше изпъдила всичко друго оттам, и страх, и радост, и всичко. Пък и разбойникът не идваше при него вече, сякаш и той се страхуваше от тези, които не му се боят.