Творбите от оригиналите са редактирани от поета Иван Докузов (носител на два поетични Оскара) и брата на Кръстьо Иван, направил и последна редакция

Господарят на Видулчо още на другия ден от завличането му в планината се завърна, защото неговият брат още същата вечер приготви за откуп на разбойника толкова жълтици, колкото беше пожелал. След това завличане хората до толкова се изплашиха, че още със слънце се прибираха в село и никога не ходеха по сами в полето. Това никак не плашеше Видул. Той беше дотолкова претръпнал, че не се страхуваше от нищо. Всяка вечер той чакаше да се приберат хората по домовете си и тогава да прибере стадото си. Той не искаше да среща хора по пътя си, макар че те не само не му се присмиваха и нагрубяваха, но напротив – състрадаваха му и го утешаваха. По-рано, преди смъртта на майка му, всички хора, където го срещаха, жени и мъже, го заговаряха с усмивка, защото го почитаха като добро момче. Почитаха го, защото беше наследил добрината на майка си, която всички я уважаваха и почитаха. Но Видулчо не искаше да слуша хора в пътя си, защото те нарушаваха дълбокия му и печален душевен мир.

По едно време, като се беше опрял на тоягата, на която винаги беше свикнал да се опира, той отпусна надолу към земята глава, въздъхна дълбоко и само след миг взе тоягата в ръцете и почна да крачи бавно към овцете.

Той се замисли за новия дом, за новата къща. Къде ли ще бъде тя! Може би далече, доста далече от тука, та не ще може да ходи така по тия баири. Може би ще идва много рядко тук. Може би те не ще се гледат от онова поле, в което ще бъде той. Ах!... Как му беше всичко мило тук! Не му се искаше да остави всичко тук, с което тъй много е навикнал. Може би там, където ще бъде, животът му ще бъде по-тежък. Не ще има никакви познати момчета, не ще има такива хубави баири, такава хубава трева из тях. Край селото може би не ще има такова хубаво поточе. О, ако беше жива майка му, колко радостен и щастлив щеше да бъде – си мислеше той – сред тия хубави баири, в това хубаво селце. Той вече не искаше да ходи на училище, стига само майка му да беше жива, да го причакваше с усмивка, седнала край огнището вечер, когато се завръща от полето. Но уви!.. Всичко напразно! Той загуби училището, загуби детските си игри, загуби дружбата с Велка, загуби най-обичното на тоя свят – майка си. Той загуби и цялото си детство в страдание. Сега оставаше да загуби и хубавото селце, където е пораснал, оставаше да загуби тия обширни хубави баири, където още броди, да загуби всичко това, с което е привикнал. Да, и той наистина трябваше да загуби всичко това. Няма как. Това беше последното желание на обичната му майка и той не искаше да го престъпи. Тъй мислеше той, ходейки с равномерни крачки около овцете, като се поспираше понякога.

Всички звезди вече бяха поникнали и изпълнили небето. Те трептяха всяка вечер така и със своето вечно равнодушие гледаха надолу към земята. Тези, които бяха замрежени от тънките облачета, трептяха сякаш по-сърдито и искаха да ги преминат с един бърз бяг, да излязат на края им, за да гледат надолу как хората се готвят за покой в пролетната нощ. Видулчо се заглеждаше в тях и следеше тяхното

движение. От отсрещния баир луната нададе светла диря. След малко тя изскокна незабелязано над него, пълна като голяма огнена погача. Тя сякаш се усмихваше.

Видулчо се загледа в нея и сърцето му се сви от болка, като си помисли, че няма да гледа още много оттук как изгрява луната.

Последните шумове вече в селото затихнаха. Той огледа с широко отворени очи небето и околните баири, огледа поляната, сякаш се разделяше за последен път с тях и подкара кротко овцете. След малко излезе на полския път и пое за селото. След смъртта на майка си той повечето дни изкарваше овцете на паша по тоя път, защото минаваше покрай селските гробища, и той можеше да поглежда гроба на майка си, макар и отдалече. Нали така каза и майка му – да не забравят нейния гроб. Той мислеше, че майка му може да гледа от небето и искаше да я утешава, като минава край гроба й и се заглежда в него. Пък този гроб беше едно светинно място за него, което той и без това искаше да го вижда. Когато минаваше покрай гробищата и имаше хора наоколо, той не смееше да се заглежда дълго в майчиния си гроб и само поглеждаше крадешком и бързо отминаваше. Вечер, когато нямаше никой, той можеше по-дълго време и по-спокойно да гледа там. Ето той наближаваше вече. Когато стигна срещу тях, той излезе на малката трапчинка и пак се загледа в гроба на майка си. Искаше му се да отиде при него, за да поплаче, но овцете му можеха да направят пакост в някоя нива и затова той остана само да гледа. Очите му се напълниха със сълзи, които се отрониха, но той още гледаше! Какво дете, каква душа! То по нищо не се различаваше от възрастен човек по душевността си. Той ронеше безмълвно сълзи като старец. Никое дете от селото не би дошло само по това време при гробищата, защото се страхуваха. Страхуваха се, защото техните майки и баби им разправяха, че вечер мъртвите стават от гробищата и играят из тях и общували като живи хора. Разправяха им, че някои от тях ставали призраци и вампири, които гонели и душили хората. Майката на Видулчо не беше останала по-назад от другите жени. Тя също му разправяше, но той не се страхуваше, защото стотици пъти беше минавал край гробищата и нищо не беше видял. Откак почина тя, той вече никакъв страх не усещаше от тях. Пък защо ли да се страхува? Нали майка му, обичната му майка е там1 Ако стане от гроба си, тя нали само ще го прегърне и помилва и няма нищо лошо да му направи!? Нали тя го най-много обича от всички други хора на света. Защо да се страхува от нея. О, кам я да стане, само да го види и той да я види.

Но Видулчо разбираше, че тя никога няма да стане вече, че тия приказки са лъжливи. Той гледаше, гледаше с болка и трепет в душата, докато овцете отминаха. Изведнъж той прекъсна мисълта за майка си, досети се за овцете и тръгна, затичвайки се, като мъката в душата му напираше в плач. При първото му подскачане една кукумявка зловещо и бързо изкукумяка на дървото, което беше на другата страна на пътя. Тя сякаш му се присмя. Видулчо обърна за миг глава към нея и пак продължи да тича, за да догони овцете. Кукумявката изхвръкна след него и застана на друго дърво пред пътя му. Сега тя изчухна жаловито с пълен дълбок глас, сякаш и тя тъгуваше за нещо. Видулчо разбра играта на зловещата птица и се ядоса малко, като помисли, че наистина му се присмива на тъгата. Искаше да хвърли тоягата по нея, но се стърпя и продължи да догони овцете. Тая птица с това само спечели омразата му.

Той настигна овцете до самото поточе. Те се наведоха да пият вода, а Видул се спря да си отдъхне. Никой не ходеше навън. Само жабите гуркаха над водата, спотаили се някъде сред израсналите треви в нея. Мисълта за кукумявката пак се блъсна в главата му. Той потрепери леко. “Не, може би тя не прелете нарочно и не ми се изсмя, нали те така винаги прелитат и кукумякат, такъв е техният живот”, си помисли той, като искаше да се освободи от тая мисъл, защото му тежеше да знае, че тя му се присмива. Ако на негово място беше някое друго дете или жена, или пък някой суеверен, би си помислил чудновати работи, че тая кукумявка предсказва нещо, но Видул беше срещал и други подобни случаи и затова не се безпокоеше много. Ядоса го само това, че може би тя му се присмива, но като помисли, че може да е случайно, успокои се.

Овцете преминаха поточето и навлизаха в селото.

Близо пред къщата на Видулчовия господар имаше чешма. Когато наближи чешмата, той видя две фигури, че стоят край нея. Едната –мъжка, а другата – женска, навярно мома и ерген. Той ги позна като понаближи. Такава среща му беше неудобна и затова той наведе главата и се престори, че не вижда нищо. Той се чувстваше свободен, когато се виждаше сам. Момъкът запита, твърде учуден:

- Кой ли е този овчар, що се завръща по това време?

- Това е нашият овчар Видулчо – обади се приятен момински глас. – Той всяка вечер се завръща късно от полето. Не го е страх от нищо. Безстрашно момче - довърши момата, но вече с един съжалителен глас. – Горкото, остана без майка, нещастно дете – прошепна тя с тих, състрадателен глас, за да не я дочуе, защото той беше твърде близо.

- Нема ли да те издаде на баща ти – промърмори въпросително момъкът.

- Не той никога не върши лоши работи - отговори момата. – Дори и да го запитат, не ще каже.

Видулчо чу всичко това, макар че не искаше да чуе. Девойката, това беше дъщерята на Видуловия господар, Елена, която се любеше с един момък от селото. Току-що беше отминал Видулчо и щеше да влезе в двора на къщата, господарят му извика с дебел, гърлест глас:

- Елено, Елено, вода ли стана, та те нема още ма, или искаш да дойда да те закарам от чешмата.

Момъкът и момата промърмориха нещо и се разделиха.

Видулчо беше затворил овцете вече, когато Елена влезе в двора със стомни в ръце. Той беше си тръгнал вече към дома, защото го беше срам да ходи на вечеря толкова късно. Винаги го закарваха. Сега, като разбра, че господарят е разсърден, той направо си тръгна, но Елена го спря, хвана го за ръката и умолително го запита:

- Защо не искаш да дойдеш на вечеря?

- Не съм гладен – отвърна Видул.

- Знам аз колко си сит... – каза Елена недоверчиво. – Хайде, ела, че баща ми ще ми се кара. Като бъдеш с мен, ще му мине гневът.

Елена говореше с такъв глас и чувство, сякаш не с прислужник и овчар, а с брат си, макар че тя нямаше брат. Видул не й отказа, а тръгна с нея. Тя го изпрати да

мине пред нея малко, за да смекчи гнева на баща си. Когато се изкачи горе и влезе в стаята, той видя, че господарят му беше смръщил чело и кипеше в гняв, навярно очакваше дъщеря си, за да го излее върху й. Като видя, че влезе вместо Елена Видул, той промени изражението на лицето си и заговори с доволен тон:

- Ти много закъсняваш, Видуле, не те ли е страх от оня мръсник - разбойника?

Видул отговори със същия глас, с който винаги отговаряше:

- За какво му съм. Аз не му требвам на него. Той налита на възрастни хора.

В тоя момент влезе и Елена. Баща й се обърна към нея с един презрителен поглед, но виждаше се, че гневът му е смекчен.

- А ти, Елено, няма да закъсневаш друга вечер така на чешмата, разбра ли – издума той, като сдържаше своя гняв.

Дъщеря му наведе засрамено зачервеното си лице и нищо не отговори. Бащата се ядоса от това и пак започна с малко по-разгневен тон:

- Пак ли с оня негодник стоеше, та чакаш да ти викам, та да ме слушат хората. От днеска нататък да не съм те видел вече с него, пък и стига да слушам хората да говорят за тебе. Ти никак не искаш да знаеш, че ти се присмиват и че мене ме е срам да излизам пред тех. Само ти ли си мома в нашето село, та само за тебе говорят. Другите моми не съм ги видел и да заговорят с момчета, когато минават покрай тех, навеждат глави от срам, а ти нови моди измисляш... Да има за кого да говорят хората и на кого да се смеят. Богат – казват - баща й, а тя с голтак ходи. За какво ти харесва толкова тоя негодник. Дали затова, че баща му беше хайдутин и го убиха, дали затова, защото живее сам в къщи като вълк, само с една дърта вещица, която скоро ще свърши, или пък за това, че го наричат Котурок, че е колкото един пумпал.

Изглеждаше, че тия думи засегнаха дълбоко девойката, защото лицето й стана още по-червено и още по-ниско го приведе към земята.

След кратко мълчание бащата пак заговори с омекнал и укорителен глас:

- Аз съм ти намерил вече момче и нема какво да се мотаеш с оня, непрокопсанико!

Той се почуди малко и пак заговори:

- Ето, днес сме сряда, в неделя ще правим сгодяване или не го харесваш Данаилови Димо, защото са богати и заможни хора, а си се хванала с две ръце за тоя голтак.

От днеска нататък не само че нема да ходиш с тоя простак, но и дума не искам да става за него.

Майката мълчеше, като поглеждаше начесто с един умилителен поглед дъщеря си. Елена се беше намръщила от това натрапване, но все така мълчеше наведена. Баща й се ядосваше повече от това мълчание и сега заговори отсечено и високо:

- Чуваш ли какво ти говоря, ма, или не искаш да знаеш. От днес нататък нема да ходиш с оня глупак, че чудо ще направя. За един ще те годяваме, а ти с друг ще ходиш.

Девойката мълчеше. Баща й побесня от гняв. Червеното му лице се наля с кръв и то още повече зачервеня като нажежено желязо. Той отсече с краен тон:

- Чуваш ли ме, ма!...Защо не отговаряш?

Момата дигна глава и го погледна право в лицето. Изглеждаше, че и тя не можеше вече да търпи и заговори:

- За друго може, но за това!!.. Не искам да ми се бъркате. Всичко друго, което искате, мога да направя, но това – никога не мога. Никога нема да отида у Димовата къща.

Червеното лице на бащата пребледня и позеленя. То ставаше винаги такова, когато се виждаше безсилен. Майката, за да облекчи създалото се тежко положение, заговори с тих треперещ глас на дъщеря си:

- Баща ти не ти мисли лошо, мари дъще, защо не искаш да го слушаш. Пък и Данаилови какви богати хора са, само те подхождат за нас от целото село.

Девойката се почувства окуражена от тая победа и заговори пак с предишния глас:

- За вас може да подхождат, но за мене не подхождат!

От думите на майката бащата възвърна предишните сили и пак започна, но гласът му вече потреперваше, защото разбираше сам, че не е така властен, както преди:

- Аз баща ли съм ти, ма, или съм циганин, та така ми отвръщаш. Аз каквото кажа, това ще бъде в тая къща, щела или не щела.

Девойката се нажали от тия думи и насилие и като се почувства безсилна, заплака. Майката се разтъжи от плача на дъщеря си и за да го спре, заговори на бащата:

- Остави я, бре Стоимене, какво ще я мъчиме. Ние й мислим доброто, но като бега от него, насила не можем да й го дадем. Тая си е нейна работа. Нека да бъде само жива и здрава, та където й да бъде...нали ние дете, ще й помагаме. Ех, хората се смеят, но какво да направиме, като нищо не можеме.

- Аха, значи тия пари аз ги имам, за да ги давам само на разбойниците и негодници?!.. Никога вече нема да стане това.

Навярно той се страхуваше от зестра и това го караше никак да не се съгласява с дъщеря си. Озарена от някаква надежда, Елена заговори с един уверителен глас:

- Не, никакво помагане няма да искам. Оставете ме само свободна. Не ми се натрапвайте, с това ще ми помогнете най-много.

- Не, това никога няма да стане – я пресечи бащата – ами се готви за годеж, че другата неделя ще правиме сватба.

Той сякаш бързаше да я изгони от къщи, като че ли се страхуваше от нея.

- Само една дъщеря да имам и тя да не бъде за пред хора – продължи бащата.

Елена заплака пак както преди, защото се видя изправена като пред пропаст. Майката, понеже познаваше сърцето на дъщеря си, и я обичаше повече от всичко,

никога не я нагрубяваше и оскърбяваше. Тя не искаше да й се налагат и мъчат, затова сега, за да сложи край на тия нагрубявания, заговори на бащата с укорителен глас:

- Чужд човек имаме в къщи, а ти не щеш и да знаеш, като си занареждал...Хайде да вечеряме, че момчето е изгладняло, пък и требва да ходи да почива, че сутрин колко рано изкарва овцете!...

Майката стана и сръчно сложи трапезата и ядене, което беше оставено настрана, за да изстива. Бащата се промъкна с малкото си столче към нея, като почна да реже хляб. Видулчо през цялото време мълчеше, седнал върху рогозката, като беше се

загледал в едно място, сякаш се страхуваше да измести погледа си. Бащата беше нарязал хляба вече и се кръстеше. Майката, като приготви всичко, започна да подканя Видул и Елена:

- Хайде, Елено, ела да вечеряме, пък всичко ще се уреди, Бог ще помогне.

След малко, като я покани още един път, Елена отговори разсърдено:

- Не ми се яде.

- Хубаво те нагости баща ти тая вечер – каза майката укорително към мъжа си.

Баща й, почувствал се малко виновен за нагрубяването, отговори успокоително:

- Хайде, хайде, ела да вечеряме, пък стига си упорствала. Ти не си по-умна от баща си. Каквото кажа, ще стане.

Елена заплака отново и възрази, като тръгна към вратата:

- По съм съгласна да умра, но това нема да стане.

След това излезе през вратата и я затвори. Тая постъпка сякаш заби нож в гърдите им. Тя уби апетита им. Те се спогледаха като отровени. Майката започна да укорява бащата. След това стана и отиде да проследи дъщеря си. Тя беше отишла да плаче в другата стая. Като не успя да я върне, тя се върна и пак заукорява бащата. Видулчо хапна някой залък и остави.

- Яж, Видулчо, яж – запокани го майката. – Не ни гледай нас, ние често сме така.

- Не съм гладен и аз – каза Видул. – Ето хлеба ми остана в торбата.

Той я беше закачил на един пирон на стената. Там я закачваше всяка вечер, а сутрин я намираше пълна, закачена долу пред портата. Той стана, каза смирено

“лека нощ” и си тръгна. Еленината майка му засвети с едно димящо газениче, за да слезе по стълбичката и след това отиде пак при Елена.

Като слезе на двора, Видул реши да се отбие пак откъм овцете. Те бяха легнали. До всяка овца беше легнало и агънцето й. Някоя от тях изпръхтяваше с нечистите си ноздри. “Какви безгрижни животни, си помисли Видул. На тех не им е мъчно за нищо”. След това излезе през долната портичка и се намери на пътя. По него нямаше никой. Той закрачи равномерно по него, като шумът, който излизаше изпод кожените му цървули, едва огласяше само двете страни на пътя. Скоро той щеше да се намери пред техния двор. Преди да завие към него, той се спре. Помисли, че още е рано и че неговият чичо Араслан може би не се е прибрал. Той реши да отиде до поточето. Не се чувстваше изморен. Той се замисли за чичо си Араслан. Как му се искаше и той да ходи из баирите с него. Той е добър и весел човек. Видул никога не го беше видял натъжен пред смъртта на майка му. Винаги се смееше, дори и тогава когато нямаше за какво да се сме. “Може би ще ми е по-леко, си мислеше Видул, ако пасеме заедно овцете, но господарят не искаше така. Той искаше неговите овце да бъдат винаги сами. Какъв лош човек”, си мислеше той. “Той е лош така и в къщи. Ето как се кара и на дъщеря си. Такива са богатите хора”, си прошепна той, – “лоши. Но неговата дъщеря Елена беше толкова добра. По душа никак не си приличаха. Той и затова й се кара, задето иска да се ожени за бедно момче. Лош човек”, прошепна пак той. Ето той се намери вече дошъл пред поточето, мислейки за господаря си. Огледа се, наоколо нямаше никой. Само жабите гуркаха. Луната се беше издигнала вече твърде високо. Той се загледа в сянката си, спрял се пред поточето. Тя беше още доста дълга. “Колко ми е рошава главата, си каза той. Трябва да ми я острижат като татко или бате Мирослав, но нема стрижачна машина, а пък с ножици ще ми се смеят, защото по главата остават стълбички”. Него винаги така го стрижеха, но по-добре да ходи така.

“Никой не ще ми се смее с дълга рошава коса”, си каза той. След това издаде напред единия си крак и погледна в сянката. “Кърпите на панталоните ми не се

познават”, си прошепна той. А и сянката му каква изглеждаше голяма, сякаш е на възрастен човек, макар че тялото му беше още съвсем слабо и детско. Той се опря на върбата, която беше до него и загледа пътя, по който беше дошъл. От луната той се белееше. Припомни си той, че по някой път преди смъртта на майка му, когато минаваше през поточето, се подсвиркваше весело. Той и сега би засвирил, ако беше жива тя, но сега сякаш му е заключено сърцето. Така мисълта му падна върху неговия дядо. Впрочем той нямаше дядо. Той смяташе за истински свой дядо брата на дядо му, който още не беше починал. Макар да имаше към шестдесет години, той още не беше женен. Живееше, ей горе, в планината. Дори и зиме не идваше понякога, даже в село. Наричаха го дедо Георги, царят на планината, защото целия си живот той прекара в нея. Той имаше хубав овчарски кавал, с който като засвири, разиграваше сякаш и баирите. Този кавал сега изпълни въображението на Видул, Преди да почине майка му, най-голямото му желание беше да има кавал. Нали кавалът е най-хубавият и весел другар на овчаря. Когато пожелае, надуе го и ето – развеселява цялото поле. Но Видулчо по-рано искаше такъв кавал като на дядо му Георги, направен от голямо орлово перо. Дядо му, който го обичаше като истински внук, му обещаваше, че когато намери в планината някой мъртъв скален орел, ще му направи също такъв кавал да свири така хубаво. Не, сега Видул не искаше кавал, не му се свиреше. Той си помисли, че никога няма да свири вече. Изведнъж той се досети, че трябва да си върви, че може да го чакат и си тръгна. След смъртта на майка му никога не му се ходеше в къщи рано. Тя беше станала толкова грозна и мълчалива, като същинска гробница, като пустиня. Дори когато се събираха всички, те мълчаха като че ли бяха неми. Само чичо му Араслан проговаряше от време на време, но и то не е както по-рано. Навярно къща без майка е истинска гробница. Но къде ли ще бъде новата ни къща, къде ли?

Пак тази мисъл изпълни главата му и за татко му, не ходи да я търси. “Може би защото нема да бегат оттука”. Никой от домашните още нищо не е проговорил за това. Неусетно той стигна пред вратата на малката къщичка. Мисълта му се прекъсна. Той отвори вратата и влезе. Вътре бяха всички – и татко му, и батко му Мирослав, и чичо му Араслан. Те мълчаха всички. Баща му наруши тишината, като му заговори:

- Ти много закъсняваш, Видулчо. Идвай си по-рано, че нещастията са тръгнали само по нас.

- Бех при господаря – отвърна Видулчо – пък ходих и до поточето.

След това наведе главата и настъпи вече познатата му тишина. Те бяха всички насядали около огнището на малки дървени трупчета. По едно време бащата, сякаш за да пропъди мрачното мълчание, вдигна глава, обърната към Мирослав и заговори:

- Ех, сине, измина толкова време от смъртта на майка ви, требва да изпълнем обещанието си, но къде да троша глава да търся дом?

Мирослав държеше все така наведена голямата си глава. Като помълча няколко мига, той отговори кратко, без да вдига глава:

- Не знам, татко.

След малко той пак продължи:

- Мене ми се струва, че това не е причината за нашите страдания, татко. Където и да бъдем, все ще сме така, щом сме сиромаси, но щом беше такова желанието на майка ни, да го направим, ние й обещахме и трябва да го изпълним.

- Знам, сине, знам как мислиш, но и хората мислят така, както майка ти мислеше и затова требва по неволя да търсим ново село, нов дом, пък и ние й обещахме.

След кратко мълчание бащата пак започна:

- Знаеш ли, сине, какво съм намислил?.. Ето наближават Великденските празници. Когато дойдат, ще тръгна надоле из полските села, дано ми дадат некъде един кът земя да построиме една къщичка за зимата. Там сигурно ще се намери кът земя. Преди да се оженим с майка ви, аз бех надоле зад границата в Гърция, където са сега вашите вуйчовци и лели. Там работих и се ожених. Когато поставиха границата, ние се преместихме тука, в моето родно село. Това помните вече и вие. Тогава дойдоха много бежанци нагоре и всичките заседнаха в полските села. Те живеят още там. Там сигурно ще има место и за нас да заживеем нов живот. Нали, брате, и ти нема да откажеш?

- Не, никога нема да се разделя от вас. Къде ще мрем, всички да мрем – отвърна Араслан кратко и пак замълча.

След малко те се размърдаха, застлаха постелките, легнаха и заспаха спокойно, сякаш бяха хвърлили от душите си товар, сякаш бяха свършили много работа, защото пристъпиха към обещанието си. От смъртта на майка им до тая нощ те сякаш живееха на чужда къща, защото живееха с мисълта, че ще я напуснат.

Това беше първата стъпка към новия живот на страдащото Видулово семейство след смъртта на майка му. От тая вечер нататък от всичко повече Видул мислеше за новото село, в което ще бъдат, за новото поле, за новия дом. Тая мисъл не го оставяше от сутрин, когато се събуди, чак до вечерта, когато затваряше овцете и заспиваше. Ето дните си минаваха един след друг. Оставаха още няколко дни до празниците. Баща му беше взел от господаря му две жълтици, с които щеше да закупи парцел за къща в някое село, като му беше обещал, че ако купи парцел с тях, ще му даде овцете, които пасяха за тях. На господаря жълтиците му бяха много мили и не му се даваха, но нямаше как да откаже.

Той беше сгодил своята дъщеря и оставаха само още няколко дни до сватбата. От сгодяването на дъщеря си насам, той й беше забранил да ходи за вода, дори да не излиза и навън, защото се страхуваше, че може да избяга. Той беше винаги около къщи и я пазеше като птичка в кафез. Той наложи желязната си чорбаджийска воля. Това подейства на дъщеря му като слана на пролетно цвете. Тя изгуби своята руменина по лицето, изведнъж загуби своята веселост и сръчност, тя изгуби всичко това, което прави човека млад. Само за няколко дни тя заприлича на старица. Лицето й стана бледо и мрачно, което винаги беше мокро от сълзи. Тя не ходеше и не говореше по цели дни. Когато беше сама в стаята си, а почти винаги беше сама, тя гледаше през прозорчето небето, както птичката през кафеза – простора, но беше безсилна. Нейното сърце беше приковано в гърдите й, то не можеше да тупти свободно. Нейните чувства бяха умъртвени и тя не можеше да чувства живота, не можеше да чува птичките, които толкова хубаво пееха вън, не можеше да вижда как цветята й цъфтяха в малката градина пред