ГЛАВА 6 ШЕСТАТА ЧАКРА: СИЛАТА НА УМА

Шестата чакра е чакрата на нашите умствени и мисловни способности и на психологическото умение да оценяваме своите убеждения и нагласи. Чакрата на ума резонира на енергиите на нашата психика, на съзнателните и подсъзнателни психични сили. В източната духовна литература шестата чакра е „третото око" , духовният център в който взаимодействието между ум и душа може да доведе до интуитивно зрение и познание. Това е чакрата на мъдростта.

Предизвикателствата на шестата чакра се състоят в отварянето на ума, развиването на обективно мислене, отдръпването на силата на индивида от измислиците и полуистините, и още, в придобиването на умението да действаме по вътрешно указание и да правим разлика между мислите, породени от силата на духа, и мислите, породени от страха и заблудата.

Местоположение: Центърът на челото.

Енергийна връзка с физическото тяло: Мозъкът и централната нервна система, епифизата и хипофизата, очите, ушите и носа.

Енергийна връзка с емоционалното/умствено тяло: Шестата чакра ни свързва с нашето умствено тяло, инрелигентността и психичните ни особености. Нашите психични особености са съчетание от всичко, което знаем и всичко,, което смятаме за истина – уникална комбинация от факти, страхове, лични преживявания и спомени, които са в състояние на постоянна активност в нашето умствено енергийно тяло.

Символна/сетивна връзка: Шестата чакра активира уроците, които ни водят към мъдростта. Помъдряваме чрез житейските преживявания и чрез придобиване на разграничи­телна възприятийна способност, наречена обекстивност. Символното зрение отчасти представлява заучена „обективност" - състояние на ума, извън сферата на влияние на „субективното мислене" или „мисленето на начинаещия", което во­ди до силата и прозрението на „обективното" мислене или отворения ум.

Връзка със сефира/тайнство: Сефира Бина, въплъщаваща Божествения разум и сефира Хохма, въплъщаваща Божествената мъдрост, са на една линия със шестата чакра. Бина е утробата на Божествената майка, която получава семе за зачатие от Хохма, определяна като „началото". Съюзът на тези две сили създава по-ниско разположените сефирот. Бина и Хохма символизират универсалната истина, че “мисълта" предхожда “формата" и че сътворението започва в енергийното измерение.

Бина и Хохма ни напомнят да държим будно съзнанието си за това, което създаваме - да използваме пълноценно своя ум, когато превръщаме енергията в материя. Това е мостът, който свързва тези сефирот с тайнството Свещенство.

Символно, Свещенството представя задачата, която индивидът е призван да изпълнява в служба на другите. Като първообраз, признанието от страна на другите: притежавате свое проникновение и мъдрост, е онова, което ви кара да помагате на: като майка, лечител, учител, спортист или верен приятел. Ролята на свещеника, разбира се, е тази, която по традиция се свързва с действителното тайнство Свещенство. Символно обаче, Свещенството е всяко събитие или чест, с които обществото, към което принадлежите, признава, че се облагодетелства от вашия път на служене толкова, колкото и вие. Тази взаимна изгода е отличителният белег на вашето Свещенство “ръкоположено” призвание. Красота­та на символното Свещенство в отдаването на почит към истината, че всеки човек е способен на жертва за другите, не само чрез своята професия, но, което е по-важно, чрез личността, в която се превръща. Тайнството Свещенство символно е признание не толкова на изпълнението на нашите задачи, колкото на духовния ни принос за живота на другите.

Първичен страх: Нежеланието да се вгледаме в себе си и да признаем страховете си; страх от истината, когато разумът ни е помрачен; страх от здравата, реалистична преценка; страх да се доверим на външен съвет; страх от дисциплината; страх от сенчестата ни страна и нейните особености.

Как на практика, човек прилага обективността в своя живот? Историята на Пит е пример за един от начините на използване на това умение. Пит се свърза с мен за мнение, кога­то преживяваше сериозна лична криза. Съпругата му, с която от седемнадесет години бяха женени, беше обявила, че повече не го обича и иска развод. Пит, естествено, беше съкрушен, както и четирите им деца. Предложих му само за миг да се опита да прецени ситуацията от обективна гледна точка. Подозирах, че жена му иска да смени ролята на домакиня - роля, в която бе­ше прекарала по-голямата част от живота си. Като дете се е грижила за по-малките си братя и сестри; омъжила се е на седемнадесегодишна възраст и на осемнадесет е станала майка. Сега, на четиридесет, се пробуждаше за себе си и своите собствени потребности, и вероятно имаше връзка с друг мъж. Казах на Пит, че може би съпругата му е уплашена от това, което из­питва, и че ако познаваше терапевтичната терминология, би могла да опише новите емоционални енергии, които напират в нея, вместо да се паникьосва от тях. Любовната й история е опит за бягство от онова, което става вътре в нея. Може би изобщо не я е грижа за мъжа, с когото се е свързала, въпреки че в момента не го съзнава. Спряла се е на любовната история, защото не може да измисли друг предлог да напусне съпруга и де­цата си. Възможността да потърси терапевтична помощ не е част от нейната култура или от начина й на мислене.

Казах на Пит, че който и да беше нейният съпруг, тя в то­зи момент от живота си щеше да реагира по същия начин, за­щото се намира в процес на преоткриване на себе си, който ня­ма нищо общо с него. Самата тя не знае, че преживява „тъмна нощ", а Пит трябва да се научи да не приема субективно нейни­те прояви на отхвърляне, независимо че е прицел за емоционал­ния й гняв, защото тя е много по-ядосана на своята обърканост, отколкото на него.

Пит възприе тази информация и се постара да я използва. Въпреки че той и неговата съпруга решили да се разведат, всеки път, когато потъвал в скръб и огорчение заради разпадането на семейството си, търсел опора в един по-обективен на­чин на разглеждане на тази криза. Малко след нашия първи разго­вор, Пит открил, че съпругата му е имала любовна история с негов приятел и че всъщност са се разделили. Разбрал, че не е влюбена в другия мъж, а се опитва да намери изход от своята обърканост. Казах му, че тя по всяка вероятност ще продължи да търси разрешение на своята криза чрез намиране на нов пар­тньор, но това няма да помогне. Всяка връзка е обречена на не­успех, защото намирането на друг партньор - и превръщането й по този начин отново в домакиня- не е решението на нейния проблем! Накрая ще бъде принудена да се заеме със себе си и да се постарае да излекува истинския източник на своята болка.

Да станем обективни и съзнаващи, означава да внедрим оп­ределени разбирания от своя ум в тялото си, т.е. да се слеем с разбиранията, които са истина, и да им дадем живот, така че тяхната сила да стане едно цяло с нашата собствена енергия.

Да вземем например истината: „Всичко тече, всичко се про­меня". Умствено, възприемаме тази мъдрост без особени труд­ности. Но когато промяната е в нашия собствен живот - кога­то забелязваме, че остаряваме, когато хора, които обичаме, умират или отношения, които са били близки и сърдечни, охладняват - тази истина ни ужасява. Често пъти са ни нужни годи­ни, за да се оправим след някои промени, защото сме се надява­ли, че каквото и да е „то", ще остане непроменено. През всичкото време сме знаели, че ще се промени, но тайно сме се надявали, че енергията на промяната ще подмине тази част от жи­вота ни.

Дори когато тази истина ни изглежда като враг, сложил край на един щастлив период от живота ни, самотните време­на ще свършат и животът ще започне отново. Обещанието на “Всичко се променя" е, че след всеки край идва ново начало.

Съзнанието е способността да освободим старото и да прегърнем новото, с ясното разбиране, че всички неща започват и свършват в подходящ момент. Трудно е да се научим да живеем с тази истина, защото човешките същества се стре­мят към постоянство - липса на промяна. Ето защо, да се осъзнаем, означава да заживеем изцяло в настоящия момент и да помним, че утре нито една ситуация, нито един човек няма да бъдат същите. Тъй като промяната е неизбежна, човек трябва да я разглежда като естествена част от своя живот и да се стреми да върви по течението й, а не срещу него, както съветва “Дао-Дъ Дзин”. Безполезно е да се опитваме да спрем промяната, защото това еневъзможно. Нашата задача е да използваме по най-добрия начин своята енергия във всяка ситуация с разбирането, че участваме, но нямаме решаващ глас в онова, което ще ни се случи утре.

Често след лекция за обективността, групите в моите семинари реагират, че такъв подход е прекалено хладен и без­пристрастен. Но това е неправилно разбиране на обектив­ността. Веднъж помолих всеки участник да назове ситуация, която намира за изключително заплашителна. Един мъж каза, че много трудно би понесъл да се върне в службата си и да на­учи, че е бил уволнен от ръководството на фирмата. Казах му да си представи, че не е обвързан с работата си и че има неограничена свобода на избора. Казах му да визуализира своята работа като капка, а не като океан от енергия в своя живот, чиято огромна творческа сила го пронизва. После му казах да си представи, че отива на работа и научава, че са го уволнили. Сега, попитах го, как би реагирал? Той се засмя и отговори, че при образа, който си представя в момента, едно уволнение няма да има никакво значение за него. Ще се чувства съвсем добре, защото е способен да привлече към себе си следващото работно място.

Това е смисълът на обективността: разбирането, че никой човек или група от хора не може да определя жизнения ви път. И така. Когато в живота ви настъпи промяна, то е защото ед­на по-мащабна динамика ви тласка напред. Може да ви се струва, че група хора заговорничат, за да ви отстранят от работа, но това е илюзия. Ако повярвате на тази илюзия, тя ще ви държи в плен може би до края на живота ви. Освен това, ако моментът е неподходящ за вашата промяна, “заговорът” ще се провали. Това е по-висшата истина за тази житейска промяна, и символното зрение, което върви ръка за ръка с обективността, ви дава възможност да я разберете.

Едва ли е възможно някой да се събуди една сутрин, за да оповести: „Мисля, че днес ще се осъзная". Загадките, на които се натъкваме, пораждат у нас желание да разширим параметрите на своя ум. В живота на всеки от нас е имало и ще има връзки и съ­бития, които ни карат да преразгледаме своята представа за действителността. Самото устройство на нашия ум ни принуждава да се интересуваме защо нещата са такива, каквито са, дори само в нашите собствени объркани представи.

Дани ме помоли за помощ, защото му бяха поставили диагно­за рак на простата. Единственото, което искаше от мен, бе­ше: „Просто ми помогнете да разбера какво в моите мисли и де­ла е било погрешно."

Когато прегледах енергията на Дани, проумях, че прави добро на всички, само не и на себе си. Попитах го какво му се иска да направи и той каза: „Бих желал да напусна работата си в търговията, да се преместя в провинцията, сам да произвеждам храната си и да работя като дърводелец." След това обсъ­дихме последиците от такава промяна: беше поел ангажименти към своята компания, участваше активно в няколко групи и най-вече своето семейство, допадаше му техния начин на живот. Всички тези взаимоотношения щяха да бъдат прекратени. Пос­ле Дани каза: „Отдавна ми се ще да разсъждавам по друг начин. Не искам главата ми да е пълна с цифри. Искам да мисля за други неща, например за природата. Разбира се, природата няма да ми плати сметките. Но чувствам, че съм призван да живея живота си по друг начин. Чувствам го отдавна, но едва сега разбирам, че трябва да последвам това чувство." Отговорих му, че вече е на вълна ръководство. Трябва да го слуша, и ако се ръководи от усещанията си, ще открие един нов свят, в който здравето му ще разцъфти. Два месеца по-късно, Дани ми се обади, за да каже, че неговото семейство подкрепя предложението му за преместване и че следващото лято се отправят на югозапад. Чувствал се по-добре от всякога, допълни той, и знаел, че повече никога ня­ма да има злокачествено образувание в тялото си.

Дани беше готов и успя да промени живота си и да приложи на практика новите си възгледи. Казвайки сбогом на представата си за себе си до този момент и на своята работа, той също така се освободи от мисълта, че силата му във физическия свят е ограничена. Чрез следване на вътрешния си глас, се настрои за анализ на своята вътрешна реалност: Какьв е смисълът на живота? Какво трябва да правя? Какво е важно да науча? Той наме­ри сили да заяви: „Външният свят няма чак такава власт над мен. Избирам да се вслушам в своя вътрешен свят”.

По този начин се осъзнаваме - появява се проблем, правим нещо, за да го разрешим, и следва нов проблем. Когато по свой избор спрем този процес, изпадаме в състояние на напрегнато очакване, при което все повече и повече се отдалечаваме от жизнената сила. Преминаването от субективно към обективно съзнание обаче, може да стане много естествено и лесно. Карън, участничка в един мой семинар, била уволнена от три работни места за по-малко от година. Нямало как да не се запита дали проблемът не е в нея, каза тя. И веднага поискала да намери от­говора. След като дълго изучавала себе си, осъзнала, че сама е съз­давала своите проблеми. Не изпитвала абсолютно никакво вле­чение към нито една от трите работи. Всъщност желаела про­фесионална промяна. Това било откритие. Днес Карън участва в най-различни дейности и с всяко ново начинание открива нови предпочитания, амбиции и страхове. Според нея, това е естес­твеното прогресивно развитие на съзнателния живот. Когато си спомня времето преди „да й просветне", се чуди как е можела да преживее и един ден без размисъл за нещата, които осмислят живота й. „Несъзнателният живот си е несъзнателен. Дори не разбираш, че нищо не разбираш. Мислиш само за основните не­ща - храна, облекло, пари. Никога не ти идва на ум да се запиташ защо си създаден, каква е целта. А после, когато си зададеш то­зи въпрос, не можеш да престанеш да си го задаваш. Винаги во­ди до нова истина."

Съзнанието и неговата връзка с изцелението

През последните четири десетилетия се появи огромна по обем информация за ролята на съзнанието в проблемите на здравето. Нашите нагласи изпълняват изключително важна ро­ля в изграждането или разрушаването на телесното ни здраве. Депресията например, не само нарушава нашата способност да се лекуваме, но директно отслабва имунната ни система. Гне­вът, ожесточението, яростта и възмущението възпират про­цеса на лечение, или напълно го преустановяват. В желанието да се излекуваме е заложена огромна сила. Без тази вътрешна сила, болестта обикновено лесно надвива физическото ни тяло. С всички тези нови знания, силата на съзнанието получава отго­ворно място в медицинския модел на здравето и болестта.

Учудващо е колко много хора признават, че изпитанието болест е станало повод да обърнат поглед навътре кьм себе си и да се запознаят отблизо със своите нагласи и начин на живот. Всъщност всички те свидетелстват за един и същи процес на оздра­вяване - пътешествието от субективния до обективния ум.

В началото, когато научават диагнозата, хората се изпъл­ват със страх. Но щом си върнат присъствието на духа, пове­чето от тях съобщават, че вече са предусещали, че нещо не е наред, но са пропъждали това чувство от страх. Това е важно, защото показва, че интуицията ни предупреждава за загубата на сила от нашето тяло. Когато обаче страхът постепенно се уталожи, хората обръщат поглед навътре към себе си и правят преглед на съдържанието на своите мисли и на емоционалните си данни, Така започва процесът, при който умът и чувствата са в съгласие, хората осъзнават, че между онова, което мислят и онова, което чувстват, има разлика. Лечението изисква един­ство на ума и сърцето, или най-общо казано, умът е този, който трябва да се приспособява към чувствата, прекалено често пренебрегвани от нас във всекидневието.

Непрекьснато слушам истории, в които хората разказват какво са предприели, за да реорганизират живота си, давайки на чувствата си право на глас. Историята на Силвия илюстрира това пътуване към съзнанието и на ума, и на сърцето. И двете гърди на Силвия бяха отстранени поради раково заболяване. Ра­кът се беше разпространил и към някои от лимфните бъзли. Би било естествено да мисли постоянно за това, но Силвия се абс­трахира от раковото си заболяване и се съсредоточи върху стресовете в своя живот, които замърсяваха енергията й. Обърна внимание на страховете си и влиянието, което те уп­ражняваха върху нейната психика и призна, че се ужасява от са­мотата. Беше развила рака малко след своя развод. Естествено щеше да бъде да се съсредоточи върху мисълта, че е сама и върху своето огорчение, но вместо това, обеща да се радва на все­ки ден от живота си. Реши да не мисли непрекъснато за минало­то, да забрави мъчителните преживявания, включително разво­да, и да благодари за всички добри неща, които й се бяха случи­ли. Често изпитваше тъга заради положението, в което се на­мираше, но вместо да се отдаде на тази тъга, тя се освобождаваше от нея, като си поплакваше и продължаваше на­татък. По-късно започна да дава подкрепа на други хора, които се възстановяваха от рак и животът й придоби нов смисъл и значение. От символна гледна точка, беше „ръкоположена" -т.е. силата, която даваше на другите, се връщаше към нея чрез признанието и благодарността на онези, на които помагаше. Никога не беше чувствала така ясно самостойността си. След шест месеца в организма й нямаше и следа от рак.

Един аспект на осъзнаването е да се живее в настоящия момент и да се цени всеки ден. Силвия успя да се изолира от миналото си и създаде нов живот, който имаше смисъл и цел: това значи да бъдеш обективен спрямо кризата в своя личен живот. Макар и да беше развила рак, Силвия подаде ръка на истината, че един укрепнал дух е способен да излекува болното тяло – обективният ум има власт над субективните преживявания. Отново и отново съм свидетелка на това, че оздравяването е въпрос на осъзнаване - не на болестта, а на жизнената сила, която индивидът никога по-рано не е използвал.

Означава ли това, че хората, които не оздравяват, не са успели да разширят съзнанието си? Съвсем не. Но мнението, че не са успели, е много дискутиран въпрос в холистичната медицина. Един механизъм в нашия ум настойчиво кара да разглеждаме всички ситуации в контекста на или-или, победа или загуба, добро или зло. Когато нечие тяло не оздравява от някоя болест, хората може неправилно да заключат, че индиви­дът просто не се е постарал достатъчно.

Смъртта не е неуспех на изцелението. Смъртта е неизбежна част от живота. Истината е, че много хора успяват да се излекуват от своето емоционално и психично страдание и така умират “изцелени”.

Историята на Джаксън показва какво означава да умреш съз­нателно. Джаксьн ми се обади за мнение, тъй като имаше злокачествен тумор на мозъка. Болката му била нестихваща. Решил да направи всичко, на което е способен, за да оздравее, довери ми той, независимо дали ще оживее или ще умре. Заедно обсъдихме всяко незавършено дело в неговия живот, което успяхме да определим като такова -от неизяснените връзки до страховете, с които трябваше да се пребори. Помисли дори за неизпратените благодарствени писма. Джаксън се съсредоточи върху края, но като същевременно се съсредоточи върху факта, че не завършва живота си, а завършва недовършената работа с пълно съзнание. Непрекъснато се питаше: „Какво трябва да науча в този живот?" Всеки път, когато получаваше прозрение или отговор, действаше съобразно. Например сети се, че никога не бил обяснил на съпругата си защо й е поискал развод. Един ден прос­то й казал, че му е дотегнало да бъде семеен и желае да се осво­боди от клетвата, както се изрази. Знаел, че е объркана и съкрушена, и въпреки че му поискала обяснение, умишлено се въздържал да поговори с нея.

Осъзна, че поведението му е модел, защото бившата му съп­руга била само една от няколкото души, които наранил по съ­щия начин. Просто била най-драматичната жертва. Джаксьн призна, че харесвал усещането за сила, което получавал, когато виждал бъркотията, която създава, напускайки хора и ситуа­ции. Способността да създава хаос го карала да се чувства зна­чим. Сега реши да внесе яснота. Свърза се с всички, които преценяваше като жертва на своите действия, и им изпрати писма, в които обясняваше поведението си и молеше за изви­нение. Джаксън неуморно изследваше „сенчестата страна" на своята личност и правеше всичко възможно да я изведе от мра­ка. Въпреки това, щеше да умре. Каза ми обаче, че всичко е на­ред, защото е сигурен, че е научил уроците на своя живот.

Целта на осъзнаването е не да надхитрим смъртта, нито дори да се имунизираме срещу болестта. Целта е да можем да се справяме с всяка промяна в своя живот – и в своето тяло – без страх и отворени за истината, чието послание промяната носи в себе си. На разширяването на съзнанието, например чрез медитация, да се гледа като на застраховка срещу физическата болест е неправилно. Усъвършенстването на физиката не е целта на осъзнаването; целта е усъвършенстването на духа. Физическият свят и физическото тяло са само учители по пътя към тази цел.

В духа на тези разсъждения лекуването на страха от смъртта аспект на спокойствието, което човешкият дух е способен да постигне чрез своето пътуване към съзнанието. Когато хората, които са успели да разширят своето съзнание, прехвърляйки по този начин мост между този свят и отвъдния, говорят за продължението на живота и своето чувство на облекче­ние, някои от нашите собствени страхове веднага се разпадат. Имах възможност да се уверя в това, когато се запознах със Скот и Хелън Ниъринг. Включвам тяхната история, защото ми помогнаха самата аз да проумея природата на човешкото съзнание и нашата сила да лекуваме представите, които разстройват способността ни да живеем истина.

Скот и Хелън Ниъринг

Скот и Хелън Ниъринг са известни със своя принос към движението за опазване на околната среда и популяризирането на самодостатъчността като жизнен стил. В по-младите си години били смятани за бунтари, защото техният начин на живот - „назад към земята", бил новост през 30-те години, когато станали екип. Построили своя дом със собствените си ръце и се изхранвали с плодовете и зеленчуците, които сами отглеждали. Повече от седем десетилетия живели заедно, в хармония със земята, а Хелън продължила да живее по същия начин до своята смърт през 1995 година. Философските им статии и лекциите, които изнасяли учели хората да се отнасят с уважение към околната среда и да живеят на принципа на самозадоволеността. В книгата си „Да живеем добре" описват предимствата на живота, изпълнен с признателност за щедростта на природа­та. Техните идеали и познанието за един по-висш цикъл на Божествената причина и следствие и до днес вдъхновяват безб­рой хора. Скот починал в началото на 80-те години на стого­дишна възраст. Имах привилегията да се запозная с Хелън на един от моите семинари, и тя ми разказа за решението на своя съпруг да умре. Направил този избор съзнателно, когато почув­ствал, че повече не е в състояние да живее по начин, който поддържа духовния му растеж.

„Един ден Скот влезе в къщи, носейки дърва за камината. Ос­тави дървата на пода и ми съобщи, че е дошло време да умре. Знаел това със сигурност, защото вече не бил в състояние да из­пълнява своите задачи и лични задължения. Дълбоко в себе си бил осъзнал, че е време да умре. Каза, че ще приеме смъртта, като престане да се храни. В продължение на три седмици стоях край него, докато той лежеше в леглото, въздържайки се от храна. Не се опитвах да му предлагам каквото и да било, нито го молех да промени намерението си, защото разбирах колко дъл­бок е неговият избор."

Скот Ниъринг починал преди да изтекат три седмици от деня, в който решил да умре, защото вече не бил способен да жи­вее според принципа на самодостатъчността - темата на не­говия едновековен живот. Хелън добави: „Имам намерение да направя същото нещо, веднага щом стана неспособна да се грижа за себе си. В смъртта няма нищо страшно. Просто приемаш, че е дошъл часът да си отидеш и му помагаш, като не се храниш. Правиш това, за да напуснеш тялото си. Не е голяма работа.

Скот и Хелън Ниъринг достигнали ниво на осъзнатост и ли­чен избор, по които може да се спори, както и целият им живот е предмет на спорове. Смъртта, която избрали, е предизвикателство към дълбоките племенни убеждения за намесата в процеса на смъртта, както и на религиозния възглед, че нашият смъртен час е само в Божиите ръце. Може и да е така, но щом ще способни да разберем, че е дошъл нашият час, нямаме ли право сътрудничим на това разбиране? Може би Скот, в резултат на старанието да живее едва ли не обективно - съпричас­тен на идеали, които съдържат само истина - е имал щастие­то да узнае „вътрешно", че е дошъл неговият час. Вместо разложението чрез болестта, предпочел да се обедини с интуици­ята си и напуснал живота в пълно съзнание до последния миг. Не е ли това най-висша степен на осьзнатост? Да умреш съзнател­но, е, безспорно, една от многото награди за това, че си водил съзнателен живот,

Докато пишех тази книга, през септември 1995 година почи­на и Хелън. Получила сърдечен удар, докато шофирала. Беше ми казала, че ще напусне този живот при завършване на следващата си книга. Удържа на думата си.

Нашият страх от смъртта е толкова силен, че суеверията относно смъртта господстват в племенното съзнание. Скот и Хелън ще останат в паметта ни не само със своя природосъобразен начин на живот, но и като хора, които имаха пълна вяра в продължението на живота отвъд физическите форми.