ГЛАВА 5 ПЕТАТА ЧАКРА: СИЛАТА НА ВОЛЯТА

Петата чакра въплъщава предизвикателствата на подчиняването на личната волята на волята на Бога. От духовна гледна точка нашата най-висша цел е да „оставим своята собстве­на воля в ръцете на Бога". Исус и Буда, както и други велики учи­тели, са олицетворение на съвършенството на това състоя­ние на съзнанието - пълното единение с Божествената воля.

Какви избори щяхме да правим, ако действително можехме да видим техните енергийни последици? Можем да се доближим до този вид предвидливост само чрез съблюдаване на свещена­та истина „Подчини личната си валя на Божествената воля". Духовният урок на петата чакра ни показва, че действията, мотивирани от лична воля, която се е доверила на Божествения авторитет, дават най-добрите резултати.

Мислите и нагласите на индивида също се нуждаят от по-­висше ръководство. Една жена, която ми разказа за своето „близ­ко до смъртта" преживяване, разглежда всеки направен от нея избор като оказващ енергийно въздействие върху целия й живот. Защото докато била на границата между физическия и не-физическия живот, прегледала всеки направен от нея жизнен из­бор и видяла с очите си последиците от тези действия за себе си, за други хора и за целия си живот. Било й показано, че ръководството свише винаги се стараело да проникне в съзнанието й. Независимо какво избирала, рокля или кариера, нито един неин избор не бил толкова незначителен, че да бъде пренебрегнат от Бога. При покупката на една рокля й бил показан непосредствения енергиен резултат от тази “сделка” по веригата от хора, участвали в нейното създаване и пласмент. Сега тя се моли за ръководство преди всяко решение, което трябва да вземе.

Осъзнаването на енергийните последици както от нашите действия. така и от нашите мисли и убеждения може да извиси честността ни на по-високо ниво. Да лъжем другите или себе си, е нещо, за което не може да става и въпрос. Истинското, пълно излекуване изисква честност пред себе си. Неспособността та да бъдем честни пречи на оздравяването не по-малко от неспособността да простим. Честността и прошката връщат нашата енергия – нашия дух – от енергийните измерения на “миналото”. Петата чакра и нейните духовни уроци ни показват, че личната сила е в нашите мисли и нагласи.

Най-скъпо струващите енергийни последици са резултат от страха. Изборът, направен от страх, дори когато ни води до онова, което желаем, обикновено произвежда нежелани странични ефекти. Тези изненади ни учат, че да избираме, водени от страха, е престъпление срещу доверието ни към Божественото ръководство. Всички ние живеем, поне в определени периоди, с илюзията, че разполагаме с живота си. Стремим се към пари и обществено положение, за да имаме по-голяма свобода на избора и за да не сме принудени да изпълняваме решения, които други са взели вместо нас. Идеята, че съзнанието изисква подчиняване на личната воля на Божествената воля, е в пълно про­тиворечие с всичко, което в нашите очи се е превърнало в ме­рило за притежаващ власт човек.

Така можем да повтаряме цикъла страх-изненада-страх-изненада, докато стигнем до онзи миг в молитвата, когато казваме: „Нека бъде волята Ти". Щом отправим тази молитва, ръководството може да влезе в живота ни, заедно с нескончаеми съвпадения по място и време – Божествена “намеса” в най-чист вид.

Емили, 35-годишна, е начална учителка. Преди тринадесет години, малко след завършване на колежа, загубила левия си крак поради раково заболяване. През възстановителния период се върнала у дома, за да живее при родителите си. Нейният едно­годишен, според техните очаквания, престой продължил десе­тилетие, защото Емили не била в състояние да се върне към предишната си самостоятелност, а вместо това, ставала все по-потисната и уплашена пред перспективата да се грижи сама за себе си. Дотолкова ограничила физическата си активност, че не отивала по-далеч от следващата улица. С всяка година все по­вече се затваряла в дома на родителите си, докато накрая прек­ратила дори доставящите й удоволствие разходки.

Родителите на Емили й предложили лечение, но нищо не би­ло в състояние да й повлияе. Както каза майка й: „Всичко, което Емили правеше ден след ден, беше да предъвква убеждението си, че загубата на крака й е разрушила всичките й надежди да се омъжи и да има свое семейство, или какъвто и да е самостояте­лен живот. Чувстваше се „дамгосана" от своето преживяване с раковото заболяване и понякога отбелязваше, че желае ракът да се върне и да „довърши започнатото".

В резултат на болестта на Емили, майка й започнала да се ин­тересува от алтернативна медицина. По времето, когато се запознахме, тя и съпругът й бяха събрали смелост да помолят Емили да се изнесе. Емили трябваше да се научи да се грижи за своите собствени физически потребности и да излекува психиката си. Трябваше отново да се осланя на своята собствена воля.

Родителите на Емили наели и обзавели апартамент за нея и тя се нанесла там - сърдита и уплашена. Казала на родителите си, че се чувства изоставена от тях. След месец се запознала с една сьседка, Лаура, самотна майка с десетгодишен син, на име Ти Джей. Момчето винаги се връщало от училище преди майка му да се прибере от работа. Емили го чувала как се движи из апартамента, гледа телевизия, яде снакс и чака по три часа идването на Лаура.

Един следобед Емили се връщала в кьщи от магазина, когато Лаура се прибирала от работа. Започнали да разговарят за Ти Джей и Лаура отбелязала, че е загрижена за неговите уроци и вре­мето, през воето е сам след училище. Емили изведнъж сама предложила не само да прави компания на Ти Джей всеки следобед, но и да го подготвя за училище, тъй като е квалифицирана учителка. Лаура се съгласила с благодарност и на следващия ден Емили започнала да дава частни уроци на детето.

След няколко седмици новината, че една „чудесна учителка" дава частни уроци и се грижи за децата след училище, обиколила живеещите в комплекса. Емили била затрупана с молби от ра­ботещи родители. Попитала управителя на комплекса дали има свободна стая на разположение за три часа всеки следобед. Има­ло свободна стая, финасовите въпроси били уредени и Емили - три месеца след напускане на дома на родителите си - била, както се изрази, „отново жива".

Когато Емили ми разказваше историята си, няколко пъти наблегна на спонтанността, с която доброволно се наела да занимава Ти Джей. Предложението „се изплъзнало от устата й". Ако имала време да помисли, каза тя, никога не би предложила по­мощта си. Точно защото жестът бил толкова непривичен за нея, решила, че й е „подсказан” от небето. В края на краищата Емили реши, че й е било предопределено да учи Ти Джей, както и единадесетте други деца, поверени на грижите й, преди да се върне кьм учителството следващата есен.

По някаква причина на Емили й било оказано благоволението да разпознае, че е напътствана. Веднага щом започнала да се грижи за другите, нейният собствен страх, че няма кой да се грижи за нея, намалял. Била живо доказателство, осъзнала тя, че Бог се грижи за потребностите на всички, и това обновило вярата й.
Вярата

Вярата е същността на петата чакра. Когато вярваш в ня­кого, това насочва част от енергията ти към този човек. Когато вярваш в една идея, това насочва част от енергията ти към тази идея. Когато вярваш в някой страх, това насочва част от енергията ти към този страх. Резултатът е, че ние - наши­ят ум, сърце и живот - се вплитаме в последиците от такова обвързване. Нашата вяра и нашето право на избор всъщност са силата, която твори. Ние_сме „средството", чрез което енергията се превръща в материя в земния живот.

"Следователно, неотменната духовна задача в живота на всеки един от нас е да открием кои са нашите мотиви за изборите, които правим, и в какво вярваме - в своите страхове или в Божественото. Тези въпроси трябва да разглеждаме като предмет на духовен размисъл или като резултат от физическа бо­лест. Всички ние стигаме до момент, когато питаме: Кой отговаря за моя живот? Защо не става така, както желая? Независимо от степента на своя личен успех, изведнъж осъзнаваме, че нещо не ни достига. Някое непредвидено събитие, някоя връзка или болест ще ни покаже, че нашата лична сила не е достатъч­на, за да преодолеем кризата. Трябва да осъзнаем, че личната ни сила е ограничена. Трябва да се замислим дали някаква друга „си­ла" не действа в живота ни, и да попитаме: Защо се случва то­ва? Какво се иска от мен? Какво трябва да направя? Какво е мое­то предопределение?

Осъзнаването на собствените ни недостатъци ни подгот­вя да обмислим избори, които иначе не бихме направили. Има моменти, когато ни се струва, че сме загубили контрол над жи­вота си. Когато това усещане е най-силно, ставаме възприемчиви за ръководство, което преди не бихме посрещнали с радост.

Тогава нашият живот може да вземе неочаквана посока. Повече­то от нас заключават: „Никога не съм мислил, че ще правя това или че ще живея тук, но го правя и всичко е наред."

По-лесно бихте стигнали до момента на подчиняване на Божествената воля, ако можете да използвате символното зре­ние, за да гледате на живота си само като на духовно пътешес­твие. Всички познаваме хора, които са намерили изход от крайно тежки обстоятелства - и са отчели значението на факта, че са оставили Бог да ги води. И всеки един от тези хора е казал на Бога: „Да бъде волята Ти." Ако тази молитва е всичко, което се иска от нас, защо толкова се плашим от нея?

Оставаме в плен на страха, че признавайки Божествената воля – чрез подчиняване на своята воля на по-висша воля - ще се разделим с всичко, което ни носи физическа утеха. С волята си се съпротивляваме на Божественото ръководство: каним го, но се мъчим да го изолираме напълно от себе си. Отново и отново на моите семинари наблюдавам хора, които са изправени пред една и съща дилема: търсят интуитивното ръководство, но се страхуват от онова, което този глас ще им каже.

Запомнете, че вашият физически живот и вашият духовен път са идентични. Да намираме удоволствие в своя физически живот е духовна цел също толкова, колкото да придобием здраво физическо тяло. И двете са резултат от следване на Божественото ръководство при избора как да живеем и работим, во­дени от вяра и упование. Да се подчиним на Божествения авто­ритет означава да се освободим от илюзиите на физическия свят, а не от удоволствията и утехата на физическия живот. Духовните енергии на петата чакра ни водят към този момент на подчинение. Сефира Хесед влива в нашата пета чакра Божествената енергия на великодушието чрез любовта, която ни учи да бъдем възможно най-човечни при всички обстоятелства. Понякога най-великият акт на любов е да не съдим другите или себе си. Отново и отново ни се напомня, че да бъдем критични е духовна грешка. Дисциплинирането на волята ни дава възможност да се въздържаме от изразяване на негативни мисли за другите или за себе си. Бидейки некритични, помъдряваме и побеждаваме своите страхове. Сефира Гевура ни учи да се освобождаваме от потребността да знаем защо става това, което става, и да вярваме, че причината, каквато ида е тя, е част от един грандиозен духовен замисъл.

Марни, 44-годишна, е лечителка, истински миропомазана лечителка, започнала своята работа след седемгодишна „тъмна нощ на душата", през която й се наложило да лекува себе си. На тридесет години, Марни била социален работник в Шотландия. Водела активен живот, имала много приятели и изпитвала ог­ромно удоволствие от работата си, когато й казали, че състо­янието й не подлежи на диагноза.

Само за няколко месеца развила неизяснено заболяване, което се изразявало в силни хронични болки по цялото тяло - в гърба, силно главоболие или в краката. Накрая болката я принудила да вземе отпуск. Почти две години търсела помощ от различни специалисти, но нито един не могъл да й обясни причината за състоянието й, и за загубата от време на време на равновесие, нито да предпише ефикасно лечение.

Марни изпаднала в задълбочаваща се депресия. Нейните при­ятели я посъветвали да се обърне за помощ към алтернативни­те терапевти, на които тя не вярвала. Един ден нейна прия­телка се появила в дома на Марни с колекция от книги за алтер­нативни методи на лечение, между които съчиненията на Сай Баба, духовен учител, живеещ в Индия. Марни изчела материали­те, но решила, че са от ония глупости, на които „само сектантски настроените същества биха повярвали".

След още шест месеца болките принудили Марни да си вземе думите обратно и да отпътува за Индия, за да се опита да по­сети лично Сай Баба. Прекарала три седмици в неговия ашрам, но нито веднъж не го видяла лично. Въпреки това скоро след завръщането си у дома, сънувала поредица от сънища, в които постоянно й бил задаван един и същи въпрос: Можеш ли да при­емеш това, което съм ти дал?

Отначало Марни помислила, че сънищата са чисто и просто резултат от пътуването й до Индия и многобройните разгово­ри за същността на Божията воля за хората. После един прия­тел я посъветвал да се отнася към сънищата така, като че ли наистина й се задава духовен въпрос. Както Марни се изрази: „Нямах какво да губя, така че защо не?"

Следващия път, когато сънувала съня, отговорила на въпро­са: „Да, ще приема това, което си ми дал." В мига, в който каза­ла да, се почувствала обляна в светлина и за първи път от годи­ни не изпитвала болка. Събудила се с надежда, че болестта си е отишла, но не било така - в действителност, състоянието й постепенно се влошило през следващите четири години. Все си мислела за съня, като не преставала да вярва, че това всъщност не е сън, но продължила да изпитва гняв и отчаяние, като на мо­менти й се струвало, че Бог иска от нея да страда без основание.

Една нощ, докато плачела. Марни казала, че ще се „подчини". Дотогава смятала, че се е предала изцяло в Божиите ръце в мо­мента, когато сънувала съня, но тази нощ осъзнала, че: „Моето състояние беше примирение, не подчинение. Живеех с този вид нагласа, който казва: ,Добре, ще го направя, а сега ме възнагради, като ме накараш да се почувствам по-добре". И тогава, тази нощ, осъзнах, че може никога да не се почувствам по-добре, и че ако случаят е такъв, тогава какво да кажа на Бога? Подчиних се напълно. Казах: „Каквото и да си избрал за мен, да бъде. Само ми дай сили."

"В същия миг Марни почувствала облекчение, болката намаля­ла, а ръцете й се изпълнили с топлина - не обикновена телесна топлина, а „духовна топлина". Тя веднага разбрала, че топлина­та, която се излъчва от ръцете й, има силата да лекува други­те, въпреки че по ирония на съдбата, самата тя не можела да „пие от този кладенец". В действителност се засмяла на състо­янието си, защото било „точно както историите за някогаш­ните мистици, за които бях чела - но кой би помислил, че ще се усъвършенствам в тяхната област?"

Марни сега е многообичана и високо уважавана лечителка, и ако нейното физическо тяло значително се е излекувало от „неподлежащата на диагноза" болка, тя все още има своите труд­ни моменти. Но, както казва Марни: „Бих преживяла всичко от­ново, заради това, което съм днес и което зная, заради приви­легията да помагам на другите така, както сега умея."

Нейната история, според мен, е забележителна с дълбокото разбиране на разликата между подчинение и примирение и защо­то Марни развенча мита, че щом кажем „да" на Бога, всичко миг­новено ще се оправи, да кажем „да" на своето състояние, е пър­вото действие, което може да промени състоянието ни - да кажем „да" на Бога е второто.

Актът на изповедта пречиства духа ни от последиците на изборите, които сме направили. Научавайки повече за своята енергийна природа, осъзнаваме до каква степен нашият дух остава свързан с негативните събития и мисли, минали и настоящи. Изповедта е много повече от публично признаване на решението. От гледна точка на енергията, то е признание, че сме осъзнали и следователно укрепнали за страха, който е владе­ел нашия дух преди. Символно, изповедта освобождава духа ни от миналите страхове и негативни мисловни модели. Да оставаме свързани с негативните събития и убеждения, е отрова за нашия ум, дух, клетъчна тъкан, и живот.

Нашата карма представлява енергията и физическите пос­ледици от изборите, които правим. Негативните избори пораждат ситуации, които се повтарят, за да ни научат как правим позитивни избори. Щом научим урока и направим позитивен избор, ситуацията не се повтаря, защото нашият дух вече не е свързан с негативния избор, породил урока. В западните култури, този вид кармичен урок се разпознава в известни поговорки като: „Каквото посееш, това ще пожънеш" или „Каквото повикало, такова се обадило". Актовете на изповедта показват, че признаваме своята отговорност за онова, което сме извър­шили, и че осъзнаваме грешката в своя избор. На езика на енер­гията, този ритуал ни освобождава от мъчителните цикли на обучение и ни пренасочва към творческите, позитивни енергии на живота.

Изповедта е толкова важна за здравето на нашия ум, тяло и дух, че не можем да не се изповядаме. Потребността да пречистим своя дух от спомените, които ни изпълват с чувство на вина, е по-силна от тази, да мълчим. Както ми каза веднъж един служител в затвор: „Много престъпници биват залавяни, защото изпитват нужда да кажат поне на един човек какво са извършили. И ако в момента това изглежда като хвалба, все пак е форма на изповед, която аз определям като улична изповед."

Психотерапевтите са съвременните изповедници. С тяхна помощ се опитваме да разрешим своите психологични и емоци­онални борби чрез открито проучване на тъмните страни и управляващите страхове на своята природа и психика. Животворната енергия на изцелението се излива в нашата енергийна система всеки път, когато премахнем влиянието на някой от страховете си върху живота ни и го заменим с по-здраво чувство за себе си. На езика на изповедта, тези терапевтични събития идват, за да призовем обратно своя дух от негативните мисии, на които сме го изпратили.

Знаейки че петата чакра ни учи как да използваме своята воля и записва напътствията, които даваме на своя дух, как то­гава, да боравим с уроците й?

Между главата и сърцето

Тъй като центърът на волята е разположен между енергиите на сърцето и ума, трябва да се научим да съгласуваме своите, ответни реакции с техните импулси. Обикновено докато сме деца, ни насочват към една от тези две управляващи енергии: момчетата - към умствената енергия, а момичетата - към сърцето.

Умствените енергии захранват външния свят, докато сърдечната енергия захранва владенията на личността. В течение на векове нашата култура е приемала, че емоционалната енер­гия отслабва способността ни за вземане на бързи и подходящи решения и че умствената енергия е безполезна в емоционалната област или както гласи една стара поговорка: „Разумът не е спе­челил нито една война срещу сърцето". В продължение на векове, до около 1960 година, това разделение е било нещо обикновено. После десетилетието, в което главата „се срещна" със сърцето, дефинира по нов начин хармоничната личност, личността при която умът и сърцето работят съгласувано.

Ако умът и сърцето не общуват помежду си на разбираем език, едното от двете доминира. Когато ръководи умът, страдаме емоционално, защото превръщаме емоционалните преживявания във враг. За да управляваме всички ситуации и взаимооотношения, потискаме чувствата си. Когато ръководи сърцето, сме склонни_да се самозаблуждаваме, че всичко е наред. Независимо кой ръководи, умът или сърцето, волята ни е мотивирана от страха и недостижимата цел да контролираме всички и всичко, а не от чувството на вътрешна сигурност.

Тази несъгласуваност между главата и сърцето прави хора­та зависими. На езика на енергията всяко поведение, мотивирано от страх към вътрешното израстване, се определя като зависимост. Дори здравословни дейности като физическите упражнения или медитацията, могат да се определят като зависимост, ако се използват за избягване на болката или само за лично прозрение. Всяка дисциплина може да се превърне във волева преграда между съзнанието и подсъзнанието, която казва: „Искам ръководство, но не ми изпращай лоша вест." Дори се опитваме да управляваме ръководството свише, което тър­сим. Накрая заживяваме в затворения цикъл на умственото же­лание за промяна и емоционалния страх от нея при всеки опит да я осъществим.

Единственият начин да излезем от този модел е свободният избор, който ангажира обединените сили на ума и сърцето. Лесно е да не променяме модела, който ни задържа, оправдавайки се, че не знаем какво да правим по-нататък. Това в повечето случаи не е вярно. Когато попаднем под въздействието на ограничения, то е защото знаем какво трябва да правим по-нататък, но се страхуваме да го направим. Излизането от повтарящите се цикли в нашия живот изисква здравословен избор, насо­чен към утрешния ден, а не към вчерашния. В решения, които гласят: „Стига, няма повече да понасям такова отношение” или „Не мога да остана тук нито ден повече - трябва да напусна", се съдържа онзи вид сила, който обединява енергията и на ума, и на сърцето и в същия миг, животът ни започва да се променя под напора на този интензивен избор. Естествено е да се боим да напуснем удобството на привичките в своя живот, до­ри когато, както често се случва, той е отчайващо тъжен. Но промяната плаши, а очакването да ни споходи чувството на си­гурност преди да предприемем нещо, само води до вътрешно терзание, защото единственият начин да придобием това чувство на сигурност, е да влезем във вихъра на промяната и да излезем от другата страна с усещането, че отново сме живи.

Айлин Кади беше една от основателките на духовната общ­ност „Файндхорн" в Северна Шотландия. Тя ми разказа за своя интересен живот, изпълнен с промени и предизвикателства, чрез които се научила да вярва в Божественото ръководство и да се подчинява на указанията му. Тя получила напътствие, в което разпознала гласа на „Христос", да напусне своя съпруг и пет­те си деца и да се свърже с мъж на име Питър Кади. Въпреки че последвала това указание, следващите няколко години от живота й били смутни, отчасти защото самият Питър по онова време бил женен. Накрая Питър напуснал съпругата си, оженил се за Айлин и станал управител на западащ хотел в един град, на­речен Форес, в Северна Шотландия. Имали три деца и благода­рение на получените от Айлин напътствия, Питър скоро превърнал долнопробния хотел в заведение с четири звезди. През онези години, Айлин не се срещала с другите си пет деца, но й било казано, че накрая ще се помири с тях, което се оказало вяр­но. Айлин била напътствана, както и двамата разбрали, от мно­го свято място.

На върха на своя успех, за всеобща изненада, Питър бил увол­нен. Той и Айлин останали поразени от новината. Не очаквали, че трудът им ще бъде възнаграден по този начин. Но отново Айлин получила указание да наеме фургон в местния паркинг, на­речен Файндхорн. Там били посъветвани да създадат градина -едно на пръв поглед нелепо предложение, предвид климата, местоположението и оскъдното слънце. Въпреки това направили каквото им било подсказано и скоро към тях се присъединила жена на име Дороти Маклийн.

Като Айлин, Дороти също получавала напътствия, само че нейните указания идвали от „природните енергии", които й да­вали съвети как да си сътрудничи с тях по градивен начин. При­родните енергии обещали да подсилят растежа на градината точно за седем години, за да покажат какво може да бъде постигнато, когато духовните, човешки и природни сили на живо­та работят заедно.

Градината разцъфтяла, точно според обещанието. Расти­телността достигнала нечувани размери. Слухове за „Вълшеб­ната градина" скоро проглушили ефира и хора от цял свят се отправили към този отдалечен кът, за да я видят с очите си. Никой не бил разочарован; дори скептично настроените градинари-специалисти трябвало да признаят, че е величествена. На въпроса за първопричината за това великолепие, Дороти, Питър и Айлин казвали истината: „Следваме Божията воля".

Накрая около градината се сформирало общество. Айлин ме­дитирала по изключителен начин в нощните часове всеки ден от полунощ до шест сутринта в обществената баня, единст­веното място, където намирала усамотение. Техният малък фургон, който едва бил достатъчен за един човек, сега приютя­вал шестима. Всяка сутрин Айлин пристигала и предавала на Питър указанията, получени през нощта. Той ги следвал до послед­ната буква и се грижел да бъдат изпълнени от членовете на но­восформираната комуна. Построени били сгради, бил установен ред и скоро общността им процъфтяла.

След седем години, точно както било обещано, растител­ността придобила нормални размери. Тогава на Айлин й било ка­зано, че ръководството за Питър се прекратява и че сега той трябва сам да потърси път към своя собствен глас. Тази новина обтегнала отношенията им и накарала Питър да се обърне за указания към други в комуната. Скоро хората се надпреварвали да му влияят. Резултатът бил хаос и Айлийн изпаднала в униние. Накрая Питър казал на Айлин, че я напуска, нея и комуната, и че всъщност никога не е бил влюбен в нея. Съкрушена от открове­нието на Питър и развода, Айлин се чудела как може това да е наградата за изпълнението на Божията воля.

Днес Айлин казва, че нейните борби и отчаяние, дори разво­дът й, се дължат на „съпротива срещу Бога." Въпреки че следва­ла указанията, които получавала, казва тя, всъщност не искала да го прави и в резултат на това била във вътрешен конфликт през повечето време. Трябвало да се научи на упование и вяра в своята връзка с “Христовото съзнание", както наричаше получаваното от нея ръководство. Това била нейната лична духовна мисия.

Сега Айлин казва, че Божествената сила е реалност вътре в нея, винаги я ръководи. Обрекла се е на служене и чувства, че наг­радите й са многобройни. „Имам семейство в първообразен сми­съл. Заобиколена съм от общност, която е моето семейство. Имам красив дом, сърдечна връзка с всички мои деца и интимна връзка с Бога. Чувствам се благословена."

Връзката на Айлин с „Христовата" енергия отразява съвре­менния мистичен път. Нейният живот обединява и двата духовни пътя: стария при който духовният водач се е подлагал на лишения и самотно съзерцание като посредник между другите и Бога; и новия при който индивидът живее в духовна общност. Айлин живее с изпитанията, блаженствата и наградите на Божественото ръководство. Нейният живот е изпълнен с чудеса и щастливи случайности.

Онзи, който подчини своята воля на Божественото ръководство, може да преживее мигове на тежки изпитания и на велики прозрения, мъчителния край на много периоди в своя живот, като например брака или кариерата. Но все още не съм сре­щала човек, който да твърди, че крайният резултат от съюза с Божествения авторитет не заслужава тази цена. Историята на Йов, която е първият урок по подчинение, разкрива същ­ността на това преживяване по-добре от всяка друга.

Йов имал голяма вяра и голямо богатство и се гордеел и с двете. Сатаната помолил Бога да му разреши да изпита Йов, ка­то твърдял, че ще накара Йов да загуби вяра в Бога. Бог се съгла­сил. Сатаната първо направил така, че Йов да загуби имотите и децата си, но Йов останал верен на Бога. Щом такава е Воля­та Божия, казвал той, да бъде. След това на Йов била изпрате­на болест и жена му го посъветвала да „похули Бога" за нещасти­ята, които нямали край. Йов останал верен на Бога. Жената на Йов умряла.

Йоб бил посетен от своите приятели Елифаз, Валдад и Софар, които му изказали съболезнованията си и повели спор за същността на Божествената справедливост. Те вярвали, че Бог не би наказал „праведен мъж" и че Йов трябва да е направил не­що, с което е обидил небесата. Йов казал, че е невинен и че страданията му са част от световната неправда. Постепенно обаче, стигнал до мисълта, че може би Бог, все пак, е несправедлив, след като го кара да страда. Тогава един млад мъж на име Елиу се присъединил към Йов и неговите приятели и ги смъмрил задето мислят, че биха могли да знаят „Божията умисъл" и че Бог им дължи обяснение за Своя избор.

Накрая Бог заговорил на Йов и го поучил за разликата между човешката воля и Божествената воля. Бог попитал Йов: „Къде беше ти, когато поставях основите на земята?" и „Давал ли си ти някога през живота си заповед на утринта и посочвал ли си на зората мястото й?"

Йов осъзнал, че да противоречи на волята на Бога, е лудост, и се разкаял. Съобщил на приятелите си истината, която нау­чил: че никой смъртен не би могъл да знае Божията умисьл, че единствената истинска проява на вяра е да приемем всичко, което Бог иска от нас, и че Бог не дължи на никой смъртен обяснение за Своите решения. После Йов се подчинил на Божията воля, като казал: „ Тъй, аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех". Бог дал на Йов друго семейство и уд­воил земните му богатства.

Отново и отново, предизвикателствата, отправени към нас, ни карат да си задаваме въпроса: Каква е Божията воля за мен? Често гледаме на Божията воля за нас като на задача, рабо­та, средство за придобиване на сила за себе си. Но всъщност, Божествената воля ни кара преди всичко да извлечем поуки за естеството на духа и Бога.

Най-големият акт на Воля, в който можем да вложим своя дух, е да живеем според следните правила:

1. Не съдете.

2. Не се надявайте на нищо.

3. Откажете се от потребността да узнаете защо става това, което става.

4. Вярвайте, че непредвидените събития в нашия живот са форма на духовно обучение.

5. Бъдете смели, за да правите изборите, които всеки от нас трябва да направи, да приемете това, което не мо­жете да измените, и достатъчно мъдри да различавате едното от другото.

Въпроси за самоанализ:

1. Какво според вас означава „силна воля"?

2. На кои хора във вашия живот позволявате да управляват волята ви и защо?

3. Стремите ли се да управлявате други хора? Ако е така, кои са те и защо изпитвате потребност да ги управля­вате?

4. Можете ли да изразите себе си честно и открито, ко­гато трябва? Защо?

5. Чувствате ли кога получавате напътствия за действие?

6. Доверявате ли се на ръководство, неподкрепено от „га­ранция" за изхода?

7. Кои са вашите страхове във връзка с Божественото ръ­ководство?

8. Молите ли Бог за помощ в осъществяването на лични­те си планове, или можете да кажете: „Ще правя онова, което небето ми посочи."

9. Какво ви кара да губите контрол над своята собствена воля?

10. Пазарите ли се със себе си в ситуации, при които знае­те, че трябва да се промените, но постоянно отлагате предприемането на някакви действия? Ако е така, кои са тези ситуации и какви са причините за нежеланието ви да действате.