Увод. Психологията като наука предмет на психологията и природа на психичното психика

Първобитният човек не може да осъзнае нито съня, нито смъртта. Най-малко може да осъзнае факта, че „след смъртта няма нищо" („post mortem nihil est"). Тялото се разлага, туй неандерталецът ясно вижда. Но душата не може да не живее. Това би противоречало на колективистичното съзнание, а още повече на появилото се след не­го индивидуалистично съзнание. Особено нелогично и нелепо изг­лежда да умре млад човек. Той не е истински мъртъв. Превръща се най-често в растение — кичест явор или стройна калина.

Душата по произход е опасност. Опасни са русалките, самоди­вите — душите на мъртвите. Русалките теглят хората в дълбините на водата и знаменитата Лорелай — също³². Постепенно неизвестният външен свят се изпълва с духове и материализирани души. Те се смесват с малките местни божества и проникват даже и в домовете ни във вид на полтергайсти и джуджета. За приказните феи, елфи, духове и пр. постепенно забравят, че произхождат от отровния дъх на мъртвите, и се превръщат в поетични образи. Душите започват да се идентифицират с невидимите същества, които движат всичко в природата. Неизвестният природен свят плътно се заселва с души и духове и се оставя да бъде управляван от тях. Такова схващане-мирозрение е познато като анимизъм (от anima — душа). Част от фетишите се заменят с демони-духове и в някои области фетишизмът отстъпва пред анимизма.

Но историческото развитие продължава. Душата не може вина­ги да се представя и възприема като реалност. Тя бива подложена на многостранно абстрахиране, докато е била сведена до нещо нереално, нематериално. Концепцията, че съществува душа, раз­лична от тялото, е един от стълбовете, на който се крепи религията, до голяма степен и философската психология.

Дълго и упорито на широките маси се е внушавало, че човек се състои от бренно тяло и безсмъртна душа (а светът — от дух и мате- ³² В личното творчество и в детските приказки някои автори като Андерсен представят русалките като безобидни добри същества, обиждани и измамвани от хората. Художествените образи, създадени от мрачните и груби неандерталци, биват впрягани Да символизират съвременни отношения. Това е масова практика в изкуството, която замъглява произхода на образите.
150

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

рия). След като човекът хиляди години е представлявал загадка пред собствения си ум, явява се концепцията за душата, да му помогне. С душата всичко се обяснява, а самата душа не подлежи на обяснение. Тя е нещо нематериално, идващо от Бога, недостижимо за човека. И всяка проява на информация у човека и у животните започва да се нарича душа, тъй както всяка проява на информация в света ще се нарече дух или Бог. За за обяснят проявите на информа­цията в различните стъпала на развитието, древните са въвели поня­тията „растителна душа", „животинска душа", „човешка душа".

Неандерталците вярвали, че природните явления и процеси се предизвикват и направляват от невидими човекоподобни същества, на които може да се повлияе, както се влияе на човек — със заплахи, молби, клетви. Според тях това се е налагало, когато тези невидими природни същества пречат на човешките начинания, при неплодородие, лош улов, суша, мор и т. н. Магическата практика и ритуали напомнят отношения към хора, от които се иска нещо.

Понякога несъзнателно в цялата система от ритуали и безсмис­лени за нас действия се е налучквала някаква обективна връзка. Магията понякога е водела до успех. Но много по-често успехите са се дължали на психическото въздействие, което са упражнявали тия магически ритуали върху събраните хора. Общите ритуални дейст­вия, от една страна, организирали колектива, обединявали го с об­щи идеи, макар и суеверни. От друга страна, са мобилизирали и уравновесявали висшата нервна дейност на отделните индивиди чрез отс­траняване чувството на безпокойство, очистване (катарзис) от теж­ки мисли и комплекси, освобождаване от самовнушения и т. н.

Така магията, като начин на възприемане света и въздействане върху света, заедно с анимизма съществува и досега в психиката на изостаналите етноси и на децата. Много от магическите ритуали са преминали в религиозното богослужение — молитви, молебени, кръс­тни походи и пр. А магическата практика се прилага и досега — от истински вярващи, че са изпълнители на божията воля, и от опитни шарлатани.

В ония ранни периоди от развитието на човечеството получава­щите се тук-там психични разстройства едва ли са личали на фона на примитивните задължения и елементарното трудово поведение. По-късно, когато са населили целия непознат свят с духове, първо­битните хора са гледали на психически разстроените и болните като на същества, обладани от зъл дух.

Независимо от грешните представи, които са имали за причини­те на тия страдания, хората от най-стари времена са налучквали на­чини да отстраняват някои от тях. Бялата магия (омагьосването за добро, а не за смърт и разруха) пипнешком, несъзнателно е стигна-

//. Възникване на психиката

151

Магията се е превърнала в психотерапия — лекуване с думи и внушения. Стигнала е до възможност чрез внушение да се отстра­нят отделни фикс-идеи, комплекси, самовнушения. Някои ритуали, нямащи сами по себе си рационален смисъл, внасят бодрост у човека, повишават жизнения му тонус.

Психотерапията фактически е изкуство, до което стигат малци­на надарени и обучени хора. Когато те съчетават това изкуство със способност за масова хипноза и при наличие на жаждащи чудно из­бавление хора, те са способни да направят чудеса с човешките маси, и не винаги за добро. Често това психотерапевтично изкуство се съчетава с политически и социални идеи, необходими за момента и жадувани от масите. Създателите на религии обикновено са били майстори на психотерапията.

Магическото мислене, в смисъл суеверие, вяра във вълшебства, в непосредствено възприемане на природните връзки и непосредст­вено влияние върху природните сили, съществува и до днес. И кол­кото по-безнадеждна и тревожна е обществената ситуация, толко­ва повече хората се надяват и вярват в силата на магията.

В миналото за прачовека околният свят е нищо — хаос, огромен,

неразличим. Първи проблясъци на обективна действителност, изп­лаващи от хаоса, са нещата, които човекът в тотемната група е създал, действията, които той е извършил и които са се материали­зирали вън от него, за които притежава идея-алгоритъм за направа. По-късно вече се прибавят и други предмети, за които притежава алгоритъм (идея) за подход. Според първобитния човек нищо не съ­ществува само по себе си, всичко е създадено от тотема, а пробляс­ващите смътни неща вън от тотема — от човекоподобни или тотемо-подобни същества. Всяко нещо или е родено, или е сътворено от Човекоподобно същество.

По-нататък това схващане прониква в митологиите и оттам в Религиите. Според античната митология почти всички чудовища и природни сили са родени по животински начин. Но и самите ражда­ния са странни. Например Зевс ражда Атина Палада от ухото си. С развитието на човешкия труд и техниката постепенно обяснението с раждане отпада. Налага се творческата сила, проявявана от човека— сътворението. В съвременните религии всичко в света и светът като цяло е творение на човекоподобен Бог.

Първобитният човек си обяснява всичко в света, като го сравня­ва с човешки произведения; за всичко от света, до което няма дос­тъп и взаимодействие, изгражда алгоритми за подход, подобни на алгоритмите, които вече притежава и използва за подобни, израбо­тени от него или познати от него предмети. Най-често просто прила­га с малки модификации тези алгоритми, които притежава. Познатите, неговите предмети играят роля на познавателни модели, с които си обяснява чуждото и непознатото. А при това първобитни­ят човек смътно различава и съвсем не различава модел от оригинал. Човек не може не само да си обясни, но също и да възприеме нещо, за което няма идея, т. е. не може да възприеме нещо, ако не може да го сравни с друго нещо, познато, овладяно от него. А по онова време човекът създава елементарни и груби оръдия за производст­во — мъртви вещи. Той няма с какво да сравнява сложните, саморазвиващи се структури в природата.

Докато човек не създаде нещо подобно на природния феномен, той не може да си обясни последния, нито да го възприеме правилно. Ако необходимостта от цялостна стабилизация на нервната система изисква на всяка цена да се намери място за предмета в ограничения за човека действителен свят, т. е. ако се наложи на всяка цена да се изгради идея за него, човекът изгражда идея фантастична — предста­вя предмета като продукт, творение на тайнствените и невидими духове, които бродят наоколо. Човекът не може да познае или да въз­приеме нещо, без да знае поне как се подхожда практически към него; не може да познава по-основно нещо, без да знае как се прави то.

Така че човек познава природата, природните неща, доколкото сполучливо сравнява тия неща със свои произведения. Колкото по-съвършени и различни неща прави човек, колкото по-точни са моде­лите на природните неща, толкова по-дълбоко той ги познава. И кол­кото по-несъвършени са човешките произведения, колкото повече фантастичен баласт има в човешките идеи, толкова по-нелепи и фан­тастични са представите и възприятията на човека за външния свят. Пример: докато човек не е създал нещо автоматично (система за автоматично изменение на водното количество при водениците или регулатор за парните машини), той не може да си представи при­родните процеси другояче, освен като резултат от вмешателството на човекоподобни същества (богове).

Също така човек познава себе си дотолкова, доколкото произ­вежда модели на себе си: познава лицето си чрез картините и скулптурите, които е сътворил за него, познава творческата си спо­собност чрез божествата и духовете, които е изфантазирал, опоз­нава ръката си чрез сграбчващите механизми, които е изнамерил; устройството на окото си — едва след като е започнал да произвежда фотоапарати; функциите на мозъка си — след като е започнал да конструира автоматични телефонни централи и системи за автоматично регулиране. Така тясно свързано с практиката е и познаване-

//. Възникване на психиката

153

то на природните закономерности.

В обкръжението на неандерталеца има няколко десетки недо­вършени съвсем идеи-алгоритми и няколкостотин само набелязани алгоритми-проектоидеи за подход. При недостатъчно идеи за мно­жествата в света не може да се установи действителната връзка меж­ду множествата и логическа връзка между идеите за тях; не може да има моделиране на логически връзки, т. е. не може да има логи­ческо мислене. Съществува предлогическо мислене. (Остатъци от такова мислене са установени от Леви-Бркзл и други изследователи в редица първобитни народи.)

Предлогическото мислене е задължителен етап в културната ис­тория на всички хора и народи, както са задължителни митологията и религията.

В самите условни рефлекси, оформящи поведението на първо­битния човек, е настъпило съществено усложнение. Най-напред слу­чайно и в единични случаи, а след това все по-често, сигналът и сис­темата от сигнали, идващи от някакъв предмет или явление в рецепцията, не си проправят път направо към еферентния участък на рефлекторната дъга, образувана по-рано. Пред информацията, носена от нервните импулси, се явява възможността да се свърже с някой от циркулиращите в мозъка алгоритми за подход. В мозъка се извършва подбор, с кои алгоритми за подход най-точно съвпада ин­формацията, идваща от рецепторите. Тази информация се свързва с алгоритъма, който най-добре й подхожда, обогатява го и последва ефекторно реализиране именно на тоя алгоритъм-идея, колкото и несъвършен да е той.

За да се получи връзка именно с най-подходящия алгоритъм, от човека се изисква внимателно, активно съзерцаване, вглеждане intuitio) в обстановката и сложното многообразие на идващите сигнали. Така се осъществява по-правилно връзката между постъп­ващата информация и наличните не много на брой идеи.

В тези идеи, с които разполага неандерталецът, личният рефлективен опит играе все още голяма роля. Към конкретните, заоби­калящите го неща той подхожда с конкретни изводи от собствения си опит. Чрез внимателно, активно вглеждане в стоящия до него близък човек, той например бързо оценява дали е гневен или се прест-

//. Възникване на психиката

155

рува на гневен. В личния опит биват използвани конкретни подробности, нехарактерни и отхвърлени при обобщаването и изг­раждането на алгоритмите-идеи за външната памет. Това е една от особеностите и в редица случаи силна страна на интуицията (нещо, което й е дало възможност да се задържи и досега).

Неандерталецът постъпва почти адекватно към предмета, без да има представа или оформена идея за самия предмет, без да осъз­нава съществуването на тоя предмет, или пък има съвсем превратна, неточна идея. Остатък от такъв подход към света е доминирал дос­коро у примитивните народи. Нас ни учудва както интуицията, проявявана от тях, така и фантастичните им представи за нещата и

отношенията.

Първобитният човек започва да изработва и първите по-абст­рактни идеи, започва да различава и мери дължини с педи и крачки; различава разстояния: дълго, изминаването на което го уморява, и късо — което не го уморява. Различава едно от две и от много еднак­ви неща, макар че все още не може да определи кои неща са еднак­ви и кои — не.

За неандерталеца не съществува истина и лъжа, защото все още няма конкуриращи се идеи за подход към едно и също явление. Всичко, което е оформено като идея, е истина, и то свещена истина, в която не може да не се вярва. Друго няма.

18.8. От емоции към чувства

От дълбините на биологичното оформящият се човек е насле­дил готовите типови генетични програми за поведение, които се ак­тивизират при определени обстоятелства (вж. 6.7). От висшите гръб­начни животни и развитието на главния мозък той е наследил емоциите, а също и сетивност — физиологическите усещания (пър­вични чувства) (вж. 7.18). Емоцията е възбуда на подкорието, дошла от страна на мозъчната кора и същевременно викане на генетични програми за поведение при обстоятелства, създаващи се в индивидуалното, условнорефлекторно поведение на животното.

В периода на очовечаването на маймуната и развитието на тру­довия обществен процес в тия механизми настъпват големи изменения. Увеличават се многократно по брой обстоятелствата, ко­ито изискват бързо използване на готови програми за поведение. Тези обстоятелства се определят все повече от сложните системи

на условни сигнали, комуникации и усложнена форма на удовлетво­ряване потребностите. Самите потребности са се увеличили. Новите програми за типово действие вече не са само генетични. Повечето от тях се изработват и дообработват в обществения процес от мно­го хора и се депонират във външната памет като образци — модели за действие, конкретни примери. Те впоследствие се внасят у инди­вида по пътя на внушението, подражанието, възпитанието и т. н.

Емоциите се диференцират за многобройните и твърде различ­ни обстоятелства, пасват все по-точно на необходимото поведение. Хората почват да реагират емоционално при почти всеки поведенчески акт, при всяко влечение, при всеки нюанс в изменението на външната среда. Специфични емоции придружават всъщност и вся­ко възприятие, познавателната дейност въобще. (Само съвсем банализираните и механизирани операции в човешкия труд постепен­но са се лишили от специфични емоции и се придружават само от умора.) Емоционалните реакции се оказват нова фина чувствителна адаптация и форма на взаимодействие.

Образуването на нови и нови системи от условни рефлекси и извикването на готови типови програми се оказват два конкурира­щи се начини, пътища към все по-фина адаптация спрямо изменя­щата се с човешката практика среда и спрямо изискванията на тази практика. И двата начина на усъвършенстване и адаптация издър­жат на съревнованието, развило се между тях. От първия начин про­излизат т. н. интелектуални психични процеси, а от втория — чувствата. Първият начин се е наложил при обстоятелства, изисква­щи сложен анализ; вторият — при необходимост от бърза и мощна реакция, бързо влизане в определена роля, впрягане на емоциите и сливане с тях.

Емоциите намират своя външен израз в типични постъпки и из­разителни движения. По пътя на подражанието тия постъпки и изра­зителни движения се предават на други индивиди и по изградената условнорефлекторна връзка (експресивно движение — емоция) по обратен път се възбужда съответната емоция. Това, впрочем, съ­ществува още у маймуните. Така емоциите се оказват заразителни. Това пренасяне на емоциите играе важна роля в паническото стадо при животните. Нерядко при определени обстоятелства то се въз­ражда и у човека и в известна степен служи като предпоставка за пораждане на изкуството.

Постепенно в човешкото развитие първичните връзки между експресивните движения, пози и пр. и съответните им емоционални реакции отслабват. Експресивните движения все повече служат за нюансировка на разменяната информация между хората и не се нуждаят от емоциите като спътници. А и за емоционалните реакции не винаги е необходимо да се свързват с експресивни движения. Емоционалните реакции, отделни от съответстващите им експресивни движения, задържани от притискащите ги табу, се оказват лише-

ни повече или по-малко от външен израз и ефекторен завършек. Те се развиват в установка — готовност за действие, вътрешен напор, във вътрешни преживявания и в чувства.

В човешкия колектив се създават типови ситуации и за посре­щането им се изработват типови позиции-програми, които се вна­сят в главите на отделните индивиди. Тия позиции-програми предс­тавляват алгоритми за поведение, т. е. порции информация, която може многократно да се прекодира и пренася. Внесени в главата, тези позиции-програми заангажират не само мозъчната кора, но и подкорието, т. е. действат емоционално на човека. Тъкмо поради своя обществен характер и поради вече силно развилите се комуни­кации между хората те са способни да се пренасят от човек на човек. Пренасянето им става чрез кодирането им в сигнали и в произведе­ния на изкуството — особена човешка дейност.

Внесени веднъж в главата на човека, тези позиции-програми — чувствата, се превръщат в установки, нагласи за действие. Но в го­лям брой случаи те биват подложени на задържане, стават вътреш­ни преживявания. Чувството, изпитвано от човека, най-често е задържана, превърната във вътрешно преживяване емоционална установка. По-общо определение за чувствата: типови емоционал­ни позиции-установки на хората, появяващи се при типични конк­ретни ситуации.

Българската дума „преживяване, преживявам" има много зна­чения — всички свързани с живота на индивида, но не винаги свър­зани с чувства и емоции: оцеляване — „В борбата за живот прежи­вява по-приспособеният"; поддържане на живота — „Преживяваме с една пенсия"; надживяване — „Той преживя всичките си съучени­ци"; съпричастие във важни събития — „Преживяхме и революция, и контрареволюция, и реставрация"; изтърпяване, понасяне,изпитване — „Тя преживя големи нещастия"; прекарване на определен пе­риод от живота — „Последните години от живота си той преживя в самота"; силно впечатление или впечатляващо събитие — „Това пре­живяване остана завинаги в съзнанието му"; вживяване в ролята си — „Този артист преживява на сцената"; страдания и емоции, съпътс­тващи определени събития и отношения — „Не преживявай толкова

дълбоко".

В последните два примера преживяването е свързано с чувства и има смисъл на „вътрешно преживяване". Тъкмо това значение на думата е психологическото понятие „преживяване".

Преживяването може да се определи като събитие с начало и край, случило се с определен конкретен индивид в определено вре­ме и определено място, придружено с емоционално наситена уста­новка и проява на чувства.

Когато емоционалните установки, редуващите се емоции и чув­ства не са намерили външен израз (ефекторен завършек), те самите представляват вътрешни преживявания. Най-често в психологията

//. Възникване на психиката

157

под преживяване се разбира именно вътрешното преживяване.

Чувството е емоционална позиция, която може да бъде заета или незаета от някого. То може да споходи всеки човек и не е свър­зано само с един конкретен индивид, с един фиксиран период от време. Чувството може да бъде много конкретна програма, прена­сяща се между хората и мобилизираща ги, но то си остава програ­ма — програмирана и типизирана защита на позиция (подредена сис­тема от команди за виртуални акции и реакции). Тази типизирана програма за емоционална защита на определена позиция представ­лява порция информация, която може да отседне във външната памет, а също може да се всели в човека, да го мобилизира за дейс­твия или да предизвика вътрешни преживявания у него.

Преживяването е конкретно събитие, станало с конкретен чо­век при определени обстоятелства на конкретно място и в опреде­лено време (в определен интервал от времето и в определен интер­вал от жизнения път на индивида). Това събитие е винаги уникално, винаги дълбоко интимно. Преживяването представлява събитие, в което се проявяват, намират своя актуализация и индивидуализа­ция конкретни чувства.

Във всеобщата словоупотреба думите „преживяване" и „чувст­во" в редица случаи са взаимозаменяеми.

Ограничеността на отношенията в колектива на първобитните хора ограничава и броя на чувствата. Неандерталският човек е раз­полагал с много по-малък набор от чувства в сравнение със съвре­менния човек. Отделните групи са живеели при различни условия, така че и чувствата, изградени в различни колективи, не са били съв­сем еднакви.

19. ТРУДЪТ КАТО ЦЕЛЕНАСОЧЕНА ДЕЙНОСТ

19.1. Цел

Целта е субективен мисловен модел, който човекът или човеш­ката група изгражда предварително за крайния резултат от своята дейност. Вън от хората няма цел. Целта е психологическа категория, а не общофилософска.

Целта е свързана естествено с деятелността на човека. У животните, и у маймуночовеците в началото, това, което стимулира Деятелността, е потребността и обект на деятелност е благото. Благата биват консумирани (унищожавани). С развитието на труда и производството на оръдия на производство обект на деятелността става и оръдието, което човек не консумира, а създава и използва. Стимулът към труд не е непосредствената биологична потребност, а вторична потребност от оръдие или междинно средство, явяващо се
158