Стратегия за реинтеграция на Либия в световното стопанство

• 
  Основите на първия подход лежат в идеите на А. Смит, по-късно използвани от Х. Минт⁶². Според първата група автори, много от страните са относително по-надарени с естествени ресурси. Разширяването на международната търговия поставя износа на суровини и селскостопански продукти от тези страни в нови условия (по-голямо търсене и по-високи цени) в сравнение с вътрешните. Нарастващата специализация води до по-пълно и по-продуктивно използване на естествените ресурси и извличане на икономическа рента от международната търговия, което в крайна сметка увеличава националния доход и богатството. Основният проблем, с който се занимават икономистите от този ранен период е каква част от реализираните приходи остават на територията на страната и как се разпределя икономическата рента между отделните домакинства.
  
• 
  На по-късен етап M. Уоткинс⁶³ излиза от наивната рамка на макроикономическия подход и търси механизма на въздействие на експортния сектор върху развитие на останалите отрасли в икономиката. Според него ефектът на износа на първични продукти върху останалата част от икономиката зависи от факторната интензивност на тяхното производство, връзката му с останалите сектори чрез търсене на междинни продукти и използване на обща инфраструктура, държавната намеса чрез специфичен микс от данъци и мита, както и съотношението между използваните местни и чуждестранни активи.
  
• 
  Моделът на развитието на двойнствената икономика е изведен в средата на ХХ век, като неговите автори (Дж. Фей и Г. Ранис⁶⁴) се опитват да намерят успешна траектория за развитието на изостаналите аграрните стопанства, преди всичко износителите на кафе и тропически плодове от Латинска Америка и Африка. Според тях селското стопанство играе ключова роля в двойнствената икономика. Възможният механизъм на развитието е преместване на ресурси от ниско производителните дейности по осигуряване на прехраната, към високо продуктивни модерни промишлени сектори. За целта първичният сектор трябва да нарасне до определена степен, за да осигури препитание на заетите в промишлеността и износ, който от своя страна да генерира достатъчно доход за реинвестиции в нови сектори на стопанството. От тази гледна точка важно е да се постигне не абсолютно нарастване на заетите ресурси в първичния сектор, а производителността им. В този смисъл явно сравнителните предимства трябва да се градят не върху по-ниските цени, а върху по-високата производителност.
  

Успешен пример, оставил следва в стопанската история, е структурната трансформация на Канада от втората половина на XIX и началото на ХХ век. След извоюването на своята независимост, канадското правителство предприема пакет от мерки, целта на които е изграждането на собствена автономна и модерна икономика. Към този момент страната разчита единствено на износа на риба, кожи, минерални суровини и известно количество петрол, като по степен на развитие и структура стопанството й се доближава до тези на развиващите се страни. В допълнителна тежест се явява и фактът, че страната има малък и разпокъсан (предвид територията си) вътрешен пазар, който не може да се превърне от самосебе си в изтеглящ фактор на вътрешното производство.

Държавата вдига митата върху вноса на промишлените стоки и провежда активна валутна политика, с което осигурява защита на бъдещата местна индустрия от външния конкурентен натиск. Протекционистичната политика, обаче, съвсем не достига до крайностите, които се наблюдават в края на XIX век. Дори и през най-рестриктивните периоди митата върху повечето потребителски блага се движат в границите между 10% и 30%⁶⁵. Макар че неуспехът на множество индустриални продукти е впечатляващ, държавата не се опитва да подпомага или защитава производства, които се оказват неефективни или неконкурентоспособни пред натиска на международната конкуренция.

Протекционистичните мерки естествено водят до дискриминация на експортните производства за сметка на зараждащата се вътрешна индустрия. Държавната намеса, обаче, е в степен, която не води до изкуствено преразпределение на икономическите ресурси и масивно пренасочване на предприемачеството към защитените дейности. Нещо повече, вместо да подложи традиционните експортни производства на тежко данъчно облагане, държавата започва да ги подпомага чрез инвестиции. Това в особена степен важи за транспортната инфраструктура, която в случая с Канада до голяма степен определя ефективността и конкурентоспособността на износа на първични ресурси. Реализираните приходи от износа на първични ресурси остават в страната и се реинвестират в нови (в повечето случаи рискови) промишлени производства. Макар в Канада да влиза и известно количество чуждестранен капитал, той не се явява ключов фактор в трансформацията, тъй като страната не страда от липсата на вътрешно капиталово натрупване, а и познатите процеси на трансфер на технологии и външни ефекти все още не съществуват през този ранен период на развитие на световното стопанство⁶⁶.

В резултат на предприетите мерки структурата на икономиката постепенно се променя, като относителният дял на вторичния сектор в БВП устойчиво нараства, а търговците се преориентират към износ на промишлени стоки. На основата на добре развит първичен сектор, Канада успява да изгради модерна и конкурентоспособна индустрия. Не трябва да се забравя, че между основните причини за успеха на провежданата политика са и близостта с огромния американски пазар, както и ниските разходи по преноса на продукцията чрез речен и морски транспорт.

Опитът на Канада, обаче, съвсем не е причина да се смята, че отварянето на икономиката винаги води до положително резултати. Макар да стартира своята независимост с приблизително същата структура и размер на БВП на човек от населението и да прибягва към същия тип политика на трансформация, Аржентина достига до коренно различни резултати в своето развитие. Днес страната е в капана на нарастващия външен дълг и цикличните макроикономически кризи, а БВП на глава от населението е над пет пъти по-малък от този на Канада. Като изключим политическите аспекти на аржентинското развитие, според някои автори причината за неуспеха на страната се крие в няколко съществени различия в проведените реформи⁶⁷:

• 
  В началото на провежданите реформи (30-те години на ХХ век) страната започва да „наказва” производствата в първичния сектор чрез значително по-високо данъчно облагане. Нещо повече, въвежда се режим налицензиране на вноса и се повишават митата върху произведените извън страната продукти за производствено потребление. Тези мерки постепенно намаляват производителността в първичния сектор и той не може да изиграе ролята на източник на доход и капиталови натрупвания за създаване и развитие на промишлеността.
  
• 
  Наличните ресурси не се увеличават, а само се преместват под натиска на фискалните мерки към защитените чрез мита производства. Първичния сектор не осигурява база за развитие на вторичния и третичния. Постепенно стопанството се структурира, но без наличието на устойчиви и пълноценни функционални връзки между отделните производства. Размерът на продукта в отделните сектори реагира единствено на фискалните стимули или ограничения.
  
• 
  Държавата не предприема инвестиции в изграждането на инфраструктурата на страната. Така икономиката се развива на затворен регионален принцип и се губи възможността за извличане на изгоди от специализация и икономии от мащаба.
  
• 
  Аржентинските правителства са негативно настроени към чуждестранния капитал, което лишава стопанството от достъпа на допълнителен капитал, въпреки липсата на достатъчно вътрешни частни спестявания.
  
• 
  И не на последно място, експанзионистичната фискалната политика довежда до нарастване на инфлацията, което при режима на фиксиран валутен курс се оказва пагубно за търговския баланс на страната.
  

Ако опитът на Канада и Аржентина са поучителни, но относително отдалечени във времето, то особен интерес представлява успешната трансформация в страните от Азия. От изключително изостанали аграрни страни, характеризиращи се с висока бедност и политическа нестабилност, през последните четири десетилетия (с малки прекъсвания в средата на 80-те) те се превърнаха в регионален център на ускорен икономически растеж. Ако в края на 60-те години делът на промишленото производство беше три пъти по-малък от този на първичния сектор, днес пропорцията е обърната в полза на електрониката, машиностроенето, комуникациите и др. технологични производства. В резултат на успешната политика на отвореност, само през 2004 г. износа на страните нараства с 22%, а делът им в общия световен стоков износ надвишава 26%⁶⁸. Към тях през последните две десетилетия се присъединиха Китай и Индия. През втората половина на 80-те години Китай значително разшири износния си портфейл, в който към момента доминират трудово и ресурсно интензивни промишлени стоки и най-вече електрониката. Подобна е и ситуацията в Тайланд. От един от най-големите износители на ориз в средата на ХХ век, тайландската икономика се превърна в най-големия доставчик на компютърна техника, която днес съставя над 80% от износа. За разлика от другите страни в региона, Индия не отбеляза бум на промишления износ, а се ориентира към ИТ технологиите и софтуера.

Предвид икономическите и природни характеристиките на Либия, интерес представлява опитът на Индонезия. В периода след извоюване на независимостта страната е силно зависима от износа на петрол и разтърсвана от национализъм, спад в доходите, инфлация и нарастващ вътрешен дълг. Смяната на правителството през 60-те години възстановява макроикономическата стабилност и започва прилагането на мерки към либерализация. Изцяло премахнат е лицензионният режим, а в края на 60-те години са свалени и защитните мита върху вноса. Елиминиран е и вътрешният ценови контрол. Национализираните предприятия са върнати на техните собственици, а с новоприетия закон за ПЧИ е гарантиран и 30-годишен период на защита от бъдеща национализация.

Бързото излагане на недоразвитата индонезийска икономика на международния конкурентен натиск не дава очакваните положителни резултати. За това през следващите две десетилетия страната периодично предприема частични защитни мерки най-вече спрямо крайните потребителски стоки. В резултат на тези мерки Индонезия постепенно изгражда основите на нов промишлен сектор, като в структурата на БВП започва да доминира леката преработваща промишленост (храни и напитки, тютюн, облекло).

В средата на 70-те години пазарът на потребителски стоки достига висока степен на насищане и страната постепенно забавя темповете си на растеж. За да се върне на старата траектория на развитие държавата приема широка инвестиционна програма по изграждането на тежка промишленост и производства на междинни продукти. За да финансира програмата държавата използва нарасналите приходи от износа на петрол. Така в края на 70-те доминираща роля в БВП вече имат тежката индустрия и технологичните производства.

През тези своеобразни първи два периода Индонезия използва петролните си приходи като източник на вътрешни инвестиции, а растежът е задвижван преди всичко от държавните предприятия. Спадането цените на международните енергийни пазари се явява като причина за прекратяването на плановете за мащабна индустриализация и развитие на заместващи вноса на машини и оборудване производства. В началото на 80-те години Индонезия може сама да задоволява потребителското си търсене на крайни стоки, но все още е зависима от вноса на машини и технологии, покупките на които се финансират от износа на суровини или полуфабрикати. За да преодолее тази зависимост в средата на 80-те години правителството решава да използва стратегията на експортно ориентирания растеж, като стимулира износа чрез разширяване дела на частния сектор, приватизация и изтегляне на държавата, пълна либерализация на търговията и привличане на огромен поток от ПЧИ във високотехнологични производства. В резултат на либерализацията и политиката спрямо чуждестранните инвеститори през 90-те години Индонезия става 17-та страна в света по размер на привлечените ПЧИ⁶⁹. Над 60% от запаса на ПЧИ са концентрирани в промишлеността, като доминираща роля има химическата промишленост (30%), следвана от производството на хартия (около 12%) и търговията (9,5%)⁷⁰. В резултат на това, за по-малко от десет години дела на непетролния сектор нараства от 5% на над 20% от общата стойност на износа.

За разлика от останалите азиатски страни, по-голямата част от износа на Индонезия се дължи на дейността на местни фирми, специализирани в производството на текстил и облекла, дървесина и продукти от нея, но свързани с чуждите филиали. Статистиката от първите години на XXI век ясно показва, че значението на чуждестранните филиали непрекъснато ще нараства. Над 70% от новоодобрените проекти са изцяло експортно ориентирани, като повечето от тях са свързани с въвеждането на нови или високо технологични продукти.

Като цяло, благодарение на либерализацията и вноса на ПЧИ страните от Източна и Южна Азия внасят производствен капитал и нови технологии, успяват да ангажират по ефективно трудовите и природните си ресурси, разширяват пазарите си, макар и чрез международните производствени вериги на ТНК, преструктурират икономките си и създават условия за генериране на устойчив и ускорен икономически растеж.

През първия етап участието на националното стопанство в международните икономически отношения се определя от наследените основни факторни условия, като евтина работна ръка, износ на необработени природни ресурси, с които страната е по-надарена. Фирмите създават относително прости и стандартизирани продукти, които се произвеждат и в страните, за които се изнасят, но на по-ниска цена. Технологиите се усвояват чрез внос, споразумения, ПЧИ или имитация. През този етап фирмите обикновено се конкурират на основата на ниските производствени разходи и липсата на пряк достъп до потребителите. Те имат ограничена роля в производствените вериги, като се фокусират предимно в началните етапи на добиване или преработка или в процесите на асемблиране, чрез използване на изобилието от евтина и нискоквалифицирана работна ръка. Макар и лесен за постигане този първи етап се характеризира с изключително ниска степен на изгода за страната, ограничава нейното развитие и я поставя в силна зависимост от икономическата цикличност в световното стопанство, цените на потребителските стоки и равнището на валутните курсове.

Във втория етап страната разчита на ефективността в производството на стоки и услуги като определител на нейните конкурентни предимства и източник на изгода от участието в международните икономически отношения. Нейното подобряване става на основата на мащабни инвестиции във физическата, финансовата и информационната инфраструктура, административния капацитет на държавата, създаването на устойчива и благоприятна среда за функциониране на бизнеса, както и лесен достъп до капитал. Създаваните и изнасяни продукти стават по-сложни, а местните производства генерират по-голям обем добавена стойност, и имат по-голям принос в международната производствена мрежа. Технологиите отново се внасят отвън чрез лицензиране, джойнт-венчъри, ПЧИ или имитация. Въпреки това на този етап страната не само усвоява технологиите, но и притежава собствен капацитет да ги доразвива и усъвършенства. Подобен тип икономики се характеризират с голям дял на преработващата промишленост, както и на подизпълнителските дейности (аутсорсинга) в БВП. Страната е относително устойчива на външните стопански шокове, защото разполага със собствен финансов и производствен капацитет, както и достатъчно широк вътрешен пазар.

В последния трети етап от развитието на отношенията между националното и световното стопанство основната движеща сила става възможността на икономиката да въвежда и създава продукти на най-високо технологично ниво, използвайки най-развитите методи на производство. Националната бизнес среда се характеризира с изключителна стабилност и дълбоко клъстериране. Компаниите следват стратегии на развитие, които в повечето случаи имат глобален обхват. В икономиката доминира третичният сектор, а макросистемата е изключително устойчива на външни шокове.

Логичният въпрос е къде се намира либийската икономика? Ако се върнем към изводите от анализа на структурата на националното стопанство на страната и нейния износ, очевидно Либия е спряла своето развитие в първия етап на движената от наличните ресурси икономика. Има известни прилики и с втория етап (квалифициран труд, евтина работна ръка), но те би следвало да се разглеждат по-скоро като предпоставки към прехода към движената от ефективността стопанство.

Схемата на М. Портър, по същество, представя една естествена еволюционна траектория на развитие, която е наблюдавана в повечето икономики. Това обаче не означава, че Либия трябва да чака дълги години, докато извърви дългия път до най-изгодната форма на участие в световното стопанство. Ако вторият етап не може да бъде прескочен, тъй като създава предпоставките за навлизане в третия, той поне може да бъде съкратен, чрез една умела и целенасочена политика от страна на либийската държава.

• 
  Либия трябва да продължи да развива петролните производства и износа на карбонати, които от своя страна да осигурят необходимия доход и основа за разгръщането на вторичния и третичния сектор. Добивът и преработката на първични продукти в никакъв случай не трябва да се „наказват” чрез завишено данъчно облагане, а по-скоро да се осигури възможност за задържане на част от генерирания доход в националното стопанство.
  
• 
  Държавата трябва да поеме курс към либерализиране на международната търговия, но не изведнъж, а на етапи. Поетапната либерализация ще разпредели във времето загубите на работни места и доход и ще направи социалната цена на реформата по-поносима. По този начин ще се даде и време на новите производства да достигнат определена степен на зрялост и ефективност, и плавно ще ги излага на нарастваща международна конкуренция.
  
• 
  Държавата постепенно трябва да се оттегля от икономиката, като се пристъпи към поетапна приватизация, към либерализация на ресурсните и факторните пазари, съкращаване на обществения сектор до размер, съпоставим на този в развитите икономики. Това съвсем не означава, че държавата ще се отдръпва от функции, които иначе са поле за нейната изява, а по-скоро че ще благоприятства повече пазарност в икономиката⁷². Всички вътрешни мерки на властта, като субсидиране и данъчно облагане, не трябва да създават изкуствени стимули за преместване на труд и капитал между отделните дейности. Структурните изменения трябва да се водят изцяло от пазарните сили, но държавата трябва да запази част от инструментите си за коригиране на тяхната траектория.
  
• 
  Структурните изменения трябва да бъдат подпомагани от мащабни инвестиции във физическата инфраструктура на страната, които да осигурят не само ефективността, но и териториалната и функционалната обвързаност на производствата.
  
• 
  Ключов елемент на реформите следва да бъде и привличането на голям обем качествени⁷³ ПЧИ. На чуждестранните инвеститори трябва да бъде гарантирана свобода на действията, като стимулирането на вложенията в дадени сектори трябва да бъде по-скоро изключение, от колкото практика на държавата.
  
• 
  Страната трябва да се ориентира към политика на плаващ валутен курс, който да изчиства временните неравновесия в платежния баланс и естествено да регулира конкурентоспособността на местните производства спрямо вноса. Активни интервенции би следвало да се допускат единствено при поява на сериозна международна криза или опасност от цялостна дестабилизация на либийската икономика.
  
• 
  Политиката по отваряне и реинтеграция на стопанството не трябва да се извършва на йерархичен принцип. Тя трябва да ангажира и позволява активното участие на фирмите, организациите, университети, представители на отделните браншове и работниците.
  
• 
  Освен икономическите реформи, страната трябва да извърши решителни промени и в политическата и социалната сфера. Възприемането на демократичните принципи на управление ще върнат инициативата в ръцете на хората и ще възстановят принципите на икономическото поведение. Особено важно е намаляването на корупцията, изграждането на административен потенциал, както и повишаването на образователното равнище и научноизследователския потенциал на страната.
  

Подобна крачка е изключително смела, но за съжаление промените са само привидни. Вместо да обмитява продуктите при преминаването им през граница, държавата облага тяхното потребление. Стоките са разделени в групи, като за всяка една от тях се прилагат различни потребителски данъци, като размерът на ставката е 25% или 50%. Системата на облагане е абсолютно непрозрачна, тъй като не се използва стандартна хармонизирана търговска класификация, а стоките са категоризирани в общи групи. Въпреки това данните ясно сочат, че вместо либерализация, страната се движи към ограничаване на вноса. Причина за това е нарастването на средния потребителски данък от 26,5% през 2003 г. на 29,1% през 2005 г. Още по-тревожно е, че на подобно облагане са подложени и продуктите за производствено потребление, както и капиталовите стоки.

Защитата на местните производства не се изчерпва единствено с високия и диференциран потребителски данък. Към 2003 г. в Либия е забранен вноса на 31 стоки, а през 2005 г. техният брой е намален до 18. Ограничението за някои от тях е свързано с религиозни причини, но повечето са продукти, които се произвеждат на територията на страната. Към тях се отнасят мляко, стационарно телефонно оборудване, минерална вода, гъвкави ПВХ тръби. Като се има предвид изключително концентрираната структура на либийската икономика, може да се заключи, че държавата използва възможно най-крайните мерки за защита на местните производства.

Според нас, за да избегне икономически провал Либия се нуждае от управление, ориентирано към стопанско развитие. Ето защо тя трябва да предприеме следните основни стъпки касаещи на външнотърговските й отношения:

• 
  Потребителският данък следва да бъде заменен с ДДС и акцизи, а сегашните диференцирани ставки да бъдат трансформирани в мита, каквато е стандартната практика. Това ще направи външнотърговския режим по-прозрачен и ще позволи лесното пресмятане на изгодата от вноса или износа от страната.
  
• 
  Либия трябва да се откаже напълно от забраната на внос на стоки, с изключение на малка група продукти по религиозни причини (като алкохол и др.). Държавата трябва да премахне и монопола върху вноса на останалите регулирани стоки. Например, много по-удачно за лекарствените продукти би било свободният внос и създаването на комисията по лекарствата, която да контролира тяхната безопасност. Освен това държавата би могла да обявява търгове за доставката им, като не ограничава възможността на потребителите или фирмите да купуват допълнителни количества на свободния пазар.
  
• 
  Държавата не трябва да премахва изведнъж митата, а да се стреми към постепенното им и плавно намаляване, като даде нужното време на вътрешните производства да се развият и постигнат нужната степен на ефективност и конкурентоспособност. В същото време не трябва да има отстъпление назад, като на предприемачите се дава ясен сигнал, че единственият път на развитие е постепенно отваряне към международната конкуренция. Крайният размер на митата следва да бъде определен на базата на международните споразумения в рамките на преговорите в СТО.
  
• 
  За да позволи преструктурирането и повишаването на конкурентоспособността на стопанството, държавата следва да въведе ниски или нулеви митнически ставки по вноса на машини, оборудване, съоръжения, транспортни средства с производствено предназначение и др.
  
• 
  Тъй като не разполага с непетролни залежи от суровини, Либия следва да прилага по-ниски или нулеви ставки по вноса на необработени суровини, полуфабрикати и междинни продукти. Подобно облекчение ще има двоен ефект. От една страна ще създаде условия за изграждане и развитие на преработваща индустрия, а от друга ще направи изгодно изнасянето на етапи от международните производства на ТНК на територията на Либия, особено при наличието на евтина електроенергия и горива и географска близост с пазара на Северна Африка и ЕС.
  
• 
  От особена важност е увеличаването износа на петрол в рамките на пълната квота в ОПЕК, тъй като приходите от него дават финансовия ресурс, с помощта, на който страната може да финансира структурните реформи. Далеч не е достигнат и оптималният капацитет в износа на природен газ. Неговото увеличаване следва да бъде една от основните цели във външнотърговската политика на страната.
  
• 
  За да бъде прилагана успешна митническа политика, Либия трябва да повиши капацитета на митническата си администрация. За целта следва да се въведе и използва хармонизирана международна класификация, обща митническа тарифа, електронна система за отчитане и контрол на вноса и износа, строг ветеринарно-санитарен контрол, система за оценка на риска и предотвратяване на контрабандата.
  
• 
  От особена важност за Либия е постигането на членство в СТО. За целта страната трябва да спази всички изисквания, поставени от организацията и да участва активно в преговорните процеси, за да гарантира извоюването на възможно най-изгодните условия от участието си в международната стокова търговия.
  
• 
  Либия има нужда от разширяване на своите непетролни пазари. Като най-удачни, от гледна точка на географска, културна, историческа и религиозна близост, са пазарите на страните от Северна Африка и Близкия Изток. За целта Либия трябва да се стреми кум пълноценно участие в изгодните за нея регионални интеграционни споразумения, както и да инициира нови такива, които да развиват вътрешно регионалната търговия, която според повечето експерти на МВФ и Световната Банка е реалистичен и удачен път за развитието на страните.
  

Макар вече близо десет години в Либия да действа специално приетия закон N:5 за ПЧИ, инвестиционният интерес към нея е крайно незадоволителен. Причината за това отново са половинчатите мерки, както и очевидното нежелание на държавата (въпреки декларираните намерения) да даде широк достъп на ТНК в страната. Множеството аргументи в предходните анализи ясно показват, че най-разумният (а в някои случаи) и единствен път за повишаване на конкурентоспособността на икономиката на Либия, по-добрата интеграция и извличането на положителни ефекти върху развитието, преминава през масирания приток на качествени ПЧИ в страната. За целта са необходими редица мерки, най-важните от тях са:

• 
  Смяна на режима за чуждестранните проекти – от лицензионен в регистрационен. На специално одобрение следва да се подлагат само тези в петролния и енергийния сектор на страната.
  
• 
  Необходимо е премахване на минималния размер на чуждестранните проекти. Това ще позволи проникването на етапи в либийската икономика (от търговско представителство към напълно функциониращ производствен филиал), което е типично поведение на ТНК в страни, характеризиращи се с висок риск.
  
• 
  Към момента Либия предлага „данъчни ваканции” за период от 5 години. По-добрият вариант би бил те да се заменят с прогресивна (ускорена) схема на амортизация на активите на чуждите фирми, данъчни кредити и др. форми на финансиране, което да не създава изкуствени временни стимули за инвестиции, а по-скоро предпоставки за по-дългосрочно планиране на присъствието и функциониране на фирмите на територията на страната.
  
• 
  Премахване на позитивния лист за ПЧИ и използване единствено на негативен, в който да са включени само сектори или производства, които са от компетенциите на държавата или стратегическо значение за страната.
  
• 
  Необходима е либерализация на сектора на услугите по няколко основни причини:
  

• 
  Повечето ТНК работят с утвърдени международни партньори (банки, бизнес консултанти и др.). Тяхното отсъствие е една от причините за провала на потенциални проекти или намалява ефективността от работата на филиала.
  
• 
  Основният запас на ПЧИ в света в момента е концентриран в третичния сектор (финанси, комуникации, търговия, бизнес услуги). Либия може да се възползва от този факт като внесе ПЧИ и чрез тях да модернизира финансовата и комуникационната си инфраструктура.
  
• 
  ТНК по природа са ангажирани в значителен по обем търговски дейности. Забраната за инвестиции в сферата на търговията на едро и дребно пречи за нормалното функциониране на филиалите и отблъсква инвеститорите от страната.
  
• 
  Присъствието на големите международни търговски компании ще засили конкуренцията в страната и ще създаде натиск върху местните фирми към постигане на по-висока ефективност и конкурентоспособност.
  

• 
  Необходими са законодателни промени в посока на по-доброто гарантиране правата на чуждестранните инвеститори. За тази цел трябва да се изравни правния статус между вътрешните и частните инвестиции и те да се третират равнопоставено. Особено важно е и приемането на правни норми, които да защитават обектите на интелектуалната собственост и ще позволят на инвеститорите да трансферират технологии към Либия, без да се опасяват от тяхното нелегално използване или имитиране.
  
• 
  Наложително е премахването и на дискриминиращите условия за задължително либийско участие в нови проекти в определени сектори на икономиката. Именно инвестициите на зелено са тези, които имат най-силен ефект върху заетостта, преноса на капитал и технологии. Много ТНК държат да запазят своите конкурентни предимства под формата на специфични технологии в рамките на компанията. Така на практика задължителните джоинт-венчъри се явяват спънка в привличането на ПЧИ.
  
• 
  Страната не разполага с достатъчно технологии и знания за справяне при пазарни условия и местните предприемачи не биха могли да преструктурират развържавените предприятия. За това следва да бъде отворен достъпа на чуждестранните инвеститори до процеса на приватизация.
  
• 
  Филиалите на ТНК наемат предимно либийски граждани. В този смисъл, ограниченията върху получаването на визи и разрешения за работа на територията на страната няма ефект върху заетостта, а по-скоро върху възможността за наемане на западни ръководни или инженерно-технически специалисти, което е ключов фактор в повишаването конкурентоспособността на икономиката.
  
• 
  Необходимо е по-ясно да бъдат дефинира функциите и задълженията на Националната агенция за чуждестранни инвестиции, като освен това и се даде собствен бюджет и повече свобода за иницииране на проекти за задгранично представяне на либийската икономика.
  
• 
  И не на последно място, Либия трябва експлицитно да се нареди между страните, спазващи международните споразумения за защита правата на чуждите инвеститори, както и да участва активно в международните форуми по свързаните с ТНК и ПЧИ въпроси.
  

Разширяването на външноикономическите отношения е нож с две остриета. То може да ускори развитието на една икономика, но ако не са предприети необходимите мерки страната не само няма да извлече изгоди от търговията и вноса на ПЧИ, но нейното стопанство може сериозно да се дестабилизира. Както справедливо отбелязва М. Кънев ”Без отваряне няма обновяване, без обновяване няма конкурентосопособност. Отварянето без обновяване е гибелно за националните агенти.⁷⁴”

За да може Либия да разшири външноикономическите си отношения, да се реинтегрира успешно в световната икономика и да извлече максималните възможни изгоди, тя трябва да проведе множество реформи на макроравище, в бизнес средата, както и да направи някои социалнополитически промени. Крайната им цел е повишаване на конкурентоспособността на икономиката, нейната устойчивост спрямо външни шокове и привлекателността спрямо чуждестранните инвеститори, създаване на собствен производствен капацитет и модерна секторна структура, както и възстановяване на пазарните отношения, ликвидирани в периода след революцията. Без провеждането на цялостни реформи страната е обречена на нарастваща импортна зависимост, спадаща конкурентоспособност и забавяне на развитието.

Стабилната макроикономическа среда, правна и социална система са сред основите макроикономически фактори, движещи прехода между отделните етапи на участие на националното стопанство в световната икономика в схемата на М. Портър. Те определят най-общите условия за функциониране на фирмите, степента и ефективността от използването на националните ресурси, а от там и траекторията на националното развитие. В тази група от фактори влизат степента на намеса на държавата (в производството и преразпределението), социалната политика (образование, здравеопазване и т.н.), макроикономическото регулиране, политическата стабилност, правовия ред