Икономически отношения на Либия с България

5. Икономически отношения на Либия с България.

Дипломатическите отношения на България с Либийската арабска република са установени на 30 юни 1963 г., след обявяването на кралството за република. Те са продължение на установените още през 1956 г. дипломатически отношения между Народна република България и Обединено кралство Либия. През 1966 г. в Триполи е открито българско посолство, а през 1978 г. и Либийско дипломатическо представителство в София (от 1981 г. наричано Народно бюро и ръководено от Секретар).

Двустранните отношения бележат стремителен подем в периода от 1976 - 1983 г., когато българското присъствие в Либия нараства до близо 15 хиляди души, а обемът на извършените от българска страна дейности надхвърля 500 млн. щ.д. годишно. През периода 1976 – 1988 г. са разменени около 50 посещения на високо държавно и правителствено равнище. Дипломатическите и икономическите отношения между страните се крепят на повече от 20 споразумения за сътрудничество в областта на търговията, науката и образованието, медицината, финансите.

Промяната в основните насоки на българската външна политика след 1989 г. предизвикаха снижаване на нивото и интензитета на двустранните политически контакти. В новите условия България се стреми към поддържане на установените отношения на взаимноизгодна основа при стриктно спазване на възприетите международни норми. През последните години доминираща роля сред факторите, определящи състоянието на българо-либийските отношения, има и завършилото наскоро съдебно дело срещу българските медици и палестинския лекар.

Въпреки политическата и икономическата преориентация на България, както и конфликтните въпроси между страните, през последните няколко години са налице опити за съживяване на дипломатическите и икономическите отношения. След 1989 г. в Либия са направени 14 официални визити на различно равнище. През 2001 г. по повод националния празник на страната Либия е посетена от тогавашния председател на Народното събрание на Република България проф. О. Герджиков. През 2005 г. по покана на полковник Кадафи президентът Г. Първанов прави кратко двудневно посещение, чиято основна цел е намиране решение по въпроса с подсъдимите български медици.

От 1994 г. насам между дете страни са сключени 3 нови споразумения за насърчаване на търговията и инвестициите (1999 г.), както и за сътрудничество в областта на медицината и здравеопазването (1994 г.).

Икономическите отношенията на България с Либия процъфтяват с идването на власт на Муамар Кадафи през 1969 г. За 30 години над 500 хил. българи, заедно с други чужденци създават облика на съвременна Либия. Върхът на „дружбата” е през 1984 г., когато в Либия работят над 21 хил. българи, а фирмите „Техноекспортстрой”, „Булгаргеомин”, „Агрокомплект”, „Енергоимпекс” и „Експомед” се ползват с огромен авторитет. Българските работници и специалисти построяват 46 болници, поликлиники и медицински училища на стойност 548,5 млн. щ.д., летищата в Триполи и Себха, 3 нефтени рафинерии, 16 спортни комплекса, 7 завода, зърно бази и т.н. Една от най-големите фирми участвали в проекти в Либия е „Техноекспортстрой”, която е построила обекти за 1,304 млн. щ.д. за период от 30 години (виж приложение N:10).

Над 100 водни сондажи са извършени от българската фирма „Булгаргеомин” (БГМ) на територията на Либия. Повечето от тях продължават и в момента. Голяма част от страната и днес се водоснабдява от сондажи, изпълнени от БГМ. България притежава също така две нефтени концесии в Либия, които получава през 1980 г. Едната концесии е за проучване и добив на нефт и газ в областта Гидамес, а другата в южната част на Либия. Договорът е сключен между „Булгаргеомин” и Националната нефтена компания на Либия, за срок от 25 години. По много причини до този момент България все още не е добила либийски петрол.

Икономическите отношения между двете страни през този период са подпомагани освен от двустранните споразумения и от създадената през 1971 г. Смесена междуправителствена Комисия за икономическо, промишлено, търговско и техническо сътрудничество (СКИПТТС), която през 1972 г. получава статут на Българо-либийски комитет за икономическо и научно-техническо сътрудничество.

За съжаление ерата на ползотворните отношения между двете страни приключва с началото на прехода в България. Някои от българските дружества с авторитет в Либия влизат в процедури на приватизация, други започват сами да търсят своите поръчки. При трети започва разграбване на имущество, а от тук и не изпълнение на договори. В задънена улица влизат и междуправителствените отношения. Заради новите лицензионни режими, проблемите с плащанията и липсата на сигурност за фирмите и работниците от страната постепенно се оттеглят стари и нови фирми, като „Агрокомплект”, „Енергопроект”, „Сомат” и др. Ползвайки старите си контакти все още дейност развива „Техноекспортстрой”. Постепенно страната напускат и българските работници и специалисти, като според оценките на Външно министерство на частни трудови договори към 2006 г. са ангажирани между 800 и 1000 медицински и инженерно-технически кадри.

Сериозен проблем представляват и неуредиците в миналите и настоящите финансови отношения между двете страни. Преговорите за изчистване на либийския дълг боксуват вече 15 години. Според Триполи сумата на дълга е 290 млн. щ.д. От тях 54 млн. са признати като държавен дълг, а останалото са дългове към отделни фирми. През последните години български финансови делегации посещават Либия, търсейки взаимноизгодно решение на проблема. За съжаление до такова не се стига. От фирмите единствено „Техноекспорстрой„ получава част от парите си, а „Булгаргеомин” има за получаване 30 млн. щ.д., за голяма част, от които липсват документи. От друга страна, дружеството има неплатени данъци, заради които през миналата година наименованието на фирмата е изтрито от търговските регистри на Либия. Според изявленията на външния министър на България след уточняването на точния размер той ще бъде прехвърлен към международния фонд за лекуване на заразените със СПИН деца в Либия, което ще прехвърли отговорността по изплащането на средствата към либийската страна.

Една от основните причини за трагичното състояние на икономическите отношения между страните е и липсата на институционална подкрепа. Понастоящем българското търговско представителство в Триполи е закрито и на практика няма институционална подкрепа на административно равнище за бизнеса между двете страни. По тази причина в края на 90-те е започва възстановяването дейността на СКИПТТС. От 17 до 19 ноември 1999 г. в София се проведе нейната 21-та сесия. Очаква се либийската страна да предложи период за провеждане на 22-та сесия на СКИПТТС в Триполи. Понастоящем съпредседател  на СКИПТТС от българска страна е министърът на благоустройството и регионалното развитие, а през месец май 2006 г. за съпредседател на СКИПТТС от либийска страна бе назначен секретарят на Генералния народен комитет по Правосъдието г-н Али Омар Ал-Хаснауи.

На 12 септември 2001 г. в Българската търговско-промишлена палата е учреден Българо-либийски търговско-икономически съвет от около 30 представители на български фирми с бизнес интереси в Либия и 3 либийски фирми, регистрирани в България. Съветът си поставя за цел да подпомага българските производители и износители да разширят износа си и да съдейства за възвръщане на обемите на българо-либийската търговия, като подпомага кооперирането между бизнеспартньори от двете страни. Съветът е създаден в резултат на дългогодишно сътрудничество и в рамките на споразумение между БТПП и Съюза на търговско-промишлените палати на Либия.

От своя страна, за да насърчи търговията между страните от 1 август 2005 г. служба "Митници" на Либийската Джамахирия започва да прилага Постановление на Секретариата на Генералния народен комитет на финансите № 83/2005 за премахване на митническите такси за всички стоки от внос, с изключение на цигарите. Освен това митническото освобождаване вече не се обвързва с разрешения, издавани от други институции, като здравните и екологичните, каквато е била практиката преди. Сега се издава документ за временно освобождаване със забележка за представяне на необходимите разрешения впоследствие за издаване на свидетелство за окончателно освобождаване. Целта е опростяване и облекчаване на процедурите по митническото освобождаване. При реекспорта е регламентирано, че всяка стока, внесена в Либия след изплащане на наложените й такси, може да бъде реекспортирана от вносителя на всеки външен пазар, като на вносителя се възстановяват платените такси за услуги по вноса на стоката.

Очевидно първите, макар и малки, стъпки от двете страни са направени, но за сега резултати липсват. Икономическото сътрудничество между България и Либия може да се развива успешно само при промяна на условията на плащане, при преструктуриране дейността на българските фирми в полза на прекия стоков внос и разширяване на директните контакти с либийските фирми, създаване на предпоставки за съвместни инвестиции.

*

* *
Външноикономическите отношения на Либия са белязани от колониалното й наследство и агресивната политика на конфронтация със западните страни. В резултат на това през голяма част от новата си история страната остава изолирана от движението на стоки, услуги, капитал, технологии в световното стопанство, което е и основата причина за настоящата й степен на развитие.

Макар близо десет години Либия да разполага със закона за ПЧИ, инвестиционният интерес към страната е незначителен. Изключение правят само добивът и преработката на петрол. Причините за това са високата степен на контрол над ПЧИ, липсата на пълни гаранции, нестабилността на икономиката, както и множеството скрити ограничения.

Като цяло страната постепенно разширява външноикономическите си отношения най-вече със страните от ЕС, като са налице и първи стъпки към нормализиране на търговията със САЩ. Техният потенциал, обаче, е далеч над постигнатото към момента. Страната има нужда от сериозни реформи в търговския и инвестиционните си режими, преструктуриране на основните си стопански системи, както и продължаване на курса към демократизация и сътрудничество с международната общност.
ТРЕТА ГЛАВА

Външноикономическите отношения като фактор за развитието на Либия

В края на ХХ и началото на ХХI век световно стопанство преминава през процес на ускорена трансформация, характеризиращ се със задълбочаване и усложняване на външноикономическите отношения между националните стопанства, познат под термина глобализация. Според З. Младенова глобализацията може да се дефинира, като „процес на постепенно преодоляване на относителната автономия на националните икономики и тяхното обединяване в една бъдеща единна глобална икономика”⁵¹. До 70-те години на ХХ век, следвайки принципите на кейнсианската макроикономическа политика, страните можеха сами да определят курса и дълбочината на своето икономическо развитие, като външноикономическите отношения само допълваха инструментите или осигурява част от ресурсите за постигането на поставените цели. Днес, либерализацията на пазарите и икономическата активност, транснационализацията на бизнеса, нарастващите трансгранични потоци на стоки, услуги и капитал, както и на по-бързата и повсеместна дифузия на технологиите, поставят националния просперитет под прякото въздействие на процесите в световното стопанство. „Така вътрешните (имплицитни) фактори на растежа започват да губят своята значимост, а международните икономически отношения се превръщат от второстепенни в основни определители на развитието на отделните страни”⁵².

В началото на XXI век част от страните участват пълноценно в международните икономически отношения, други се намират в тяхната периферия, а трети упорито се дистанцират, опитвайки се да запазят своята автономия и старите принципи на развитието. За добро или лошо процесът на глобализация е необратим. Освен това той ражда победители и губещи. Изследванията от последните години ясно показват, че страните, които по една или друга причина остават дистанцирани от задълбочаващите се процеси на взаимно проникване, и не намират място в новата матрица на световното стопанство, реализират негативни или най-малкото изоставащи темпове на икономически растеж и човешко развитие, спрямо индустриалните страни⁵³. С времето става все по-ясно, че постигането на ускорен национален просперитет е възможно само чрез пълноценното участие в световното стопанство. В този мисъл, развитието и правилното структуриране на външноикономическите отношения на всяка страна може да се разглежда като проблем от първостепенно значение в стратегията на развитието.

От анализа в глава първа стана ясно, че либийската икономика страда от сериозни диспропорции. Макар да се радва на един от най-високите размери на БВП на глава от населението в Африка, при запазване на настоящата политика страната тепърва ще се сблъсква с множество трудности и вероятно – забавящи се темпове на развитие. В същия момент анализът от втора глава на дисертационния показа, че страната прави първи стъпки в нормализацията на външноикономическите си отношения. Все още не се използва пълният капацитет на търговията с петрол, износът е почти еднопродуктов, а успешните проекти на основата на ПЧИ са по-скоро изключение.

Задачата, която си поставяме в настоящата глава от дисертационния труд е да бъдат изведени възможните перспективи пред външноикономическите отношения на Либия и да бъдат дадени препоръки за тяхното подобряване, но не самоцелно, а като средство за ускоряване на стопанското развитие на страната в условията на новите икономически реалности. Наясно сме, че на нейна територия са необходими повече градивност, динамизъм, социална енергия и отговорности, че макар и трудно е даден ход на началото на важни промени в името на преуспяването, но днес е повече стремеж и по-малко реалност.

1.Значение на външноикономическите отношения като фактор за развитието на либийската икономика.
Отварянето на всяка една икономика за трансгранично движение на стоки, услуги и капитал не е безболезнен процес. Той предизвиква структурни изменения, свързани със загуба на производства, работни места, доходи и т.н., но и обновяване, производствено-технологичен напредък. От тази гледна точка, за да бъде извършена подобна трансформация, страната трябва да мобилизира ресурси и хора. Имайки предвид спецификата на Либия като икономика, политическо устройство, култура и традиции, следва да изведем няколко основни пункта:
Първо, Либия гради развитието си на принципа на „наследеният просперитет”⁵⁴. Той произтича от наличието на специфични природни ресурси, например нефт и газ, ценни метали др. Те могат да увеличат финансовото богатство на страната, особено, ако запасите от съответния ресурс са значителни, отнесени към населението на страната. Държавите, следващи подобен тип на развитие, влизат в порочен кръг, който ражда икономическа нестабилност, социални конфликти, а не рядко и непрестанни политически преврати и граждански войни. Причината за това е, че не се създава ново богатство, а се разпределя и постепенно изчерпва наследеното.

Природните залежи обикновено са собственост на държавата или преотстъпени за експлоатация чрез концесия, като тя се явява централен субект в икономиката и поема ролята не на стимулатор и регулатор, а на собственик и разпределител на дохода, с всички произтичащи от това негативи. Приходите от продажбите на националните ресурси водят до прилагането на неефективни и непродуктивни политики, като чрез тях често се субсидира изцяло вътрешното потребление и местното производство, ако изобщо има такова.

• 
  Развитието на петролния сектор води до повишаване на заплатите на работниците в него, но поради нарасналите бюджетни приходи нарастват и възнагражденията на заетите в държавния сектор. Комбинираният ефект от по-високите заплати и по-високото търсене води до повишение на възнаграждението и в новите сектори на икономиката, което от своя страна понижава международната конкурентоспособност на вътрешното и непетролните експортно ориентирани производства.
  
• 
  При плаващ валутен курс излишъкът по платежния баланс предизвиква свръхликвидност в банковата система и спадане на лихвения процент, като постепенно ръста на паричната маса може да изпревари този на БВП. Така петролният бум може да доведе до инфлационен натиск, който да промени относителните цени на стоките в полза на вноса в страната.
  
• 
  Петролният износ обикновено създава излишъци в държавния бюджет, като част от тях се разпределят между домакинствата. Разширяването на петролния добив повишава и трансферите към потребителите. Тъй като цените на нетъргуемите стоките на непетролните производства са относително по високи, печалбите на фирмите в тези сектори ще нарастват, което ще пренасочи ресурси към тях, ограничавайки или дори свивайки производството в експортните непетролни сектори.
  

• 
  Към момента равнището на безработица се колебае в рамките на 30%, което е изключително ниска степен на използване на активната работна сила. Над 30% от населението е до 14 години, а едва 27% от трудоспособните жени са заети. Ако това добавим високия ръст на раждаемостта и факта, че над 84% от населението е концентрирано е градовете, става ясно, че в близкото десетилетие активната работна сила в страната ще расте с изключително високи темпове. Държавата няма да разполага с нужния ресурс да открива нови работни места в публичния сектор, тъй като към момента там е налице свръх заетост. Петролният сектор също не е алтернатива, тъй като производството там е преди всичко капиталоемко и очакваните нови работни места са далеч под бъдещите нужди на Либия.
  
• 
  Макар Либия да демонстрира едно от най-високите нива на грамотност сред възрастното население в района, квалификацията на завършващите не отговаря на настоящите и бъдещите нужди на икономиката. Причините са както ниските образователни стандарти, слабите програми и липсата на научен обмен през годините на санкции, така и лошата квалификационна структура на професионалното образование в страната.
  
• 
  Традиционен проблем за страните от Северна Африка е трудовата миграция. Броят на нелегалните емигранти в Либия непрекъснато нараства и техният брой рано или късно ще създаде социално напрежение. Освен това преговорите в с ЕС по ограничаването на емигрантските потоци ще намали възможностите на либийците и транзитните имигранти за намиране на работа в европейските страни. Отнемането на тази възможност не е за пренебрегване, тъй като по експертни оценки доходът, заработен зад граница, създава около 6% от БВП на страните в региона и осигурява препитание на приблизително 7-8% от активната им работна сила⁵⁶.
  

Преносът на задграничен капитал също може да стимулира развитието на националната икономика. Според З. Младенова основните механизми за положително въздействие от вноса на ПЧИ може да се заключат в следните няколко основни пункта⁵⁹:

• 
  Притокът на ПЧИ в този може да способства за преодоляване на съществуващото сериозно ограничение на местните инвестиции и да постави задгранични спестявания в услуга на инвестиционния процес в дадена страна.
  

• 
  Вносът на ПЧИ не е просто трансгранично движение на парични средства, а трансфер на пакет от ресурси. Наред с финансовия капитал в една приемаща икономика се трансферират още технологии, патенти, лицензи, ноу-хау, знания, информация и т.н. ПЧИ са в този смисъл една голяма възможност за технологично усъвършенстване и обновяване на производството в приемащите страни. Те могат да способстват за модернизация на производствената база на икономиката и преодоляване на изостаналостта.
  
• 
  Вносът на ПЧИ в реалната икономика е в състояние да повлияе положително върху пазара на труда като способства за намаляване на безработицата като сериозен съвременен икономически и социален проблем. Това е особено вярно за инвестициите на зелено, при които се генерират допълнителни работни места.
  
• 
  Вносът на ПЧИ се отразява не само върху заетостта, но и върху доходите. Много изследвания сочат, че предприятията на чуждестранните инвеститори в приемащите икономики благодарение на използването на по-прогресивни технологии се отличават с по-висока производителност на труда от тази на местните предприятия.
  
• 
  ПЧИ допринасят за повишаване квалификацията и уменията на местната работна сила. Чрез вноса на преки инвестиции се трансферират професионални знания и умения, организационен и управленчески опит и т.н. С това ПЧИ способстват за повишаване качеството на местния човешки капитал, който е основният фактор на растежа в съвременните условия.
  
• 
  ПЧИ водят и до укрепване на експортния потенциал и експортните възможности на приемащите икономики. Наред с това връзките на местни предприятия с чуждестранните инвеститори им предоставят възможност да използват каналите за дистрибуция на международните компании, да усвояват и прилагат авангардни маркетингови практики и т.н. Някои форми на международна търговия са възможни само в резултат от дейността на международните компании /например вътрешнофирмената търговия, а на нея се пада 1/3 от световната търговия в съвременните условия/. Прекият ефект се проявява в случаите, когато чуждите инвеститори създават експортно-ориентирани производства на територията на чужди държави.