Продуктова структура на вноса на Либия по региони през 2005 г

През 2005 г. основното перо във вноса на страната представлява машини, оборудване и транспортни средства (47,6%), с помощта на които се изграждат и поддържат петролодобивните, транспортните и рафиниращи съоръжения, както и техническата инфраструктура на страната. На второ място (22,5%) са суровини и материали, с които се захранва преработващата промишленост. Третото основно перо във вноса са храните и живите животни (14,8%), с които се компенсира недостатъчното вътрешно производство и гарантира изхранването на населението.

Интерес представлява и режимът на внос на най-важните за страната ресурси и стоки. Налаганите към 2004 г. мита върху техния внос са необосновано високи, предвид тяхната важност за благосъстоянието на населението и развитието на икономиката.

Таблица 2.5

Размер на митническите ставки

по вноса на избрани стокови групи в Либия през 2004 г.

Адвалорни мита в размер 30-32% ясно говорят за протекционистична политика на страната спрямо местното селско стопанство. При постоянните дефицити и субсидии подобни мерки са по-скоро неуместни. Още по неприемливи са и митата върху транспортните средства и съоръженията (40,3%), електрическите машини (24,6%). Либия няма собствени производства на тези продукти и няма основание за подобни високи рестрикции. Нещо повече, именно тези продукти гарантират технологичното обновяване и развитието на нови производства извън енергийния сектор. Очевидно и във външнотърговската политика по вноса петролният сектор се радва на специфично отношение, тъй като неелектрическите машини и съоръжения, използвани главно от него, се облагат с 10,5% мито, а вносът на петрол и петролни продукти е защитен от блокиращо мито в размер 60%.

През последните две години Либия предприе крайни мерки по либерализацията на операциите по вноса. Системата на лицензиране беше преустановена, а всички мита по вноса бяха премахнати, с изключение на тези на цигарите. Това е уникален случай не само за региона, но и за света като цяло. Подобни мерки са предприемани само от Хонг-Конг, Макао, Сингапур.

Въпреки това остават някои ограничения. Вносът на необработено злато, продукти на ветеринарната медицина и ваксини е изцяло монополизиран от държавата. Изцяло забранен е вносът и на 18 продукта (през 2003 г. са 31), главно по религиозни причини. Забранен е и износът на желязо, алуминиев скрап, мед и стомана.

В заключение, може да се каже, че външнотърговските отношения на Либия тепърва ще търпят възходящо развитие. Налице е сериозен потенциал за нарастване износа. Към момента, обаче, страната страда от силна степен на концентрация на продажбите на петрол, както и на основните доставчици на вносни стоки. Налице са и силни дисбаланси и в продуктовата структура на двата потока. Либия е изцяло зависима от цените и продажбите на петрол не само за вътрешното си развитие, но и за финансиране на вноса.

2.2. Преки чуждестранни инвестиции.
След революцията от 1969 г. близо три десетилетия икономиката на Либия остава затворена за ПЧИ. Изключение прави енергийният сектор, в който страната традиционно разчита на съвместните проекти с най-големите транснационални корпорации (ТНК), специализирани в добива и преработката на петрол. Като част от реформите по либерализация и отваряне на страната в края на ХХ и началото на XXI век, Либия приема Закон N:5 от 1997 г. за насърчаване на чуждестранните инвестиции и създава Съвет за чуждестранните инвестиции. Законът има за цел да дефинира основните категории (чужд инвеститор, ПЧИ и т.н.), както и да регулира възможностите и правилата за инвестиране в страната.

Направените промени спрямо режима за проникване на ПЧИ изглеждат радикални, но всъщност поставят множество непреодолими бариери, които възпират чуждестранните предприемачи:

• 
  Законът позволява инвестициите извън петролния сектор, но се създава негативен лист от забранени за чуждия капитал дейности, като търговията на едро и дребно, телекомуникациите, финансовия сектор. Така на практика се блокира най-динамичната и доминираща към момента част от световния капитал. Нещо повече, възпира се проникването на ТНК на етапи, което обикновено започва с изграждането на търговско представителство и следва бавното придвижване по производствената верига към създаване на производствен филиал. Чуждите фирми се лишават и от възможността да си доставят финансови и бизнес услуги от техните утвърдени задгранични партньори на място.
  
• 
  Започването на бизнес в Либия става чрез представянето на инвестиционен проект пред Съвета за чуждестранни инвестиции и неговата реализация може да започне едва след получаване на одобрение. В общия случай процесът на взимане на решение трае над 6 месеца, а чуждият предприемач се сблъсква се с бюрократични процедури и корупция. По данни на местните власти до 2005 г., например, са направени 187 предложения, от тях 55 са отхвърлени заради несъответствия със закона, а от останалите 132 едва 38 са функциониращи.
  
• 
  На чуждестранните фирми се гарантира правото на собственост, както и защитата от национализация и възможността за съдебен арбитраж. В същия момент, обаче, правата на чуждия капитал не се изравняват с тези на местния и той остава със специален режим на третиране.
  
• 
  Първоначалната редакция на закона предвижда минимален размер на инвестицията от 50 млн. щ.д., което е неразумно висока бариера за стартиране на бизнес в нестабилна икономика, криеща трудно определим риск. През 2006 г. тази бариера е свалена до 1,5 млн. щ.д., но се въвежда допълнително изискване за местно съучастие в минимален размер от 35%.
  
• 
  Филиалите на ТНК имат право да репатрират печалбите си, но само веднъж в годината. През останалото време средствата следва да бъдат натрупвани в местни банкови сметки.
  
• 
  Чуждите инвеститори могат да получат данъчни облекчения, но само за период от 5 години, който при определени обстоятелства може да бъде удължен с още 3 години.
  
• 
  Наемането на чуждестранни работници/специалисти е възможно само ако няма местни граждани, които да бъдат квалифицирани в извършването на съответната работа.
  

В светлината на горното не е учудващо, че към 2005 г. по официални данни запасът на ПЧИ в Либия е едва 532,7 млн. щ .д., което се равнява на едва 1,4% от БВП на страната – показател значително по-нисък от този на икономиките в региона, както и на повечето развиващи се страни. Според ЮНКТАД през 1990 г. Либия се класира на 70 място по показателя за ефективност (значение) на ПЧИ, а през 2005 г. тя е вече на 136 място от общо 141 страни. За същия период от време Либия се покачва от 30-то на 47-мо място по потенциални възможности за привличане на чуждестранен капитал. Драстичната разлика между двата показателя ясно говори за невъзможността за привличане на ПЧИ и използване на възможностите от операциите на ТНК в икономиката дори и10 години след либерализацията на режима на ПЧИ.

Освен промените в правната рамка, вносът и износът на капитал от Либия плътно следва динамиката на дългите вълни на охлаждане и затопляне на външните отношения на страната със западните страни.

Графика 2.3

Запас на вноса и износа на ПЧИ в и от Либия

(млрд. щ.д.)


Източник: UNCTAD “FDI Profile - Libyan Arab Jamahiriya 2006”, p.5

Като цяло за периода 1980-2005 г. Либия е по-скоро нетен износител на ПЧИ, като всички инвестиционни проекти извън граница са реализирани от държавата с използването на петролните приходи. Макар и оскъдна, наличната информация за потоците на внесени и изнесени ПЧИ показва липсата на стабилност и устойчиви тенденции, дори и след 1997 г.