В обятията на шамбала

Събрахме си нещата и ги натоварихме в колата. Сергей Ана-толиевич Селиверстов се забави край яка.

- Толкова се привързах към него, шефе, че ми е трудно да тръг­на!

Животното триеше с муцуната си хлътналия му корем.

- Е, добре, стига сантименталности! Потегляме! Качихме се в джипа и поехме по обратния път. Лан-Вин-Е беше много доволен - прибираше се вкъщи. Тату

тъгуваше. Равил често и неуместно се смееше. Сергей, елегантно поглаждайки слепоочието си, гледаше непрекъснато към небето. А мен ме болеше стомахът, но не много силно.

Кайлас беше забулен в облаци. Не се виждаше. А толкова ми се искаше да му махна с ръка.

- Тату! Лан-Вин-Е! Хайде да отидем до подножието на плани­ната, откъдето започва Градът на боговете. Ще заобиколим с око­ло двайсет километра, но какво от това! - предложих аз.

Всички се съгласиха.

Стигнахме до подножието на планината и спряхме. „Като по поръчка" падна мъгла и ни обгърна с бяла пелена.

Излязох от колата и тръгнах към планината. Равил пое след мен. По някое време коленичих и прокарах длан по каменистата повърхност. Тя ми се стори много-много близка. Погледнах на­горе и видях само бялата мъгла. След това сведох глава, сведох я пред Града на боговете. Равил ме е фотографирал точно тъй... в мъглата... с наведена глава.

Качихме се отново в колата и потеглихме. Моторът бучеше равномерно. Затворих очи и се унасох в дрямка. Не обръщах вни­мание на тъпата болка в стомаха.

- Ур-р-ур-р-ур-р - бучеше моторът.

А се спеше толкова сладко-сладко. Рамото на Сергей беше уют­но, макар и твърдо. То сякаш обгръщаше главата ми от всички страни и ме приспиваше. И изведнъж сред грохота на мотора като че ли различих някакви звуци. Те се усилваха и скоро се превър­наха в мелодия, сякаш пееше Сергей.

Навярно в съня си съм хлипал и дори съм подмокрил рамото на Сергей. Но аз спях, сладко спях, спях с чувството за изпълнен дълг, който, разбира се, си бях измислил сам. Без да зная защо, бях си измислил именно този мой дълг тук, в Тибет.

Насън си спомних една своя особеност - да заспивам, където ми падне. Присъни ми се примата от Уфимския драматичен теа­тър - актрисата Тансулпан Бабичева, която веднъж ме покани на премиера, където играеше главната роля. Аз, разбира се, веднага заспах в креслото, похърквайки сладко. Спектакълът свърши и аз, свеж като краставичка, разпалено изразих възторга си играта й.

- О, колко противно ми беше, докато ти къртеше в креслото -каза ми тя тогава.

Но сега аз спях не „където ми падне", а най-легално, опрян на рамото на Сергей. По-нататък в съня ми се прокрадна един ин­дийски етюд от моето минало. През 1996 г. с Венер Гафаров и Сергей Селиверстов направихме хирургическа обиколка в някол­ко индийски градове, като я съчетахме с началото на нашата първа хималаиска експедиция. Изнасяхме лекции пред мес­тните очни лекари и правех­ме показни операции. Лекци­ите обаче винаги се съпро­вождаха от пищна церемо­ния по моето представяне -настаняваха ме на отделен стол, задължително ме укра­сяваха с венец от силно уха­ещи жълти цветя и на смеси­ца от английски и хинди око­ло 40 минути говореха за мен такива думи, че дори от откъслеч­ните английски фрази можеше да се разбере, че неговото посеще­ние (тоест моето) в този град трябва да се приема най-малкото като „светъл лъч в тъмното царство". Такива са индийските тра­диции.

Докато слушах захаросаните речи, аз се чувствах, разбира се, като пълен идиот. А да се чувстваш твърде дълго идиот, повяр­вайте ми, е трудно! Затова волю-неволю заспивах, но продължа­вах да „облагородявам" със своя важен вид индийската общест­веност. В редките моменти, когато отварях очи и поглеждах към залата, забелязвах своите приятели Венер и Сергей, които с всич­ки сили се опитваха да ми внушат, че не бива да спя и широко отваряха очите си, като понякога си помагаха с пръсти. Аз им кимах, изразявайки своето съгласие, но лицата им с широко отво­рените очи отново се размиваха в мъглата и се появяваха пак в същия вид, но вече насън.

А когато процедурата по представянето ми завършваше, неиз­вестно как веднага вирвах глава и създавах впечатлението, че у нас, в Русия, точно така е прието да слушаш. Въздишка на облек­чение озаряваше лицата на Венер и Сергей.

Застанал на трибуната (с венеца, разбира се!) с микрофон в ръка, вече окончателно се пробуждах и без да бъркам английска­та реч с руската, бойко произнасях: „Ladies and gentlemens! Dear colleagues!". Винаги съм завиждал на моя приятел Рафик Талгатович Нагматулин (доктор на медицинските науки, професор, заместник-директор в нашия център), който притежава способност­та да не заспива в президиума. Той може да бодърства с часове, без да се нуждае от фалшиви очила, на които са нарисувани широ­ко отворени очи.

Рамото на Сергей ми се стори не съвсем удобно. В полудрямката започнах да се намествам и най-сетне намерих по-удобно -върху гърдите му.

- Ох - въздъхнах със задоволство.

А колата се движеше напред, тананикайки приспивната песничка на пътя. По-късно в ръмженето се появиха басови нотки и в уши-те ми зазвуча прекрасен валс от следвоенните години: