В обятията на шамбала

После пак се заредиха пирамиди. Две от тях - № 87 и № 88, се виждаха отлично. По-голямата - с височина около 300 метра, за­вършваше с остър връх и две широки стъпала. Втората беше три пъти по-ниска от първата, със стъпаловидни очертания и срязан връх. Разбирах, че виждаме само част от пирамидалните конст­рукции, но нямах сили да изкача хълма, за да ги огледам изцяло.

Намръщен от болка, сведох глава над скиците. С Равил бяхме направили снимките. Камъкът, върху който бях седнал, ми се струваше удобен, макар да беше студен. Никак не ми се продъл­жаваше нататък. Нали и мъртвите седят върху камъни! Странно е това щастие да бъдеш мъртъв! То е неразбираемо за нас - жи­вите! И само онези, които умеят да медитират и мислено да влизат в света на мислите, наричан онзи свят, като се превръщат там в човек-мисъл, узнават какво означава истинското щастие -дареното от Бог висше и вечно щастие. Колко велико е то - щас­тието да бъдеш човек-мисъл! Колко щастливи са йогите, които умеят да се освобождават от гравитацията и да се издигат във въздуха, като за известно време забравят за тялото си и усещат себе си като съставна част от прекрасния и страстен свят на мис­лите!

Малко след това видяхме още една група пирамидоподобни конструкции - № 96 и № 97. Двете грамадни пирамиди с височи­на по 500-600 метра се издигаха в далечината. Първата беше стъпаловидна, а втората - без стъпала, със срязан връх, върху който бе положена огромна каменна плоча. Вече се смрачаваше, затова изображението на снимките и на видеолентата не бяха от най-добро качество, но очите ми различа­ваха подробностите достатъчно добре.

До тях забелязах­ме още една стъпало­видна конструкция -№ 112, но тя бе доста по-ниска - приблизи­телно 80-100 метра. Едва успях да я ски-цирам, защото я зак­ри сянката на облак.

Вечерта в кухнен­ската палатка се отка­зах от храната - „на­вечерях" се с шепа хапчета за стомах. Болката утихна. Про­мъкнах се в другата палатка и заспах като пребит. Изобщо не чух дали някой хърка­ше до мен или не.

Сутринта продъл­жихме пътя си сред пирамидите. Равил откри една група от три пирамидоподобни образувания - № 107 и № 109. Той помоли за разрешение да се изкачи на едно от въз­вишенията, зад което беше забелязал нещо необикновено, което не се вписваше в обичайния пейзаж. Щом Равил ми махна с ръка, аз също се изкатерих по склона и от върха на възвишението ски-цирах три малки пирамиди с височина 150-200 метра. Две от тях бяха стъпаловидни, а едната - островърха.

От клисурата занаднича друга пирамидална конструкция -№ 111. Беше доста висока - 300-400 метра, и имаше форма на равностранна пирамида, на чийто връх се виждаше трапецовидно образувание с нещо кръгло отгоре.

Най-накрая видяхме дълга около 700 метра конструкция -№ 142, със срязан връх, висок около 200 метра, върху която бе поставена малка правоъгълна плоча. Близо до нея стърчеше тра­пецовидна каменна плоча - № 143, с височина не по-малко от 100 метра, която приличаше на отражател. Някаква необикновена из­вита конструкция - № 144, допълваше целия странен ансамбъл.

Навлязохме в обширна долина. Изминахме около три кило­метра и аз спрях. Огледах се и казах:

- Братлета! Според мен вече се намираме в гигантската ман­дала на Града на боговете.

- Май е тъй - съгласи се Равил, - не се виждат повече пирамиди. Пред нас се разпростираха обикновени тибетски планини. Всич­ки линии в тях танцуваха произволно и безсистемно. Нямаше нито една права линия, нито един красив ъгъл, нито едно стъпало, което да привлече погледа. А на мен все ми се искаше да различа­вам пирамиди едва ли не по навик.

Наведох глава. Гледката беше безинтересна за мен. Уморено продължих напред. Момчетата омърлушено ме последваха.

Спомних си за комплекса Сваямбанат в Катманду, в който всич­ки 108 малки ступи бяха различни. Тук, в Града на боговете, също не срещнахме еднотипни пирамиди. Убеден съм, че Сваямбанат символизира Града на боговете. За какво е бил построен обаче, с каква цел е била извършена тази гигантска работа?

Болката в стомаха ми пречеше да мисля. Долината на смъртта бе останала зад гърба ми. И аз бях длъжен... да мисля!

Продължихме по равната долина към мястото, където преди похода бяхме издигнали нашата палатка. Бях го отбелязал на кар­тата и се насочвах право натам. Загадъчният и неповторим Град на боговете се отдалечаваше от нас с всяка крачка.

Спомних си, че в началото на пътешествието до Тибет ми бе хрумнало, че животът в Шамбала е свързан с пирамидите. По ка­къв начин - не знаех. Виждах пред себе си само необикновените очи, изрисувани върху ступа Сваямбанат. Мира не ми даваше ми­сълта, че те гледат към главната обител на Шамбала - Града на боговете.

Внезапно спрях и се извърнах назад. Искрящият връх на Кайлас стърчеше зад планините и сякаш достигаше небето.

- Кулата на Шамбала - произнесох тихо.