В обятията на шамбала

Приседнах на камъните и се замислих. В главата ми цареше пълна бъркотия. Напрегнах се, очаквайки, че от хаоса ще изскочи като искрица спасителната мисъл, но тя все не изскачаше. Тъжно провесих нос.

Станах от камъните, прибрах експедиционния дневник в рани­цата и за последно ог­ледах красивото гиган­тско каменно съоръже­ние. „Шаблон! - едва не извиках на глас. - Ами че това е шаблон! Гигантски! Но на какво? Какво се е създавало по него? Кой го е правил?"

Усетих унизителната слабост на своя разум. Изглеждах съв­сем мъничък. И колко малко знаех! Бях дребен като мравка. Про­дължих по маршрута с клюмнала глава. В подсъзнанието ми ярко проблесна и изчезна думата матрица.

Скоро стигнахме до още един пирамидално-огледален ком­плекс с дължина около седем километра. Все скицирах и скицирах, като исках да фиксирам всеки елемент, за да мога после да ги съединя. Нямаше как да обхвана целия комплекс само от една гледна точка. А и всеки отделен елемент се налагаше да скицирам от няколко гледни точки, за да пресъздам цялостната карти­на. Разбира се, изщраках няколко фотоленти, но на финала на своите „фотографски мъки" открих, че снимките няма да ми да­дат желаното.

Височината на всеки елемент беше около 400-500 метра. Съз­даваше се впечатлението, че целият комплекс е издялан от същес­твувал някога планински хребет най-вероятно с помощта на... ка­менен лазер, задействан от силата на мисълта. Докато завършвах панорамната скица, вече не си задавах безсмисления въпрос за предназначението на грандиозното съоръжение. Просто ми се струваше, че е шаблон, по който се е създавало нещо грандиозно. Но какво? Не знаех.

Дори не можех да си представя в онзи миг как логиката ще ни насочи към извода, че по тези шаблони са се създавали човешките тела, а не просто отделна ръка или крак. Само че за това, скъпи читатели, ще поговорим в следващия том на книгата. Вярвайте ми, ще е сложно, но и занимателно. Освен това сигурно ще се учудите, че древните шумери са знаели тайната на Града на боговете. Пред­ставете си в такъв случай колко бях учуден, когато нишката на ми­сълта ми, която се увиваше около анализа на холографската и вод­ната форма на живот на Земята, ме отведе до осъзнаването на същ­ността на неразбираемите досега шумерски текстове.

Следващата пирамидоподобна конструкция - № 70, беше ори­гинална по замисъл и не приличаше на нито една от разгледаните по-рано. Височината й достигаше 500 метра. Върху югозападната й стена се забелязваха изпъкнали каменни изсичания или полу­разрушени фигури. Отначало се усъмних в изкуствения й произ­ход, но след като обходих с поглед околните хълмове, се убедих, че дори и най-обикновената планина не би могла да се отличава толкова рязко.

Внезапно вниманието ми бе привлечено от два конуса - № 77 и № 78. Единият завършваше с остър връх, а другият - с цилинд­рично образувание. Височината им беше приблизително 200-300 метра. Снегът ги беше посипал тук-там. Скицирах ги. „Какво е това? - за пореден път си зададох неизменния въпрос. - И това ли е шаблон? За какво?!"

Скоро се натъкнахме на още един комплекс, съставен от три грамадни (с височина по 600-700 метра) пирамидоподобни обра­зувания (№ 81, № 82, № 83). Всяко от тях беше доста разрушено, но стъпаловидният характер и ред други признаци издаваха, че са били построени в древността.

В далечината се появи още една подобна конструкция -№ 85. Разбирах, че заради хълмовете оттук виждахме само върха й. Ня­маше как обаче да се приближим и да разгледаме основата й, за­щото се страхувахме от... огледалата. Видимата й част с височина около 200 метра много приличаше на типична стъпаловидна пирамида. Макар и по нея да имаше следи от значителни разрушения, можеха да се набележат редица различия с конструкци­ите, които бяхме видели преди.

Зад тибетските хълмове изскочи пирамидоподобно съоръже­ние - № 86. Беше високо около 500 метра, а дължината му бе около 1000 метра. Отличаваше се с една характерна особеност. Беше извито под формата на дъга, а отгоре имаше изпъкнали части. Една от фигурите приличаше на кланящ се човек, втората - на рог, третата - на нак­лонена плоча. Поис­ках да се изкатеря, за да ги разгледам по-подробно, но болката в стомаха не ми поз­воли.

- Шаблони, шаб­лони, шаблони! -про­говорих тихо. - Ог­ромни и необикнове­ни шаблони! Но на какво?

Погледнах към Ра­нил. И незнайно защо обърнах внимание на светлокафявите му очи.

Колко много неща не знаех тогава! Трябваше да изминат години, за да може тога­вашното ми наблюдение за ириса да изплува под нова форма. Щяха да се появят Анатолий Попов и Роберт Гордеев от Набе-режние Челни, по време на спора с които за ангелоподобната форма на живот мисълта за ириса на окото щеше да се конкрети­зира и да ме насочи към извода, че отначало Бог е създал човека под формата на ирис и чак после е разгърнал от него човешкото тяло. Щях да стигна до мисълта, че холографското тяло на анге­лите най-вероятно прилича на... ириса на окото, колкото и странно да звучи това. Не ме съдете твърде строго, скъпи читатели, за този доста неочакван извод. Ще ви го разясня в четвъртия том на книгата и ще разберете, че тук няма нищо неочаквано и прибър­зано. Напротив - всичко ще ви се стори логично, разбираемо и дори подразбиращо се от само себе си.

Тогава, в тибетския Град на боговете, стоях под поривите на студения високопланински вятър и си повтарях наум: „За какъв дявол ми щукна мисълта за ириса? Откъде долетя тя?"

„Какъв съм глупак"

Замислих се за глупостите, които толкова често вършим в жи­вота си, като всеки път си повтаряме: „Какъв съм глупак! Защо постъпих така?" Стори ми обаче, че разумът ми не отхвърли не­лепата мисъл за ириса. Той сякаш я галеше и й се радваше. Стана ми дори приятно, че я бях допуснал до ума си, а не я бях прогонил с рязко движение на главата. „Глупости! Глупости!", припявах си, докато крачех напред.

Спомних си, че през целия си живот бях вършил много, ама много глупости и всеки път се изчервявах като момиче.

Веднъж се бях изчервил точно пред един самонадеян тип с непроницаем израз на лицето. Той никога не би допуснал да из­върши и най-дребната глупост и аз страшно исках да му подра­жавам. Не ми се удаваше обаче - глупостите ме преследваха. И се червях.

- Я-я! Вижте как стана червен като рак! - грижовно забелязва­ше някой от присъстващите, като ме караше да се изчервявам още по-силно, та чак лицето ми изпускаше пламък.

Постепенно започнах да се отнасям към нелепите си постъпки като към естествени несполуки и дори вече не се изчервявах чак толкова. А към хората, които вър­шеха глупости пред очите ми, за­почнах да се отнасям с дълбоко разбиране, като се стараех да ги потупам насърчително по рамене­те или да кажа нещо от сорта: "Случва се! След минутка тези глупаци всичко ще забравят!" В мен остана обаче странното чувс­тво на уважение към хората, кои­то се изчервяват. „Браво на него, виж как се изчерви!", мислех си понякога. Започнах дори да анализирам своята симпатия към изчервяването и забелязах, че обикновено тези хора са по-добри, по­чисти и по-дружелюбни от другите, които не се трогват от нищо и умеят да поддържат своя имидж.

След много-много години разбрах, че глупостите са определе­ната от Бог противоотрова срещу най-страшният грях - да се смя­таш за Бог. Глупавите постъпки понижават самомнението и не му дават да се възгордее прекалено от сполучливо подбраната вра­товръзка или от краткотрайното внимание, проявено от някоя кра­савица. Щастлив е онзи, който върши глупости, понеже в манта­литета му е вграден механизъм за борба с изкуственото самовъз-величаване. Бог не дарява всеки с щастливата способност да вър­ши щуротии и да се изчервява! Далеч не всеки има подобно право

- да се изчерви заради себе си и да усети срам. Поредицата глу­пости, съпровождащи ни цял живот, са нещо като тренировка на съвестта. А човекът с тренирана съвест е способен да отиде в До­лината на смъртта, където го очаква съдът на съвестта на царя на смъртта Яма.

Вършете, моля ви, глупости и се изчервявайте! Толкова е важ­но да тренирате своята съвест!

- Шефе, да тръгваме, а! Защо се бавим? - дочух гласа на Равил.

- Ами да тръгваме...

- За какво си се замислил?

- Хрумна ми една глупава мисъл, че ангелоподобният човек... че човекът е... очен ирис... в биополеви или холографски вариант

- промълвих аз и усетих, че се изчервявам.