Великата борба между Христос и Сатана

Но с увеличаването на опасностите, нарастваше и усърдието на Беркен. Вместо да възприеме политиката на Еразъм и неговия безпринципен съвет, той се реши на още по-смели стъпки. Не само застана в защита на истината, но и осъждаше заблудата. Обвиненията в еретичество, които романистите се стремяха да му припишат, хвърли върху самите тях. Най-активни и лоши противници му бяха учените доктори и монаси от Богословския факултет в големия Парижки университет - един от най-висшите църковни авторитети както в града, така и за цялата нация. От писанията на тези доктори Беркен извлече дванадесет твърдения, които публично обяви за “противни на Библията и следователно еретични”; и апелира към краля да бъде съдия в спора.

Монархът с желание се зае да противопостави мощта и съобразителността на изправените един срещу друг борци. Бе радостен, че му се отдава възможност да смири гордостта на надменните монаси и заповяда на романистите да защитават каузата си чрез Библията. Те чудесно знаеха, че това оръжие малко ще им помогне. По-добре си служеха със затварянето, изтезанието и кладата. Сега ролите бяха разменени и романистите се виждаха, като че надвиснали над пропастта, в която се бяха надявали да падне Беркен. Чудеха се ужасени как да излязат от положението.

“Точно по това време на ъгъла на една от улиците бе изобразена икона на Дева Мария.” В града настъпи голямо раздвижване. Тълпи народ се стичаха на мястото с израз на скръб и възмущение. Кралят също бе дълбоко покъртен. Случаят бе едно предимство, което монасите можеха да използват. И не го пропуснаха. “Това са плодовете от ученията на Беркен - викаха те. - Благодарение на лутеранското съзаклятие всичко ще се срути - религия, закон, самият трон” (пак там, кн.13, гл.9).

Беркен отново бе арестуван. Кралят се оттегли от Париж и така монасите бяха оставени да действат според волята си. Реформаторът бе разследван, съден и осъден на смърт и, за да не се намеси и сега Франсоа и да го спаси, присъдата бе изпълнена в деня на произнасянето й. По обяд бе заведен на мястото на екзекуцията. Събра се огромна тълпа, за да наблюдава събитието. Мнозина забелязаха с удивление и с лоши предчувствия, че жертвата бе избрана измежду най-добрите и най-храбрите от благородните фамилии на Франция. Уплаха, негодувание, презрение и горчива омраза засенчваше лицата на развълнуваната тълпа. Само върху едно лице нямаше сянка. Мислите на мъченика бяха далеч от тази шумна сцена; той чувстваше присъствието на своя Господ.

Грозната двуколка, в която седеше, намръщените лица на неговите преследвачи, ужасната смърт, на която отиваше - на всичко това той не обръщаше внимание. Онзи, Който живее, а бе мъртъв, и Който ще живее вечно и има ключовете на смъртта и на ада, бе до него. Лицето на Беркен излъчваше небесна светлина и мир. Бе облякъл най-хубавите си дрехи - “дреха от кадифе, атлаз и дамаска и панталони, обшити със злато” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа по времето на Калвин. Кн.2, гл.16). Щеше да засвидетелства вярата си в присъствието на Царя на царете и пред цялата Вселена, и затова никакъв признак на скърбене не трябваше да засенчва радостта му.

Когато процесията се движеше бавно по изпълнените с народ улици, хората отбелязваха с учудване непомрачения мир, радостното тържество на неговия поглед и поведение. “Той прилича - казваха - на човек, който седи в храма и размишлява за свети неща” (Уайли.Кн.13, гл.9).

На кладата Беркен се опита да отправи няколко думи към народа, но монасите, страхувайки се от въздействието им, започнаха да викат, а войниците да дрънкат с оръжията си и шумът заглуши гласа на мъченика. Така в 1529 г. Сорбоната, най-висшият литературен и духовен авторитет на образования Париж “даде на населението от 1793 г. гнусния пример как да се задушават на ешафода свещените думи на умиращите” (пак там, кн.13, гл.9).

Беркен бе умъртвен, а тялото му - хвърлено в пламъци. Новината за неговата смърт причини много скръб на приятелите на Реформацията по цяла Франция. Но жертвата му не бе дадена напразно. “И ние сме готови - казваха свидетелите на истината - да посрещнем с кураж смъртта, гледайки към бъдещия живот” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.2, гл.16).

По време на преследването в Мо учителите на реформираната вяра бяха лишени от правото да проповядват и се оттеглиха. След известно време Льофевър отиде в Германия. Фарел се завърна в родния си град в Източна Франция, за да разпространява светлината в мястото на своето детство. Там се бяха получили вече новините за събитията в Мо и проповядваната с безстрашно настървение истина намери слушатели. Скоро властите се надигнаха срещу него и го принудиха да млъкне, интернирайки го от града. Макар че не можеше да работи повече публично, той обикаляше равнини и села, проповядваше по домовете и сред закътани полянки, като подслон му бяха и горите, и скалистите пещери - негови любими убежища в детството. Бог го подготвяше за по-големи изпитания. “Кръстът, преследването и зломислията на Сатана, за които ме бяха предупредили, не липсвата - казваше той, - те са даже много по-жестоки, отколкото бих могъл да понеса. Но Бог е мой баща, Той ми е давал и винаги ще ми дава нужната сила” (Д’Обине. История на Реформацията през XVI в. Кн.12, гл.9).

Както в апостолските дни, преследването “спомогна повече за преуспяване на благовестието” (Филип.1:12). Прогонени от Париж и Мо, “тия, които се бяха разпръснали, обикаляха и разгласяваха благовестието” (Деян.8:4). И така светлината проникна в много отдалечени провинции на Франция.

Бог все още приготвяше и други работници за разширяване на Своето дело. В едно от училищата на Париж млад човек, разсъдлив и сериозен, вече даваше доказателства за мощен и проницателен ум. Бе не по-малко забележителен и със своя безупречен живот, както и с интелектуалната си активност и религиозна преданост. Неговият гений и прилежност го направиха скоро гордост на колежа и всички с доверие очакваха, че Жан Калвин ще стане един от най-способните и почитани защитници на църквата. Лъч Божествена светлина проникна даже и сред стените от схоластиката и суеверието, оградили Калвин. Той с ужас чу за новите учения, без да се съмнява ни най-малко, че еретиците заслужават огъня, в който биваха хвърляни. И все пак без негово желание бе изправен лице срещу лице с ереста и бе принуден да изпита силата и на папското богословие, и на протестантското учение.

В Париж живееше братовчед на Калвин, който се бе присъединил към реформаторите. Двамата често се срещаха и разискваха върху въпросите, смущаващи християнския свят. “Има само две религии на този свят - казваше протестантът Оливетан - едната група религии са измислените от хората и в тях всеки човек спасява сам себе си чрез церемонии и добри дела; другата религия е разкрита в Библията и тя учи човека да търси спасение единствено от свободната Божия благодат, която се дава даром”.

“Не ми трябва нито едно от вашите нови учения - възкликваше Калвин, - допускаш ли, че съм живял цял живот в заблуда?” (Уайли. Кн.13, гл.7).

Но в ума му избуяха мисли, които не можеше да прогони въпреки волята си. Останал сам, размишляваше върху думите на братовчед си. Бе обхванат от чувството за грях. Виждаше се сам в един свят със справедлив Съдия. Ходатайството на светиите, добрите дела, церемониите на църквата - всичко това бе безсилно да изкупи греха. Пред себе си не съзираше нищо освен мрака на вечното отчаяние. Напразно докторите в църквата се опитваха да облекчат страданеито му. Напразно прибягваше до изповеди и самонаказания, но и те не можеха да примирят душата с Бога.

Веднъж, докато все още бе обладан от тези безплодни борби, случайно се отби на един от площадите и стана свидетел на публично изгаряне на еретик. Почуди се от израза на мир върху лицето на мъченика. Сред мъките на ужасната смърт и под ударите на още по-страшното осъждане на църквата той проявяваше вяра и кураж, които младият студент с горест и болка сравни със собственото си отчаяние и мрак, макар да живееше в най-строго послушание към църквата. Знаеше, че еретиците основаваха вярата си на Библията. И реши да я изучава и да открие, ако може, тайната на радостта им.

В Библията намери Христос. “О, Татко - извика той, - Неговата жертва е уталожила Твоя гняв; Неговата кръв е измила моите нечистотии; Неговият кръст е понесъл моето проклятие; Неговата смърт ме е изкупила. Ние сме си измислили много безполезни глупости, но Ти Си поставил Твоето Слово пред мене като факел и си докоснал сърцето ми, за да се отвратя от всички други заслуги, освен тези на Исус” (Мартин. Т.III, гл.13).

Калвин бе подготвен за встъпване в свещеничество, когато бе още само на дванадесетгодишна възраст. Бе определен за свещеник в една малка църква и главата му бе подстригана от епископа, съгласно църковните канони. Не получи посвещение в сана, нито пък изпълняваше задълженията на свещеник, но стана член на свещенството с титла и заплата за длъжността си.

Сега, чувствайки, че вече никога не би могъл да стане свещеник, се зае за известно време да изучава право. Накрая изостави и него и реши да посвети живота си на евангелието. Но се колебаеше дали да стане публичен проповедник. По природа бе боязлив и съзнанието за голямата отговорност на тази длъжност му тежеше много, затова искаше да продължи още известно време с четенето. Сериозните молби на приятелите му все пак го накараха да се съгласи. “Чудно е - казваше той - едно същество от толкова нисък произход да бъде възвишено до такъв висок пост” (Уайли. Кн.13, гл.9).

Тихо навлезе Калвин в своята работа. Думите му бяха като росата, падаща, за да освежи земята. Бе напуснал Париж и сега се намираше в един провинциален град под закрилата на принцеса Маргарита, която обичаше евангелието и покровителстваше неговите ученици. Калвин все още беше младеж с благородно и скромно поведение. Започна работа по домовете на хората. Заобиколен от членовете на семейството, четеше Библията и разкриваше истините на спасението. Слушателите му занасяха благите вести и на други и скоро за учителят се заговори и извън града, търсеха го от близките градове и селца. Намираше прием както в замъци, така и в колиби и вървеше напред, полагайки основите на църкви, които трябваше да дадат безстрашно свидетелство за истината.

След няколко месеца Калвин бе отново в Париж. Там в кръга на учените и образованите мъже цареше необикновено оживление. Изучаването на древните езици бе помогнало на хората да достигнат до Библията и мнозина, чиито сърца бяха докоснати от истините й, ги разискваха жадно и дори се бореха със защитниците на романизма. Макар и да беше способен поборник в областта на теологичните спорове, той имаше да изпълни една по-висша мисия от тази на шумните учени. Умовете на хората бяха развълнувани и сега бе времето да им се открие истината. Докато залите на университетите ехтяха от врявата на богословските диспути, Калвин ходеше от къща в къща, като отваряше Библията пред хората и им говореше за Христос, и то разпнат.

Според Божието провидение Париж трябваше да получи още една покана за приемане на евангелието. Призивът на Льофевър и Фарел бе отблъснат, но вестта отново трябваше да бъде чута от всички слоеве на голямата столица. Кралят, повлиян от политически съображения, още не бе напълно на страната на Рим. Маргарита продължаваше да храни надежда, че протестантството във Франция ще победи. Тя реши, че реформираната вяра трябва да бъде проповядвана в Париж. По време на едно отсъствие на краля нареди на един протестантски проповедник да проповядва в църквите на града. Тъй като това бе забранено от папските сановници, принцесата отвори палата. Един апартамент бе приспособен за параклис и бе оповестено, че всеки ден в определен час ще се държи проповед. Бяха поканени да присъстват хора от всякакъв ранг и положение. Народът на тълпи се стичаше на тези служби. Не само параклисът, но и предверията и залите се изпълваха. Всеки ден се събираха хиляди - благородници, държавници, адвокати, търговци и занаятчии. Кралят вместо да забрани събранията, заповяда две от църквите в Париж да бъдат отворени. Никога преди това този град не е бил толкова раздвижен от Божието слово. Над хората сякаш витаеше духът на Небесния живот. Умереност, чистота, ред и грижовност заместиха пиянството, разпуснатостта, крамолите и безделието.

Но църковната йерархия не остана пасивна. Кралят все още отказваше да се намеси и да спре проповядването и затова духовниците се обърнаха към населението. Никакви средства не бяха пощадени, за да се възбудят страхът, предразсъдъците и фанатизмът на невежите и суеверни тълпи. Покорявайки се сляпо на фалшивите си учители, Париж, както древния Ерусалим, не разпозна времето на посещението, нито нещата, определени да служат за неговия мир. В продължение на две години Божието слово се проповядваше в столицата; но макар да имаше много хора, които приеха евангелието, по-голямата част го отхвърляха. Франсис бе показал известна толерантност, просто за да постигне собствените си цели и папистите успяха отново да спечелят надмощие. Църквите пак бяха затворени и кладите - отново издигнати.

Калвин бе все още в Париж, където се подготвяше чрез изучаване, размисъл и молитва за бъдещите си трудове и същевременно продължаваше да разпространява светлината. Накрая обаче бе заподозрян. Властите решиха да го предадат на пламъците. Считайки се сигурен в своята усамотеност, изобщо не подозираше опасността, когато неочаквано приятели изтичаха в стаята му с новината, че са изпратени офицери да го арестуват и са на път за дома му. В този момент на външната врата се чу силно чукане. Нямаше нито секунда за губене. Някои от приятелите му задържаха офицерите, докато други помогнаха на реформатора да се спусне от един прозорец и да изчезне към покрайнините на града. Намери подслон в колибата на един работник, приятел на реформата, преоблече се с дрехи на домакина, нарами една мотика и тръгна на път. Пътувайки на юг, той отново намери убежище - във владенията на Маргарита (виж Д’Обине. История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.2, гл.30).

Там остана няколко месеца в безопасност под закрилата на силни приятели, като продължаваше да изучава. Но сърцето му копнееше за евангелизирането на Франция. Затова не можеше да остане по-дълго така. Веднага щом бурята позатихна, потърси ново поле за труд в Поатие, където имаше университет и където новите възгледи вече бяха намерили благосклонен прием. Хора от всички класи слушаха с радост евангелието. Нямаше публично проповядване, но в дома на главния магистрат, в собственото му жилище, а понякога и в някоя обществена градина Калвин разкриваше пред желаещите да слушат думите за вечния живот. След известно време, когато броят на слушателите нарасна, се реши за по-безопасно да се събират извън града. За място на събирането бе избрана една пещера в склона на дълбока и тясна клисура, където дървета и надвиснали скали правеха усамотението още по-пълно. На малки групички напускаха по различни пътища града и се отправяха натам. В това усамотено място Библията се четеше и обясняваше с висок глас. Тук за първи път протестантите във Франция отпразнуваха Господнята вечеря. От тази малка църква бяха изпратени много верни евангелисти.

Калвин се върна пак в Париж. Все още не можеше да се примири с мисълта, че трябва да изостави надеждата си - Франция като нация да приеме Реформацията. Но Париж бе затворил почти всички врати за неговите трудове. Да се проповядва евангелието, би означавало да се отиде направо на кладата и затова реши да се оттегли в Германия. Едва бе напуснал Франция, когато над протестантите се разрази страхотна буря, така че, ако бе останал, сигурно щеше да попадне сред общата гибел.

Френските реформатори, жадни да видят страната си наравно с Швейцария и Германия, решиха да нанесат на суеверията на Рим сериозен удар, който да раздруса цялата нация. За тази цел разлепиха навсякъде из Франция афиши, осъждащи литургията. Но вместо да послужи за напредъка на реформата, това мощно, но зле преценено действие прекъсна живота не само на неговите автори, но и на приятелите на реформираната вяра в цялата страна. То даде на романистите желаното от дълго време - повод да поискат пълно унищожаване на еретиците като подбудители, опасни за стабилността на трона и за мира на нацията.

Чрез неизвестна ръка - дали нетактичен приятел, или коварен враг, това така и не можа да се разбере - един от тези афиши бе прикрепен на вратата на личната стая на краля. Монархът се ужаси. В афиша се бичуваха с безпощадна сила суеверия, приемани с благоговение в продължение на векове. И безпримерната дързост така директно да се изложат ясните и смущаващи изрази възбуди гнева на краля. Той остана известно време изумен, треперещ и безмълвен. И яростта му намери израз в страшните думи: “Нека бъдат хванати всички, без изключение, заподозрени в лутеранство. Ще ги изтребя до един” (пак там, кн.4, гл.10). Жребият бе хвърлен. Кралят се бе определил напълно на страната на Рим.

Веднага бяха взети мерки за арестуването на всеки лутеранин в Париж. Един беден занаятчия, горещ привърженик на реформираната вяра, който обикновено свикваше вярващите на тайните събрания, бе хванат и под заплахата за незабавна смърт на кладата му бе заповядано да води папските пратеници до домовете на протестантите в града. Отначало той отхвърли с отвращение и ужас гнусното предложение, но после страхът от пламъците надделя и се съгласи да стане предател на братята си. Предшестван от нафората и заобиколен от процесия свещеници, тамяноносци, монаси и войници, Морин, кралският дедектив, заедно с предателя бавно и мълчаливо преминаваха по улиците на града. Тази демонстрация бе явно в чест на “святото тайнство” - акт на умилостивяване за нанесеното от протестантите оскърбление на литургията. Но зад тържественото шествие се криеше ужасното намерение. Пристигайки пред къщата на някой лутеранин, предателят даваше знак, но без да изрече нито дума. Процесията спираше, влизаше в къщата, семейството биваше извличано навън и оковавано във вериги, а страшната процесия продължаваше напред към нови жертви. “Не пощадиха нито една къща, голяма или малка, нито даже колежите на универси-тета в Париж... Морин накара целия град да потръпне... това бе царство на терора” (пак там, кн.4, гл.10).

Жертвите бяха избивани при жестоки мъчения. Бе издадена специална заповед огънят да се намалява, за да се продължи агонията им. Но те умираха като герои. Твърдостта им бе непобедима, мирът им - непомрачен. Преследвачите, безсилни да разколебаят решителността им, се чувстваха победени. “Бяха издигнати ешафоди във всички квартали на Париж, а изгарянията се извършваха последователно ден след ден с цел чрез протакане на екзекуциите да се засили ужасът от ереста. В края на краищата, обаче предимството остана на страната на евангелието. Целият Париж можа да види какви са хората, създали новите възгледи. Никъде нямаше такъв амвон като кладите на мъчениците. Ведрата радост, осветяваща лицата на тези хора, когато отиваха... към мястото на екзекуцията, техният героизъм, когато бяха сред жестоките пламъци, кроткото им прощение към оскърбителите превръщаха в много случаи гнева в съжаление и омразата в любов и свидетелстваха с несъкрушимо красноречие в полза на евангелието” (Уайли. Кн.13, гл.20).

Свещениците искаха да поддържат народния гняв на висота и разпространяваха най-ужасни оскърбления срещу протестантите. Бяха обвинявани в заговор за избиване на католиците, за сваляне на правителството и за убийство на краля. Но за твърденията си не можеха да дадат каквито и да било доказателства. Въпреки това предсказанията за идващо зло трябваше да се изпълнят, но при съвсем различни обстоятелства и поради причини от съвсем друг характер. Жестокостите на католиците над невинните протестанти се натрупаха в един дълг за отплата и след векове докараха същата участ, бяха предсказали, че е неизбежна за краля, управлението и поданиците му; но тя бе предизвикана от неверниците и от самите паписти. Не установяването на протестантството, а потискането му докара на Франция три века по-късно ужасните бедствия.

Подозрение, недоверие и терор обхванаха всички класи на обществото. Всред общата тревога стана ясно колко дълбоки корени бе пуснало лутеранското учение в умовете на хора, високопоставени, възпитани, влиятелни и с изградени добродетели. Внезапно високо доверени и почетни постове се оказаха вакантни. Занаятчии, печатари, учени, професори в университетите, писатели, а даже и царедворци изчезнаха. Стотици избягаха от Париж, осъдили се доброволно на изгнаничество от родната земя, с което в много случаи даваха първия знак, че са благосклонни към реформираната вяра. Папистите се оглеждаха с почуда и изтръпваха при мисълта за неподозираните еретици, търпени сред тях. Яростта им се изля върху множество по-скромни жертви на тяхната власт. Затворите се препълниха и дори самият въздух сякаш потъмня от пушека на горящите клади, запалени за изповядващите евангелието.

Франсоа I се беше прославил като водител на голямото движение за възраждане на почитта към учението, отличило началото на шестнадесетото столетие. Той обичаше да събира в двора учени мъже от всички страни. На любовта му към науката и на презрението му към невежеството и суеверието на калугерите се дължеше, поне отчасти, толерантността към Реформацията. Но, вдъхновен от усърдието да изкорени ереста, този покровител на науката издаде едикт, обявяващ печатането във Франция за забранено! Франсоа I е един от многото примери в историята, доказващи, че интелектуалната култура не е защита срещу религиозната нетърпимост и преследване.

Чрез тържествена и публична церемония Франция трябваше да се отдаде напълно на унищожаване на протестантството. Свещениците изискваха нанесеното на Небето оскърбление чрез осъждането на литургията да бъде изкупено с кръв и кралят, от името на народа, публично да одобри ужасното дело. (Един съвременник, Сименон Фонтен, доктор от Сорбоната, ни е оставил дълго описание за това време.)

За чудовищната церемония бе определен денят 21 януари 1535 г. Възбудени бяха суеверните страхове и фанатичната омраза на целия народ. Улиците на Париж бяха препълнени с тълпи народ, стекли се от близо и далеч. Денят трябваше да започне с огромна и блестяща процесия. “На къщите, покрай които щеше да мине шествието, висяха траурни завеси, а тук-там се издигаха олтари.” Пред всяка врата беше запален факел в чест на “святото тайнство”. Преди разсъмване процесията се сформира пред двореца на краля. “Първо минаха знамената и кръстовете на няколкото енории, после се явиха гражданите, двама по двама, с факли в ръце.” Следваха четирите монашески ордена, всеки със специално облекло. После идваше огромна колекция от прочути мощи. Във великолепен и блестящ строй ги следваха на коне църковните князе с пурпурните си алени дрехи, разкошно украсени със скъпоценни камъни.

“Нафората се носеше от епископа на Париж под великолепен балдахин..., поддържан от четирима князе от благородно потекло... След причастието вървеше кралят... Франсоа I в оня ден беше без корона и без кралско облекло”. “Гологлав, със сведени към земята очи и с горяща факла в ръка кралят на Франция се яви “като каещ се” (пак там, кн.13, гл.21). При всеки олтар се покланяше смирено, но не поради пороците, оскверняващи душата му, не поради невинната кръв, опетняваща ръцете му, а поради смъртния грях на поданиците му, осмелили се да осъдят литургията. След него идваха кралицата и сановниците на държавата - също двама по двама и пак със запалени факли.

Като част от службата в този ден в голямата зала на епископския палат самият монарх държа реч пред висшите чиновници на кралството. С печално лице се яви той пред тях и с покъртително красноречие оплака “престъплението, богохулството, деня на скръб и позор”, сполетели нацията. И призова всеки верен поданик да подпомогне изкореняването на гибелната ерес, застрашаваща да погуби Франция. “Колкото е вярно, господа, че аз съм ваша кръв - каза той, - толкова е и вярно, че ако аз знаех, че някой от моите телесни членове е опетнен или заразен от тази отвратителна гнилота, бих ви го дал, за да го съсечете... И нещо повече - ако бих видял някое от собствените си деца, осквернено от нея, не бих го пощадил... Сам бих го предал и бих го пожертвал за Бога.” Сълзи задавяха думите му, цялото събрание плачеше и възклицаваше единодушно: “Ние ще живеем и ще умрем за католическата вяра!” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.4, гл.12).