ГЛАВА I КОЛКО ВИДА ДЪРЖАВИ ИМА И ПО КАКЪВ НАЧИН СЕ ПРИДОБИВАТ

Монархиите са наследствени, когато се предадат от владетел на владетел по кръвна линия, и нови. Новите са или напълно нови, каквото е било княжеството на Франческо Сфорца³⁴ в Милано, или са присъединени като съставна част на наследствената държава на владетеля, който ги придобива, каквото е неаполското кралско на испанския крал.³⁵ Тези придобити владения по традиция са живели под властта на някой владетел или са свикнали да бъдат свободни. Завоюват се със собствено оръжие, благодарение на щастието или на смелостта.

Ще кажа, че в наследствените владения, свикнали с управляващата ги владетелска фамилия, трудностите при запазването им са много по-малко, отколкото в новите. Достатъчно е владетелят само да спазва реда, установен от предшествениците му и в поведението си да се съобразява с обстоятелствата, за да може, дори и да не е способен и енергичен, да запази държавата си, ако тя не му бъде отнета от някой изключително силен неприятел. Но и тогава ще може да си я възвърне отново, когато завоевателят претърпи и най-малките несполуки.

Например в Италия дукът на Ферара³⁷ можа да издържи на нападението на венецианците през 1484 г., както и на папа Юлий³⁸ през 1510 г., защото беше представител на стара управляваща династия. Владетелят по рождение има по-малко причини и необходимост да угнетява поданиците си и може да спечели обичта им и, ако някои негови изключителни пороци не станат причина да го ненавидят, естествено е народът да е благоразположен към него. Продължителността и непрекъснатостта на едно управление заличават спомените за станалите промени и премахват причините за тях, защото всяка промяна влече след себе си нова промяна.
ГЛАВА III

ЗА СМЕСЕНИТЕ ВЛАДЕНИЯ
Затрудненията се срещат при новото владение. Ако то не е съвсем ново, а е съставна част на друго, с което образуват смесено владение, то промените в него се дължат на естествените затруднения във всяко ново владение, защото хората на драго сърце менят владетелите си като вярват, че с това ще се подобри положението им. Тази вяра ги подтиква да вдигат оръжие против владетеля, но много скоро установяват, че положението им се е влошило. Това е неизбежен факт – всеки нов владетел е принуден да притеснява новите поданици с поддържане на войски и с безбройните злини, които влече след себе си новото завладяване. Естествени врагове на владетеля са всички, които е ощетил и угнетил при завладяването на страната, като същевременно не може да запази за приятели онези, които са му съдействали при завоюването, защото не е в състояние да ги възнагради по начина, по който те са предполагали, че ще бъдат възнаградени и не ще може да приложи строги мерки към тях, понеже им е задължен. Колкото и да са силни войските на владетеля, за да може да завладее една страна, той винаги се нуждае от разположението на местните жители. Тъкмо поради това Людовик XII – крал³⁹ на Франция, лесно завладя Милано и бързо го изгуби. За да се отнеме града първия път бяха достатъчни само собствените сили на Людовик. Същият народ, който му отвори вратите, като видя, че е измамен в надеждите си за по-добра участ, не понесе гнета на новия владетел.⁴⁰

Вярно е, че когато разбунтуваните страни се завладяват втори път, по-мъчно могат да бъдат изгубени. След бунта владетелят става по-малко сдържан и взема необходимите за запазване на властта му мерки, които прилага при наказване на виновните, при откриване на неблагонадеждните и при осигуряване на по-слабите места.

Да се отнеме Милано от ръцете на Франция, първия път беше достатъчно дук Людовик да вдигне малко шум на границата, но да се отнеме втория път⁴¹ трябваше да се вдигне целия свят⁴² против нея и войските й да бъдат избити или изгонени от Италия.

При все това Милано и първия и втория път бе отнет от ръцете на завоевателя. Общите причини за първата несполука вече разгледахме; остава да разгледаме причините за втората и да посочим средствата, с които е разполагал френският крал и с които би разполагал всеки друг владетел на негово място, за да може да се закрепи в новото владение по-добре, отколкото го е сторил френският крал.

Ще кажа, че завладените държави, които се присъединяват към старата държава на завоевателя, или са от една и съща провинция и говорят еднакъв език с тези на старата държава, или са съвсем различни. В първия случай държавата може да се запази много лесно, особено когато жителите й не са свикнали да живеят свободно. За да се осигури владението им е достатъчно да се премахне властващия там род. Ако не се правят никакви други промени и обичаите са еднакви, хората живеят спокойно. Така е в Бургундия, Бретан, Гаскония и Нормандия, присъединени от доста време към Франция.⁴³ Макар че има известно различие в езиците им, все пак лесно могат да се разбират помежду си, защото обичаите им си приличат. Който владее подобни държави и поиска да си ги запази, трябва първо да премахне стария владетелски род и второ – да не променя нито законите, нито данъците им. По такъв начин за кратко време новото владение се слива със старото и се създава едно цяло.

Когато владетелят завладява страна, която се различава по език, обичаи и порядки от неговата, тогава среща трудности и трябва да има голямо щастие и да е много способен, за да може да я запази.

Едно от най-важните и реални средства е владетелят да се пресели да живее в новозавладяната страна. Той по-сигурно и по-продължително ще се радва на властта си. По този начин е постъпил турският султан в Гърция.⁴⁴ Въпреки всички мерки, взети за запазването на тази държава, той не би успял да я запази, ако не беше отишъл да живее в нея. Когато владетелят живее в новозавладяната държава, има възможност да наблюдава как се раждат безредиците и веднага може да вземе мерки за потушаването им. В противен случай той научава за тях, когато те са взели такива размери, че вече е невъзможно да се намери някакво средство за предотвратяването им. Когато владетелят живее в новозавоюваната страна, тя не се ограбва от упълномощените да управляват от негово име. Новите поданици са доволни, че могат да се обръщат за помощ непосредствено към владетеля и ако желаят да му бъдат верни, имат повече причини да го почитат или да се боят от него. Ако чужденецът пожелае да нападне страната, присъствието на владетеля му вдъхва известна боязън, защото е много мъчно да бъде завладяна, когато владетелят живее в нея.

Друго превъзходно средство е да се основат на едно или две места колонии, които да са стража на държавата. В противен случай е необходимо да се поддържат в страната многобройни пехотински и кавалерийски войски. Колониите се основават с малко средства на владетеля. Ощетяват се само поданиците, на които се отнемат земите и жилищата, за да се дарят на новозаселниците, но те са малка част от населението, а ограбените са разпръснати и бедни и не могат да му пакостят. Останалата част от населението не е ограбена и няма причини за недоволство, а и се страхува да се бунтува, за да не я сполети участта на ограбените.

В заключение ще кажа, че колониите струват малко, по-верни са на владетеля и нанасят по-малко щети на населението и, както вече констатирах, ограбените не могат да вредят, защото са бедни и разпръснати. По този повод ще отбележа, че хората трябва да бъдат спечелвани или смазвани, защото ако за леките оскърбления си отмъщават, то за тежките да нямат възможност да го сторят. Оскърблението, нанесено на човека, трябва да е такова, че той да няма възможност за отмъщение.

Ако вместо колонии се поддържа войска, се изразходва повече, защото всички приходи от завоюваната страна отиват за издръжка на войските и придобитото се превръща в загуба. Щетите са много големи, защото разместването на войските нанася щети на цялата страна. Тежестите се разпределят върху всички граждани и те стават врагове и това са врагове, които могат да му напакостят, защото дори да са разгромени, те остават в собствените си огнища. Следователно, такива войски са толкова безполезни, колкото са полезни колониите.

Владетел, който живее в страна, различна от неговата, трябва да стане глава и защитник на по-слабите си съседи. В същото време да се постарае да обезсили по-силните съседи и в никакъв случай да не допуска в завладяната страна да влезе чужденец, който е силен колкото него. Винаги трябва да се очаква, че недоволните в такава страна (било от страх или от прекалена амбиция) ще се обърнат към чужденеца. Така етолийците са повикали римляните в Гърция. Във всички области, в които са влизали, римляните са призовавани от местното население. Такъв е редът на нещата: когато силен чужденец нападне една страна, всички по-слаби владетели се присъединяват към него от завист, която ги настройва против владетеля, който е бил по-силен от тях. Той няма да има затруднения да спечели тези по-слаби владетели. Всички заедно на драго сърце ще се привържат към държавата, която е завоювал. Той трябва да внимава да не си присвоят много сила и влияние. Със собствените си сили и с разположението на тези владетели лесно ще сломи силните противници и ще стане пълновластен господар на страната. Владетел, който не направи всичко възможно да се подсигури по този начин, скоро ще загуби завоюваното, или, ако го задържи под своя власт, ще се бори с безкрайни трудности и спънки.

Римляните са наблюдавали добре тези правила в завладените области: основали са колонии, закриляли са по-слабите, без да увеличават силата, омаломощавали са силните и не са позволявали на силните чужденци да имат някакво влияние в тези области. Като пример ще посоча само Гърция. Те са поддържали ахейците и етолийците, обезсилили македонското царство и изгонили Антиох. Заслугите на ахейците и етолийците не могли да повлияят на римляните да им позволят да се засилят за сметка на други: нито убежденията на Филип ги склонили да му станат приятели преди да са го отслабили, нито силата на Антиох могла да ги принуди да му оставят някое владение в тази страна.⁴⁵ В тези случаи римляните са постъпили така, както трябва да постъпят всички мъдри владетели, които са длъжни не само да не изпускат от вниманието си настоящите безредици, но и да предвиждат бъдещите, като се стремят с всички средства да ги предотвратят. Когато предвидиш бедите отдалеко, лесно можеш да се справиш, но оставиш ли ги да се доближат до тебе, с нищо не можеш да ги преодолееш.

Всяка болест се лекува докато е все още излечима. Туберкулозата в началото се лекува лесно, но мъчно се познава, а след време, щом не е била позната и лекувана, лесно се познава, но мъчно се лекува. Същото нещо наблюдаваме и в държавните работи – когато болестите, които се раждат в държавата, се предвиждат (нещо, което е дадено само на мъдрия), те се лекуват лесно, но когато поради неумението да се предвидят се оставят да се развият дотолкова, че всеки да ги вижда, няма вече никакъв лек против тях.

Римляните са предвиждали отдалеч затрудненията и винаги са се справяли с тях. Никога не са ги оставяли да се развият и осъществят, само за да избегнат някоя война, защото са знаели, че войната не се избягва, а само се отлага и то в полза на противника. Затова са предпочели да водят войни с Филип и Антиох в Гърция, за да не ги водят по-късно с тях в Италия. Тогава са могли да избегнат и едната и другата, но не са пожелали да го сторят. Нито им е било по сърце правилото, което внушават днешните мъдреци:„да чакаме благоволението на времето", а са се осланяли само на това, което са им вдъхвали смелостта и благоразумието. Защото времето гони пред себе си всичко и може да докара както доброто, така и злото, както злото, така и доброто.

Но нека да се върнем във Франция и видим дали тя е направила нещо от онова, което е необходимо. Аз не говоря за Карл, а за Людовик⁴⁶, който е властвал по-дълго в Италия и затова можем да следим по-добре неговите действия. Вие ще видите, че той е вършил обратното на това, което е трябвало да върши, за да запази една държава, която се различава от неговата.

Крал Людовик беше повикан в Италия от амбицията на венецианците, които искаха да се възползват от нахлуването му, за да завладеят Ломбардия. Аз не искам да осъждам взетото тогава от краля решение. Той искаше да навлезе в Италия, а нямаше приятели в тази страна (дори заради лошото поведение на неговия предшественик Карл му бяха затворени всички врати) бе принуден да се възползва от предложеното му приятелство. Неговото решение можеше да се увенчае с успех, ако не беше извършил грешки в другите си начинания. Със завземането на Ломбардия Людовик спечели отново славата, която беше загубил заради Карл. Генуа отстъпва, флорентинците му стават приятели и маркизът на Мантуа, дукът на Ферара-Бентиволи, владетелката на Форли⁴⁷ и владетелите на Фаенца, Пезаро, Римини, Камерино, Пиомбино,⁴⁸ гражданите на Лука, Пиза и Сиена се надпреварват един през друг да му предлагат приятелството си. Едва тогава венецианците можаха да съзрат необмислеността на взетото от тях решение – за да завладеят две педи земя в Ломбардия, те направиха френския крал владетел на две трети от Италия.⁴⁹ Нека всеки прецени с колко малко усилия кралят можеше, ако беше се съобразил с посочените правила, да задържи властта си в Италия и да запази и защити всички свои приятели, които бяха многобройни и слаби, и се бояха – едни от църквата, други от венецианците, и бяха принудени да се присъединят към него. С тяхна помощ той лесно можеше да се осигури срещу онези, които представляваха значителна сила в страната. Но щом стъпи в Милано той направи обратното, като помогна на папа Александър да превземе Романя. Той не се сети, че с това си решение омаломощава самия себе си и по този начин се лишава и от приятелите си и от онези, които се бяха хвърлили в обятията му, като в същото време засилва църквата, като прибавя към духовната власт, която й дава такова влияние, още и значителна светска власт. Сторил първата грешка, той трябваше да я следва дотогава, докато бе принуден да дойде отново в Италия, за да пресече амбицията на Александър и да му попречи да завладее Тоскана. Не му стигна това, че засили църквата и изгуби приятелите си, ами в желанието си да завладее неаполското кралство взе, че го подели с испанския крал. Докато по-рано беше неограничен господар в Италия, сега той извика в нея един другар, към когото недоволните и амбициозните от тази страна можеха да прибегнат за помощ. Той лесно можеше да остави в това кралство един подвластен крал, но го изгони, за да постави на негово място друг, който можеше да изгони самия него.

Наистина много естествена и обикновена е жаждата към завоевания и винаги, когато й се поддават хора, които могат да я задоволят, те биват хвалени, а не порицавани, но когато те не могат, а въпреки това искат да я задоволят на всяка цена, тогава грешат и заслужават да бъдат порицани. Ако Франция можеше да нападне Неапол със собствени сили, трябваше да го стори, но щом не можеше, не трябваше да дели Неапол. Ако подялбата на Ломбардия с венецианците заслужаваше извинение, поради това, че те му помогнаха да влезе в Италия, подялбата на Неапол заслужава само порицание, защото не може да се оправдае с тази необходимост.

И тъй, Людовик извърши следните пет грешки: унищожи малките сили, увеличи в Италия мощта на един силен княз, извика в нея много силен чужденец, не се посели в тази страна, нито пък основа в нея колония. Тези грешки можеха да не окажат през неговия живот пагубното си действие, ако не беше извършил и шеста, като заграби страната на венецианците. Ако не беше засилил църквата и не бе извикал в Италия испанците; необходимо и разумно беше да ги сломи, но след като вече бе извършил едното и другото, не трябваше да допуска сломяването им. Венецианците бяха силни и щяха да попречат на другите да предприемат някакви действия в Ломбардия против французите, или щяха да се съгласят да съдействуват при условие, че ще станат господари. Другите в никакъв случай нямаше да поискат да я отнемат от Франция, за да я дадат на тях, нито щяха да имат толкова дързост да нападнат двете сили.

Ако някой каже, че Людовик е отстъпил на Александър Романя и на Испания неаполското кралство, за да избегне война, ще му отвърна с това, което вече казах: не трябва никога да се допуска да стане едно безредие, за да се избегне една война, понеже войната така не се избягва, а само се отлага и то в твоя вреда! И ако друг приведе като аргумент обещанието, което кралят дал на папата, че той ще позволи да се разтрогне бракът му и ще даде шапката на руанския архиепископ, ще отговоря по-долу, където ще се занимая с обещанията на князете и с това как те трябва да се изпълняват.

И тъй, Людовик изгуби Ломбардия, защото не спази правилата, следвани от други владетели, които са завоювали държави и са съумявали да ги запазят. Това не е никак чудно, а е основателно и съвсем в реда на нещата. По този повод аз говорих в Нант с руанския кардинал⁵⁰ по времето, когато Валентино (така народът наричаше Цезар Борджия, синът на папа Александър) завладя Романя.⁵¹ Кардиналът ми каза, че италианците не умеели да водят война, а аз му отвърнах, че французите не разбират нищо от държавните работи, иначе те нямаше да оставят църквата да се засили толкова много. И опитът показа, че засилването на влиянието на църквата и на Испания в Италия се дължеше на Франция. От това се извлича общото правило, което не лъже или лъже много рядко – че всеки владетел, който подпомага засилването на чужда държава, проваля своята. Могъществото на държавата се постига чрез силата или ловкостта на владетеля. Силният владетел трябва винаги да се отнася с подозрение към силата и ловкостта на другите владетели.

Ще кажа, че всички държави, известни от историята, са управлявани по два начина: или от един пълновластен владетел, заобиколен от слуги, които го подпомагат по негово благоволение и милост в управлението на държавата, или от владетел и благородници, които дължат своя сан не на благоволението на владетеля, а на произхода си. Благородниците имат свои управители и собствени поданици, които ги признават за господари, хранят естествена привързаност към тях.

В държави, управлявани от владетел и слуги, владетелят има по-голяма власт, защото в цялата държава го признават за най-високо поставената личност и ако поданиците му се подчиняват на други, подчиняват им се като на негови служители и административни представители, без да проявяват към тях някаква особена почит.

Примери за двата вида управление в наше време са Турция и Франция. Цялата турска монархия се управлява от един владетел, на когото всички останали са слуги. Неговата империя е разделена на санджаци. Султанът назначава на тези санджаци управители и ги сменя както намери за добре. Френският крал управлява сред множество благородници, които са признати и обичани от поданиците си. Благородниците имат и права, които кралят не може да им отнеме, без да се изложи на опасност.

Всеки, който проучи тези две държави, ще разбере, че за да се завладее турската държава, трябва да се преодолеят големи трудности, но веднъж завладяна, няма нищо по-лесно от това да бъде запазена. Трудностите при завладяването на турската държава се състоят в това, че завоевателят не може да бъде повикан от владетелите в империята, нито да разчита на бунта на приближените на султана. Те са негови слуги и са му задължени, по-мъчно могат да бъдат подкупени и, ако се подкупят, малко може да се разчита на тях, защото по гореизложените причини, не могат да поведат след себе си народа. Затова този, който напада Турция, трябва да знае, че ще я намери единна и да се надява повече на собствената си сила, отколкото на безредици вътре в страната. Но щом бъде победена и войската й сразена дотолкова, че да не може да се съвземе, единственият източник на опасения остава султанският род. Когато завоевателят премахне и него, няма вече от кого да се бои, защото останалите не се ползват с доверието на народа и както преди победата завоевателят не би могъл да се надява на народа, така и след победата не трябва да се бои от него.

Точно обратното се случва в кралства, управлявани като френското. Можеш лесно да влезеш в тях като спечелиш някой от благородниците, между които винаги има недоволни и жадни за промени. Те могат, по вече изложените причини, да ти отворят вратите на кралството и да те улеснят в победата. Но поискаш ли да запазиш властта си над завоюваната страна, ще срещнеш безбройни спънки, както от тези, които са те подпомогнали, така и от подтиснатите. Тук не е достатъчно да премахнеш кралския род. В кралството остават благородници, които застават начело на нови бунтове и движения и понеже не можеш нито да ги покориш, нито да ги избиеш, изгубваш завоюваното при първата опасност.

Ако проучите управлението на Дарий⁵⁴, ще видите, че е подобно на турското и затова на Александър се наложило да връхлети Дарий от всички страни и да го прогони от крепостите му. След тази победа и след смъртта на Дарий това кралство по споменатите причини, било осигурено за Александър. И ако неговите приемници бяха сговорчиви помежду си, можеха да го владеят без затруднения. Действително бунтовете, които започнали в държавата, са били предизвикани от самите тях.⁵⁵

Държавите, управлявани като Франция, е невъзможно да се владеят така спокойно. Честите бунтове на Испания, Франция и Гърция против римляните са били предизвикани от многобройните князе, които са били в тези страни. Докато те съществували, римляните били несигурни за властта си, но щом ги премахнали и изчезнал споменът за тях, те затвърдили владичеството си. И макар по-късно, по време на римските междуособни борби, всяка страна да се стараела да запази за себе си онези части от провинциите, в които е имала най-голямо влияние, те признавали само властта на римляните, защото вече била изчезнала династията на предишните им владетели.

Като се имат предвид всички тези обстоятелства, никой няма да се чуди на това, че Александър е запазил лесно Азия, а други владетели, например Пир и много други, са срещнали трудности при запазването на завоюваното. Това се обяснява не с малките или големи способности на победителя, а с различието на победените.

ГЛАВА V

ЗА ТОВА КАК ДА СЕ УПРАВЛЯВАТ ГРАДОВЕТЕ И ДЪРЖАВИТЕ, КОИТО ПРЕДИ ЗАВОЮВАНЕТО ИМ СА СЕ УПРАВЛЯВАЛИ ПО СОБСТВЕНИ ЗАКОНИ
Когато завоюваните държави са свикнали да живеят по собствени закони и свободно, три са начините, по които завоевателят може да ги запази: първият е да ги разруши напълно; вторият – да се засели да живее в тях и третият – да ги остави да живеят по своите закони, като им определи данък и създаде в тях управление от малцина, които да поддържат приятелско отношение към завоевателя. Управителите знаят, че създаденото от завоевателя управление не може да съществува без приятелството и силата му и са принудени да вземат всички мерки, необходими за запазване на властта му. Един град, който е свикнал да живее свободно, по-лесно може да бъде запазен чрез неговите граждани, отколкото чрез каквото и да е друго средство. За пример ще посоча спартанците и римляните. Спартанците управлявали Атина и Тива⁵⁶ с малобройно правителство, но изгубили двата града.

Римляните, за да запазят Капуа, Картаген и Нуманция ги, разрушили и не ги изгубили.⁵⁷ Те решили да владеят Гърция както са я владели спартанците и я оставили да се управлява със собствените си закони и да живее свободно. Това средство не им донесло успех и се принудили да смажат много градове и държавата. Следователно, новозавоюваната държава може да се запази само с едно средство – унищожаването. Владетелят, който завоюва град, свикнал да живее свободно, и не го унищожи, рискува самият той да бъде унищожен. Там народът винаги ще се бунтува в името на свободата и старите си порядки, които не могат да бъдат заличени от паметта му нито от времето, нито от благодеянията. Каквито и мерки да се вземат, не се ли разединят или разпръснат жителите, те не забравят свободата и предишното си управление и при всеки удобен случай се опитват веднага да го възстановят. Така се случи в Пиза след близо стогодишно флорентинско робство.⁵⁸

Когато градовете или държавите, които владееш, са привикнали да живеят под властта на владетел, чиято род е унищожен или прекъснат, можеш по-лесно да спечелиш поданиците и да се подсигуриш. Те вече са свикнали да се подчиняват, лишени са от стария си владетел, а е много трудно да се споразумеят за избирането на нов, при това не умеят да живеят свободно и неохотно вземат оръжието.

В републиките съществува повече жизнен кипеж, повече омраза, по-силно желание за мъст. Споменът за предишната им свобода не ги напуска, нито може да ги напусне и тогава най-сигурното средство е да ги унищожиш или да се заселиш в тях.