ГЛАВА XIV ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА ВЛАДЕТЕЛИТЕ КЪМ ВОЕННОТО ИЗКУСТВО

Между въоръжените и невъоръжените не могат да се установят нормални отношения. Не е естествено въоръжени да се подчиняват доброволно на невъоръжени, както и те да се чувствуват спокойни и сигурни сред въоръжените си служители. Едните ще хранят презрение, а другите подозрение, и при подобни чувства е естествено да не могат да живеят и действат в съгласие. Владетел, който не познава военното изкуство, не може да бъде уважаван от войниците, нито да им се довери.

Затова всеки владетел трябва да се отдава всецяло на военното изкуство особено в мирно време, като го изучава теоретически и практически с военни упражнения. Нужно е да държи войските си в ред и да ги ръководи в упражненията. Освен това, трябва да ходи редовно на лов, за да закали тялото си, от една страна, и от друга – да опознае планините, долините и равнините, и да изучи характера на реките и блатата. От това ще извлече двойна полза – ще познава страната си и ще знае как по-добре да я защити и като познава добре местата в своята страна, той ще може да обхване и разбере лесно и ония, които вижда за първи път пред очите си. Склоновете, долините, планините, реките и блатата, които имаме в Тоскана, са подобни на тези в другите провинции; така, като познава добре собствената си страна, той ще може лесно да се ориентира и в другите страни. Не я ли познава, няма да може да напада неочаквано врага, да води войските, да влиза в сражение когато трябва и да избира благоприятно място за бивак.

Древните писатели хвалят Филопомен,⁹¹ князът на ахейците, и за това, че в мирно време се занимавал само с военно изкуство. Когато пътувал, често спирал приятелите си и им задавал подобни въпроси: „Ако неприятелите ни бяха върху онзи хълм, а ние с войските си се намирахме тук, кой щеше да е в изгодно положение? Как бихме могли да го нападнем? Ако поискаме да се оттеглим, как би трябвало да действуваме? Или пък, ако те поискаха да се оттеглят, как би трябвало да ги проследим?" Така той им представял всички случаи, които можели да се появят по време на война, изслушвал мненията им и изказвал своето, като го подкрепял с доводи. Благодарение на тези разговори, когато е воювал, рядко имал случай, с който не е могъл да се справи.

Що се отнася до теоретическата подготовка, князът трябва да чете историята и да изучава делата на великите хора. Той трябва да изучи как са командвали във време на война и да разбере причините за победите и пораженията им. Това ще помогне да печели победи и да избягва поражения. Трябва да следва примера на някои велики хора, които са вземали за образец някой прославен и велик мъж, като са се стремели да вървят по стъпките му. Александър Велики е подражавал на Ахил, Цезар – на Александър, Сципион – на Кир. Който познава живота на Сципион и го сравни с живота на Кир, описан от Ксенофонт, ще види, че Сципион е бил като образеца си: целомъдрен, любезен, добър и щедър.

Мъдрият княз трябва да следва тези правила и да не пилее в мир времето си, а да го използва най-целесъобразно, за да може да бъде винаги готов да посрещне неприятните промени на съдбата.

Като оставям настрана всички погрешни представи за владетелите и се спирам само на верните, ще кажа, че когато се говори за хората, а особено за владетелите, им се приписват някои качества, заради които ги порицават или хвалят. Така един владетел е щедър, друг – скъперник; един е дарител, друг – грабител; един е жесток, друг – милостив; един е вероломен, друг – верен; един е изнежен и малодушен, друг – смел и мъжествен; един е любезен, друг – горд; един е развратен, друг – целомъдрен; един е откровен, друг – лукав; един е упорит, друг – отстъпчив; един е сериозен, друг – лекомислен, един е вярващ, друг – невярващ и т.н. Всеки ще се съгласи, че е най-добре князът да притежава само положителните от изброените качества. За съжаление е почти невъзможно да има всички и условията на човешкото съществуване не позволяват да ги проявява неотстъпно. Той трябва да бъде достатъчно благоразумен и да избягва позора на пороците, които биха го лишили от властта му. Ако не съумее да се предпази от пороците, които не пречат на властта му, няма защо много да се безпокои от това. Не бива да се бои и от порицания, заради онези неизбежни и полезни пороци, без които би било трудно да се спаси държавата. При една задълбочена преценка ще се види, че някое качество, което изглежда достойно за похвала, ако се спазва, води до провал, а друго – което изглежда порочно и се осъжда, води до безопасност, благополучие и сигурност.

Следователно, щом един владетел може да прояви щедростта си по такъв начин, че да не му бъде призната, ако е разумен, не трябва да обръща никакво внимание на това, че ще го нарекат скъперник. С течение на времето, когато стане ясно, че благодарение на пестеливостта, приходите на княза са му достатъчни, може да се защити от врагове и дори да осъществява полезни мероприятия, без да облага народа си с данъци, ще започне да се оценява като щедър от онези, на които не отнема нищо и които са мнозинството в държавата. В скъперничество ще го обвинят само тези, на които не подарява нищо, но те са малцина.

В наше време велики неща извършиха само владетели, които се славеха като скъперници, докато щедрите се провалиха. Папа Юлий, който се домогна до папския престол благодарение на щедростта си, после разбра, че за да може да воюва, ще трябва да се откаже от всякаква щедрост. Френският крал можа да издържи толкова войни, без да товари поданиците си с някакви извънредни данъци, защото можа да посрещне извънредните си разходи със спестяванията си. Сегашният испански крал, ако минаваше за щедър, нямаше да може да извоюва толкова победи.

Ако един владетел иска да не изпада в положение, при което би му се наложило да ограбва поданиците си, да може да се защитава и да не рискува да обеднее и да стане предмет на презрение на поданиците см, не трябва да се бои от това, че щял да мине за скъперник. Скъперничеството е един от онези пороци, върху които се крепи неговият престол. Някой може да ми възрази, че Цезар е достигнал до властта благодарение на щедростта и че много други, които са били и са минавали за щедри, са се издигнали много високо. Ще отговаря, че трябва да се прави разлика между тези, които вече са станали князе, и тези, които се стремят да станат. В първия случай щедростта е вредна, а във втория, естествено, е необходима. Цезар бе от тези, които се стремят да достигнат владетелския престол. Но, ако след като стана владетел, беше живял по-дълго и не се откажеше от щедростта си, щеше да изгуби властта си.

Друг може да забележи, че много владетели са извършили велики неща с войските си, при това са минавали за много щедри. Ще отговаря, че владетелят харчи от своите средства и от тези на поданиците си, или от средствата на други. В първия случай владетелят трябва да бъде пестелив, а във втория не трябва да се спира пред всяка щедрост. Владетели, които се движат с войските си и живеят от плячкосване н налози, трябва да бъдат щедри, защото войниците им няма да бъдат привързани към тях. И с това, което не е твое и на поданиците ти, можеш да разполагаш нашироко, както са правили Кир, Цезар и Александър. Владетелят трябва да пести своето. Заграбеното от враговете трябва да пръска щедро, понеже само така засилва и поддържа предаността на войниците си. Няма друга добродетел, която да се самоизяжда, както щедростта. Колкото повече я практикуваш, толкова по-мъчно става практикуването й. Ти обедняваш и изпадаш в унизително положение или, за да не обедняваш, облагаш поданиците си с непосилни данъци и това става причина да те намразят. Владетелят трябва да се бои най-вече да не си навлече презрението и омразата на народа, а щедростта неизбежно ги предизвиква. По-разумно е да минаваш за скъперник, отколкото за щедър. В първия случай ще имаш само лошо име, но няма да бъдеш мамен, а във втория – освен лошото име, ще си спечелиш и омразата на народа.
ГЛАВА XVII

ЗА ЖЕСТОКОСТТА И МИЛОСЪРДИЕТО И ЗА ТОВА ДАЛИ Е ПО-ДОБРЕ ДА БЪДЕШ ЛЮБИМ ИЛИ ДА ВЪЗБУЖДАШ СТРАХ
Владетелят трябва да се стреми да се прослави като милостив, а не като жесток, но да внимава да не прилага зле милосърдието си. Цезар Борджия се славеше като жесток, но благодарение на жестокостта си внесе ред в Романя, обедини я, омиротвори я и внуши покорност към властта си. Ако преценим внимателно, ще установим, че е бил много по-милостив от флорентинците, които, за да не ги считат жестоки, допуснаха да бъде разрушена Пистойя.⁹² Владетелят не трябва да се бои, че ще го сметнат за жесток, щом това му помага да държи поданиците си единни и верни. С малкото неизбежни жестокости, които ще извърши, той ще бъде много по-милостив от други, които с прекомерната си снизходителност насърчават безредиците, от които се пораждат убийствата и грабежите. Безредието засяга целия народ, а жестокостта на владетеля засяга отделни личности. Новият владетел не може да избегне жестокостта, защото новите владения са препълнени с опасности. Така Вергилий извинява жестокостта на Дидона, към която била принудена да прибегне, за да запази престола си, защото не го е наследила от дедите си, и чрез нейната уста казва:
Res dura, et regni novitas me talia cogunt

Moliri, et late fines custode tueri.

(Младо е моето царство и нуждата само ме кара

тъй да постъпвам, нашир да пазя с гранична охрана.)⁹³

Възниква въпросът дали е по-добре владетелят да бъде любим, отколкото да възбужда страх. Някои отговарят, че е желателно едновременно и едното и другото. И тъй като тези качества са несъвместими, ако се наложи да се избира, трябва да се предпочете да внушава страх. Хората по природа са неблагодарни, променливи, лицемерни, страхливи и сребролюбиви. Докато извличат от тебе облаги и нуждата да прибегнеш до услугите им е далече, те са ти верни и ти предлагат кръвта си, имота си, живота и децата си, но усетят ли, че тази потребност се приближава, веднага ти обръщат гръб. Владетел, който се доверява на уверенията им и не предприема нищо, за да се подсигури рискува да се провали. Не може да се разчита на приятели, които се печелят с пари, а не с величието и благородството на духа. Хората с по-малко колебание отиват против владетел, който буди обич, отколкото против такъв, който буди у тях боязън. Обичта се крепи върху връзката на признателността, но тя лесно се къса когато изгодата го налага, защото хората са лоши по природа. Боязънта се крепи върху страха от наказанието, а той никога не напуска човека. Владетелят трябва да предизвика в поданиците си боязън, та ако не спечели обичта им, да избегне омразата им. Най-доброто за владетеля е да се боят от него, без да го мразят, а може да го постигне винаги, стига да не посяга на имота и жените на гражданите си. Дори когато му се наложи да прилага смъртно наказание, трябва да спазва произнесената присъда и да изложи основанията си, но винаги да внимава да не посегне върху имота на осъдения. Хората забравят по-лесно бащината си смърт, отколкото бащиния си имот. Който реши да живее с грабежи, винаги ще намери основания да посегне на чуждия имот. Основания за проливане на кръв се намират по-трудно или изобщо липсват.

Когато владетелят стои начело на многобройна войска, не трябва де се безпокои, че го смятат за жесток. Благодарение на тази слава ще може да държи войската си в подчинение и да я отклони от стремеж към разединение. Достойно за уважение у Анибал е и това, че командвал (и то в чужди земи!) извънредно голямата и разнообразна по състав войска с такава ловкост, че не допускал да възникне каквото и да е безредие както по време на успехите си, така и по време на неуспехите си. Това може да се обясни само с безчовечната му жестокост, която заедно с другите му безбройни качества, карала войниците му да го почитат и да се боят от него. Ако не е бил жесток, останалите му качества нямало да бъдат достатъчни, за да вдъхне уважение и респект у войниците. Някои недотам разсъдливи писатели от една страна се възхищават от делото му, а от друга осъждат жестокостта му, благодарение на която го е осъществил.

Че наистина другите му качества са били недостатъчни, ни убеждава примерът със Сципион⁹⁴, един от най-великите пълководци в историята. Той се отнасял много снизходително към войските си, които предвождал в Испания, и те свикнали на безредия, докато накрая се разбунтували. Заради това е бил упрекнат в сената, от Максим Фабия и бил наречен рушител на римската войска. Пак поради добротата си Сципион не наказал едни от легатите си, който разорил локрейците. За да го оправдае в сената един сенатор казал, че имало хора, за които е по-лесно да не грешат, отколкото да наказват тези, които са сгрешили. Ако Сципион беше пълновластен вожд до края на живота си, тази негова снизходителност щеше да го погуби. Понеже над него стоеше сената, това негово вредно качество не само, че не му навреди, но дори му донесе слава.

В заключение ще кажа, че понеже хората обичат по своя воля, а се боят от волята на княза, мъдрият трябва да се обляга на онова, което е в ръцете му, като внимава най-вече да не си навлече омразата на народа си.
ГЛАВА XVIII

ПО КАКЪВ НАЧИН ВЛАДЕТЕЛЯТ ТРЯБВА ДА УДЪРЖА ОБЕЩАНИЯТА СИ
Колко похвално е владетелят да бъде верен на обещанията си и да живее честно, а не с хитрости, разбира всеки. Но между съвременните владетели велики неща извършиха тези, които не държаха много на обещанията си, умееха да омотават в хитростта си хората и, в края на краищата, взеха връх над онези, които държаха на лоялността.

Трябва да знаете, че има два начина за борба: единият – посредством закона, другият – посредством силата. Първият начин е присъщ на човека, вторият – на животните. Много пъти само първият начин е недостатъчен, налага се да се прибегне към втория. Един владетел трябва да умее да си служи с начините и на животните и на човека. На същото нещо учат иносказателно и древните писатели, които пишат, че Ахил и мнозина други владетели са били възпитавани от Хирон Кентавъра. Това ще рече, че владетелят трябва да умее да си служи както с оръжието, свойствено за човека, така и с оръжието, свойствено на животното. Ако си служи само с едното, рискува да изгуби властта си.

Понеже владетелят е принуден да си служи с начините на животните, той трябва да вземе за образец лисицата и лъва. Лъвът лесно влиза в клопката, а лисицата е безсилна пред вълка. От лисицата владетелят ще научи да подушва клопката, а от лъва – да не се бои от вълците. Който разчита само на лъвското, не разбира нищо от политика. Умният владетел не трябва да държи на думата си, щом си вреди, ако я удържи, и щом причините, които са го накарали да я даде, вече не съществуват. Ако всички хора бяха добри, това наставление не би било достойно за препоръчване, но понеже са лоши и не биха удържали думата, която биха ти дали, то и ти няма защо да оставаш верен на думата, която им даваш. При това за един владетел никога не липсват законни причини, с които да се оправдае, когато не си удържа думата. Могат да се дадат безбройни примери и да се покаже колко поети задължения са били погазени от князете, между които най-големи успехи са имали тези, които са си служели най-добре с хитростта и измамата. Необходимо е само човек да умее да скрива истинските си намерения. Хората са толкова глупави и толкова погълнати от ежедневните си грижи, че оня, който иска да мами, винаги ще намери кого да измами. Аз не искам да премълча един от примерите от ново време. Александър VI през целия си живот си служи само с измами и винаги намираше хора, които да мами. Не е имало друг човек, който така майсторски да уверява и с толкова люти клетви да обещава неща, които после да не изпълнява. Той винаги е постигал чрез измамите си онова, което е желаел, понеже добре е познавал наивността на хората.

Не е необходимо за един владетел да има всички тези качества, но е необходимо да изглежда, че ги има. Ще се осмеля дори да кажа, че когато ги има и винаги ги проявява, те са опасни, а когато изглежда, че ги има, са полезни. Князът трябва да изглежда, че е милостив, верен на обещанията си, добър, чистосърдечен, религиозен и да бъде такъв, но да се владее толкова, че в случай на нужда да може и да умее да измени тези качества в противоположността им. Трябва да се разбере, че владетелят, особено новият, не може да проявява всичките добродетели, защото често, за да спаси държавата си, му се налага да действа против верността, милостта, добротата и религията. Така че той трябва да бъде винаги готов да се нагажда към промените на съдбата и, както казах по-горе, да постоянства в доброто, когато може, и да умее винаги да прибегне към злото, щом се наложи.

Владетелят трябва много да внимава да не казва думи, които не изразяват изброените добродетели. Да се стреми да прави впечатление на човек, изпълнен с милост, вярност, честност н религиозност. Най-необходимо му е да изглежда религиозен, защото хората съдят повече с очите си. Всички могат да видят това, което изглеждаш, но малцина могат да доловят това, което си в действителност. И тези малцина не дръзват да се противопоставят на мнението на мнозинството, което има при това зад себе си силата на властта. Когато се касае до онези дела на хората, особено на владетелите, за които няма човешки съд, към който да се обърнем, ние съдим по резултатите. Щом владетелят успее да победи и спаси държавата, средствата му ще бъдат преценени за почтени и ще бъдат похвалени. Масата се води от онова, което вижда и от успехите, а светът е маса и отделните личности придобиват значение само тогава, когато мнозинството не знае на какво да се опре. Един княз, наш съвременник, чието име е неудобно да споменавам, винаги проповядва мир и вярност, а в действителност е заклет враг и на едното, и на другото, и ако ги съблюдаваше, отдавна щеше да изгуби славата или държавата си.
ГЛАВА XIX

КАК ВЛАДЕТЕЛЯТ ТРЯБВА ДА ИЗБЯГВА ПРЕЗРЕНИЕТО И ОМРАЗАТА НА НАРОДА
Аз вече разгледах по-важните качества, които владетелят трябва да притежава. Другите качества искам да разгледам накратко и да ги обобщя. Всеки владетел трябва да се стреми да избегне всичко, което може да му навлече омразата и презрението на народа. Постигне ли това, вече е изпълнил основното и може да не се безпокои от упреците, които биха му се отправили за другите му непочтени деяния.

Вече казах, че владетелят може да бъде намразен най-вече когато посяга върху имота и жените на поданиците си. Народът живее спокойно и е доволен от владетеля щом не му се отнема нито имота, нито честта. Той трябва да се бори само против стремежите на малцината амбициозен, с които лесно би могъл да се справи.

Владетелят предизвиква презрението на народа, когато минава за непостоянен, лекомислен, изнежен, малодушен, нерешителен – слабости, от които трябва да се пази като от чума, като се стреми да проявява в постъпките си величие, дръзновение, сериозност и сила. Когато разрешава спорове, възникнали между гражданите, решенията, които взема, трябва да бъдат неотменими. Трябва да се държи на такава висота, че никому да не идва на ум дори да го мами или надхитрява.

Когато един княз е почитан от народа си, няма защо да се бои от съзаклятията н външните нападения. Всеки владетел е изложен на две опасности: едната вътрешна – от страна на поданиците му, и другата външна – от страна на външни сили. От външните опасности се защитаваш с добри войски и добри съюзници. Който има добри войски, винаги ще има и добри съюзници. При това, когато отношенията с чуждите сили са добри, ще е запазен от вътрешния ред, ако, разбира се, не бъде нарушен от някой заговор. Каквито и пречки да се появят отвън или отвътре, владетелят ще успее да ги преодолее, подобно на спартанеца Набид, ако предварително е изпълнявал дълга си към войската и се е съобразявал с правилата, които вече посочих.

Когато не е изложен на външни опасности, владетелят е заплашен само от тайни заговори, които лесно може да предотврати, ако направи всичко възможно да не си навлече омразата и презрението на народа. Най-силното средство срещу заговорите е владетелят да не бъде намразен от народа си. Всеки заговорник вярва, че смъртта на владетеля ще бъде посрещната със задоволство от народа, но когато е убеден, че народът няма да одобри смъртта на владетеля, той не се забърква в заговори, защото знае, че се излага на безбройни изпитания и трудности. Знаем от историята, че са правени много заговори, но малко от тях са успешни. Затворникът не може да действа сам и търси помощ от недоволните. Но тогава го заплашва опасността да бъде предаден срещу възнаграждение. Ония, на които поверяваш заговора, от една страна могат да разчитат на сигурна печалба, а от друга страна – самите те са изложени на опасности. Те трябва да ти бъдат много близки приятели, или да са заклети врагове на княза, за да не му разкрият тайната. Следователно, на страната на съзаклятниците са страха, безпокойството, опасенията от наказанието. На страната на владетеля са величието на властта му, законите, защитата на приятелите и държавата. Когато владетелят се радва на благоволението на народа, невъзможно е да се намери толкова смел човек, който да се реши да прави заговори. Обикновено заговорникът се притеснява до изпълнението на плана си, а в този случай трябва да се бои и след това, защото след извършването на злодеянието ще има за враг народа, при когото не ще може да намери убежище. За доказателство могат да се приведат безброй примери, но аз ще се задоволя само с един от времето на бащите ни. Анибал Бентиволи⁹⁵, дядо на днешния Анибал⁹⁶ и бивш княз на Болоня, бил убит от съзаклятниците Канески и от неговия род останал само Джовани⁹⁷, който бил още в пелени. Непосредствено след убийството народът се вдигнал и избил всички Канески. Колко голямо е било благоволението на народа към рода Бентиволи се вижда от факта, че болонците, като узнали, че във Флоренция живее един Бентиволи, който дотогава минавал за син на ковач, отишли да го вземат и му поверили управлението преди да е навършил пълнолетие.⁹⁸

Всички добре устроени държави и мъдрите владетели винаги са се стремели да не доведат до отчаяние влиятелните и да задоволят народа. Това е основната грижа на всеки владетел.

В наше време между добре устроените и добре управлявани държави е Франция, която разполага с добри учреждения, от които зависи свободата и безопасността на краля. Първо място между тези учреждения безспорно заема парламентът. Създателите на това кралство са познавали както амбицията и грубостта на благородниците, така и омразата на народа към тях, произтичаща от страха, и са искали да обуздаят първите и да осигурят благоденствието на вторите. Като преценили, че за това не бива да се грижи краля, който би могъл да си навлече омразата на благородниците, в случай че облагодетелствува народа, или омразата на народа, ако облагодетелствува благородниците, създали парламента, който да може, без намесата на краля, да обуздава благородниците и да облагодетелствува народа. По-благородно и по-разумно учреждение, което тъй да осигурява краля и реда на държавата, едва ли би могло да има. От това може да се заключи, че владетелите трябва да предоставят неблагодарните работи на другите, а за себе си да запазват благородните. Повтарям: владетелите трябва да уважават благородниците, но трябва да внимават да не си навлекат омразата на народа.

Когато разглеждаме живота и смъртта на римските императори, на мнозина може да се стори, че се натъкваме на примери, които са в противоречие с твърдението ми. Някои от тях, макар и да са водили почтен живот и да са притежавали необикновени качества, са изгубили властта, а други са убити от заговора на поданиците си. За да разпръсна това заблуждение, ще разгледам качествата на някои императори, като посоча причините за провалянето им, които не се различават от причините, които вече изтъкнах. Между другото ще направя преценка на нещата, на които трябва да се обърне внимание при изучаването на събитията от онези времена. Искам да се огранича с примери за императори, които са властвали през времето между Марк Аврелий и Максимин, а именно: Марк Аврелий, Комод, неговият син – Пер-тинакс, Юлиян, Север, Антонин, Каракал, неговият син – Макрин, Елиогабал, Александър и Максимин.⁹⁹

На първо място ще отбележа, че докато другите владетели е трябвало да се справят само с амбицията на благородниците и с необуздаността на народа, римските императори е трябвало да се справят още и с алчността и жестокостта на войниците. Много императори са се провалили, защото не са могли да се справят и задоволят едновременно войниците и народа. Народът е бил миролюбив и затова е обичал миролюбивите императори. Войниците са обичали войнствените, нападателните, жестоките, алчни императори и са искали да проявят тези качества към народа, за да им се удвоят заплатите и да се задоволят алчността и жестокостта им. Това е причината да се провалят императорите, които по природа не са били зли, нито са съумявали да минават за такива, за да могат да обуздават народа и войниците. Повече от императорите, особено онези, които са се изкачили на престола от обикновени граждани, са решили да задоволят войниците без да държат сметка за беззаконията, които са се вършили над народа. Друго решение не са могли да вземат, като са знаели, че е много трудно да се примирят интересите на народа и войниците. Когато владетелите не могат да избегнат омразата на едните или на другите, трябва да направят всичко възможно да избегнат омразата на народа. Когато видят, че е неизбежна, да се помъчат да избегнат омразата на по-силните съсловия. Затова онези императори, които от обикновени граждани са ставали крале и са се нуждаели от изключителна подкрепа, са подавали ръка по-скоро на войската, отколкото на народа. Преуспяването или провалянето на всеки император зависело от това доколко е съумял да се постави добре пред войниците си. По тези причини Пертинакс и Александър, които са били умерени, справедливи и милостиви, свършили печално. Само Марк, който е имал същите добродетели, е избегнал тази участ, защото заемал престола по наследствен път и не бил задължен нито на войниците, нито на народа. Благодарение на многото си добродетели, които са будели почит у всички, той винаги е държал както народа, така и войниците си в кръга на задълженията им и никога не са го презирали или мразели. Пертинакс загинал още в началото на властването си, защото го намразили войниците, които свикнали на разпуснат живот при Комод, а той се опитал да ги приучи на честен и скромен живот. Известно влияние за провалянето му е оказало и обстоятелството, че са го презирали поради напредналата му възраст. Трябва да отбележа, че омразата се спечелва както чрез добрите, така и чрез лошите дела. При това, както вече казах, владетелят често е принуден да не бъде добър, когато иска да запази държавата. Ако колективът – било народът, било войската, било благородничеството, от поддръжката на когото владетелят смята, че се нуждае, е порочен, то владетелят е принуден да следва склонностите му и да задоволява желанията му и тогава добрите дела са гибелни за него.

Александър бил толкова добър, че през четиринадесетгодишното му властваме не бил убит нито един човек без законна присъда. При все това бил убит при заговор във войската, защото го смятали много мек и се оставил да го ръководи майка му.

Комод, Север, Антонин, Каракала и Максимин били извънредно жестоки и алчни и, за да угодят на войниците, не се въздържали от никакво насилие, което е могло да се упражни над народа. Всички, с изключение на Север, са имали печален край. Север можал да властва щастливо благодарение на многото си превъзходни качества, които му позволили да се радва едновременно на привързаността на войниците и на благоволението на народа. И понеже от обикновен гражданин той станал император и извършил велики дела, искам накратко да посоча как е съумял да върви по стъпките на лисицата и лъва, на които, както вече казах, трябва да подражава всеки владетел.

Север, който познавал нехайството и леността на император Юлиян, убедил войската си, която предвождал в Славония¹⁰⁰, да отиде в Рим, да отмъсти за смъртта на Пертинакс, убит от преторианските войски. Под този предлог, скривайки ревниво властолюбивите си домогвания, повел войските си и стигнал в Италия преди още да се е знаело за потеглянето му. Когато пристигнал в Рим, сенатът от страх го избрал за император, а Юлиян бил убит. След това, за да стане пълен господар на империята, Север трябвало да преодолее още две пречки. Едната бил Песциний Нигер¹⁰¹, който предвождал войските в Азия, и се обявил за император. Другата бил Албин¹⁰², който предвождал войските на запад, и също се стремял към императорската власт. Север сметнал за опасно да нападне двамата и нападнал Нигер, а решил да измами Албин като му предложил да разделят властта. Албин повярвал и приел. След като победил и убил Нигер и усмирил Изтока, Север се върнал в Рим и се оплакал на сената, че Албин, вместо да е признателен за сторените му добрини, замислял да го убие с измама. Заявил, че трябва да накаже непризнателността му, отишъл във Франция и му отнел властта и живота.

Ако проследим подробно делата на този император, ще видим, че той съчетавал силата на лъва и хитростта на лисицата. Той знаел да вдъхне уважение и страх, както у войската, така и у народа. Неговата голяма слава винаги го предпазвала от омразата, която грабежите му могли да предизвикат у народа. Нищо чудно, че той могъл да държи в ръцете си толкова голяма власт.

Антонин Каракала, неговият син, също притежавал великолепни качества, които му спечелили почитта на народа и привързаността на войниците. Той бил войнствен, с лекота понасял трудностите, презирал изтънчената храна и изнежващите удобства, заради което бил обичан от войската си. При все това, поради нечуваната си жестокост, която проявил при избиването на голяма част от жителите на Рим и Александрия, бил намразен от всички и убит от един стотник от собствената си войска. Тук трябва да отбележа, че владетелите трудно могат да се опазят от онези, които са решили да отмъстят с цената на собствения си живот, но такива хора се срещат рядко и не представляват чак толкова голяма опасност за владетеля. Трябва само да се внимава да не се засегне тежко някой от тези, които са на служба при него, или с които е обграден. Антонин извършил голяма грешка, че след като убил един от стотниците си, без да е доказана вината му, оставил неговия брат в гвардията си, макар че той постоянно се заканвал да отмъсти. Тази грешка Антонин изкупил с живота си.

Комод, синът на Марк, наследил престола от баща си и за него било много лесно да се задържи. Достатъчно било да следва постъпките на баща си, за да бъде почитан от народа и войската си. Но той бил жесток и груб, често се биел с гладиаторите на арените и вършел недостойни за императорското си величие неща. За да задоволи алчността си, се отнасял снизходително към войниците. Дисциплината в армията спаднала. С това спечелил презрението на войниците и омразата на народа. Срещу Комод бил организиран заговор и го убили.

Остава ми да разкажа за Максимин. След като войниците убили Александър, поставили на негово място Максимин, който бил много войнствен. Низкият му произход (всички знаели, че пасял овце в Тракия), мудността, с която дошъл в Рим, за да поеме властта и особено жестокостите, които извършил навсякъде в империята чрез представителите си, предизвикали презрение и омраза. Първо Африка, после сенатът, римският народ и цяла Италия се обявили против него. Въстанала и собствената му войска, която, преситена от жестокостите му и уморена от продължителната обсада на Аквилия, го убила без да се страхува, защото той спечелил омразата на всички.

Няма да говоря нито за Елиогабал, нито за Макрин, нито за Юлиян, които поради презрението, което си спечелили, се задържали много малко на престола. В заключение ще кажа, че владетелите в наше време се справят много по-лесно с войниците си. Нито един владетел не държи несменяема войска, която да представлява самостоятелна сила в държавата, както е било в Рим. И ако някога е трябвало повече да се задоволяват нуждите на войниците, отколкото на народа, то е било, защото войниците са били по-влиятелни от народа. Днес на всички владетели, освен на турския и египетския, се налага да задоволяват повече нуждите на народа, отколкото на войниците, защото той има по-голямо влияние. Изключвам турския султан, който държи постоянно 12 000 пехотинци и 15 000 кавалеристи, от които зависи безопасността и силата на държавата му, и той трябва да се стреми да запази и поддържа приятелски отношения с тях, като изоставя на заден план грижите за народа. Същото важи и за египетския султан, чиято власт се крепи върху войските му, и който често пъти трябва да отива против народа, за да не се лиши от тяхната поддръжка. Трябва да отбележа, че властта на египетския султан е подобна на папската в Рим. Египетският султан не може да се нарече наследствен, защото след неговата смърт престолът му не се наследява от синовете му, а от друг поданик, избран от тези, които имат право да избират. Той не може да се нарече и нов, защото идва на власт по един традиционен ред и не среща трудностите, които имат новите владетели. Султанът е нов, но учрежденията в страната са стари и са приспособени да му осигурят положението на наследствен владетел.

Да се върнем на темата. Който е прочел внимателно изложеното, се е уверил, че споменатите императори са се провалили, защото са си спечелили омраза и презрение. Една част са вървели по едни пътища, а други по точно противоположните, но независимо от следваните пътища, едни са били щастливи, а други са имали печален край. Понеже са били нови императори, за Пертинакс и Александър е било безполезно и опасно да вървят по стъпките на Марк Аврелий, който е имал властта в наследство. Каракала, Комод и Максимин са загинали, понеже са искали да вървят по стъпките на Север без да са имали неговите качества.

Един нов владетел не трябва да подражава на Марк Аврелий, нито на Север, но трябва да научи от Север как да се добере до престола, а от Марк – как да се закрепи на него, след като вече е установил и заздравил властта си.