ГЛАВА XX ДАЛИ КРЕПОСТИТЕ И ДРУГИТЕ ЗАЩИТНИ УКРЕПЛЕНИЯ, КОИТО ВЛАДЕТЕЛИТЕ ПОСТОЯННО ГРАДЯТ, СА ПОЛЕЗНИ ИЛИ НЕ

И така, никога нов владетел не е обезоръжавал поданиците си, напротив, ако са били невъоръжени, винаги ги въоръжавал. Владетелят ги спечелва щом ги въоръжи. Които са били подозрителни, стават верни, а верните – негови горещи привърженици.

Владетелят не може да въоръжи всички поданици, но като въоръжи едни по-лесно може да се справи с другите. Въоръжените се считат задължени на владетеля, заради отдаденото им предпочитание, а невъоръжените смятат, че другите заслужават оказаното им предимство, защото са изложени на повече опасности и имат повече задължения.

Когато владетелят обезоръжава поданиците си, ги обижда с проявеното недоверие, а то пробужда омраза в народа. Владетелят не може без войска и щом обезоръжи поданиците си, се налага да прибегне към наемна войска, за чиито качества вече стана дума. Колкото и да е добра тази войска, тя не може да е толкова многочислена, че да го защити както от външните врагове, така и от подозрителните поданици.

Както казах, нов владетел в нова държава винаги се грижи за въоръжаването й. Историята е пълна с такива примери. Но когато присъедини новозавладяната държава към старата своя държава, тогава му се налага да обезоръжи новите си поданици, без тези, които са го подпомогнали при завладяването. С течение на времето трябва да ги обезсили и да внесе в новата държава необходимите указания, които да му подсигурят власт над войниците, каквато има в старата си държава.

Нашите деди, особено тези, които минавали за мъдри, казвали, че е необходимо Пистоя да се владее чрез вътрешни размирици, а Пиза чрез крепости, затова подхранвали раздори в някои земи, за да ги владеят по-лесно. За онези времена, когато Италия е била сравнително спокойна, тази политика е могла да бъде оправдана. Смятам, че днес не може да се оправдае с нищо. Аз не вярвам, че възбужданото разединение може да донесе добро. Напротив при приближаването на врага, градът, в който се поддържа разединение непременно ще бъде изгубен. По-слабата партия ще се присъедини към външния враг, а другата ще бъде безсилна да се бори с него.

Предполагам, че венецианците са се ръководили от тези съображения като са поддържали в подвластните си градове партиите на гвелфите и гибелините; и макар че не ги оставяли да стигнат до кръв, раздухвали несъгласието помежду им, за да не могат двете партии да се съюзят против тях. Известно е, че това не помогна на венецианците. След нанесеното им при Вайла поражение, няколко града от подвластните им се вдигнаха против тях и си възвърнаха свободата.

Подобни средства разкриват слабостта на владетеля. В една силна държава такива разединения са изключени. Те могат да бъдат полезни само в мирно време, защото чрез тях по-сигурно се властва над поданиците. По време на война разкриват безсилието на държавата, която е прибягвала до тях.

Владетелите безспорно укрепват като преодоляват трудностите и препятствията, които им се изпречват. Когато съдбата поиска да прослави някой нов владетел, който се нуждае от слава много повече от наследствения, му създава неприятели и го изправя пред трудности, с преодоляването на които той се издига. Има такива, които смятат, че трябва да се поддържат изкуствено неприятели, та като ги смажат да се издигнат пред поданиците си.

Владетелите, особено новите, са получавали повече вярност и преданост от тези поданици, които в началото на властването са смятали за несигурни, отколкото от онези, на които са отдавали веднага доверието си. Пандолфо Петручи¹⁰³, владетел на Сиена, се ползвал в управлението си повече от първите, отколкото от вторите. От това не трябва да се извежда общо правило, защото нещата се изменят според конкретните условия и обстоятелства. Ако хората, които в началото са били врагове на владетеля, се нуждаят от подкрепата му, той лесно може да ги спечели. Те ще се стремят да заличат с делата си лошото мнение, създадено за тях, и ще му бъдат много верни. Владетелят ще има от тях повече полза, отколкото от онези, които му служат в пълна безопасност и пренебрегват задълженията си.

Изложението ме доведе до важно нещо и аз не искам да пропусна случая да припомня на владетел, който току-що е достигнал до властта, благодарение волята и подкрепата на част от поданиците, че трябва внимателно да изучи причините, поради които е бил подкрепен. Ако причината е била не естествената благосклонност към него, а само недоволство от старата власт, той трудно може да разчита на предаността на тези, които са го подкрепили, защото ще му бъде невъзможно да ги възнагради.

Старата и новата история ни предлагат много примери, от които се вижда, че е много по-лесно за един владетел да спечели за приятели тези, които не са го подпомогнали при вземането на властта и са били доволни от старото управление, отколкото тези, на които я дължи.

Владетелите обикновено си издигат крепости, за да държат по-сигурно властта в ръцете си. Крепостите са вид юзда и спирачка за противниците им и са сигурно убежище при неочаквано нападение. Това средство е много старо и аз го одобрявам, но трябва да прибавя, че Николо Вители¹⁰⁴ прецени, че е по-добре да разруши две крепости в Чита ди Кастело, за да владее тази държава. Гвидо Убалдо¹⁰⁵, дук на Урбино, след като се завърна във владението си, откъдето бе изгонен от Цезар Борджия, разруши из основи всички крепости в тази провинция, като смяташе, че без тях няма да изгуби тъй лесно владението си. Привържениците на Бентиволи¹⁰⁶, след завръщането си в Болоня постъпиха по същия начин.

Крепостите са полезни или не, според обстоятелствата. Ако в някои случаи са ти полезни, в други ти вредят. Всеки владетел, който се бои повече от поданиците си, отколкото от враговете, трябва да си строи крепости. Напротив, който се бои повече от чужденците, отколкото от поданиците си, не трябва да мисли за никакви крепости. Миланският замък, построен от Франческо Сфорца, е вредил и ще вреди на Дома на Сфорца много повече, отколкото всяко безредие, което може да възникне в държавата му.

Най-добрата крепост за един владетел е привързаността на народа му. Мрази ли те народът, колкото и крепости да имаш, няма да могат да те спасят, защото винаги ще се намери чужденец, който да го подкрепи, когато види, че е въстанал против теб. В наше време крепостите не са помогнали на никой, с изключение на Форлийската графиня¹⁰⁷, която след убийството на съпруга й Джероламо¹⁰⁸, се скрила в крепостта си, дочакала помощ от Милано и поела властта. Тя е била облагодетелствана и от обстоятелствата, които не са позволили на чужденците да се притекат на помощ на народа. По-късно, когато я нападна Цезар Борджия и към него се присъедини враждебният и народ, и крепостите не можаха да й помогнат. Нейната власт щеше да бъде много по-осигурена – и при нападението и преди него, ако не беше си спечелила омразата на народа.

В заключение ще кажа, че възхвалявам и този, който строи крепости така, и този, който не строи. Но осъждам всеки, който, като се доверява само на крепостите, отдава малко значение на обичта и привързаността на народа.

Много полезно за един владетел е да се прояви с изключителни дела във вътрешното управление на страната, като награждава или наказва онези, които извършват похвални или недостойни дела. Отличен пример за това е Бернабо¹¹¹, владетел на Милано. Владетелят трябва да се стреми във всяко свое начинание да се проявява като велик и необикновен човек.

Владетелят е уважаван когато е истински приятел или истински неприятел, т.е. когато застава открито и смело на страната на някого. Много по-полезно е да се действа така, отколкото да се следва пътя на неутралитета. Когато двама твои мощни съседни владетели влязат във война и единият от тях победи, ти или ще си заплашен от него, или не. И в двата случая за теб ще е по-изгодно да застанеш на едната страна и да поведеш открита война. В случай, че победителят е толкова силен, че представлява опасност за теб, ти винаги ще си негова плячка – за радост на победения, и няма да имаш към кого да се обърнеш за защита и убежище. Победителят не иска да има несигурни съседи, които не му помагат при затруднения, а победеният не ти дава убежище, защото си бил безучастен зрител на поражението му.

Когато Антиох влязъл в Гърция, повикан от етолийците да прогони римляните, той изпратил посланици до ахейците, които били приятели на римляните, да останат неутрални. Римляните пък ги убеждавали да се присъединят към тях. Въпросът бил отнесен в съвета на ахейците където, след като говорили пратениците на Антиох, думата взел представителят на римляните и заявил:

„Препоръчват ви решението да останете неутрални като най-сигурно. Аз ви уверявам, че няма по-лошо решение от това. Вие неизбежно ще попаднете в ръцете на победителя, който и да е той".

Който не ти е приятел винаги ще иска да бъдеш неутрален, а приятелят ще очаква да се намесиш открито във войната на негова страна. За да се отърват от настоящите опасности нерешителните владетели най-често следват пътя на неутралитета и разбира се повечето пъти се провалят. Когато се присъедини открито и смело към едната страна и тя излезе победителка, владетелят няма защо да се опасява. Победителят му е задължен и обикновено хората не са толкова нечестни че на стореното добро да отговарят със зло. Никога победите не са толкова безспорни, че победителят да пренебрегне повелителите на справедливостта. Ако този, към когото си се присъединил, бъде победен, ти ще можеш по-късно да разчиташ на него. Когато и както може той винаги ще ти помага. Ти ставаш негов другар в съдбата, която някога може да му се усмихне.

Когато воюващите не представляват опасност за теб, ще е още по-разумно да се обявиш открито в подкрепа на една от страните. Така смазваш една съседна държава в съюз с този, който, ако беше разумен, би трябвало да я брани от теб. Невъзможно е да не победи този, към когото се присъединяваш и тогава, дори като победител, той изпада в твоя зависимост.

Владетелят не бива да се съюзява с по-силен от него противник, освен ако някакви изключителни обстоятелства не налагат този съюз. Дори и да победи, той пак ще бъде в негова зависимост. Владетелите трябва да се стремят да не изпадат в зависимост от друг.

Венецианците се съюзиха с Франция против Миланския дук, а можеха да избегнат този съюз, който бе гибелен за тях. Когато един съюз е неизбежен, както бе с флорентинците,¹¹² когато папата и Испания изпратиха войските си да нападнат Ломбардия, тогава владетелят, по вече изложените причини, трябва да се определи към някоя от страните. Никой владетел не може да е сигурен, че решението, което е взел е най-сигурното. Често, когато се стремим да избегнем една опасност, попадаме на друга. Благоразумието на владетеля ще се прояви в това да прецени опасностите и да избегне най—тежката.

Всеки владетел трябва да цени и закриля дарованията и изкуствата, да насърчава гражданите спокойно да упражняват занаятите си, особено търговците и земеделците, като им осигури собствеността и не ги облага с непосилни данъци. Трябва да възнаграждава тези, които обогатяват или разхубавяват по някакъв начин града или държавата му. През подходящо време на годината да устройва представления за народа. Да поддържа интерес към занаятчийските обединения и понякога да присъства на събранията им, като не пропуска случай да прояви добротата и щедростта си, без да накърнява височайшето си достойнство.

Има три вида хора: едни, които сами постигат това, което са искали да разберат; други, които могат да разберат онова, което другите са проумели; и трети, които не са способни да разберат нито сами, нито чрез другите. Първите са превъзходни, вторите – добри, а третите безполезни. Безспорно Пандолфо е принадлежал, ако не към първите, то поне към вторите. Защото, когато някой умее да различава доброто или злото, което някой върши или казва, макар и да не е изобретателен, може да различи добрите или лошите дела на министъра си, като ги похвали или осъди. Тогава министърът разбира, че не може да излъже владетеля и му служи вярно и предано.

Лесно можеш да разбереш какъв е министърът като си послужиш с едно безпогрешно средство. Когато той мисли повече за себе си, отколкото за тебе и се ръководи главно от личната си изгода, можеш да си уверен, че такъв човек не е за министър и не трябва да му се доверяваш. Министърът не бива да мисли никога за себе си. Владетелят, за да накара министъра да постоянства в старателната си и вярна служба, трябва да го награждава с почести, пари и длъжности. Така ще свикне с мисълта, че не може да съществува без него и да се страхува от всяка промяна, която би засегнала господаря му. Само така между владетеля и министрите могат да се установят отношения на доверие и преданост. В противен случай краят винаги ще бъде печален за едните, или за другите.

ГЛАВА XXIII

КАК ТРЯБВА ДА СЕ ИЗБЯГВАТ ЛАСКАТЕЛИТЕ
Аз трябва да засегна едно зло, от което владетелите могат да се запазят само когато имат повече благоразумие. Думата ми е за ласкателите, с които са пълни дворците. Хората са прекомерно честолюбиви и доволни от себе си и мъчно могат да се опазят от тази чума. Когато се опитват да се запазят, рискуват да си навлекат презрението на останалите. Единственото средство да се избавиш от ласкателството е хората да разберат, че не се обиждаш, когато ти казват истината. От друга страна, ако всеки може да ти казва истината, къде ще остане уважението към височайшето ти достойнство? Мъдрият владетел трябва да намери среден път – да се огради с умни съветници, на които да дава правото да му казват истината само за неща, за които ги запита. Той трябва да ги пита за всичко, да изслушва мнението им и после да решава сам както намери за добре, като се държи с тях така, че да им даде да разберат, че колкото по-откровено му говорят, толкова по-сериозно се вслушва в думите им. Освен до тези съветници, не трябва да се допитва до никой друг и трябва да осъществява упорито взетите от него решения. Който постъпва по друг начин, се оплита в мрежата на ласкателите и се проваля, или често променя мненията и решенията си и изгубва уважението на другите. Ще приведа един пример от нашата съвременност. Свещеникът Лука¹¹⁴ казваше за господаря си Максимилиан, днешен император, че не се съветвал с никого и въпреки това не е извършвал нищо самостоятелно. Това е станало, защото следва път, напълно противоположен на посочения от мен. Императорът е таен, не съобщава плановете си на никого и с никого не се съветва. Но щом се опита да осъществи начинанията си, започват да го критикуват, а той, като отстъпчив и мек човек, се отказва от тях. Това, което прави днес, утре го разваля и не се разбира какво иска или възнамерява да прави. Естествено, върху решенията на такъв човек не може да се гради нищо.

Владетелят трябва да се съветва винаги, но само когато той иска, а не когато искат другите. Дори трябва да пресече желанието на всеки, който иска да го съветва за неща, за които не е питал. Но трябва да разпитва подробно и търпеливо да изслушва истината. Да проявява недоволството си когато разбере, че някой се колебае да му каже истината. Грешат ония, които мислят, че владетел, който е известен като умен, минава за такъв благодарение само на чуждите съвети, а не защото действително е умен. Владетел, който не е действително умен, не би могъл да бъде добре съветван. Това става само в изключителни случаи, когато има щастието да попадне на много даровит министър, комуто изцяло да повери управлението. В такъв случай съществува опасност неговата власт за късо време да бъде обсебена от натоварения да управлява. Когато владетелят се съветва не с един, а с мнозина, ще получава различни съвети и ако не е умен, няма да може да направи правилен извод. Съветниците ще мислят повече за личните си изгоди, отколкото за държавните и ако той не забележи това, няма да може да ги покори. Не може да бъде по друг начин, защото хората са лоши, докато не им се наложи да бъдат добри. В заключение ще кажа, че добрите съвети, откъдето и да идват, се дължат на благоразумието на владетеля и че благоразумието на владетеля не е плод на добрите съвети.

Ако спрем вниманието си на владетелите в Италия, които изгубиха в наше време държавите си, като Неаполския крал, Миланския дук и други, ще разберем, че те не са създали национална войска, нито са се погрижили да спечелят привързаността на народа и да си осигурят приятелството на благородниците. Само поради такива грешки могат да се изгубят държави, които са достатъчно мощни, за да си образуват национална войска. Филип Македонски (не синът на Александър Велики, а оня, който бил сразен от Тит Квинт) властвал над една много малка държава, сравнена с тая на римляните и гърците, които го нападнали. Но защото бил войнствен и достатъчно умен да се отнася приятелски с войската и благородниците, той издържал няколко години война със силните врагове, като загубил само няколко града.

Затова нашите владетели, които са изгубили държавите си, да обвиняват не съдбата, а собствената си немарливост. През мирните и спокойни години те никога не помислиха, че условията могат да се променят (впрочем общочовешка слабост е в спокойно време да не се мисли за бурята) и когато дойдоха противниците, вместо да се защитават, те побягнаха, като разчитаха, че народите, угнетени от победителите, ще ги повикат. Това средство е добро при липса на други, но става много лошо, когато заради него са пренебрегнати всички възможни други средства. Никой не бива да пада само заради това, защото вярва, че има кой да го вдигне. Тази вяра не се оправдава или, ако се оправдае, не става в полза на падналия. И само тази защита е добра, неоспорима и дълготрайна, която зависи от владетеля и от неговите способности.
ГЛАВА XXV

КАКЪВ ДЯЛ ИМА СЪДБАТА В ЧОВЕШКИТЕ ДЕЛА И КАК МОЖЕМ ДА СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯМЕ
Знам, че мнозина са вярвали и вярват, че нещата в света се направляват от съдбата и Бога по такъв начин, че хората със своето благоразумие са безсилни да ги изменят. И е по-добре да се оставят в ръцете на съдбата, вместо напразно да се мъчат да ги предотвратяват или изменят. В наше време това мнение се поддържа още повече, защото станаха и стават всеки ден големи промени, въпреки всяка човешка предвидливост. Дори и аз самият, когато съм размишлявал за тези промени, съм склонен да приема това мнение. Все пак, понеже нашата свободна воля не е мъртва, мисля, че съдбата има дял върху половината на делата ни и че другата половина, или приблизително толкова, управляваме ние. Аз бих оприличил съдбата на буйна река, която, като придойде, залива равнините, събаря дърветата и постройките и разрушава единия бряг, а върху другия натрупва нанос, без някой да може и да смее да се противопостави на бясната й мощ. Това, разбира се, съвсем не пречи на хората, когато реката си тече спокойно, да издигат защитни стени и насипи, та когато придойде, да не може да причини никакви пакости. Същото става и при съдбата – тя проявява своята мощ, когато не среща съпротива. Ако хвърлите поглед на Италия,¹¹⁵ която е огнището на тези промени, ще видите, че тя е като равнина без никакви насипи и защитни стени. Ако тя, подобно на Германия, Франция и Испания, разполагаше с нужните защитни сили, нямаше да бъде наводнена никак, или поне не толкова, от чужденците. Толкова за това, що се отнася изобщо до противопоставянето на съдбата.

Ако разгледаме по-подробно нещата, ще разберем, че има случаи, когато един владетел днес преуспява, а на другия ден се проваля, без да може нещастието му да се отдаде на промяна в характера и поведението му. Смятам, че това се дължи на причините, които вече подробно изложих: владетелите, които твърде много разчитат на благоволението на съдбата, пропадат щом тя отвърне погледа си от тях. Смятам, че владетелите, които се приспособяват към изискванията на времето, винаги преуспяват, а които не се приспособяват – не преуспяват. Хората достигат до почестите и богатствата по различни пътища: едни с благоразумие и такт, други като се поддават на импулсите си; едни със сила, други с хитрост; едни умеят да чакат, други са нетърпеливи; и всеки, като следва един или друг път, може да постигне целта си. При това от двама, които действат с благоразумие, единият постига целта си, а другият – не. Или и двамата постигат целта си, макар че единият действа с благоразумие, а другият се оставя на вдъхновението си. Това се дължи на обстоятелствата, с които се съгласуват, или на техните начини на действие. Поради това, както казах, двама, които действат различно, постигат целта си и от двама, които действат еднакво, единият постига целта си, а другият – не. Схващанията за доброто се менят с времето. Това, което днес е добро, утре може да не бъде добро. Ако един владетел управлява с благоразумие и търпение и времето и нещата си текат така, че неговото управление задоволява нуждите и е добро, той преуспява. Ако обстоятелствата се променят, той се проваля, защото не може да промени начина си на действие. Не може да се намерят толкова умни хора, които да умеят да се приспособят към настъпилите промени, защото човек не може да измени на природата си, нито е възможно да убедим някого да се откаже от пътя, по който е преуспял. Когато времето наложи на някого, който е действал с благоразумие, да действа със сила, той не може да се промени и се проваля. Ако можеше да се приспособи към настъпилата промяна, той не би се провалил.

Папа Юлий II, който действаше под напора на буйния си нрав, винаги успяваше, защото времето отговаряше на начина на действията му. Да си спомним неговото първо нахлуване в Болоня, когато беше още жив Джовани Бентиволи. Венецианците, Испания и Франция бяха против това нахлуване, но тласкан от буйния си и свиреп нрав той поведе войските си в тоя поход. Тази постъпка предизвика нерешителност в Испания и венецианците, породена във венецианците от страх, а в Испания – от желанието й да завладее цялото Неаполско кралство. От друга страна, след Юлий тръгна френският крал, който, като видя, че папата настъпва, а той се нуждае от приятелството му, за да унищожи венецианците, сметна за невъзможно да му откаже помощта си, без с това да му нанесе явно оскърбление.

И тъй, Юлий, тласкан от буйния си нрав, постигна това, което никой папа, с цялото си човешко благоразумие, никога не би могъл да постигне. Ако беше изчакал да завърши окончателно дипломатическите преговори и другите си задължения и после да потегли, както би сторил на негово място друг папа, нямаше да успее, защото в това време Франция щеше да го залъгва с хиляди извинения, а другите да намерят хиляди начини за заплахи. Няма да се спирам на другите му дела, които са подобни на описаните, и които винаги са се увенчавали с успех. Поради краткия си живот той не успя да се сблъска с такива обстоятелства, които нямаше да отговорят на неговия начин на действие. Безспорно е, че ако бяха се стекли обстоятелства, които да изискват да се действа с благоразумие и такт, той щеше да се провали, защото нямаше да може да се отклони от пътя, по който го тласкаше неговата природа.

В заключение ще кажа, че ония владетели, които не успяват да се приспособя, успяват само тогава, когато начинът им на действие отговаря на изискванията на времето и, разбира се, когато не отговарят, се провалят. Въпреки това, аз мисля, че е по-добре да бъдеш буен и смел, отколкото благоразумен. Съдбата е като жената – ако искаш да ти бъде покорна трябва да я биеш и блъскаш. Тя се оставя да бъде победена по-лесно от онези, които действат хладнокръвно, отколкото от ония, които действат благоразумно. И после, като жената, съдбата е приятелка на младите, понеже те са по-малко разсъдливи и повече буйни и смели.