ГЛАВА IX ЗА ГРАЖДАНСКИТЕ ВЛАДЕНИЯ

Владетелят получава властта от народа или от знатните, в зависимост от това, на коя от двете страни се предоставя случай за това. Когато високопоставените разберат, че не могат да се съпротивляват на народа, избират един от своите и го провъзгласяват за княз, за да могат в сянката на властта му да дадат воля на стремежите си. Когато народът види, че вече е безсилен да се бори с властниците, провъзгласява някого за владетел, за да бъде защитен чрез властта му. Владетел, който идва на власт с подкрепата на знатните, се задържа на престола много по-мъчно от оня, който идва по волята и с подкрепата на народа. В първия случай владетелят е заобиколен от хора, които се смятат равни нему, и той не може да им заповядва, нито да се разпорежда с тях както намери за добре. Който достигне до престола по волята на народа, е сам и между приближените му рядко има такива, които дръзват да не му се подчинят. При това народът може да бъде управляван честно и справедливо, но не и властниците, които искат да подтискат народа против неговата воля. Владетелят може лесно да се справи с високопоставените, защото те са малко на брой, но не може да подчини на властта си цял народ, който е враждебно настроен към него.

Най-лошото, което владетелят може да очаква от един враждебно настроен народ, е да бъде изоставен от него. От големците може да очаква не само да го изоставят, но и да действуват против него. Те са по-предвидливи и хитри и винаги успяват да се спасят навреме и се стремят да спечелят благоволението на този, когото смятат за утрешен победител.

Необходимо е владетелят да живее винаги с един и същ народ. Но може да не се огражда с едни и същи приближени, защото е в негова власт да ги издига или сваля, според качествата им, да им дава или отнема почести. За да изясня по-добре този въпрос, трябва да кажа, че приближените трябва да се оценяват по два основни признака: дали се свързват изцяло със съдбата ти, или не. Тези, които доказват предаността си и не са алчни, трябва да се уважават и обичат. Другите, които не са свързани със съдбата ти, също се оценяват по два начина – дали го правят от слабост, или от малодушие. И тях трябва да използваш. Ако са добри съветници, при успех те няма да ти пакостят, а при неуспех, няма защо да се боиш от тях – или го правят от користни подбуди и амбиции, или мислят повече за себе си, отколкото за теб. От тях владетелят трябва да се пази като от открити врагове, защото при всяко негово затруднение те ще съдействуват за провалянето му.

Немските градове се радват на широка свобода, не разполагат с голяма територия, подчиняват се на княза, когато искат, не се боят нито от него, нито от някой от съседните си владетели, защото са обградени със здрави стени и ровове, разполагат с достатъчно артилерия и припаси за цяла година и мъчно могат да бъдат сразени. Освен това, за да могат да поддържат бедните, без да докосват държавното съкровище, винаги разполагат за една година с материали, които подсигуряват поминъка и от които живеят бедните. Почитат военното дело и то се поддържа от много учреждения.

Следователно, владетел, който е укрепил столицата си и има поддръжката на народа си, трудно може да бъде нападнат. Ако се намери някой да го нападне, ще трябва да се оттегли посрамен. Нещата в света се менят така бързо, че е невъзможно някой да стои цяла година пред един силно укрепен град. Може да ми се отправи въпроса: щом народът, чиито имоти са извън укрепения град, види, че ги опожаряват, няма ли да изгуби търпение и продължителната обсада, грижата за себе си и за имотите му, да го накарат да изостави княза? Ще отговаря, че един смел и могъщ владетел винаги ще преодолее трудностите, или като увери поданиците си, че злото няма да трае дълго, или като ги заплаши с жестокостта на неприятеля, или най-после – като избие или затвори тези, които отиват до крайност.

Неприятелят опожарява и опустошава страната при пристигането си, когато духът на хората е още възпламенен и са готови да се защитават. Владетелят може да не се бои, защото като минат няколко дни от пристигането на врага, поданиците се успокояват и виждат, че всичко е свършено. Тогава се сплотяват около княза, като смятат, че той им е задължен задето, за да го защитят, са допуснали да им изгорят къщите и опустошат имотите.

Можем да заключим, че за един умен владетел не е мъчно да поддържа, преди и след опустошаването на града, духа у обсадените, стига да разполага с хранителни припаси и средства за защита.
ГЛАВА XI

ЗА ЧЕРКОВНИТЕ ДЪРЖАВИ
Остава ми да поговоря за черковните държави, при които трудностите са при придобиването им. Те се придобиват благодарение на способностите или щастието, а се запазват както без едното, така и без другото. Тези държави се управляват по стари религиозни традиции, които имат такова голямо значение, че владетелят се задържа на власт независимо как действува или как живее.

Само черковните владетели имат държави, без да ги бранят и поданици – без да ги управляват. На държавите, дори и да не са защитени, не могат да им се отнемат поданиците, макар че те не са управлявани, не държат на това, нито пък искат и могат да се откъснат от тях. Само тези държави са сигурни и щастливи.

Тези държави се управляват от Божи наредби, които човешкият ум не може да проумее, и аз няма да се занимавам с тях, за да не мина за дързък и тщеславен.

Ако някой ме запита как светската мощ на църквата е нараснала толкова много при Александър VI,⁷⁴ че да накара френския крал да затрепери, да го изгони от Италия и да сломи венецианците, докато преди, не само силните италиански държави, но и всички барони и сеньори, дори и най-нищожните, не са обръщали никакво внимание на светските работи, то, макар всичко, което ще кажа да е известно, не смятам за излишно да го припомня пак.

Преди френският крал да навлезе в Италия, тя се владееше от папата, венецианците, неаполския крал, миланския дук и флорентинците. Всички владетели се грижеха главно да не би въоръжен чужденец да нахлуе в Италия и някой от тях да не разшири владенията си. Най-големи подозрения будеха папата и венецианците. За обуздаването на венецианците всички останали трябваше да се съюзят, както беше при защитата на Ферара. За обуздаването на папата си служеха с римските барони, които бяха разделени на две враждуващи партии: едната, в която се числяха привържениците на Орсини, и другата – в която бяха привържениците на Колона. Тези две партии се биеха пред самите очи на папата и с това пречеха на папската власт да се засили и затвърди. Понякога се намирал смел и ловък папа, като Папа Сикст,⁷⁵ но нито благоволението на съдбата, нито мъдростта му са успявали да сложат край на тези междуособици. Причина за това е бил краткият живот на всеки папа. Ако през десетте години, колкото средно е папствувал, папата е смогвал да обезсили Колона, неговият заместник е бил приятел на привържениците на Орсини и е давал възможност на привържениците на Колона да се съвземат. Тази е била причината, поради която папската власт в Италия е била тъй малко зачитана.

При такива обстоятелства беше провъзгласен за папа Александър VI. Никой друг папа не е успял да докаже какво е в състояние да направи папата с помощта на парите и на хората. Аз вече обясних какво постигна той чрез дук Валентино и възползвайки се от навлизането на французите. Той си беше поставил за задача да засили не църквата, а Дука, но въпреки това извършеното от него засили църквата, която след неговата смърт и след смъртта на сина му, наследи плодовете на усилията му.

След него за папа бе избран папа Юлий, който завари църквата засилена. Тя владееше от една страна Романи, а от друга страна – партиите на Орсини и Колона бяха смазани от Александър VI. Освен това завари един начин за събиране на средства за съкровищницата, който не беше прилаган преди предшественика му. Юлий реши да продължи и разшири делото на Александър VI. Той намисли да завладее Болоня, да смаже венецианците и да изгони французите от Италия. Всички тези намерения той извърши с успех и се прослави, защото вършеше всичко за засилването на църквата, а не за засилване на частно лице. Партиите на Орсини и Колона остави в това положение, в което ги завари при провъзгласяването си за папа. Между тях имаше личности, способни да предизвикват раздори, но не посмяха, защото се бояха от силата на църквата и нямаха свои кардинали. Именно кардиналите с амбициите си бяха причина за несъгласията и раздорите между двете партии.

Сегашният папа Лъв⁷⁶ завари църквата на върха на нейната мощ. И ако другите са я засилвали с мощта на оръжието си, той ни обещава да я издигне до още по-голяма сила и слава с добротата и безкрайните си други добродетели.

Вече казах колко е важно за всеки владетел да положи държавата си на добри основи, защото в противен случай тя е обречена на гибел.

Главните основи, на които се крепят всички стари, нови и смесени държави, са добри закони и добри войски. И понеже не може да няма добри закони там, където има добри войски, и където има добри войски, винаги има и добри закони, аз ще отмина въпроса за законите и ще се спра само на войските.

Войските, с които един владетел брани държавата си, са: собствени, наемни, спомагателни или смесени. Наемните и спомагателните войски са безполезни и опасни. Който крепи държавата върху наемните войски, никога няма да бъде сигурен, понеже те са несплотени, амбициозни, недисциплинирани и вероломни. Те проявяват безстрашие сред приятелите си, а се боят от неприятелите си и нямат страх от Бога, нито честно отношение към хората. Владетелят може да бъде сигурен докато не е нападнат. Нападнат ли го, поражението е неизбежно. В мирно време държавата се ограбва от тези войски, а по време на война – от неприятеля. Не би могло да бъде по друг начин, защото тези войски се предоставят на услугите ти за малко възнаграждение, което не е достатъчно да ги накара да жертват живото си за теб. Те искат да служат, когато не воюваш, но когато се обяви война, те се разбягват или си отиват. Това не е трудно да се докаже, защото днешната разруха на Италия се дължи единствено на това, че много години се е осланяла на наемни войски. Отначало те проявиха известни заслуги и на мнозина се сториха смели, но щом нахлуха чуждите войници, стана ясно колко струват. Това е причината, поради която кралят на Франция Карл лесно завладя Италия с парче тебешир.⁷⁷ И ония, които казваха, че причината за това са били нашите грешки, казаха самата истина. Само че грешките не бяха тези, които сочеха те, а които посочих аз. Понеже грешките бяха извършени от князе, те трябваше да изпитат горчивите последици.

Кои са лошите страни на наемните войски? Началниците на тези войски могат да бъдат даровити или не; ако са даровити, не бива да им се доверяваш, защото те винаги се стремят да заграбят повече власт за себе си, като подтискат тебе или другите, които ти не би желал да бъдат подтиснати. Ако не са даровити, обикновено рушат държавата.

Може някой да възрази, че всеки началник независимо дали е наемен или не, щом държи войската в ръцете, си ще постъпи по същия начин. Ще кажа, че войските са в услуга на някой княз, или на някоя република. В първия случай князът трябва лично да води войските си. Във втория – републиката изпраща свой гражданин и ако не е способен, го заменя с друг, а ако е способен, го държи в такава зависимост, че да не може да надвиши правата си.

От опит се знае, че много държави, републики или княжества, са постигнали големи успехи, когато са се облягали на собствените си сили, докато наемните войски само са им вредили. Ще добавя също, че републиките, които се крепят върху собствени войски, попадат много по-трудно под властта на един техен съгражданин, отколкото, ако разчитат на наемни войски. Рим и Спарта в продължение на цели векове са били въоръжени и свободни. И швейцарците днес са напълно свободни, защото са добре въоръжени.

В древността с наемни войски са си служили картагенците, които, макар че имали свои граждани за началници, след свършване на първата война с Рим, без малко щели да попаднат под властта на наемните войски. Тиванците, след смъртта на Епаминонд,⁷⁸ назначили за военачалник Филип Македонски,⁷⁹ който, след като победил враговете им, ги подчинил на властта си. След смъртта на дук Филип⁸⁰ миланците повериха на Франческо Сфорца⁸¹ да води войските им срещу венецианците. След като победи венецианците при Караваджо, той се съюзи с тях, за да подтисне миланците – своите господари. Неговият баща Сфорца, който командвал войските на неаполската кралица Джована, неочаквано я напуснал и тя била принудена да потърси подкрепата на Арагонския крал, за да не загуби кралството си. Ако някой възрази, че венецианците и флорентинците са разширили владенията си като са си служили с наемни войски, чиито началници винаги са ги защитавали и никога не са се опитвали да станат техни князе, ще отговаря, че флорентинците са били облагодетелствани от съдбата. От началниците, от които са могли да се боят, едни не са победили, други са срещнали съпротива, а трети са насочили амбициите си другаде. Между първите може да бъде поставен Джон Аукут,⁸² чиято вярност, благодарение на военните му успехи не е била поставена на изпитание, но за всеки е ясно, че ако е победил, флорентинците са щели да попаднат под негова зависимост. Сфорца и привържениците на Брачио⁸³ са враждували помежду си и постоянно са се дебнели едни друг. Франческо насочил амбициите си към Ломбардия и Брачио – срещу църквата и неаполското кралство.

Ще спра вниманието ви на това, което се случи неотдавна. Флорентинците повериха войските си на Паоло Вители – един извънредно умен мъж, който от обикновен гражданин можа да се издигне толкова високо и да завоюва велика слава. Ако той беше превзел Пиза, никой не може да отрече, че флорентинците шиха да попаднат под негова зависимост. Ако попаднеше на служба при противниците им, те щяха да бъдат загубени, а ако го оставеха на служба при себе си, трябваше да му се подчинят. Славата и щастието съпътствуваха венецианците докато водеха войните със свои хора (както беше до прехвърлянето на войните на суша); – тогава проявяваха еднаква храброст както благородниците, така и въоръженият народ. Щом започнаха да се бият на суша, изгубиха храбростта си и последваха примера на останалите държави в Италия.

В началото, благодарение на славата си и поради това, че малко воюваха по суша, те не се бояха от началниците си, но щом битките се прехвърлиха повече на суша под водителството на Карминуола⁸⁴, те веднага разбраха грешката си. Като разбраха колко е смел и ловък този човек, който победи миланския дук и от друга страна, като се убедиха, че води войната твърде неохотно и не могат да се надяват на победа, те решиха да се избавят от него. Ако го уволняха, щяха да загубят завоюваното, затова бяха принудени да го убият. После венецианците имаха за военачалници Бартоломео да Бергамо, Роберто да Северино, граф ди Пителиано⁸⁵ и др., които ги караха по-скоро да се боят, че ще загубят, отколкото да се надяват, че ще спечелят. Опасенията им се оправдаха по-късно, когато при Вайла⁸⁶ за един ден загубиха това, което бяха завоювали с толкова мъка в продължение на осем века. Завоеванията с наемните войски са бавни и незначителни, а загубите са внезапни и изумителни.

Тези примери ме накараха да заговоря за Италия, която дълги години е била управлявана с наемни войски. Искам да изясня въпроса с наемните войски по-подробно, та като се види произхода и успехите им, да може по-лесно да се намери лек против тях.

На първо място трябва да отбележа, че щом през последните години империята започна да губи почитта, с която се ползваше в Италия, и светската власт на папата се засили, страната беше разделена на малки държавици. Повечето от големите градове се разбунтуваха против своите владетели, които по-рано, облагодетелствувани от императора, ги държаха в робство. Папата ги подпомогна, за да засили светската си власт.

Управлението на други градове беше поверено на техните граждани. Така Италия попадна в ръцете на църквата и на няколко републики. Управляващите духовници и граждани не разбираха от военно изкуство и започнаха да си служат с чуждестранни наемни войски. Първият, който създаде популярност на този род войска, беше Албериго да Конио, романец. От неговата школа излязоха и Брачно и Сфорца, които на времето си бяха неограничени господари в Италия. След тях дойдоха другите, които в наше време ръководиха войските в Италия. И благодарение на способността и ловкостта им Италия беше пребродена от Карл, ограбена от Людовик, подтисната от Феранд⁸⁷ и опозорена от швейцарците.⁸⁸ Тези военачалници, за да станат пълни господари на Италия, най-напред започнаха да пренебрегват пехотата и да дават предимство на своите войски. Те сториха това, понеже, от една страна, не разполагаха с княжества, и от друга – защото се издържаха само от войната и не можеха да предприемат нищо само с една малка пехота, нито да издържат многочислена войска. Предпочетоха да издържат една малочислена и добре поддържана кавалерия. Така числото на пехотинците стана 2.000 срещу 20.000 кавалеристи. При това, за да направят занаята си по-лек и по-малко опасен, те се споразумяха да не се избиват при схватките, а да се задоволят само с пленници, които после да си разменят без глоби. Нощем не нападаха, обсадените не се опитваха да си пробият път, не ограждаха лагерите си с плетове и ями, не воюваха през зимата. Тези военни порядки, създадени за да се намалят опасностите и трудностите за войниците, станаха причина за заробването и опозоряването на Италия.
ГЛАВА XIII

ЗА СПОМАГАТЕЛНИТЕ, СМЕСЕНИТЕ И НАЦИОНАЛНИТЕ ВОЙСКИ
Спомагателни са войските, които един княз заема от някой владетел, за да го подпомогнат и защитят. Например папа Юлий II, след несполучливия си опит да завладее с наемни войски Ферара, се обърна за помощ към испанския крал Феранд, който се задължи да му даде войска.⁸⁹ Тези войски могат да бъдат полезни и добри за себе си, но за този, който ги вика на помощ, почти винаги са вредни. Ако претърпят поражение, за него няма спасение; ако победят, той попада под тяхната зависимост. Древната история изобилства с примери, които подкрепят твърдението ми, но аз не искам да подмина пресния пример, който ни дава Юлий II. Той взе неблагоразумието решение да се обърне за помощ към чужденец. Благодарение на щастливата си съдба той не вкуси от плода на това си решение. Спомагателните войски, които той нае, бяха разбити при Равена, но съвсем неочаквано се появиха швейцарците, които прогониха победителите. Така папата се изплъзна от ръцете както на неприятелите, които бяха прогонени, така и от ръцете на спомагателните войски, на които не се дължеше победата над неприятеля.

Флорентинците, които не разполагаха със собствени войски, извикаха на помощ 10.000 французи, за да превземат Пиза. С това те се изложиха на такива опасности, на каквито не бяха се излагали и в годините на най-тежките си изпитания. Императорът на Константинопол, за да се защити от съседите си, извикал в Гърция 10.000 турци, които след свършване на войната не поискали да си отидат и оттогава започнало робството на Гърция под неверниците.⁹⁰ И тъй, оня, който иска да се постави извън всяка възможност за победа, си служи с тези войски, които са много по-опасни от наемните. При тях провалът на този, който ги вика, е неизбежен, защото те са единни и винаги са готови да се подчинят на друг. Ако наемните войски поискат да те нападнат след като победят, трябва да мине много време и да им се представи много благоприятен случай. Те не са единно цяло и ти си ги събрал и им плащаш. Освен това ти им назначаваш н началника, той не може веднага да сплоти и подчини войските и да ги насочи срещу теб. Следователно, при наемните войски най-опасна е мудността и нежеланието да се бият, а при спомагателните – смелостта.

Мъдрият владетел винаги е избягвал тези войски и си е служил само със собствени, като е предпочитал да загуби с тях, отколкото да спечели с чужди. Такъв владетел не е смятал за истинска победа тази, която е завоювана с чужда помощ.

За да докажа твърденията си, не ще се поколебая да приведа за пример делото на Цезар Борджия. Той влезе в Романя и завзе Имола и Форли със спомагателни френски войски. Те му се сториха недостатъчно сигурни и той прибягна към наемни войски, които сметна за по-малко опасни. Те се ръководеха от Орсини и Вители. По-късно прецени, че и тези войски са колебливи, вероломни и опасни и ги смаза. Накрая се осланяше само на националните войски. Лесно може да се види разликата между едната и другата от тези войски, като се сравни славата, която е имал лукът, когато си е служил със спомагателните френски и командваните от Вители и Орсини войски, с онази слава, която е имал, когато вече разполагал със собствена войска и се осланял само на себе си. Той постигна най-голяма слава и уважение тогава, когато всички видяха, че е пълен господар над войските си.

Аз не исках да се откъсвам от пресните примери, които ни предлага Италия, но не ми се ще да изоставя примера на Хиерон Сиракузеца, за когото вече стана дума. Той бил избран за главнокомандващ на сиракузките войски, които били наемни. В скоро време разбрал колко безполезни били тези войски, чиито началници били като тези в Италия. Като установил, че е невъзможно нито да държи тези началници, нито да ги уволни от служба, той заповядал да ги посекат. По-късно във войните си служил не с чужди, а само с национални войски.

Искам да припомня и едно много удобно за случая иносказание от стария завет. Когато Давид предложил услугите си на Саул да отиде да се бие с Голиат, Саул, за да го окуражи, поискал да го въоръжи със своите оръжия. Давид казал, че те щели само да му пречат и изявил желание да се срещне с неприятеля си въоръжен само с прашката и ножа си.

С една дума, чуждите доспехи или са тъй широки, че се изхлузват, или са тъй тежки, че сломяват, или са тъй тесни, че не позволяват да се движиш свободно.

Карл VII, баща на Людовик XI, освободил Франция от англичаните благодарение на щастието и смелостта си. Като се убедил, че е необходимо да се снабди със собствена войска, той въвел във Франция редовна войска, състояща се от пехота и кавалерия. По-късно неговият син премахнал пехотата и я заменил с наемни швейцарци. Тази грешка, направена от наследника на Карл VII, както виждаме днес, е причината за нещастието на това кралство.

Като давали предимство на швейцарците, френските крале омаловажили собствената си войска. Френските войници свикнали да се бият рамо до рамо с швейцарците и им се струвало, че без тях никога няма да могат да победят. Те смятали, че не могат да се мерят с швейцарците, нито се решавали да предприемат някакви действия без тях. Френските войски са били смесени: една част – наемни, а друга част – собствени. Взети заедно, тези войски са по-добри от само спомагателните или само наемните, но са много по-лоши от собствените. Франция щеше да бъде непобедима, ако Людовик XI беше запазил в армията реда, въведен от баща му.

Неблагоразумието понякога подтиква хората към начинания, хубавата външност, на които им пречи да видят скритата в тях отрова, какъвто е примерът с туберкулозата.

Затова не е истински мъдър владетелят, който забелязва злините едва когато излязат на бял свят. Но на малцина е определено да предвиждат злините.

Началото на упадъка на Римската империя съвпада с наемането на готски войски, които разстроиха силите й и погълнаха цялата жизнена мощ, която се излъчваше от нея.

В заключение ще кажа, че всеки владетел, който не разполага със собствена войска, се намира изцяло в ръцете на съдбата, защото няма с какво да се защити против злополуките.

Мъдрите винаги са твърдели, че няма нищо по-слабо и по-неустойчиво от силата, която не се обляга на самата себе си.

Собствените войски са съставени или от твои поданици, или от твои граждани, или от хора, облагодетелствани от теб. Всички останали войски са наемни или спомагателни.

Начинът за устройването на собствените войски може да се разбере лесно, ако се проучи опита на четирите гореспоменати личности и се обърне внимание на това как са се справили с тази задача Филип, бащата на Александър Велики, и много други монархии и републики. На техния опит се осланям напълно.