ГЛАВА VI ЗА НОВИТЕ ВЛАДЕНИЯ, ЗАВОЮВАНИ СЪС СОБСТВЕНО ОРЪЖИЕ

Ще кажа, че в съвсем новите владения трудностите, които новият владетел среща при запазването им, зависят от личните му качества. За да може обикновен гражданин да се издигне до престола, е необходимо или да е смел, или да се радва на благоволението на съдбата. Естествено е, че когато има едното или другото, се избягват много трудности. Истината е и това, че който е дължал по-малко на щастието, а повече на смелостта, се е задържал по-дълго. Благоприятно обстоятелство за новия владетел е, че е принуден да живее в новозавоюваните земи, поради липса на други.

Като пример за владетели, които са станали такива не по благоволение на съдбата, а благодарение на личните си качества, ще посоча като най-достойни Мойсей, Кир, Ромул, Тезей.⁵⁹ За Мойсей не би трябвало да се говори, защото е бил само изпълнител на онова, което му е заповядано от Бога, но все пак заслужава да се възхищаваме от него поне заради това, че Бог го е удостоил със заповедите си.

Кир и останалите, които са завладели или основали държави, са достойни за възхищение и, ако подложим на преценка делата и управлението им, ще разберем, че не са се различавали от Мойсеевите, чийто учител е бил толкова велик. Когато изучаваме делата и живота им, ясно виждаме, че на щастието те дължат само случая. Този случай им е послужил за материал, на който са предавали формата, която те са намирали за добре. Ако не им се предоставяше случая, техните способности щяха да изгаснат непроявени; ако пък бъдеха лишени от способности, случаят щеше да се яви напразно.

Трябвало е Мойсей да намери израелския народ в Египет, поробен и подтиснат, с желанието му да се освободи от робството, за да го накара да тръгне след него. За да стане Ромул крал на Рим и основател на римската империя, трябвало е да не се намери за него място в Алба и да бъде захвърлен след раждането си. Трябвало и Кир да намери персийците, недоволни от управлението на мидийците, а те да са безволеви и изнежени от продължителния мир. Тезей също не би могъл да прояви смелостта си, ако атиняните не са били разпръснати. И тъй, случаите са направили тези хора щастливи, а те със своята необикновена смелост и способност са направили известни случаите, благодарение на което отечеството им се прославило и станало щастливо.

Такива личности стават владетели по пътя на смелостта. Те завладяват държавите трудно, но лесно ги запазват. Трудностите, които срещат при завладяването, отчасти произлизат от новото управление и преобразуванията, които са принудени да въведат, за да положат основите на властта и сигурността си. Не трябва да се забравя, че няма нищо по-трудно и което повече да пречи на успеха, от въвеждането на нови наредби. Въвеждането им прави неприятели всички, които са били облагодетелствувани от старите и сдържани защитници тези, които биха били облагодетелствувани от новите. Тази сдържаност се дължи отчасти на страха от противниците, на чиято страна са законите и отчасти на недоверието, с което хората се отнасят към новите неща дотогава, докато не проверят от опит ползотворността им. Винаги, когато противниците на новите наредби имат случай, ги нападат със стръв, а защитниците им ги защитават сдържано и князът рискува да загине заедно с тях.

Ако искаме да разгледаме този въпрос добре, трябва да обърнем внимание на това дали тези реформатори действат сами, или зависят от други; дали при осъществяване на плановете си трябва да молят, или могат да се налагат. В първия случай те винаги се провалят и не постигат нищо. Когато са напълно самостоятелни и могат да се налагат, много рядко им се изплъзва успехът. С това се обяснява защо всички въоръжени пророци са побеждавали, а невъоръжените са били побеждавани. Защото освен казаното трябва да се има предвид и това, че народът по природа е променлив и лесно можеш да го убедиш в нещо, но е мъчно да го задържиш за дълго на това убеждение. Затова трябва да разполагаш с нужните средства, та когато престане да вярва, да можеш да го заставиш да вярва на силата. Ако Мойсей, Кир, Тезей и Ромул не бяха въоръжени, нямаше да могат да заставят поданиците си да се подчиняват дълго време на заповедите им. Така в наше време Джероламо Сованарола⁶⁰ се провали щом множеството започна да не вярва на новите му разпоредби, защото той нямаше средства да задържи вярващите към вярата им, както и да застави невярващите да повярват. При осъществяване на плановете си водачите от типа на гореспоменатите срещат големи трудности и на всяка крачка са изложени на опасности, които трябва да превъзмогват със смелостта и ловкостта си, но превъзмогнат ли ги, започнат ли да им засвидетелстват почит и след като са се отървали от съперниците си, те стават силни, спокойни, почитани и щастливи.

Към представените примери от много велики личности искам да прибавя още един, на не толкова велик човек, но той има известна връзка с тях и да се задоволя само с него, без да изброявам други. Думата ми е за Хиерон Сиракузки⁶¹, който от обикновен гражданин станал княз. От съдбата той получил само случая. Подтиснатите сиракузци го избрали за пълководец и благодарение на заслугите си станал техен владетел. Още като обикновен гражданин той бил толкова смел и способен, че всички, които са писали за него, казват, че за да бъде княз, му е липсвало само княжество. Той премахнал старата войска и създал нова, изоставил старите съюзи и създал нови. Когато се сдобил с предани войници и съюзници, му е било лесно да гради на такава основа. За него е било мъчно да завладее, но лесно да запази завладяното.

За тези два начина, чрез които се достига до престола на владетеля – или със способност и смелост, или по благоволението на съдбата, искам да приведа два примера от наше време. Думата ми е за Франческо Сфорца и Чезаре Борджия⁶².

Франческо стана дук на Милано от обикновен гражданин, благодарение на големия си ум и извънредната си смелост и успя да запази без особени усилия това, което придоби с толкова трудности.

Чезаре Борджия, наречен от народа Валентино, достигна до владичеството чрез щастието на баща си и го загуби щом той умря, въпреки че стори всичко, което би сторил всеки разумен и смел мъж, за да пусне корени в държавите, които бе завладял с оръжието и щастието на други. Както вече казах, тоя, който не е положил основите по-рано, би могъл да ги положи после, но това е съпроводено с трудности за строителя и с опасности за зданието. Ако проследим действията на Дука, ще разберем как е изградил основите на бъдещото си могъщество. Аз не смятам, че това е излишно, защото не знаем какви по-добри предписания бих могъл да дам на един нов владетел от примера на Валентино. Ако въпреки всичко не успя, затова е виновен не той, а неговата изключително враждебна съдба.

Когато Александър VI поискал да направи сина си велик дук, се изправил пред много настоящи и бъдещи трудности. Първо не е виждал средство да го напрани господар над някоя държава, която да не е под властта на църквата и е знаел, че ако се опита да вземе някоя от тях, ще му се противопостави миланският лук и венецианците, защото Фаенца и Римини бяха вече под закрилата на Венеция. При това виждал, че войските на Италия, особено онези, с които би могъл да си послужи, се намират в ръцете на хора, които се боят от засилването на папата. На тях той не можеше да се довери, защото бяха във властта на Орсини, Колона⁶³ и привържениците им. Следователно се налагаше да се измени коренно този ред на нещата и да станат бъркотии в италианските държави, за да бъде сигурно завладяването на част от тях. Това му се удаде лесно. Венецианците, подтиквани от други причини, се канеха да повикат французите в Италия. Папата не само, че не се противопостави, но дори ги улесни, като разтрогна стария брак на Людовик. И тъй, кралят влезе в Италия с помощта на венецианците и със съгласието на Александър. Щом кралят влезе в Милано, папата получи от него хора за завладяването на Романя, която му бе отстъпена, благодарение на прославеното име на краля. След като завладя Романя и смаза привържениците на Колона, на Дука, който искаше да я запази и да продължи завоеванията си, пречеха две обстоятелства: първо войските, в чиято вярност се съмняваше, и второ – волята на Франция; той се боеше да не би привържениците на Орсини, с които си беше послужил, не само да му изменят и попречат да разшири владенията си, но дори да му отнемат вече завладяното, и да не би и кралят да стори нещо подобно.

Опасенията му от привържениците на Орсини бяха потвърдени, когато след превземането на Фаенца нападна Болоня. При това нападение те не проявиха почти никакво усърдие. Що се отнася до френския «крал, неговите намерения станаха ясни за Дука – когато след превземането на Урбино, пристъпи към завладяването на Тоскана, кралят го принуди да се откаже. Тогава Дукът реши да не бъде повече зависим нито от благоволението на съдбата, нито от чуждите войски. Най-напред омаломощи партиите на Орсини м Колона в Рим, като привлече на своя страна техните привърженици-дворяни и ги направи свои дворяни, като им определи заплати и ги удостои според способностите им с високи граждански и военни служби. Само за няколко месеца те се отдръпнаха от непокорните партии и се привързаха към Дука. След това той чакаше случай да смаже привържениците на Орсини, след като вече беше разпръснал хората на Колона. Скоро му се предостави добър случай и той го използва още по-добре. Като разбраха, макар и късно, че засилването на Дука и на църквата носеше тяхната гибел, привържениците на Орсини свикаха областно събрание в Маджионе⁶⁴ при Перуджа, в резултат на което последва бунтът в Урбино, метежите в Романя и безкрайните опасности за Дука, които той превъзмогна с помощта на французите.

След като възстанови славата си, понеже вече не се доверяваше на Франция или на която да е чужда сила, Дукът прибегна до хитростта. И успя тъй майсторски да прикрие намерението си, че подмами първенците от партията на Орсини, чрез посредничеството на сеньор Паоло да се примирят с него. Дукът прояви към този сеньор всички любезности, като му подари пари, дрехи и коне и по този начин спечели доверието му. Хората на Орсини бяха толкова наивни, че отидоха в Сенегалия и попаднаха в ръцете му. С избиването на главатарите им и с привличането на привържениците на Орсини Дукът положи добри основи за могъществото си. Той владееше цяла Романя и Урбинското дукство и се радваше на привързаността на тяхното неселение, което вече бе започнало да вкусва благополучието си. И тъй като тази постъпка заслужава да бъде оповестена и подражавана, аз не искам да я отмина с мълчание.

След като превзе Романя и видя, че тя се управляваше от владетели, които по-скоро обираха поданиците си, отколкото да се грижат за тях, и че вследствие на взаимното си неразбирателство бяха неспособни да се справят с разбойниците, с най-разнообразните размирици, той прецени, че за да омиротвори и подчини тази страна трябва да й създаде добро управление. Назначи за управител Рамиро де Орко⁶⁵ – жесток и енергичен човек, на когото даде широка власт. Той за кратко време я омиротвори и обедини, като с това се прослави. След това разбра, че не е необходима толкова строга власт, защото с нея може да предизвика омразата на народа. Създаде в центъра на провинцията граждански съд, в който всеки град имаше свой представител. Съдът се председателстваше от най-почтения човек. Понеже знаел, че миналите жестокости са пробудили известна омраза срещу него, за да я премахне и да спечели народа, поискал да покаже, че не е участвал в извършените жестокости и че всички те трябва да се припишат на жестоката природа на управителя. И затова наредил да го убият. Управителят бил съсечен на две и една заран изложили тялото му на площада на Чезена, като поставили до него един дръвник и окървавен нож. Това жестоко зрелище извикало у зрителите едновременно задоволство и изумление.

С укрепването на войската и смазването на съседните неприятели, които можеха да му навредят, Дукът отчасти преодоля настоящите опасности и се почувствува мощен. За да може да продължи и разшири завоеванията си, той трябваше да се осигури откъм френския крал, който, макар и късно, осъзна грешките си и не би допуснал засилването му. Дукът започна да търси нови съюзници и да се държи двусмислено по време на похода на френските войски към неаполското кралство против испанците, обсадили Гаета. Дукът смяташе да се предпази от французите и сигурно щеше да успее, ако Александър беше жив. Такива бяха неговите действия по отношение на настоящите дела.

Що се отнася до бъдещите, преди всичко той се боеше, че новият папа няма да бъде настроен приятелски към него и ще се опита да отнеме наследеното от баща му. За да предотврати това, той намисли да прибегне към следното – да изкорени родовете на всички малки владетели, които беше ограбил, за да отнеме на папата възможността да ограби самия него; да привлече на своя страна всички римски благородници, за да може чрез тях да обуздава папата; да постигне колкото се може по-голямо влияние в кардиналската колегия и да разполага с нея. Накрая, преди да е умрял баща му – да завоюва такава власт, че да може да устои със собствени сили срещу едно първо нападение.

От тези четири намерения до смъртта на баща си можа да осъществи три. Оставаше му още малко да осъществи докрай и четвъртото. Действително между владетелите, които беше ограбил, малцина успяха да избегнат ножа му. Той беше спечелил римските благородници и завладял кардиналската легия. Що се отнася до новите му владения, той вече господстваше над Перуджа и Пиомбино, имаше под свое покровителство Пиза и възнамеряваше да завладее Тоскана. Не се боеше и от французите, които бяха прогонени от испанците от неаполското кралство. И французите и испанците се стремяха да нападнат Пиза. При тази ситуация той можеше да я нападне. Отчасти от страх, отчасти от омраза към флорентинците Лука и Сиена щяха да му се предадат. Флорентинците щяха да изпаднат в безизходно положение. Ако същата година не беше умрял баща му, той щеше да осъществи плановете си, да се справи сам и да не зависи от щастието и силата на другите, а от собственото си могъщество и смелост.

Но Александър умря⁶⁶ след като бяха изминали едва пет години, откакто Валентино започна да върти сабята. Той остави на сина си само Романя със здрави основи, а останалите държави висяха във въздуха между две извънредно силни неприятелски войски; освен това Валентино беше смъртно болен. Дукът беше толкова смел и решителен, знаеше тъй добре с какво хората се привличат или отблъскват и толкова устойчиви бяха основите, които той бе съумял за толкова късо време да положи, че ако нямаше срещу себе си онези войски или беше здрав, щеше да преодолее всички затруднения. Доказателство, че положените от него основи са били добри, е това, че Романя му остана вярна и го чака повече от месец. В Рим, полужив, той беше в безопасност и макар че в града влязоха Балиони, Вители и Орсини, никой не се вдигна против него. После, ако той не успя да направи папа този, когото искаше, поне не позволи да стане папа онзи, когото не искаше. Но ако след смъртта на баща си беше здрав, щеше лесно да се справи с всичко. През деня, когато беше провъзгласен папа Юлий II, той ми каза, че премислил всичко, което би последвало от смъртта на баща му, и че на всичко е намерил изход, но не му е минавало през ум, че след смъртта на баща му самият той ще бъде смъртно болен.

Като имам предвид всички негови дела, аз не бих могъл да го упрекна в нищо, напротив – смятам, че той може да послужи за образец на подражание на всички, които са се домогвали до властта чрез щастието и оръжието на други. Надарен с велика душа и изпълнен с велики намерения, той не можеше да действува по друг начин. За осъществяването на плановете му попречиха преждевременната смърт на баща му и неговата болест. И тъй, не може да намери по-ярки примери от делата на Борджия оня, който намира за нужно в едно ново княжество да се предпази от неприятелите, да спечели приятели, да победи чрез силата или хитростта, да накара народа да го обича и да се бои от него, да бъде следван и почитан от войниците, да смаже онези, които могат или са длъжни да му вредят, да смени старите начини на управление с нови, да бъде едновременно строг и милостив, великодушен и либерален, да премахне ненадеждната войска и да създаде на нейно място друга, да поддържа приятелски отношения с князете и кралете, така че те да му помагат с радост и да го оскърбяват с предпазливост.

За грешка на Борджия може да се сметне само изборът на Юлий II. Както казах, той не можеше да наложи за папа онзи, когото искаше, но можеше поне да отхвърли предложения и затова не трябваше да се съгласява да бъде провъзгласен за папа който и да е измежду кардиналите, които бе обиждал и които, станали папи, щяха да се боят от него. Хората вредят на другите или от страх, или от омраза. Обидените от него кардинали бяха Сан Пиетро ад Винкола, Колона, Сан Джорджино, Асканио; всички други, ако станеха папи, щяха да се боят от него.⁶⁷ От тях трябва да изключим само руанския кардинал и испанците. Първият беше много силен, защото имаше зад себе си Франция, а с втория го свързваха не само расови, но и роднински и приятелски връзки. Дукът трябваше да наложи за папа някой кардинал-испанец. Това беше невъзможно и трябваше да се съгласи да бъде провъзгласен руанския кардинал, а не Сан Пиетро ад Винкола. Греши оня, който мисли, че новите благодеяния са в състояние да заличат в паметта старите обиди. Духът сгреши с този избор и това стана причина да се провали напълно.

За да обясня първия начин, ще приведа два примера: единият от древно, а другият от наше време, без да изтъквам преимуществата им, понеже смятам, че и така ще бъдат достатъчни за онези, които имат нужда да ги следват.

Сицилианецът Агатокъл,⁶⁸ който бил обикновен гражданин с ниско потекло, станал крал на Сиракуза. Той бил син на грънчар и още през юношеските си години се отдал на престъпен живот. Престъпленията си извършвал с такава смелост, че когато влязъл във войската успял да премине всички военни чинове и станал претор на Сиракуза. Като се задържал на тази служба, решил да стане крал и насилствено да запази това, което му е отстъпено доброволно, като при това не се обвързва с друг. Бил се уговорил за този план с Амилкар Картагенеца,⁶⁹ който по това време воювал в Сицилия. Една сутрин, под предлог, че ще се решават важни въпроси, засягащи републиката, той свикал на събрание народа и сената на Сиракуза. При даден знак войниците избили всички сенатори и най-богатите граждани. След това заграбил княжеската власт без да срещне някаква съпротива от гражданите. Макар че два пъти бил разбит и после обсаден от картагенците, той не само защитил града, но като оставил една част от войската си за защита на града, с другата нападнал Африка. За кратко време успял да освободи Сиракуза от обсада и довел картагенците до такова плачевно положение, че те се принудили да му отстъпят Сицилия.

Който вникне в делото и живота на Агатокъл, няма да намери нищо, или ще намери много малко, което би могло да се припише на щастието, защото той станал владетел не с благоразположението на някого, а като преминал постепенно, с усилие и сред опасности, всички военни чинове. Властта запазил с цената на много смели и опасни решения. Не може да се нарече смелост това да избиеш съгражданите си, да измениш на приятелите си, да бъдеш без вяра, без милосърдие, без религия. С това можеш да завоюваш власт, не и слава. Когато преценим смелостта на Агатокъл да влиза сред опасностите и ловкостта му да излиза от тях, както и душевната му мощ да понася и преодолява препятствията, ние не разбираме защо го поставят по-долу от всеки велик пълководец, при все това неговата необуздана жестокост и безчовечност, заедно с безкрайните му престъпления не позволяват да бъде поставен наред с великите хора. Не може да се отдаде на благоволението на съдбата или на смелостта му онова, което той постигна без тях.

В наше време, през властването на Александър VI, Оливерото Фермианеца,⁷⁰ останал сирак много рано. Отгледал го вуйчо му, Джовани Фолиани, и го дал да учи военно изкуство под ръководството на Паоло Вители, за да може по-късно да достигне висок военен чин. След смъртта на Паоло попаднал под ръководството на брат му, Вителоцо, и скоро заел най-високо място във войската му, благодарение на способностите си и на духовната и телесната си сила. Струвало му се недостойно да служи и намислил с помощта на някои граждани, които предпочитали за отечеството си робство пред свобода, и с благоволението на Вителоцо, да завладее Фермо. Оливерото изпратил на вуйчо си Джовани Фолиани писмо, в което изказал желанието си да го посети, да види отново града и да навести наследствените си имоти. Понеже се трудил, пишел той, само да постигне почит и искал съгражданите му да се убедят с очите си, че не си е губил напразно времето, пожелал да се яви тържествено, придружен от сто конника – негови приятели и слуги. По-нататък в писмото си той молел вуйчо си да нареди да бъде посрещнат от гражданите на Фермо с почести – нещо, което щяло да направи чест не само на него, но и на вуйчо му, който се бил погрижил за препитанието му.

Джовани Фолиани сторил всичко възможно, за да зарадва племенника си. Наредил гражданите да го посрещнат с почести и го настанил в дома си. Оливерото употребил един ден, за да подготви онова, което му било нужно за изпълнение на престъпните му замисли, и устроил тържествена вечеря, на която поканил Джовани Фолиани и всички първенци на Фермо. След свършване на вечерята и на забавните номера, обичайни за такива пирове, Оливерото изкусно повел сериозен разговор и заговорил за величието на папа Александър, за сина му Цезар и за делата им. Когато на свой ред се изказали Джовани и другите гости, неочаквано Оливерото станал и заявил, че за тези неща трябва да се говори на по-тайно място. Всички се отправили към една стая и още не били седнали по местата си, когато от скривалищата на стаята изскочили войници и ги избили. Оливерото възседнал коня си, минал през града, обсадил в палата най-висшите длъжностни лица и ги принудил да образуват ново управление, начело на което да застане той като княз. След като избил всички, които са недоволни, или са могли да му навредят, той се оградил с нови, които заемали граждански и военни служби. В продължение на една година неговата власт във Фермо била непоклатима и той бил истинско страшилище за съседите си. Неговото изгонване щеше да бъде тъй трудно, както и на Агатокъл, ако не беше се оставил да бъде измамен от Цезар Борджия, който ги хвана, както вече казахме, заедно с хората на Орсини и Вители в Сенегалия, една година след убийството на вуйчо му и другите му съграждани. Там Оливерото беше удушен заедно с Вителецо, негов учител във военното изкуство и в престъпленията.

Някой би могъл да се учуди, как така Агатокъл и други като него, след като са извършили безбройни жестокости и измени, са могли да живеят тъй дълго време в отечеството си, да се защитят от външните си врагове и поданиците им да не направят заговор против тях, докато други не са могли да се задържат на властта си с жестокост както в мирно време, така и по време на война. Аз мисля, че зависи от това дали добре или зле са приложени жестокостите. Жестокостите са приложени добре тогава (ако, разбира се, е позволено да се говори добро за злото), когато са извършени наведнъж, поради необходимостта да се запази властта, и после се прибягва към тях само когато чрез тях може да се постигне полза за поданиците. Зле приложени жестокости са ония, които в началото са малко, после се увеличават вместо да намаляват. Владетели, които прибягват към първия вид жестокост, могат да се надяват на прошка от хората и Бога, както е постъпил Агатокъл. Които постъпват по втория начин, не могат да се задържат на власт. При завземането на една държава завоевателят трябва да прецени всички жестокости, които ще му се наложи да извърши за осигуряване на властта, и да ги извърши наведнъж. Така няма да прибягва постоянно към тях. Когато не подновява жестокостта, той може да успокои хората и да ги спечели с благодеяния. Който постъпи по друг начин, било от страх или от зла воля, ще трябва винаги да държи ножа в ръката си и никога да не може да разчита на поданиците си, защото скорошните и постоянни насилия им пречат да му се доверят и да се почувствуват в безопасност. Насилията трябва да се извършват наведнъж, защото тогава траят по-кратко и по-малко нараняват. Добрите дела обратно – трябва да се вършат малко по малко, за да бъдат по-добре оценявани. Всеки владетел трябва да живее с поданиците си така, че никакъв случай, добър или лош, да не може да го принуди да измени поведението си към тях. Ако при стичане на неблагоприятни обстоятелства му се наложи да действува с жестокост, вече ще бъде късно, а доброто, което ще извърши, тогава няма да му помогне, защото ще се сметне за направено под натиск и няма да събуди признателност у никого.