Впр. 1 Предмет на конституционното право на Р. България. Роля и значение в системата на действащото право
Впр. 7 Конституциите от 1947 и 1971 – общото и особеното в двете конституции
Изтегляне 1.34 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Впр. 8 Конституцията от 1991 – създаване и обща характеристика
- Впр. 9 Върховенство на конституцията. Непосредствено действие
- Впр. 10 Основни начала на конституцията. Гражданинът, гражданското общество и правовата държава
- Впр. 11 Учение за властта. Държавната власт – принципи, източник, субекти, способи за осъществяване. Народен суверенитет. Разделението на властите като теория и конституционен модел.
| Впр. 7 Конституциите от 1947 и 1971 – общото и особеното в двете конституции
1. Конституцията на НРБ 1947 е приета от ВНС и е типичен представител на основните закони на „народните демокрации”, които с различни модификации възпроизвеждат модела на управление, установен в конституцията на СССР от 1936. Характерни черти:
Конституцията от 1947 не е идеологизирана конституция, но в същото време тя съдържа една своеобразна програма за трансформиране на политическата и икономичеката система на обществото и за изграждане на социалистическа държава от съветски тип. Формално се прогласява плурализъм на формите на собственост, но в същото време се предвижда и възможността за национализация на чaстната собственост, за въвеждане на монополи. В селското стопанство върви кооперирането на поземлената собственост – процес, който приключва в средата на 60-те. Гл. II урежда основите на плановата икономика на държавния социализъм. Въведен е кръг от обекти на изключителна държавна собственост, а външната и вътрешната търговия са поставени под държавен контрол. Прекомерната етатизация на икономиката намира израз в държавното ръководство на стопанството чрез държавния народостопански план. Засилените регулативни функции на държавата, ограничаването на стопанската инциатива и прякото администриране на икономиката впоследствие довеждат до поглъщане на гражданското общество от държавата. В политическата сфера се извършва редуциране на партиите на 2 основни партии – БКП и БЗНС. Не е установена двупартийна система, защото БЗНС имат сходни възгледи и участват в О. Фронт и в изборите за НС и местни органи с общи кандидатури. Конституцията от 1947 изиграва ролята си за трансформирането на българското общество и държава съобразно постулатите на една идеологическа рамка. Тя е продукт на Ст. Война и Желязната завеса; действа в периода на най-силно противопоставяне на Изтока и Запада. 2. Конституцията от 1971 е идеологизирана. Една идеология се превръща в рамка на държавната политика, от която държавните органи не могат да се отклоняват. Тя окончателно скъсва с политическия плурализъм. Чл. 1 отрежда ръководна роля на БКП и БЗНС. 2.1 В икономическата област конституцията констатира случилото се в предходния период – превръщането на държавата в абсолютен собственик. Закрепва се държавния монопол върху основните стопански сфери. Юридически, а и практически частната инициатива е недопустима. Кооперативната собственост е силно централизирана чрез създаването на кооперативни обединения в национален мащаб. Конституцията не признава и частната собственост, заменяйки я с термина „лична собственост”, за която съществува широк кръг от възможности да бъде отчуждена. 2.2 В областта на системата на държавните органи се наблюдава очертана тенденция към централизация на държавните органи – свиделство за окончателното утвърждаване на политическия тоталитаризъм в държавата. Държавните решения се взимат от най-висшите етажи на системата. Налице е уния между партийното и държавното ръководство, а в партийните ръководства не се наблюдава дълго време персонално обновяване. Народният суверенитет се превръща в суверенитет на парламента т.е. всички държавни органи се формират от него. Премахнат е Президума на НС, като се създава нова институция – Държавния съвет. ДС се състои само от народни представители, отделен е от НС (макар и да се избира от него) и играе ролята на колективен държавен глава. ДС определя и законодателната програма на парламента, който отново не е постоянно действащ орган. ДС играе ролята на филтър между сесиите на НС и може да внася измения в отделните текстове на законите. ДС може да създава първична правна уредба чрез нормативни укази, утвърдени на сесия на НС. ДС е един от субектите, които имат право на законодателна инициатива. 2.3 В областта на държавното управление. МС се формира по парламентарен път. Парламентът осъществява контрол върху действията на правителството, което трябва да се отчита пред НС. МС се превръща в изпълнител на политиката, зададена от ДС. В ДС се образуват специални органи – съвети, които дублират министерствата. 2.4 В сферата на местното самоуправление почти не се оставя място за осъществяване на местно самоуправление, независимо от първоначалния замисъл. То е лишено от ресурс, общинската собственост е силно свита, а финансирането се осъществява от държавния бюджет. Териториалното разделение е на 2 звена – общини и области. Общините включват по няколко населени места, обединени в селищни системи. На областно ниво се отива към едно обединение на окръзи в области – от 28 окръга остават 9 области. Наблюдава се отделяне на политиката от конкретните проблеми в отделните райони. 2.5 Конституцията от 1971 повтаря разделението между съда и прокуратурата като две самостоятелни системи. Предварителното разследване на наказателните дела се осъществява от органите на МВР чрез единен следствен апарат, обособен в рамките на МВР. Впр. 8 Конституцията от 1991 – създаване и обща характеристика 1. Националната кръгла маса започва работа от есента на 1989. Тя представлява форум, на който са представени БКП, БЗНС и други политически партии и граждански сдружения, част от които възстановени от 1947. Нейната задача е да се договорят мерките за трансформиране на политическата система на обществото чрез възприемане на редица демократични принципи и приемане на нова конституция. Въз основа на тези договорености се приемат промените в конституцията от 1971: - премахва се чл. 1 и идеологизиращите текстове; - възстановен е принципът на политически плурализъм; - въвежда се принципът за разделение на властите (по-скоро като декларация); - пролетта на 1990 г. се премахва ДС и се въвежда президентската институция. Правомощията на ДС се разпределят между президента и НС. Налага се мораториум върху смъртното наказание. 2. Конституцията от 1991 се явява последица от договореностите на Националната кръгла маса. Приемането на новата конституция се осъществява от ВНС, избрано въз основа на закон, който да гарантира свободния и демократичен избор, предхождан от закон за политическите партии, осигуряващ достъп до политиката и до изборите на всички партии, които искат да издигнат кандидат. От особено значение е, че българският преход към демокрация включва приемането на изцяло нова конституция, която да създаде юридическата рамка за развитие на националните процеси и да осигури стабилност на държавата по пътя на прехода. Конституцията на България от 1991 е приета от VII ВНС, но то се различава по функциите си, тъй като действа като ОНС  , защото приема и нови закони.
Републиканският характер на държавата не подлежи на съмнение – република с парламентарна форма на управление. Засилва се ролята на НС. Към парламента се формира конституционна комисия от парламентарни представители – юристи, които оформят окончателния проект, приет на 3 четения с мнозинство от 2/3. Новата конституция възприема парламентарната форма на управление, като редица от институтите са взаимствани от конституциите на Усоабуям ФРГ, Гърция, Италия. Областта на правата и свободите е съобразена със ЕКзПСЧ. България сравнително бързо осъществява прехода в политическата сфера. За съжаление в икономическата сфера претърпява провал, но Конституцията не може да бъде обвинявана за това. Конституцията от 1991 е една модифицирана европейска конституция. Тя предлага една модификация на парламентарния модел, който после е взаимстван и от други държави. 3. Конституция на Република българия - Преамбюл - ПЪРВА ГЛАВА Основни начала - ВТОРА ГЛАВА Основни права и задължения на гражданите - ТРЕТА ГЛАВА Народно събрание - ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Президент на републиката - ПЕТА ГЛАВА Министерски съвет - ШЕСТА ГЛАВА Съдебна власт - СЕДМА ГЛАВА Местно самоуправление и местна администрация - ОСМА ГЛАВА Конституционен съд - ДЕВЕТА ГЛАВА Изменение и допълнение на Конституцията. Приемане на нова Конституция - ДЕСЕТА ГЛАВА Герб, печат, знаме, химн, столица - Преходни и заключителни разпоредби Впр. 9 Върховенство на конституцията. Непосредствено действие Чл. 5 ал. 1 „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат” 1. Изначалното върховенство на К произтича от нейния непроизводен характер. Съдържанието на К не се преопределя от изисквания за спазване и не се предхожда от действието на други вътрешноправни актове с по-висша юридическа сила. Конституцията регулира първично основните обществени отношения, предмет на нейното съдържание. Конституционното върховенство има универсално действие и се разпростира по отношение на всички правни субекти на териоторията на националната държава. То произтича от това, че в основния закон са уредени основните конституционни ценности, принципи и норми, които преопределят съдържанието на правното регулиране и се „декомпозират” в законите и подзаконовите актове. Върховенството на конституцията има не само формален аспект, който поддържа йерархията в системата от източници на правото, но също така предопределя и материалното съдържание на законите. Изискването за съответствие на законите с конституцията е първото практическо следствие на конституционното върховенство, което се проявява в правотворчеството. Второто измерение на конституционното върховенство при прякото действие на нормите се проявява в правоприлагането. 2. Принципът за непосредственото действие на конституционните норми е провъзглъсен в чл. 5 ал. 2: „Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие”. Принципът имплицитно се провежда в конституционната и правната система, а също така се прилага практически от правните субекти. Според Конституцията от 1991 разпоредбите на основния закон следва да се прилагат без опосредствано правно регулиране от парламентарни закони, подзаконови актове и други източници на право. При хипотезата на противоречие на други правни норми с нормите на Конституцията, прякото действие заедно с върховенството означава, че правоприлагащите органи следва да предпочетат конституционния текст. Конкретният механизъм за това е предвиден в чл. 150 ал. 2: „Когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд.” Макар и в несъвършен вид, в §3, ал. 1 от преходните и заключителни разпоредби доразвива принципи за върховенството на К и за нейното пряко действие чрез идеята за отменителното действие на К по отношение на заварените закони, които й противоречат. Конституционният съд обаче ревизира първоначалната си концепция да не се произнася върху конституционността на закони, приети преди влизането в сила на К от 1991. 3. Приоритет при прякото прилагане на К имат нормите, предвиждащи забрани, и особено тези от тях, които провъзгласяват негативни основни права на човека и гражданина. Самоизпълняващите се конституционни предписания и норми на международни договори, станали част от вътрешното право по реда на чл. 5 ал 4 КРБ, също имат по-висока юридическа сила и следва да бъдат предпочетени пред конституционни разпоредби, които препращат към законова уредба, като резервират правното регулиране на законодателя. Впр. 10 Основни начала на конституцията. Гражданинът, гражданското общество и правовата държава 1. Смята се, че началото на модерната политическа мисъл се поставя от Николо Макиавели по времето на италианския Ренесанс. Той „изобретява” понятието за държава – stato. С неговото име се свързва и доктрината reason d`etat буквално: основанието на държавата, висшите държавни интереси. Това е политическа идеология, което оказва огромно влияние по времето на абсолютната монархия. Макиавели е един от идеолозите на националната държава; той формира модела за националното обединение на Италия. След него на държавата започва да се гледа като произведение на изкуството. Ришельо – създател на модерната френска държавност, възприема доктрината за raison d'état. Тя кореспондира с идеята за държавния суверенитет. Макиавели е привърженик на идеята за един активен живот, за един нов политически морал. Той е противник на папската намеса в светстката власт. Томас Хобс „един от последните мислители на Средновековието и един от първите на Новото време”(Маркс) въвежда договорната теория за държавата. Теорията въвежда модела за реципираност между държавата и гражданите – те се подчиняват на държавата, защото получават защита от нея. По този начин се достига мир в обществото. Малко по-късно Джон Лок, автор на „трактата за гражданското управление”, въвежда идеята за един безкръвен държавен преврат – “The Glorious Revolution”. Той се счита за основателно на модерния либерализъм – най-влиятелното течение на модерната епоха. Оттук тръгват управлението чрез съгласие, раделението на властите... Огромно влияние върху развитието на конституционализма оказва естественоправната доктрина, свързана с договорната теория. Очертават се модели на взаимоотношение между обществото и държавата, а от тук и контурите на конституцията: управляващите да знаят какво се очаква от тях, а управляваните – на какво да разчитат. 2. Големият вододел – краят на една епоха и началото на друга, е Великата френска буржоазна революция. Създава се Декларацията за правата на човека и гражданина: политическа програма на модерната епоха, която и до днес е част от Френската конституция. Самото название на декларацията говори, че се изхожда от разграничението между гражданското общество и политическата държава. Тази диференциация е в основата на европейското разбиране за свободата и оттук на европейския конституционализъм. „Декларацията” е писана от високоподготвени мислители. Тя е продукт на събитията, но се превръща в политическа програма на модерната епоха. Диференциацията е свързана с развитието на стоково-пазарните отношения в недрата на на феодализма, формирането на гражданското общество, в чиято основа стои частната собственост (а не феодалната). Това обаче е един дълъг процес. В епохата на Просвещението Адам Смит извежда идеята, че гражданското общество има сво собсветна логика, невидимата ръка на пазара. Частната собственост се явява основа на гражданското общество. То е една сфера на свободата; човешкият индивид сам определя и преследва целите си, сключвайки различни договори. Хегел определя гражданското общество като една сфера на борба: индивидът гледа на останалите само като средства за постигане на собствените си егоистични цели. В Декларацията се изхожда от рзграничението между правата на човека (естествени права: участие в живота на гражданското общество) и правата на гражданите (свързани с политическото им участие). Гражданското общество се отличава с разнообразието си, а политическата държава – с хомогенност, еднообразие, защото се формира една обща воля. Според Русо общественият договор представлява договор между всички: общата воля на народа, немирала израз в законите и за да е автентична трябва да е насочена към общественото благо. „Държавата е политическо единство на един народ (Карл Шмид). В „Декларацията” е дадена схемата на взаимоотношенията в Г.Общ.: отделният индивид може всичко, което не е изрично забранено от закона; държавните органи обаче омгат да предприемат само действия, които са им изрично позволени от закона като всяко конкретно правомощия трябва да намира своето основание в идеята за общото благо. 3. Това, което прави възможно взаимодействието между гражданското общество и държавата е идеята за нацията. Нацията представлява общност от граждани, свободни и равни помежду си, които имат общи корени в миналото, съвместен живот в настоящето и споделени очаквания за бъдещето. Модерната държава е национална държава. Нацията е по-силен сплотяващ фактор от разбирането за класата и класовата солидарност. Великата Френска революция издига лозунга „Свобода, равенство, братство” , всяко от които намира по няколко интерпретации: - Свободата – като отсъствие на външна намеса в частната сфера и като възможност за участвие в политическия живот. - Равенство – като коцпепция за формалното равенство (равенството пред закона) и като концепция за равенство във възможностите (свързана с комунистическата утопия) - Братство – като принадлежност на всички индивиди към човечеството (братя) и като социална справедливост. От тук по-късно се извежда и основната задача на държавата: да гарантира индивидуалната свобода и правната сигурност, т.е. да бъде неутрален арбитър спрямо различни частни интереси в гражданското общество. Безспорната роля в развитието на гражданското общество и правовата държава изиграва революцията от 1848, която въвежда: 1) всеобщо избирателно право 2) право на нациите на самоуправление 3) разглеждането на социалния въпрос – исканията на работническата класа. 3. Постепенно, минавайки през редица сложни и нелеки процеси, изкристализира и формулата за демократичната социална и правова държава: - Това е държава, която запазва правовия си характер - Това е социална държава, чиято цел е да преодолее крайните форми на социално неравенство - Това е и демократична държава, която създава условия за политическо участие на своите граждани в условията на многопартийна демокрация 4. От тук и конституцията на модерната държава има за свои начала: 1. равноправие на гражданите 2. народен суверинитет; 3.политически плурализъм; 4. разделение на властите ; 5 .законност; 6. хуманизъм; 7. демократизъм; 8. свободна стопанска инициатива; Впр. 11 Учение за властта. Държавната власт – принципи, източник, субекти, способи за осъществяване. Народен суверенитет. Разделението на властите като теория и конституционен модел. 1. Обща характеристика на държавната власт Държавната власт е сложна политико-правна категория. Тя е предмет на изучаване преди всичко от теорията на държавата, и след това от КП в пределите на конституционната уредба на субектите на властта, техните правомощия, формите и методите за нейното осъществяване. Според съвременната философия и правна наука, държавната власт се основава на принудата, авторитета и влиянието. Принудата се изразява във възможностите по отношение на правните субекти да се прилагат наказателни, административни и икономически санкции в предвидените в закона случаи. Авторитетът на държавната власт се проявява в убеждението и вътрешно мотивираното съгласие на правните субекти доброволно да й сътрудничат. Влиянието включва всички други фактори, чрез които властта въздейства върху правните субекти и социалните процеси. Държавната власт е политическа по своята същност. Но тя е само едно от проявленията на политическата власт. Тя е: 1) всеобхватна - обединява всички правни субекти, прониква във всички структури на обществената с-ма; 2) суверенна - по отношение на другите недържавни власти тя има върховенство; 3) единна - въпреки разделението на властите (което всъщност е разделение на функциите); така се осигурява единна политика на държавата. Източник на държавната власт е народът - принцип на суверенност. Държавната власт трябва да изразява волята на народа. Държавната власт се характеризира с властнически отношения, които възникват при нейното осъществяване -между органите на властта и субектите, върху които се осъществява властническо въздействие (те също могат да бъдат органи). 2.Народен суверенитет. Суверенитетът е една от най-сложните и богати по съдържание категории на КП. Той представлява независимост и върховенство на соц. общности, обособени в нация и в народ, и на неговата държавна организация. Основоположник на теорията за суверенитета е Жан Боден, според когото суверенитетът в държвата принадлежи на този, който притежава властта да твори законите. Но цялостно теорията за народния сувренитет е разработена от Ж.Ж. Русо, според когото всеки гражданин притежвава част от суверенитета, но той се осъществява общо от всички. Той твърди, че народният суверенитет е непрехвъряем и не може да се делегира. Избраният от народа представителен орган е само изразител на този суверенитет. Източник и субект на суверенитета си остава само народа, от който произтича властта, и той може да я осъщетвява самостоятелно. Принципът на народния суверенитет за пръв път юридически е легитимиран в преамбюла на К. на САЩ от 1787 г., а в Европа в К. на първата Френска република от 1793 г. Българският конституционализъм от зараждането си е повлиян от идеите на Русо за народния суверенитет. В първата българска конституция се регламентира представителното осъществяване на властта в НС, което се избира пряко от народа. В двете социалистически К-ии изрично е провъзгласено, че в НРБ “цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа”. В К. от 1991 г. е налице разгърната формула на принципа на народния суверенитет. И недопустимостта той да бъде присвояван от някого. В чл.1, ал.2 и 3 от К се разкриват неговото съдържание, формите и механизмите за осъществяването му и се регламентират гаранции срещу посегателство върху него. Чл1, ал.2 ”цялата държавна власт произтича от народа” - всички правни субекти, които упражняват държавната власт, получават своите пълномощия пряко или косвено от народа, включително и НС. Суверенитетът е неотнимяем от народа и не може да бъде делегиран другиму. “Тя (Държавната власт) се осъществява от него (народа) непосредствено или чрез органите, предвидени в тази Конституция.” - това са двете форми за осъществяване на държавната власт от народа: а) непосредствено - чрез референдуми и др; б) чрез избрани (пряко или косвено) органи. Държавата е изразител, но не и носител (субект) на народния суверенитет. Върховенството на народа е същността на принципа на народния суверенитет - никой субект не може да стои над народа. народния суверенитет е неотменяем - “Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.” Народният суверенитет се проявява в няколко разновидности, които са интегрални части на едно цяло: 1) държавен суверенитет - независимост на държавата и държавната власт от други държави и държавни власти; той е реалната възможност на д-вата независимо да осъщ. своята власт, вътрешна и външна политика, да съхрани териториалната си неприкосновеност и национална сигурност. 2) национален суверенитет - право на нацията на самоопределение; тя сама определя формата на държавно управление, на държавно устройство, т.е. решава основните проблем на своето държавно битие. 3) народен суверенитет - източник и субект на власта в държавата е народът; това е народовластие, осъществявано чрез различни форми и способи. Създадени са три подсистеми, относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяване на публичната власт. 3. Разделение на властите. Цялостна теория на принципа на разделение на властите, създава Шарл Монтескьо през 1748 г. - “За духа и законите”. Той дели властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Техни субекти са парламентът, павителството и съдебните органи. Разделението на властите не означава противоборство между тях. За да може нормално да функционира държавната власт, трите власти трябва да си сътрудничат и да се уравновесяват. ”Трите власти са обвързани с отношение на взаимен контрол и възпиране...” (РКС ном.1, 1999 г.). Истинският смисъл на принципа за разделението на властите е разграничаване на функциите между тях. Търновската К-я прогласява принципа за разделение на властите, двете соц. К-ии от 1947 и 1971 г. го отхвърлят, К-ята от1991 г. го възстановява. Чл. 8 на тази К-я гласи: "Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”. Принципът за разделението на властите детерминира системата на държавните органи. На негова основа са създадени три подсистеми, относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяването на публичната власт. Но К-ята не създава необходимите юридически предпоставки и механизми, които да осигурят реалното приложение на принципа. К-ята и законовите разпоредби не вписват основните начала на принципа - взаимното възпиране на държавните органи. Изтегляне 1.34 Mb. Сподели с приятели:
|