Въпрос №1 понятие и система на гражданското право

Обикновено делбата става след смъртта на наследодателя, тоест след откриване на наследството и се извършва от самите наследници.

Но наследодателя може и приживе да раздели имотите си между наследниците - с цел да предотврати спорове между наследниците след смъртта си да избегне евентуални съдебни процеси

1. Делба - дарение - договор между наследодателя и наследниците му, чрез който наследодателя приживе безвъзмездно прехвърля имуществото си, като го разпределя поотделно на всеки един наследник. Участващите в дарението трябва да са способни да сключват договори. Когато тази делба се извърши от родителите и някое от децата е недееспособно, то се представлява от назначен от съда особен представител.

Делбата - дарение на недвижим имот трябва да се извърши в нотариална форма. При движимо имущество - достатъчна е писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните. Дарение на движими вещи - и с представянето им. Дарението става задължително от деня на изричното му приемане от всички наследници без изключение. Делбата -д арение може да обхване само имущество което наследодателят - дарител притежава при извършването й . Делбата - дарение за бъдещо имущество с недействителна. По силата на изрична уговорка в дарствения акт. наследодателя може да запази правото си на ползване на имота или на част от него.

След смъртта на наследодателя наследниците, които приживе на същия са приели дарението, не могат да отхвърлят делбата и да искат извършването на нова. Те са станали собственици от момента на дарението.

2. Делба-завещание /различна от завета/ - извършва се чрез едностранен акт на наследодателя. Съгласието на наследниците не е нужно.

При делбата-завещание както и при завета наследодателят прави разпореждане с определени имоти, но намерението му е да се разпредели цялото имущество между наследниците. В завещателния акт наследодателят може да направи и завет в полза на някой от наследниците си, така че последния може да получи както дела си по делба, така и завета стига да не накърни запазената част на останалите наследници.

Делбата по този начин, като всяко завещание може да бъде отменена или изменена с ново завещание или нотариален акт

Делбата-завещание произвежда действието си само след смъртта на наследодателя. Наследниците не могат да искат извършването на нова делба. Само ако някой от тях се откаже от наследственото си право отредения за него завещателен дял подлежи на нова делба между другите наследници.

ГПс като защита и санкция

ГПс е средство за защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и цели да възстанови тяхното законосъобразно състояние - това е неговата основна същност. ГПс е защита в полза на правоимащия (чието право е нарушено) и същевременно санкция за правонарушителя. В зависимост от формата на правонарушението ГПс предлага три основни способа на защита/ санкция: исков, изпълнителен и обезпечителен процес. Това е представено з таблицата:

Защитно-санкционните последици са прикрепени към крайния акт, с които производството приключва. Течи последици въздействат там, където е възникнало правоотношението - в материалното право.

Трите производства си самостоятелни - всяко от тях може да влезе в действие отделно от другите. Те се различават (по възникване, последици, действие), но имат и общи белези:

1. Те имат възстановяващо действие, техните последици са заместител на липсващото доброволно развитие;

2. Те имат извънпроцесуално действие - в материалното право.

3. Защитата и санкцията са прикрепени към властнически акт - те са проява на държанка принуда.

4. Правозащитният орган е трето незаинтересовано лице спрямо страните.

5. Не се поставят в ход служебно, необходимо е правозащитният орган ла бъде сезиран от заинтересованата страна, която има прано на защита

6. Осъществяват се по предвиден в чакана ред.

Защитата и санкцията имат различен адресат, по се налагат от един и същи съд и имат едно и също съдържание.

Макар че е дължима, защитата-санкция, в която ГПс се състои, може да не бъде дадена (отказ от правосъдие) или пък да е незаконосъобразни (неправилно решение и др.) - това са правонарушения от страна на правозащитния орган, срещу които също е необходима защита-санкция. Тя се постига чрез обжалване и отмяна на решения и действия на органа.

Има три основни концепции за същността на ГПс:

а) ГПс като производство (най-стара);

б) ГПс като правоотношение (съвкупност от нрава и задължения);

в) ГПс като съвкупност от правни норми (правен отрасъл, институция).

II. ГПс като производство

Разбиран като производство, ГПс е съвкупност от последователни действия на съда и страните, предписани от закона, предхождащи и подготвящи издаването на крайния акт. Всички тези действия са така уредени, че да бъде постигната защитата и санкцията, която те целят.

1. Белези на ГПс, характерни за всяко производство:

То е динамичен фактически състав (ДфС), а именно:

- състои се от последоветелно осъществяващи се действия;

- всяко действие погасява правата и задълженията, в изпълнение на които е било извършено и поражда други - за извършване на следващото действие; така всяко действие е едновременно правопогасяващ и правопораждащ факт;

- всяко процесуално действие има своя самостоятелна, вътрешнопроцесуална релевантност, каквато не притежават елементите

. на статичния фС;

- отделните действия нямат пряко значение за правните последици, прикрепени към крайния акт. Те имат ограничено, вътрешнопроцесуално значение - обуславят валидността на крайния акт и само така, чрез него (косвено), обуславят прикрепените към този акт правни последици. Без този акт действията остават безпредметни, затова те са недопустими, ако липсват процесуалните предпоставки, при които крайният акт може Да бъде издаден.

2. Белези, присъщи на производствата с две срещупоставени страни (освен ГПс такива са НПс, АПс):

- обхващат не само действията на защитния орган, по и действията па две срещупоставени лица - страни, на конто законът обезпечава равни процесуални възможности за участие в производството;

- според диспозитивното начало защитата зависи от волята на заинте­ресованото лице; но неговото бездействие в определени случаи води до неблагоприятни за него последици (напр. когато върху него пада тежестта на доказване, а той бездейства, съдът ще приеме на недоказани дадени

факти, което няма да е в негов интерес). Има и срокове, които стимулират към действие, за да се движи производството. Съдът може и служебно да го движи.

3. Белези, специфични за ГПс като производство:

- особен предмет: накърнени граждански права;

- особени защитно-санкционни последици: СПН, ПУ, О;

ГПс изключва множество производства, приспособени към различните накърнени права и различната защита, от която те се нуждаят. Тези производства се групират в три основни форми, отговарящи на трите проявни форми на незаконосъобразно развитие на ГПО и на трите способа за защита-санкция, възстановяващи законосъобразното развитие. Освен това има минимален (необходим) и максимален (възможен) състав на производството. Разликата между минимума и максимума е най-голяма при исковия процес.

III. ГПс като правоотношение (ПО)

1. Субекти на ПО са съдът и страните. Страните не са в процесуални отношения пряко помежду си, а само поотделно със съда.

Правото на защита и задължението тя да се даде образуват съдържанието на процесуалното ПО между лицето, което търси защита, и защитния орган. Властта да се наложи санкция заради правонарушението и задължението тя да се понася образуват съдържанието на процесуалното правоотношение между защитния орган и лицето, срещу което се търси защита.

2. Правата и задълженията се променят в хода на процеса (който е динамичен фС). От тази гледна точка ГПс е система от последователно ' възникващи и погасяващи се процесуални ПО. Правото на защита последователно се превъплъщава в различни права (с корелативни задължения), докато се стигне до крайния акт, с който то окончателно

се осъществява.

3. Централен субект на процесуалните ПО е защитният орган - съдът. Той участва във всяко сменящо се правоотношение с всяка една от страните. Неговите действия са винаги дължими. Ако те са незаконосъобразни - обжалвания, при конто възникват вторични ПсПО (с въззивната инстанция, с ВКС, с РС - при изпълнителния процес).

Страните също са субекти на ПсПО, но те са носители главно на права, чието упражняване не дължат (диспозитивно начало). Те имат и задължения, но неизпълнението им не е повод за образуване на други производства, а само води до определени неблагоприятни последици за тях.

ГПс може да обхване и други ПО - напр. между съда и свидетеля (вещото лице; трето лице, държащо документ и др.). Тези ПО имат служебен и производен характер спрямо основното ПсПО, което може да се развие и без тях.

4. Процесуалните ПО (ПсПО) са държавноправнн, публичноправни (освен при арбитраж), защото са отношения между орган, носител на държавна правозащитна власт, и страните (фЛ,.ЮЛ), които са подчинени на тази власт.

5. ПсПО са функционално свързани с материалноправните граждански ПО - те се развиват по повод незаконосъобразно развитие на МатПО и целят да възстановят нормалното им функциониране. Затова имат вторичен и служебен характер по отношение на МатПО, които защитават.

6. Особености на ПсПО:

- имат изключително вътрешнопроцесуално значение - служат за развитие на производството;

- имат временен, преходен характер, съпровождащ развитието на производството;

ПО, които се пораждат от крайния акт, не са процесуални, а материалноправни.

7. ГПс като ПО обхваща множество различни откъм защитна цел ПсПО, които са три основни категории: ПО на исков, на изпълнителен и на обезпечителен процес.

Към всяко от тези ПО при незаконосъобразното му развитие се напластяват вторичните ПсПО на защита-санкция, целяща да възстанови законосъобразното му развитие. ГПс като ПО обхваща както първичните, така и вторичните ПсПО.

IV. Гражданскопроцесуално право (ГПсП)

1. ГПсП може да се разглежда и като съвкупност от правни норми, като институция (правен отрасъл), т. е. включена в правния ред възможност за зашита на накърнени граждански права. Тези норми уреждат действията, които образуват ГПс като производство; правата и задълженията, които образуват ГПс като ПО и последиците, в които се състои ГПс като защита-санкцня.

2. Източници: Конституция, ЗСВ, ГПК, Закон за адвокатурата; тълкувателните актове на КС, НС, ВКС;

3. Метод: властнически, (МатГП - равнопоставеност);

4. Нормите са предимно императивни (в МатГП широко се използват диспозитивни норми).

5. Предмет на регулиране: защита на накърнени граждански права;

6. Действие: незабавно, „обратно" - висящите дела продължават по новия закон, освен ако в самия него е предвидено друго.

7. Адресати на ГПс норми са не само страните, но и съдът. Съдът прилага и материалноправни, и процесуалноправни норми, но е адресат само на процесуалноправните норми.

8. ГПс включва едностранни действия (в Мат ГП - предимно двустранни - основен източник е договорът);

9. Видове норми:

а) според вида на защитата, която уреждат:

- норми на исковия процес;

- норми на изпълнителния процес;

- норми на обезпечителния процес;

б) според въпросите, които уреждат:

- за допустимост на защитата;

- за развитие на производството;

- за последиците (включително отмяната);

1. ГПс е средство за правна защита на ГПО в широк смисъл, т.е. всички МатПО, регулирани с метода на равнопоставяне. Това са широк кръг частнопрнвни отношения, регулирани от няколко припни клони (гражданско, търговско, семейно и трудово право). Има различия в

режима, а също и и естеството па субективните права. Това налага диференциация на защитата под формата на множество различни искови, обезпечителни и изпълнителни производства, които в своята съвкупност образуват системата на ГПс.

2. Принцип за пьлната правораздавателна компетентност на съдилищата - прогласен от Конституцията.

З.Проявни форми на диференциация на защитата в пределите на

съдебния ГПс:

а) Исков процес:

- общ исков процес (част П от ГПК): той е централен институт на ГПс;

- особени искови производства (част III от ГПК): брачни, по финан­сови начети, съдебни делби и др. Те са съобразени със спорните материални права. Нормите са специални и изключват общите (от часг II). Извън ГПК особени искови производства няма.

б) Обезпечителен процес (част IV): той е необходим докато не е завършил исковият процес, за сигурност. Има две фази:

- допускане на мярката - производството е еднакво;

- налагане на мярката - различно е;

в) Изпълнителен процес (част V): няма общ способ, а е съвкупност от отделни способи. Универсалното принудително изпълнение е уредено в ТЗ (несъстоятелност) - срещу ЮЛ, цялото имущество, за всички кредитори. В ГПК е уредено индивидуалното принудително изпълнение - срещу фЛ, върху

конкретни имоти.

аа) за парични вземания (дял II):

- върху движими вещи; ;

- върху недвижими вещи;

- върху вещи в съпружеска общност;

- върху вземания на длъжника;

бб) за непарични вземания (дял III):

- върху движими вещи;

- върху недвижими имоти;

- върху действие и бездействие; 4. Съдебна администрация:

а) Безспорна - охранителни производства - не е правораздаване (няма правонарушение, търсене на защита и налагане на санкция), а превенция н

сьдействне.

б) Спорна - не е по ГПК, а по МатП (напр. в семейното право - за упражняване на родителските права, за семейното жилище и др.)

Освен съдебния ГПс, който беше разгледан, може да има и несъдебен ГПс. По-рано имаше особени юрисдикции - Държавен арбитраж, Помирителни комисии (за трудови спорове), Другарски съдилища. Сега те не съществуват. Остава доброволният арбитраж. Освен това финансовите органи (публичните изпълнители) могат да налагат обезпечителннимерки (ад. 161 и сл. ДПК).

2.Диспозитивно, састезателно и служебно начало. 3.Проявления на основните начала в различните производства и отделните техни фази

Същност - това са основни, ръководни начала, които:

- отразяват основните правни идеи и ценности на обществото; .

- обуславят съдържанието на цели комплекси правни норми;

- служат като опора за тълкуване на тези норми.

Принципите могат да бъдат прогласени изрично в правна норма (обикновено в Конституцията), но не е задължително.

II. Видове

1. Общи за правната система (напр. законност)

2. За няколко клона (напр. дирене на истината - ГПс и НПс)

3. За отделен клон (напр. диспозитивно начало в ГПс)

III. Принцип на законност - чл.4 ГПК:

„(1) Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действащите закони, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта.

(2) Съдът осигурява на страните равна възможност да упражняват предоставените им права. Той е длъжен да прилага закона точно и еднакво

спрямо всички."

В ГПс всяко действие на органа и страните трябва да бъде съобразено с процесуалния закон, а при постановяване на решението органът да приложи точно материалния закон. Гаранции:

1. независимост и безпристрастие на органите (чл. 117, ал.2 К, чл. 12 ГПК);

2. участие на прокурора в ГПс (чл.27 - когато е предвидено в закон);

3. обжалване и извънредни средства за контрол;

4. спиране на делото от ВКС, ако приложимият закон противоречи на К;

5. забрана за злоупотребата с процесуални права;

6. неизгодни правни последици от нарушенията; IV. Диспозитнвно начало (ДН)

1. Понятие - ДН се състои в обусловеността на защитата на накърненото право чрез ГПс от волята на лицето, легитимирано да я търси.

2. Проявления на ДН:

а) производствата на ГПс се образуват само по молба или жалба на легитимираното лице - носител на правото на защита; съдът не може по свой почин да образува граждански дела;

б) само търсещият защита определя и може да променя страните, основанието и предмета на делото;

в) производството се прекратява при оттегляне на искането за защита, т. е. когато защитният орган бъде десезиран;

г) с признанието на иска, отказа от иска, спогодбата, спирането по взаимно съгласие страната се разпорежда със своето право на защита;

д) страните могат да възложат решаването на спора на арбитражен съд - това е връх на ДН;

3. Гаранция за ДН е възможността за атакуване на действията на органа, които го нарушават, чрез обжалване или извънреден способ за отмяна.

4. Граници на ДН

а) предварителният отказ от права е недействителен;

б) с право на зашита се ползват и други лица, освен носителя на накърненото право - процесуалните субституенти, прокурорът;

в) някои разпореждания с права се контролират от съда - спогодба (подлежи на утвърждаване от съда), признание на иска (съдът го преценява);

V. Състезателно начало

1. Понятие - Всяка страна има право на участие в производството, по реда на което ще бъде постановен актът, явяващ се спрямо нея като защита или като санкция. СН се съчетава със служебното начало (активната роля на съда) и с диренето на обективната истина. Страната може да участва лично или чрез представител. СН се проявява най-ярко в исковия процес и е абсолютно чуждо на охранителните производства. С реформата на ГПК от 1997 г. ролята му бе засилена много (с ограничаването па служебното начало).

2. Проявления:

а) право на страната да бъде уведомена за исканията и възраженията . на противната страна;

б) право да подкрепи своите искания и възражения с факти и доказателства, които съдът е длъжен да обсъди;

в) право да бъде призована на съдебно заседание и ла бъде уведомена

за актовете, постановени извън съдебно заседание (чл.41, ал.6 -първоинстанционният и въззивният съд призовават страните само за първото заседание, както и за всяко следващо заседание, когато има нередовно призоваване или делото е отсрочено в закрито заседание. За останалите заседания страните сами трябва да следят за развитието на производството).

г) право на страната да участва в събирането на доказателства и в разискването на фактическата и правната страна на делото (устни състезания);

д) право да атакува порочните действия на защитния орган; 3. Гаранции:

а) призоваване поне 7 дни преди заседанието (чл.41 ал.5) - това не важи за бързото производство (чл. 12()в, ал. 1) и за изпълнителния процес;

б) представяне заключението на вещото лице поне 5 дни преди заседанието (чл. 157 ал 1) - това не важи за бързото производство;

в) отмяна на решението при нарушение; VI. Равенство на страните

1. Понятие - всяка страна има еднакви процесуални права за защита съобразно с процесуалната и роля (чл.4 ал.2).Този принцип се прилага най-широко в исковия, а най-малко в обезпечителния процес.

2. Проявления - всяка страна има право:

а) във всички производства: на представител; на уведомяване; на искане за отстраняване на член на състава; на обжалване; на участие;

б) само в исковия процес: да изнесе факти и доказателства; да иска обезпечение или представяне на доказателства; да предяви инцидентен установнтелен иск; да привлича трето лице помагач;

VII. Служебпо начало

1. Понятие - задължение на защитния орган да обезпечи чрез своята активност бързото, икономично и правилно развитие на ГПс. С измененията на ГПК от 1997 г. това начало беше силно ограничено. Бяха премахнати някои от най-важните му проявления: подпомагането на страните и попълването на делото с факти и доказателства по почин на съда, проверката на решението и в необжалваната му част. Като проявления на СН останаха:

- служебната проверка на допустимостта на искането за защита (дали е налице право на иск, право на жалба, право на принудително изпълнение, право на обезпечение);

- служебното движение на делото, в смисъл, че когато искането за защита е заявено и се поддържа, съдът е длъжен да предприема съответните процесуални действия, без да е необходимо за всяко от тях да се подава нарочна молба (напр. той насрочва съдебно заседание при наличие на допустима искова молба, без да е нужно в нея изрично да е поискано насрочване). Ако съдът не изпълнява задължението си за служебно движение на делото, страната разполага с право на жалба за бавност (въведена с измененията на ГПК от 1999 г. - чл. 217а);

- по прилагането на закона съдът не е обвързан с правната квалификация, дадена от страните, а е длъжен сам да издири приложимия закон (чл. 4 н 188, ал.2), редно е ако страните грешат по този въпрос, той да ги ориентира. ^;

VIII. Принцип за дирене на истината.

I. I 1оиитие - задължение на съда чрез активния свой почин да стигне

до обективната истина относно всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за спорното ПО. Този принцип е прогласен от Конституцията (чл. 121, ал.З), но с отмяната на старите текстове па чл.4 ал.2 и чл. 129 ал.1 ГПК той беше ограничен за сметка на днспознтнвното начало - в смисъл, че се намали сигурността в постигането на истината. Съдът вече няма задължение да е толкова активен, ла подпомага страните и да събира доказателства по свой почин - страните имат грижата да използват процесуалните си прана. Ако те не го правят добре, възможно е решението да не отговаря на истината.

2. Проявления:

а) помощ на съда за дирене на истината:

- задължително изясняване на спорното право пред страните (чл. 108, ал.1) - за да се ориентират към релевантните факти;

- извличане на тези факти и включването им в делото чрез отправени до страните въпроси относно тях (чл. 109 ал.2);

б) други:

- задължение да се говори истината (чл.З) и да не се премълчава тя;

- уредба на доказването (съдът преценява доказателствата, отстранява се съдия или секретар при съмнение за пристрастие);

3. Гаранции - нарушаването му е основание за отмяна на решението -поради необоснованост и др.
ВЪПРОС№65

СТРАНИ В ИСКОВОТО ПРОИЗВОДСТВО

От лекциите от 32 стр до 41
1.Понятие и видове страни

I. Понятие за страна (чл. 15-26 ГПК - ч. I „Общи правила") Според чл. 15 ал.1 страни по граждански дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Това понятие се използва не само в исковия, но и в изпълнителния и обезпечнтелния процес.

Страните в исковия процес са: а) ищец; б) ответник; Качеството страна по делото се придобива чрез предявяване на иск, в който ищецът е длъжен да посочи страните по делото - от кого и срещу кого (чл.98). Качеството страна може да се придобие и при правоприемство. Понятията ищец и ответник са процесуални. Те не трябва да се смесват със субектите на материалното ПО - предмет на делото. Съвпадение между тях може да има (при основателен осъдителен или конститутивен иск), но може и да няма (при процесуалната субституция и при неоснователен сьдителен и конститутивен иск).

II.Видове страни 1.Според ролята им в процеса: а) главни: ищец и ответник - без тях процесът не може да възникне и да се развие.

б) подпомагащи (чл.174) - трети лица, които нямит право на иск, по встъпват в образуваното дело, за да подпомогнат в свой интерес една от страните. Те са субекти на акцесорно процесуално правоотношение, което предпоставя и се развива наред с главното и в което подпомагащата страна участва за защита на свои интереси;

в) контролиращи - те нямат право па иск, но встъпват в образуваното дело, за да контролират страната, за чиито интереси служебно трябва да бдят:

Министерството на финансите може да вземе участие в дела от и срещу .

държавни учреждения (конто трябва да го уведомят за делото), а ако се отнасят за недвижими имоти - Минстерството на регионалното развитие и благоустройството (чл. 19 ал.2).

Прокурорът може да започва предвидените в този кодекс производства в интерес на друго лице или да встьпи като страна във вече заведено производство в случаите, определени от закон (чл. 27 ал. 1) - необходимо с изрично овластяване със закон, иначе не може.

2. Според това дали главните страни притежават прано на иск: а) надлежни - легитимирани;

б) ненадлежни - нямат право на иск и делото се прекратява;

3. Според основанието за правото на иск:

а) типични - те са субекти на защитаваното с иск право;

б) нетипични - с право на иск относно чуждо право (процесуални субституенти).