Международните актове като източници на гражданското право

Тези актове носят различни наименования – МД, конвенции, спогодби, съглашения, , но по своята същност те са двустранни или многостранни междудържавни актове. Според действащата К. те пораждат задължителна сила за правните субекти у нас след ратификация от НС по съответният ред и след публикуването им в ДВ и влизането им в сила. Международните актове, които отговарят на тези изисквания , стават част от вътрешното право на страната, без да е необходимо да се издава допълнителен вътрешен нормативен акт, който да възпроизвежда съдържанието им.

РБ е ратифицирала редица Конвенции: Парижката Конвенция за закрила на индустриалната собственост, Женевската Конвенция за авторското право и т.н.

1.3..Правният обичай.

Исторически най – раният източник на правото е обичайното, неписано право. Понастоящем правният обичай се признава, като зависим, субсидарен източник на гражданското право. Правният обичай възниква непосредствено и постепенно чрез продължително съблюдаване на определено поведение за урегулиране на взаимоотношенията между хората. Отначало това са изолирани и временни действия, които с течение на времето се повтарят по един и същи начин, като кръгът на хората които ги съблюдават , се разширява и обхваща цели области и държави. С течение на времето спазването на правилото създава убеждението за необходимост от съблюдаването му. По този начин се превръща в задължително правило. Следователно два основни фактора формират правният обичаят, като правна норма: 1. външният-продължителното спазване на определено правило за повдение, и вътрешният – съзнанието, че това се прави поради неговата задължителност.

Гражданският закон има предимство пред правния обичай и в гражданското право правният обичай по пронцип рядко се прилага. В Търговското право правният обичай намира приложение в областта на превозите, особено в морското право, застраховките и др. Правните обичаи са общи /прилагат се на територията на цялата страна/ и местни-локални /които важат само за определени части на територията. С оглед действието им спрямо лицата биват общи /важат за всички гражд.пр. субекти/ и специални / прилагат се спрямо определен кръг лица/.

В гражданското право се използва и категорията обичаи в практиката. Те не са задължителни правила за поведение, а представляват повтарящи и продължаващи се фактически / практически/ действия, които гражданско правните субекти, в частно правния живот изпълняват и спазват при сключването и изпълнението на правните сделки. Те имат значение при тълкуване на договорите . Те могат да се превърнат в правен обичай ако придобият необходимите качества за това. Обичаят в практиката също като пр. обичай са утвърдени чрез продължително повтаряне на тези юридически действия, но за разлика от правният обичай при тях липсва убеждението за задължителност.

• 
  Правните норми не са единствените правила за поведение в ГПр. Наред с тях се прилагат и много принципи на морала. Това са нравствено етични правила за поведение, които мотивират и санкционират по своебразен начин социалното поведение. За гражданското право най-голямо значение имат моралните принципи и норми. Освен термина правила на морала се употребява и „добри нрави”. Моралът се създава непосредствено и постепенно , незабелязано без участието на държавната или друга принудителна сила. Той се установява като господстващи в даденото общество възгледи, принципи, понятия за добро и зло, за справедливо и несправедливо за порядъчно и непорядъчно поведение м/у хората. От идеите и принципите та морала се извеждат нравствено етични правила за поведение. Някои от тези правила се възприемат от законодателя и се превръщат в правни норми.Гражданското право привлича морала като допълнителен източник на правила за поведение с правно значение или на критерии за за изясняване съдържанието на правните норми и за оценка на поведението на гражданско правните субекти. Това дава основание моралът да се счита за субсидарен източник на ГПр.
  
• 
  Справедливостта също е субсидарен източник на ГПр. Справедливостта се схваща като правило за поведение адресирано до правоприложителя, до правозащитния орган. То се отнася до случаите когато няма конкретна правна норма или тя е абстрактно формулирана. Според това правило правозащитният орган въз основа на законодателството , като изхожда от своето правосъзнание и като се съобрази с обстоятелствата на конкретните случай, да изведе конкретно правило за поведение, на което да основе правозащитния акт. Справедливостта не допуска произвол от страна на съдията защото той е длъжен дасе съобразява освен с конкретните правни норми и с общите принципи на правото. Чрез справедливостта не се създават нови правни норми. Прилагането и подпомага законодателя при усъвършенстване на действащото законодателств. Тя е средство да се достигне до конкретонто правило с което да се реши всеки правен спор, при отчитане на конкретните обстоятелства. Напр. при деликтната отговорност обезщетентието за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Следователно справедливостта се счита за субсидарен източник на ГПр.
  
• 
  Съдебна практика и съдебен прецедент. ЗСВ съдържа разпоредби за статута на органите на съдебната власт. Трябва да се отбележи, че нашата правна система не признава съдебният прецедент, като източник на правните норми. Съдебният прецедент представлява признаване на задължителна сила на правило за поведение, установено за първи път със съдебен акт по конкретно дело. Всеки съд който е сезиран по аналогичен спор е длъжен да прилага установеното правило .
  

Гражданскоправните норми са общи правила , предназначени продължително време да действат върху поведението на гражданскоправните субекти, които не са индивидуално определени. Гражданско правните норми са средство за постигане на определени социални цели, което налага тяхното действие да бъде поставено в определени граници.

В ГПр литература класификацията на различните видове норми се основава на критерии с различно юридическо значение и те са:1.интереса; 2.приложното поле; 3.съдържанието;

• 
  Класификация на гражданско правните норми според интереса.Повелителни / императивни/ и диспозитивни гражданско правни норми.
  

Диспозитивните правни норми са също задължителни правила за поведение. Тяхната характерна особеност е, че правните субекти могат да се отклонят от предписанието съдържащо се в тях. Но трябва да се отбележи, че възможността е да не се приложи диспозицията на правана норма, а не хипотезиса, защото отклонението от хипотезиса означава неприлагане на правната норма, а не уговаряне на нещо различно от предписаното в нея.

Диспозитивен характер имат онези правни норми, които уреждат правни последици, засягащи интереси на отделни правни субекти, а не обществени интереси. Тъй като правните субекти сами най – добре могат да преценят кои правни последици са в техен интерес, законодателят им предоставя тази възможност. Правозащитните органи не могат да се отклоняват от предписанията на диспозитивните норми, тази възможност имат само адресатите на гражд.правните норми.

Една и съща норма може да има диспозитивен характер в една насока и повелителен в др. Според функцията, която изпълняват диспозитивните норми могат да бъдат два вида: 1. тълкувателни – чрез тях се доизяснява волеизявлението или съгласието на субектите, когато не едостатъчно ясно; 2. допълващи – те се прилагат ако страните не са уговорили нещо различно. В зависимост от това дали се ограничава възможността на страните да се отклонят от предписанието и в какви граници, диспозитивните норми биват четири вида: 1. със задължителна долна граница; 2. със задължителна горна граница; 3. норми с минимална и максимална граница; 4. норми без определени граници, за свободата на страните да се отклонят от предписанието им.

• 
  Класификация на гражданско правните норми според приложното поле.Общи и специални, общи и особени и общи и месни гражданско правни норми.
  

В зависимост от това дали гр.пр.норми се прилагат за всички случаи от даден род или само за определен вид от рода те биват: общи, които порадждат правно действие за всички случаи, които имат определени родови белези /ЗС/; специални, които се прилагат само за тези случаи от рода, които имат определени видови белези и установяват различия в правния режим в сравнение с общите норми /ЗДС/. При едновременно действие специалната норма изключва приложението на общата.

С оглед действието си спрямо лицата гр.пр.норми биват общи, които се прилагат за всички гражданско правни субекти, и особени, които се отнасят до определени групи правни субекти. ЗЛС е общ закон, а ЗПП е особен . Особеният закон изключва приложението на общият.

Според действието си по място гражданско правните норми биват общи, които действат на територията на цялата страна/ЗЗД, СК и др./ и местни /локални/, чието действие е ограничено до част от територията на държавата определена област, община, безмитна икономическа зона и др.

• 
  Класификация на гражданско правните норми според съдържанието.
  

1. Правни норми с отменително действие, които пораждат правни последици само във връзка с правните норми които отменят;

2. Препращащи правни норми, когато една правна норма разпростира действието си върху случаи, които не са предвидени в неиния хипотезис. Препращащите правни норми от своя страна биват преки и съответни /специфичните особености на отделния случай/;

3. Несамостоятелни са и правните норми , които определят прадмета на правната уредба в нормативния акт, целите и задачите на последния, основните принципи възприети в него или легални определения на правни понятия;

4. Тълкувателните правни норми.

б/ Заповядващи, забраняващи и овластяващи;

Заповядващи са правните норми, които обвързват адресатите за определено поведение – действие или бездействие.

Забраняващи са гр.пр.норми, които съдържат забрана за определено поведение. Забраняващите норми могат да имат за адресати точно определени субекти или неограничен кръг субекти, какъвто е случаят с абсолютните права на които съответстват задължения за бездействие на вс. останали правни субекти.

И в двата вида правни норми от тази класификация се пораждат за адресатите задължения с определено съдържание.

• 
  Презумпции – чрез презумпцията или предположението въз основа на възстановени факти и като се има впредвид това което обикновено става при наличието на тези факти, се прави заключение за съществуването на други неустановени факти. При видовете гр.пр.норми ни интересуват само тези предположения, които са установени с правни норми, т.е. законовите презумпции. Тук не се интересуваме от съществуващите човешки презумпции. Законовите презумпции биват два вида: оборими и необорими. При оборимите презумпции изрично е предвидена възможност те да бъдат опровергани, като се докаже, че макар даден факт да е установен, фактът за който е установена презумпцията не е възникнал. При оборимите презумпции доказателствената тежест в процеса се размества, като страната която е заинтересувана от несъществуването на установения с презумпцията факт трябв да я обори. Необоримите презумпции имат материално правно значение, тъй като при наличието на определени факти настъпват материално правни последици, които не могат да се оборват.
  
• 
  Фикции – фикция означава нещо несъществуващо реално. Единствено законодателят може да установявя с нормативни текстове фикции. Чрез правната фикция с един осъществен юридически факт се свързват правни последици, които нормално могат да се породят само от др. юридически факт, който в случая не се изисква да съществува, т.е. закона приравнява до правни последици два различни юридически факта. Фикциите се различавата от необоримите презумпции по това, че при тях не се изхожда от типичните връзки м/у фактите в действителността , а напротив установяват се последици, които нормално не биха могли да настъпят.
  

• 
  Действието на гр.пр.норми се ограничава в три насоки. На първо място то се характеризира с начало и край във времето. Втория ограничител е територията на която се проявява действието. На трето място гражданско правните норми обвързват определен кръг правни субекти. Следователно действието на гр.пр.норми е ограничено по време, по място и спрямо лицата. Правните норми които регламентират действието на гр.пр. норми биват общи и специални. Общите норми се съдържат в КРБ, а специалните в самите гр. закони.
  

• 
  Отмяна на гражданския закон преустановява неговото действие за в бъдеще. Тя следва да се отличава от неприлагането на гр. закон, което не го лишава от задължителната му сила. Основанието за отмяна на нормативен акт може да се съдържа в неговия текст, като например срок на действието му или определена цел, ако липсват такива основания отмяна може да се предизвика само с по нов нормативен акт. Отпадането на повода или мотива за издаване на гр. закон не води автоматически до отмяната му. Задължително изискване при отмяната с по нов нормативен акт е последният да има същата или по висока степен от отмененият нормативен акт. Определящо значение за това кой нормативен акт е по нов е датата на влизане в сила. Отмяната на нормативен акт бива изрична и мълчалива. Отмяна ще бъде налице ако и двата закона са общи или и двата закона са специални. Отмяната трябва да се отличава от спиране действието на гр. закон.Последното означава непораждане на пр. действие от нормативния акт, който не е отменен. Суспендиране може да се постанови с по нов нормативен акт от същата или от по висша степен. Действието на гр. закони може да бъде спряно и при настъпване на изключителни обстоятелства /природни бедствия/. В такива случаи с нормативен акт се постановява мораториум. Спирането може да важи за цялата страна или за отделни части от нея. Отмяната на гр. закон не е пречка за неговото прилагане спрямо юридически факти възникнали при неговото действие.
  
• 
  Обратно действие и действие спрямо заварени правоотношения на гражданския закон . Правилото относно действието на новия гр. закон е, че той урежда юридически факти които са се проявили след влизането му в сила както и заварените висящи гр. правоотношения за вбъдеще. Действието на гр. закон от влизането му в сила за вбъдеще се означава с латинския термин ex nunc – занапред. Обратното действие на закона може да се прояви само по изключение. Това действие се означава с лат. термин ex tunc. Материално правните закони действат по начало занапред и само в изрично посочените случаи те имат обратно действие. За разлика от тях процесуалните закони се прилагат и към факти възникнали и преди тяхното приемане. Освен обратното действие правилото за действието на гр. закон за в бъдеще спрямо бъдещи факти има още едно изключение което се нарича преживяване на отменения граждански закон. В преходните правила на закона се предвиждат случаи при които спрямо факти осъществени след влизане в сила на гр. закон се прилагат нормите на отменен закон.
  
• 
  Действие на гражданския закон по място. Действието на закона е ограничено и по място. Територията върху която той може да действа когато не са предвидени изрично в него ограничения е тази върху която се разпростриа суверенитета на държавата. Повечето закони РБ не съдържат териториални ограничения. Законодателната практика у нас познава и такива с ограничено действие по място, като ЗУТ.
  
• 
  Действие на гражданския закон спрямо лицата. Законът се прилага спрямо всички гражданско правни субекти освен ако от съдържанието им не следва друго. В някои нормативни актове се съдържат разпоредби чиято правна уредба засяга определен кръг правни субекти.
  

Най – същественият белег на гр. правоотношение е неговата връзка с обективното право. Тази връзка възниква въз основа на определени юридически факти при наличието на правни норми м/у отделни правни субекти. Гр. правоотношение се определя като възникналата въз основа на правните норми от конкретен юридически факт връзка м/у равнопоставени субекти, която се състои от субективни права и правни задължения.

Гр. правоотношения имат две страни. Едната е носител на субективното право, а др. на правното задължение. При двустраните договори възникналото гражданско правоотношение поражда за страните взаимни /насрещни/ права и задължения. От тук следва , че правоотношението е правна връзка м/у лица, м/у правни субекти, а не м/у лица и вещи, защото последните не могат да бъдат носители на права и задължения. Общоприето в съдебната практика и теория е, че граждански правоотношения могат да възникнат не само от юридически факти на гр. право, а също и от властнически актове, като: адм. актове, съдебни Р. или от фактически състави които включват такива актове.

От гр. правоотношения следва да се отграничават гр. правните институти. За разлика от гр. правоотношения гражданския институт е съвкупност от правни норми, които уреждат определена категория гр. правоотношения.

Всяко едно конкретно гр. правоотношение може да се характеризира и отличи и от др. такива, чрез страните си, съдържанието на субективните права и правните задължения които вкл. и предмета до който последните се отнасят.

0. 
   Видове.
   

Някои сложни гр. правоотношения или съвкупности от прости и сложни се квалифицират, като комплексни. Те вкл. субективни права с различни обекти и от различен вид. За комплексните правоотношения е характерно, че са вкл. субективни права от различен вид, които се уреждат от различни дялове на гр. право или даже от други отрасли на частното право, например трудовото право. При тях се налага още повече отколкото при другите сложни правоотношения да се държе сметка за различията в режима на отделните субективни права и правни задължения поради различното им правно естество.

Според характера на субективните права и задължения съдържащи се в гражданските правоотношения те могат да бъдат относителни – между две конкретни лица и абсолютни на правото на едно лице съответства задължението на множество лица. В зависимост от начина на възникването си гр. правоотношения биват първични и вторични. А в зависимост от връзката им с другите правоотношения те биват основни и производни.

2.Вещноправни отношения.

Вещното право обхваща целокупност от правни норми, чрез които биват регулирани определен специфичен кръг обществени отношения. Негов предмет са волеви отношения, които са свързани с присвояването на предмети на природата и материални продукти създадени от човешкия труд. Става дума за отношения най – вече на собственост и владение върху такива имуществени блага, каквито са вещите. Вещното право е дял от действащото обективно гр. право у нас. Вещното право обхваща определен кръг субективни права – вещните права. В това отношение се има впредвид както абсолютното вещно право на собственост в различните му разновидности, така и ограничените вещни права, каквито са правото на ползване на строеж и правото на сервитут. Вещните правоотношения винаги имат за предмет вещи, материални предмети, които заемат централно положение при съответните отношения. Въпреки тази роля на вещите разглежданите субективни права не се свеждат м/у отношения м/у правен субект и обект, както потдържат някои автори. Те са свързани с правоотношения м/у правни субекти по повод на вещи. Вещното право може да се квалифицира, като субективно право само ако то се разглежда като част от определено правоотношение. А правоотношенията възникват само м/у правни субекти, а не м/у такива и вещи. Характерно за вещното субективно право е, че то дава възможност на неговия носител да упражнява властническо въздействие върху определена вещ, като всички останали правни субекти са длъжни да се съобразяват и да се въздържат от въздействие в/у същата вещ. Друг характерен белег на субективното вещно право е неговият абсолютен характер. То намира израз в две специфични правомощия: правото на следване и това на предпочитание. Разглежданите права следват веща където и да се намира тя. От друга страна те дават предпочитание в смисъл, че могат да се противопоставят на всяко лице, което е придобило по-късно облигационни или вещни права в/у веща, която е техен обект. Вещното право е противопоставимо на всички останали субекти на правото. То притежава действие спрямо всички.