Встъпление хомо религиозус
Чудото не е оправдано само ,за себе си като изключителен, изолиран акт, а като, свидетелство за силата на Всевишния, като Божия милост спря-
Изтегляне 1.39 Mb.
|
| Чудото не е оправдано само ,за себе си като изключителен, изолиран акт, а като, свидетелство за силата на Всевишния, като Божия милост спря-
мо човека. Разбира се, можем да отречем всички чудеса (и това е дори по-разумно, отколкото да се претендира за „научното" им обяснение, какъвто е случаят с чудото в Лурд*), но ако не схванем, че те нямат нищо общо с чудотворството, а са тясно свързани с вярата, която премества планини, значи да объркаме понятията. В научен план няма и не може да има чудеса. Въображаемото допуска в своите пространства всичко приказно, което човек би си пожелал: да стане невидим, да лети в небесата, да е вездесъщ, да възкръсва по своя воля... От гледна точка на вярата чудото е преди всичко Божия милост, независимо дали се материализира в изключително или обикновено събитие. Чудото е „знак", а не магия, Божия благодат, а не теургия (използване на божествената сила от човека). . Нуждаещият се от чудо, за да вярва, всъщност е човек със слаба вяра, който в деня, щом та'кова „чудо" бъде обяснено, ще я загуби, а може би изобщо не я е и имал: в деня, когато знакът (все пак доста невероятен и следователно „чудодеен"), очакван от него, не се появи, той проет.о ще престане да вярва, да се доверява. Дали вярата, подобно на любовта, не се подхранва от доказателства или от изпитания? Що се отнася до оня, за когото чудото е точно това, което би представлявало пречка за евентуалната му вяра, дали пък той не смесва, същественото с второстепенното? За вярващия Бор е очевидността, която не се нуждае от каквото и да е допълнително доказателство (чудо, ангели..), че съществува. И обратното, онзи, който би оспорил чудесата и ангелите, не би могъл да оспорва очевидността на Бог, тъй кат тя се проявява най-напред и преди всичко в самото си присъствие като такава. По друг начин казано, „голямото чудо" е, че по-скоро съществува нещо, отколкото нищо, и че светът със своя блясък и великолепие, както и е динамиката на антагонистичните си сили е такъв, какъвто е; това взема връх над конкретното чудо на местни вмешателства или на допълнителни присъствия, чийто; действителен смисъл ни убягва и все пак нещо ни внушава. Става ясно следователно, че ако от акта на вярата задържим само електроните, които гравитират около ядрото, или - да прибегнем до друга метафора - ако вземем определен елемент от веригата, а не цялата верига в нейната последователност, то чудото като такова или вмешателст-вото-поява на свръхчовешки персонаж се превръщат за невярващия в достатъчен повод за неверие от негова страна; те просто не са за вярване. Оттук и потребността за вярващия не толкова да омаловажи значението на „епифеномена" чудо или появата на ангели, колкото да подчертае несъществения му характер по отношение на самата основа на вярата, чиято главна аксиома не е точно това или друго чудо, а вярата в Бога. Ученият също е длъжен да „приписва" на действителността сигурност, без която не би могло да се формулира каквато и да е хипотеза (нека си припомним прочутата фраза на Айнщайн: „Бог не играе на зарове!"), и да бъде поне дотолкова вярващ, та да приема като очевидно, че слънцето утре пак ще изгрее. Колко невярващи смятат за „свещена" любовта към човечеството, към родината, или за мистериозно художественото творение - дори и тяхната реалност дз е не по-малко неопределима според нормите на едно чисто рационално разсъждение, те пак намират за немислимо вярването в Бога. В бог, за когото не е присъщо рационалното опреде- ление, който се долавя интуитивно като първично присъствие, извор на цялата действителност или още като особена внезапна проява, като истински взрив, творящ и история. Онова, което отличава астрологията от астрономията, е изходната аксиома, вярването й оттук - преследваната цел. Влиянието на небесния макрокосмос върху земния микрокосмос: такава би могла да бъде аксиомата на астрологията,; докато тази отправка за астрономията е самата възможност да се изградят математически модели, позволяващи разгадаването на една част от реалното, сякаш то е подчинено на закони, на „ред". Астрономията „замества" астрологията само в своето качество на развиваща се и обновяваща се наука. Астрологията няма никакви претенции да замества науката, тъй като нито изходната й аксиома, нито нейната цел, нито дори действителният й предмет са същите. Нещо, което не й пречи все пак да използва научните достижения за нуждите си: начини на изчисляване, изследователски данни и т. н. С други думи, астрологията е вярване, а астрономията - научно познание. Като вярване астрологията не е изключено да изглежда дори нелепа, но за астрономията е невъзможно да го докаже, тъй като нито предметът, нито целите им се покриват. И така, ако се замислим, излиза, че вярата в Бог не би могла да бъде „заменена" от научно познание, понеже става дума за два различни вида познание. Бог съществува единствено чрез вярата на вярващия. Това, че съществува извън нея, е мислимо само за вярващия. Ето тук е парадоксът на вярването: да вярваш в Бог не означава да вярваш в неговото съществуване, в случай че се съмняваш в него, а да вярваш в една реалност отвъд онова, което може да се каже, дори да е явно невъзможно да не се каже нищо. Никое съждение не доказва съществуването на Бог. Дори и да води до него, никое дело не е в състояние да изчерпи основния дълг, предопределен от акта на вярата, макар и да се влияе от него. Накрая, форсирайки нещата, както и комплекс-ността на индивидуалното и социалното житие, бихме могли да твърдим, че вярата се пречиства, отказвайки подкрепа на всичко невероятно, за да запази само основната движеща сила на своето развитие: ненакърнимата вяра в Бога. Разбира се, един невярващ никога не би повярвал, че ангел се явил* на Джоузеф Смит и му съобщил за съществуването на книга („Книга на Мормон"), която по-късно била намерена, преписана и накрая издадена**, а още по-невероятното е, че оригиналът на това писание бил наново отнесен от ангела. Но не по-малко неправдоподобен за невярващия е и евангелският разказ, според който един ангел съобщил на Мария, че тя ще роди син не от Йосиф;, своя годеник, а от Всевишната сила, за която нищо не е невъзможно. (Лук., 1:26-38). Дори ако невярващият подозира в първия случай „мошеничество" (тази „Книга на Мормон" би могла да бъде новата версия на изгубено произведение или творение на самия Джоузеф Смит), а във втория- някакво „възвишено, чудотворно раждане", така, както са представени, тези два факта си остават действително невероятни, докато преработеният вариант или авторството на Джоузеф Смит и. раждането на Иисус от Мария са напълно вероятни. Една истински зряла вяра не само би могла, но и би трябвало да мине без всички „фантасмагории на епохата" (невежество, предразсъдъци, неверни, въображаеми неща) и без всякакви „жанрови неправ-доподобия" (както митичното или народно сказание, така и изкусния метафизичен език), за да остане само в качеството си на ненакърнима вяра в Бог. Ненакърнима вяра, която все пак не трябва да е дотам обезплътена, че да отрича традицията, както и всеки митичен разказ или „метафизичен" език. В края на краищата как другояче да постъпим, освен да прибегнем до тях, като същевременно не забравяме, че въпросните разкази, притчи, символи и формулировки са само начини на изказ и имат предвид съвсем друго нещо, произхождат от друго ниво, съвършено различни са. Тъй както са излезли от употреба заклинанията, Божият съд, инквизициите, религиозните войни -все противоречащи на вярата, тъй както могат да се отменят възбрани над съответни храни, защото са ненужни за нейния кодекс, не виждам защо да не отпаднат и някои догматични формулировки относно Бога, Въплъщението, чудото, свръхестественото благотворно (ангела) или злотворно (демона)... Присъствието на „сатанинското" в света се забелязва също, а дори и много по-добре, в самата възможност за ядрено самоунищожение на човечеството (което ще бъде извършено не от индивид или от група хора, а от индустриално-милИтарис-тична структура...) или в ширещото се убеждение, че всичко е позволено, противопоставящо се на всеки опит за поемане на отговорност от обществото, както и в „радикалното зло" на една нихилистична воля, не в прибягването до свръхчовеш-ки същности; догматично определени (Сатана, Луцифер) или внушени чрез символи, загубили голяма част от силата си (Властелин на мрака, Дявол, Антихрист). В заключение ще изтъкна, че религията не бива да се свежда единствено до измереше на социалното, тъй като вярата изразява съвсем друго нещо и посредством друг език. Ако използваме спрямо нея, и то в нейната плоскост, езика на науката, вярата би загубила своята същност. От друга страна обаче, с претенции за вече постигната ортодоксалност или ортопраксиалност, тя рискува да склерозира, да пренебрегне същността си на движение и начало, на борба срещу течението, за да се слее с първоизвора си... Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|