Д. АКТУАЛНИ БОГОСЛОВСКИ ПРОБЛЕМИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА КАНОНА

Д. АКТУАЛНИ БОГОСЛОВСКИ ПРОБЛЕМИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА КАНОНА

1. Идентична каноничност и различна значимост на библейските книги

Католическото богословие, ангажирана да защитава целостта на канона отдавна настоява върху идентичната власт на всички библейски писания, и по-специално на протоканоничните (канонични) и девтероничните (неканонични).

Изявлението на идентичната каноничност на всички Писания е валидно и необходимо в рамката, в която се приема формалното понятие на каноничност (il concetto formale di canonicità) и се разглежда от гледна точка на божествения нрав⁸⁶ (l'indole divina) на авторитета на Библията. В степента, в която, вместо това, се отделя специално внимание на човешкото посредничество на този авторитет въпросът на идентичната стойност на всички писания трябва да остане отворен. Тук не става въпрос да се върнем мислено към позицията на Маркион или да се извади (на бял свят) древния дебат върху девтероканоничните писания. По-скоро става въпрос да се подновят термините на въпроса за канона, изяснявайки правилното значение на този проблем, който е херменевтичен (ermeneutico), т.е. разглежда смисъла и нормативността на съдържанието на каноничните книги. Дори и в този случай става въпрос да се отиде отвъд текста, за да се приеме това, за когото текста се отнася: Всъщност Писанието е канонично не за да изрази себе си като книга, а словото, което представя.⁸⁷

2. Лична вяра и църковна вяра

Централната точка на спора между протестантската теология и католическа теология не е толкова връзката между субективност и обективност, а колкото между лична вяра и църковна вяра.⁸⁸

„Отказът да се потвърди и измери каноничността на изложените критерии върху субективизма не може да означава отказ от реалните (и модерни) проблеми на субекта (лицето), което трябва да приеме Библията, да я чете и тълкува”.⁹¹

3. Канона и каноничността за нас (украшението „нас” – „noi”)

Проблемът на каноничността на Библията не е решен веднъж след като вече е установен обективния списък на канона. Нито пък е изчерпан, когато е извършено усилието да се покаже обективното съдържание. Канона разгръща (развива) цялата си сила само, когато успее да разкрие своя каноничен смисъл за нас, днес.⁹²

За да се установи такава „каноничност на Библията за нас” трябва задължително да се заемем с украшението „нас” (ние). Трябва да се запитаме по кой начин украшението „нас” правилно се намесва в определението на каноничността. Разбира се „нас” (ние) няма да бъде украшение, което предлага себе си като канон в канона (това би противоречило на обективността на вярата), но нещо което обикновено се отнася за взаимоотношенията, където лицето (la persona) е част от историята (връзка с Писанието, църковния живот и с други тълкувателни медиации).
* За въпроса „Канон в Канона” може да се види V. MANNUCCI.⁹³

II. БИБЛЕЙСКО ВДЪХНОВЕНИЕ

А. ИСТОРИЯ НА ВДЪХНОВЕНАТА ТЕОЛОГИЯ

1. Божие Слово и книги с божествена власт в Израил

В Писанието на Израил ние не намираме изрични изложения (разглеждания) по отношение на вдъхновението на свещените книги, но е възможно да се открият твърдения, които предават на книгите на Закона и на Пророците една божествена власт, и разкриват една съзнателност въпреки, че все още не са напълно изяснени от страна на вдъхновението. Юдаизма ще продължи линията.

1.1. Тората (Torah) е написана „с Божия пръст”

Този израз се намира в Изх. 31,18;⁹⁶ но също и в 24,12б;⁹⁷ 32,16;⁹⁸ 34,28б;⁹⁹ Втор. 5,22;¹⁰⁰ 10,4.¹⁰¹ Изразът казва, че плочите на закона са били написани директно от Бог. В тези изрази може да се види все още една „механистична” концепция, която подчертава божественото вдъхновение поради реалността дори и човешка на Писанието. Също така ни изглежда ясно намерението да се изключи всяко съмнение по отношение на божествената власт на Закона. Според някои текстове лично Моисей е написал („написа в книгата всички думи”) на този закон (Втор. 31,9.24).

1.2. Властта на книгата на Тората (Петокнижието)

1.2.1. По време на Иосия

В 4Цар. 22,8-23,5 ( = 2 Re 22,8-23,5) се разказва, че по времето на Иосия е била намерена Книгата на книгите. Тази книга се четяла тържествено в присъствието на царя, свещениците, пророците и целия народ. Тук виждаме, че написания текст има важно значение: вярва се, че предава (комуникира) Божието Слово.

1.2.2. След изгнанието

В тази линия (ред) ще се фокусира вниманието върху книгата след завръщането от изгнание (ражда се „религията на книгата”, вж. 2Кор. 17,7-10 и Неем. 8).

1.3. Пророческо вдъхновение и съставяне на книгите на пророците

Пророка е изпратен да говори „от името на Бога” (Ис. 6,6-9), Бог „поставя думите Си върху устните” на пророка (Втор. 18,18; Иерем. 1,4-10), пророка „лакомо поглъща думите на Бога” (Иерем. 15,16) или „изяжда” свитъка книга (Иезек. 1-3) и после се представя на народа.¹⁰² Понякога до поканата да се говори се появява също и поканата да се пише: Ис. 30,8;¹⁰³ Авк. 2,2;¹⁰⁴ Иерем. 36.¹⁰⁵

Както се вижда пророческото вдъхновение играе важна роля в идеята за вдъхновение на писанията, за да може лесно да се свързва с идеята на даден текст, който видимо изглежда е дума, която е казана от пророка, в същото време е Божие слово (без да е по род „съобщение” на Бога в словото на пророка).¹⁰⁶ Фактът, че имаме вече под формата на устната прокламация един определен текст, считан за вдъхновен¹⁰⁷ това лесно води до съставянето на една писмена работа, считана за вдъхновена.

1.4. Божествената Премъдрост присъства в книгата на Тората

Традицията разглеждаща премъдростта представя Божествената премъдрост като реалност, персонифицирана като първа от създадените произведения (Притч. 8,22), нейна сътрудничка в създаването (Притч. 8,30), чиято функция е да даде живот на хората, които я намират (Притч. 8,35).

Според книгата Премъдрост на Иисуса, син Сирахов тя е получила от Бога заповед като ми „ми посочи спокойно жилище и рече: посели се в Иакова и приеми наследие в Израиля” (Сир. 24,8-9). Премъдростта изрично е идентифицирана с „книгата на завета на Бога Всевишни, законът, който Моисей заповяда като наследие на събранията Иаковови” (Сир. 24,25-26).

Размишлението върху премъдростта е от важно значение за дълбокото разбиране на вдъхновението като факт (събитие). Едновременно с това е интересно да си припомним съвпадението на тези текстове, което също така е важно за разбирането на вдъхновението като факт. Така че ПРЕДВАРИТЕЛНО СЪЩЕСТВУВАЩАТА ИЗПРАТЕНА ПРЕМЪДРОСТ, присъстваща между Божия народ влияе както върху доктрината на Въплъщението така и върху доктрината на вдъхновението.

1.5. Идеята на вдъхновение в Израил по време на Новия Завет¹⁰⁸

Важно свидетелство е дадено от Джузепе Флавио. В Contra Apionem той пише: „поради една естествена последица, бих казал необходима – тъй като между нас на всички не е позволено да пишат история (и в нашите писания не съществува различие¹⁰⁹), но само пророците с яснота разказват за далечните и древни събития тъй като са ги получили чрез божествено вдъхновение (κατὰ τὴν ἐπίπνοιαν τὴν ἀπὸ θεοῦ)¹¹⁰ както и за съвременните събития, за да им бъдат свидетели – както казвах по една естествена последица, между нас не съществува една безкрайност на несъотвестващи и противоречиви книги, но двадесет и две само дето обхващат историята на всички времена и с право са считани за божествени” (…)

„фактите показват с какво уважение ние обграждаме тези книги. След толкова много векове никой не си е позволил да добави, да премахне или да промени нещо. Естествено е за всички юдеи, още от самото тяхно рождение, да мислят, че има там божествени желания, трябва да ги респектират и при определени случаи дори да умрат за тях с радост”.¹¹¹

2. Положения взети от Новия Завет по отношение на Писанието

В Н.З. срещаме като изявление на вдъхновение в Свещеното Писание три типа елементи:

• 
  подновяване на изявления на Писанието присъстващи в Библията на Израил,
  
• 
  някои важни формули на въведение в библейските цитати,
  
• 
  нови и ясни изявления на Писанието в някои писания на Н.З.
  

2.1. Подновяване на изявленията на С.З. върху Писанието

Става въпрос за текстове и изявления разглеждани в предишния (предходния) параграф.¹¹²

2.2. Въвеждане на библейски цитати в Новия завет

Писанията на Израил са цитирани (споменати) в Н.З. като изрази на неоспорима власт. Фразите, които служат за въвеждане на библейски цитати често позволяват да се види как се възприема факта на библейското вдъхновение от новозаветните автори.

2.2.1. Общи формули разглеждащи Писанието

• 
  „казва Писанието”- „dice la Scrittura” (Рим. 4,3; 9,17; 10,11; 15,4; Йн. 19,37),
  
• 
  „речено е в (каза) Писанието” – „disse la Scrittura” (Йн. 7,38),
  
• 
  „както (тъй) е писано” – „come è scritto” (Мат. 2,5), „писано е” „sta scritto” (Мат. 4,4.6.7.10),
  
• 
  „Писанието се изпълни (сбъдна)”- „si è compiuta la Scrittura”(Лук. 4,21; Йн. 13,18).
  

Най-итересната формула е тази, която съдържа глагола πληροῦν: Писанието съдържа проекти и божествени декрети, които задължително трябва да станат събития. По този начин може да се види едно утвърдено динамично измерение на библейските текстове.

2.2. Цитати на изпълнението

Цитатите на изпълнението са особено важни в богословското подреждане на Мат. Най-важния случай е Мт 1,22-23: „а всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който каза (ἴνα πληρωθῇ τὸ ῥηθὲν ὑπὸ κυρίου διὰ τοῦ προϕήτου λέγοντος): "ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил",¹¹³ което ще рече: с нас е Бог.”¹¹⁴ Този първи важен цитат на изпълнение в Мат. Показва ясно в въведението на присъствието на Божието Слово посредством пророка. Други цитати на изпълнение в Мат. Намираме в: 2,15б; 2,17 и тн.; 2,23б; 4,14-16; 8,17; 12,17-21; 13,35; 21,4-5; 27,9-10.

2.2.3. Фразите с „в Светия Дух”( in Spirito Santo) и „в Духа” (in Spirito)

• 
  Мак. 12,36: „ Lo stesso Davide disse in Spirito Santo ” - „Понеже сам Давид каза чрез Духа Светаго” (εἶπεν ἐν τῷ πνεύματι τῷ ἁγίῳ).
  

• 
  Мат. 22,43: „Come mai in Spirito lo chiama lui Signore dicendo” - „как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки” (ἐν πνεύματι καλεῖ αὐτὸν κύριον λέγον).
  

2.3. Общи твърдения на Новия Завет върху Писанието

2.3.1. Фрази включващи διὰ στόματος (чрез устата)

В писанията на Лука се срещат (съпоставят) четири основни текста, където се говори за Писанието като нещо казано от Бога чрез устата на пророците.

• 
  Лук. 1,68-70: „Благословен е Господ, Бог Израилев, задето посети и извърши избавление на Своя народ и издигна за нас в дома на Своя отрок Давида рог на спасение, (както възвести през устата на Своите свети от века пророци)”.
  
• 
  Деян. 1,16: „(А бяха се събрали около сто и двайсет души): мъже братя! Трябваше да се изпълни написаното, що бе предрекъл Дух Светий чрез устата Давидови за Иуда, водача на ония, които хванаха Иисуса”.
  
• 
  Деян. 3,18: „а Бог, както бе предизвестил чрез устата на всичките Си пророци, че Христос ще пострада, така и изпълни”.
  
• 
  Деян 3,21¹¹⁵: „Когото небето трябваше да прибере до онова време, докато се възстанови всичко, що бе говорил Бог чрез устата на всички Свои свети пророци отвека.”
  

2.3.2. В preascriptum на Рим. (1,1-3)

„Павел, раб на Иисуса Христа, призван апостол, отреден за Божието благовестие, което Бог от по-напред бе обещал чрез пророците Си, в светите Писания,за Своя Син (роден по плът от Давидово семе” (Рим 1,1-3).

Съответни са фразата Светите Писания и тройното разграничение Пророци, Светите Писания, Евангелие (благовестие). Става въпрос за още един важен текст за утвърждаване на христологичен смисъл на Писанията на Израил, разбиран както за „предсказан”, така за „обещан”.

2.4. Ясни твърдения на Новия Завет върху Писанието

2.4.1. Божествено слово и написано пророческо слово (2Петр. 1,16-21)

Този текст съдържа елементи с голям богословски интерес. Можем да изброим:

• 
  Сравнението между словото, което Петър е чул на планината от Бог е Божие слово¹¹⁹ предадено на пророците.
  
• 
  Връзката между вдъхновение на библейските пророчески тестове (срв. стих 20: προϕητέα γραϕῆς – Някои библии превеждат този израз така: „scruttura profetica” (пророческо писание), но литературно е по-добре да се преведе като „profezia scritta”- пророчество на Писанието ) и вдъхновението на историческата служба на пророците (срв. стих 21: ἐλάλησαν ἀπὸ θεοῡм ἂνθρωποι ); тези две вдъхновения лекомислено са поставени върху едно и също ниво;
  
• 
  Твърдението, че тези две пророчества не идват от човешката инициатива на пророка, а по-скоро че тези хора говорят от името на Бога;
  
• 
  Когато Бог зове един човек, това със сигурност води до намесата на Светия Дух (вж. стих 21);
  
• 
  Текстовете написани по този начин не позволяват едно частно обяснение (spiegazione private).
  

2.4.2. Писание и формиране на Божия човек (2Тим. 3,14-17)

14 σὺ δὲ μένε ἐν οἷς ἔμαθες καὶ ἐπιστώθης, εἰδὼς παρὰ τίνων ἔμαθες,

15 καὶ ὃτι ἀπὸ βρέϕυς τὰb ἱερὰ γράμματα οἶδας,

τὰ δυναμενά σε σοϕίσαι εἰς σωτηρίαν

διὰ πίστεως τῆς ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ.

16 πᾶσα γραϕὴ θεόπνευστοσ καὶ ὠϕέλιμος πρὸς διδασκαλίαν,

πρὸς ἐλεγμόν, πρὸς ἐπανόρθσιν, πρὸς παιδείαν τὴν ἐν δικαιοσύνῃ,

17 ἵνα ἄρτιος ῇ ὁ τοῡ θεοῡ ἄνθρωπος,

πρὸς πᾶν ἔργον ἀγαθὸν ἐξηρτισμένος.

На италиански език :
14 Tu però rimani saldo in quello che hai imparato e di cui sei convinto, sapendo da chi

l’hai appreso

15 e che fin dall’infanzia conosci le sacre Scritture: queste possono istruirti per la salvezza, che si ottiene per mezzo della fede i Cristo Gesù.

16 Tutta la Scrittura infatti è ispirata da Dio e utile per insegnare, convincere, correggere e formare alla giustizia,

17 perché l’homo di Dio sia completo e ben preparato per ogni opera buona.

На български език:

14 Но ти пребъдвай в това, на което си научен и което ти е поверено, като знаеш, от

кого си научен;

15 пък ти и от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят

мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса.

16 Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване,

изправяне и назидаване в правдата,

17 за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело.

Прилагателното πᾶσα бива разбрано в разпределителен (ogni - всеки) или общ („tutta” - всички ) смисъл? В действителност няма съществена разлика между „ogni Sctittura – всяко Писание” или „tutta Scritura – всичкото Писание”, защото грабва да се вземе предвид в връзка с всичките Писания (вж. в стих 15: τὰb ἱερὰ γράμματα οἶδας).

В стих 16 понятието θεόπνευστοσ може да означава inspirante (вдъхновяваща), ispiratore (вдъхновител) - (т.е. активен дарител на Духа) или ispirato (вдъхновен) – (т.е. пасивно произведен от Духа). По-голяма част от екзегетите предпочита пасивния смисъл на понятието. Българската Библия превежда понятието θεόπνευστοσ в боговдъхновено.

Дори и върху функцията на θεόπνευστοσ се дискутира. Става въпрос за един атрибут на Писанието (la Scrittura ispirata è anche utile per… - боговдъхновено Писание е и полезно за…) или на едно (predicato) проповядване (la Scrittura è ispirata e utile – Писанието е вдъхновено и полезно)? Нито една от тези двете възможности може не се налага ясно дори и ако артикулирането на идеите да изглежда в полза на атрибутния смисъл.

2.4.3. Заключение

Н.З. се произнася официално върху боговдъхновението на Писанията не само на съдържанието на библейските книги, но и за предпочитания инструмент, който ги пази и предава. „Този факт принадлежи на повелите на Библията, по-специално на новозаветните, независимо от как може и трябва да бъде разбран” (V. Mannucci).

3. Концептуални схеми при Отците и Поучителната власт

Представяме някои от основните концептуални схеми, използвани в патристиката и тяхното приемане от Поучителната власт (магистериума).¹²⁰

3.1. Свещенописателя (agiografo) като ὄργανον (organon) или instrumentum на Бога

3.1.1. Произход на изображението

АТИНАГОР (ATENAGORA): Трябва да се вярва на пророците, защото Светия Дух използва техните уста като инструменти (ὡς ὄργανα); Светия Дух си служи с тях „като флейтист, който свири на флейта”.¹²¹

АВГУСТИН (АГОСТИНО): „(Cristo) hoc scribendum illis (= Evangelisti) tamquam suis manibus imperavit”.¹²⁴

Отците често изразяват вярата в тайната на Писанието определяйки свещенописателя (l’agiografo) като използван от Бога инструмент. Участието на интелектуалния и духовния капацитет на пророка ясно е поставен срещу posizione montanista - позицията на монтанистите¹²⁵ (втората половина на II век), която представя една екстазна концепция на вдъхновението. Тъй като монтанистите сравняват пророците с Pizia и с Sibille, и изхождат от лирата и арфата за идеята за едно механично и с безсъзнанието участие на свещенописателя, св. Йероним (Girolamo 347-420)¹²⁶ отговаря:
„Neque vero, ut Montanus cum insanis feminis somniat, Prophetae in ecstasi sunt locuti, ut nescierint quid loquerentur, et cum alios erudirent, ipsi ignorarent quid dicerent. - „Non è vero come immagina Montano con le donne isipienti, che i profeti abbiano parlato in estasi, così da non sapere ciò che dicevano" - Не е вярно, както смята Монтано заедно с жените (insanis feminis), че пророците са говорили в екстаз, така, че да не знаят това което казват”.¹²⁷

3.1.2. Какво казва Поучителната власт (ricezione del magistero)

След това уточнява, че имено богословите предупреждават, че човешкия инструмент, в случай на вдъхновение се използва с таланта си и със свободата си. Оттук идва безспорния специфичен отпечатък на житиеписеца предаден (tradita, неприета) от всяка библейска работа. Пълният текст гласи:

„Ex eo enim edisserendo profecti, quod hagiographus in sacro conficiendo libro est Spiritus Sancti ὄργανον (organon) seu instrumentum, idque vivum ac ratione praeditum, recte animadvertunt illum, divina motione actum, ita suis uti facultatibus et viribus „ut propriam uniusquisque indolem et veluti singulares notas ac lineamenta”¹²⁹ ex libro eius opera orto, facile possint omnes colligere (EB 556).

„Partendo nelle loro disquisizioni dal principio che l'agiografo nello scrivere il libro sacro è organo (ὄργανον, organon), ossia strumento dello Spirito Santo, ma strumento vivo e dotato di ragione, rettamente osservano che egli sotto l'azione divina talmente fa uso delle sue proprie facoltà e potenze, che dal libro per sua opera composto tutti possono facilmente raccogliere "l'indole propria di lui e come le sue personali fattezze e il suo carattere”.

„Тръгвайки в началото в техните проучвания¹³⁰, които свещенописателя (l'agiografo) в писането на свещената книга е органон, т.е. инструмент на Светия Дух, по-точно жив инструмент надарен с разум, правилно спазват че той под въздействието на божественото действие да използва своите способности и сили, които от неговата съставена книга всички да могат лесно да разбират (raccogliere) „неговия отличителен нрав (природа), лични черти и характер”.

3.1.3. Оценяване

Изказванията на Отците за свещенописателя като инструмент почиват директно върху библейските твърдения и го повтарят. Те нямат функцията да описват факта на вдъхновението, а да изразяват вярата в специалните отношения на Писанието с Бог. Все още не са резултат от един сложен богословски размисъл върху факта на вдъхновението.

В Съборите понятието инструмент не влиза. Важна е обаче категорията на инструменталната причина (causa strumentale), която позволява да се счита човешкото действие за реално и истинско, което да оставя своя отпечатък върху свещената книга, въпреки че остава под пряката зависимост на действието на Светия Дух.¹³¹

3.2. Съставът на библейските книги като диктат (dictatio)

В латинската традиция се срещат формулировки с термини като dictare, dictatio¹³² (диктат, постановление, нареждане), и т.н. Когато се прави превод е важно да се внимава, за да не се допусне погрешно тълкуване на термините. Например латинския глагол dictare не трябва да се разбира в италианския смисъл dettare (диктувам). Оригиналния смисъл на термина dictare е да бъде усилване на глагола dicere (= dire, казвам, говоря, показвам).¹³³ Специфичността на глагола dictare се състои в това да се отбележи¹³⁴ и разграничи едно ниво на глагола dire различно и по-високо от нормалното ниво на dire. В Свещеното Писание се сливат¹³⁵ dicere на човешкия автор и dictare на божествения автор. Така, че това, което Писанието твърди, свещенописателя (agiografo) го казва (dice), докато Бог го ‘диктува’ (dicta).

3.2.1. Първа употреба на изображението¹³⁶

ЙЕРОНИМ¹³⁷: за да бъде разбрано Посланието до Римляни е необходима помощта на Светия Дух „qui per Apostolum haec ipsa dictavit”.¹³⁸

АВГУСТИН: членовете на Словото, станало плът, написаха това, което знаеха, защото Главата нарежда ("quod dictante capite cognoverunt").¹³⁹

3.2.2. Приемане на изображението в текстовете на Поучителната власт (magistero)

Образа на dictatio е използван от Тридентинския Събор, за да се обясни връзката между Светия Дух и устната традиция. Това се използва предимно в първото от двете събития на текста цитиран долу, ясно показва че тук не става въпрос една диктовка.¹⁴⁰ Образа на ‘dettare’¹⁴¹ въобще не е подходящ за нещо, което е ‘устно’ по дефиниция.

Съборът осъзнавайки, че разкритите истина и дисциплина се съдържат в книгите на Писанието и в ненаписаните традиции идват до нас

→ "hanc veritatem et disciplinam contineri in libris scriptis et sine scripto traditionibus, quae ab ipsius Christi ore ab apostolis acceptae, aut ab ipsis apostolis, Spiritu Sancto dictante, quasi per manus traditae (cf 2Ts 2,14)¹⁴² ad non usque pervenerunt"

Следват примера на древните православни отци получава и почита с еднаква привързаност и набожност всички книги както на С.З. така и на Н.З.,

→ "pari pietatis affectu ac reverentia suscipit ac veneratur"

Защото само Бог е автор и на двата, както и на двете традиции, тясно свързани с вярата и обичаи, когато ги смята ‘dictate’ от Христос, от собствената Му уста или от Светия Дух

→ "cum utriusque unus Deus sit auctor, nec non traditiones ipsas, tum ad fidem tum ad mores pertinentes, tamquam vel oretenus a Christo, vel a Spirito Sancto dictatas et continua successione in ecclesia catholica conservatas".¹⁴³

3.3. Deus Auctor Свещените писания

3.3.1. Произход на образа

На Запад започвайки от Амвросйи и Августин се използва термина auctor, за да се изрази връзката на Бог с вдъхновеното слово. Формулировката се ражда в спор с различните дуалистични ереси, които разграничават Бога на С.З. от този на Н.З. Терминът се прилага предимно на Бог като автор на икономика (economia, oeconomia) на С.З. и Н.З. и на второ място на книгите, които възникват в рамките на тези икономки и ги изразяват.

АВГУСТИН: „Тъй като единствения истински Бог е творец на временните и вечните неща, така Той е автор и на двата Завета, както Н.З. е изобразен¹⁴⁴ в С.З. така и С.З. е изобразен в Н.З.”. ¹⁴⁵

STATUTA ECCLESIAE ANTIQUA (V век) за изпитването на вярата на този, който ще бъде ръкоположен за епископ: "Quaerendum est etiam ab eo, si Novi et Veteris Testamenti, id est Legis et Prophetarum et Apostolorum unum eundemque credat auctorem et Deum".¹⁴⁶

3.3.2. Приемане в Поучителната власт на израза Бог автор (на икономиката и книги)

ФЛОРЕНТИНСКИ СЪБОР (1442)

"Unum atque eundem Deum Veteris et Novi Testamenti, hoc est Legis et Prophetarum et Evangelii profitentur auctorem, quoniam eodem Spiritu Sancto inspirante utriusque testamenti Sancti locuti sunt".¹⁴⁷

„La Chiesa confessa un solo identico Dio come autore dell’Antico e del Nuovo Testamento, cioè della legge e dei profeti, nonché del Vangelo, perché i santi dell’altro Testamento hanno parlato sotto l’ispirazione del medesimo Spirito Santo”.

ТРИДЕНТИНСКИ СЪБОР (1546)

Събора "omnes libros tam Veteris quam Novi Testamenti, cum utriusque unus Deus sit auctor, nec non traditiones ipsas (...) pari pietatis affectu ac reverentia suscipit et veneratur".¹⁴⁸

„Tutti i libri , sia dell’antico che del nuovo Testamento, essendo Dio autore di entrambi, e così pure le tradiziоni stesse ...”.

Във Ватикан I, образа на Бог автор е свързан с този на „вдъхновението от страна на светия Дух”. "Eos vero Ecclesia pro sacris et canonicis habet non ideo quod sola humana industria concinnati, sua deinde auctoritate sint approbati, nec ideo dumtaxat, quod revelationem sine errore contineant; sed propterea quod Spiritu Sancto inspirante conscripti Deum habent auctorem atque ut tales ipsi Ecclesiae traditi sunt [can. 4]".¹⁴⁹

„La chiesa li considera tali non perché, composti per opera dell’uomo, sono stati poi approvati dalla sua autorità, e neppure soltanto perché contengono senza errore la rivelazione; ma perché, scritti sotto l’ispirazione dello Spirito Santo, hanno Dio per autore e come tali sono stati trasmessi alla chiesa [can. 4]”.

• 
  Ватикан II повтаря устно решаващата част на формулировката на Ватикан I, преди малко спомената (DV 11).¹⁵⁰ Има едно допълнително изречение, което е взето от Divino Afflante Spiritu,¹⁵¹ което защитава използването на пълния капацитет на човешкия автор и завършва с твърдението, че свещенописателите (agiografi) са истинските автори (auctores).¹⁵²
  
• 
  Когато Ватикан II използва идеята за Deus auctor на Писанията, чувства необходимостта винаги да добави някои разяснения, за да предотврати възможно недоразумение с тази терминология: Бог е литературния автор на библейските писания. Вж. DV 16: "Deus igitur librorum utriusque Testamenti inspirator et auctor, ita sapienter disposuit ut Novum in Vetere lateret et in Novo Vetus pateret” - „Dio dunque, il quale ha ispirato i libri dell'uno e dell'altro Testamento e ne è l'autore, ha sapientemente disposto che il Nuovo fosse nascosto nel Vecchio e il Vecchio fosse svelato nel Nuovo” - „Следователно Бог, вдъхновител и автор на книгите и на едните, и на другия Завет, премъдро е разпоредил Новия Завет да бъде скрит в Стария Завет, а Старият Завет да бъде разяснен в Новия”.
  

3.3.3. Обща оценка

Не изглежда необходимо да се разбере чувството (смисъла) на автора като литературен автор, въпреки че понякога богословското размишление отива в тази посока.¹⁵³

4. Други схеми и интересни аналогии

4.1. Писанието (Библията) като Божие Слово

Става въпрос за един образ с (все още) едно важно пасторално проучване.

4.2. Писанието (и традициите)¹⁵⁴ като огледало на Бога

Е един използван образ в DV 7: „Следователно Свещеното Предание (sacra tradizione) и Свещеното Писание (sacra Scrittura) и на единия, и на другия Завет ще бъдат занапред като огледало, в което странстващата по земята Църква ще съзерцава Бога, от Когото получава всичко, докато успее да Го види лице в лице както си е (вж. 1Йн. 3,2)”.

4.3. Автора и неговите и неговите герои

5. Приносът на размишленията на св. Тома Аквински

5.1. Различни нива на причинност (автор/основна и инструментална причини)¹⁵⁶

Този пръв принос не е обект систематизиране от страна на св. Тома, но е бил разработен, развивайки едно свое изолирано твърдение („основния автор на свещеното Писание е Светия Дух, докато човекът е само инструменталния автор”)¹⁵⁷ с философската си теория на причинността. Отбелязва се, и се има предвид, преминаването на терминология между автор и причина (causa).

Опорните точки на позицията на св. Тома изглежда да са следните:¹⁵⁸

• 
  Основната причина (causa principale) е тази, която действа със собствена сила; инструменталната причина (causa strumentale) действа само с движението получено от основната причина;
  
• 
  в инструмента се разграничава едно двойно действие: съобразяване с естеството на самия инструмент (скалпел (бистури) и електрически скалпел) и тази инструментална, която е действието на инструмента, който е издигнат от основната причина (хирургическите умения на хирурга);
  
• 
  резултатът на сътрудничеството се дължи изцяло и на двете причини, макар и по различен и личен начин и на двете действащи причини;
  
• 
  двете причини действат едновременно в производството на единствения ефект, като всяка оставя своя лична следа (знак);
  
• 
  способността на основната действаща причина има постоянен характер; докато това на инструмента има един преходен характер.
  

5.2. Харизма на пророчеството и нейната динамика

Според св. Тома пророческата харизма предполага два аспекта:

• 
  acceptio sive repraesentatio rerum (възприятие и представяне на нещата),
  
• 
  iudicium de acceptis. (мнение (преценка) за включените неща).
  

6. Съборите в Флоренция и Трент

6.1. Флорентинския Събор

"La chiesa confessa un solo, identico Dio come autore dell'antico e del nuovo Testamento, cioè della legge e dei profeti, nonchè del Vangelo, perchè i santi dell'uno e dell'altro Testamento hanno parlato sotto l'ispirazione del medesimo Spirito Santo. Di questi accetta e venera i libri compresi sotto i seguenti titoli (segue l'elenco dettagliato)".

„Църквата изповядва един и същи Бог като автор на Стария и Новия Завет, т.е. на закона, пророците, както на Евангелието, защото светците на другия Завет говореха вдъхновени от същия Свети Дух. От тези приема и почита включените книги със следните заглавия (следва подробен списък)”.

6.2. Тридентинския Събор (сесия IV, 8.4.1546)

Интересът на Тридентинския Събор се е насочил предимно към защитата на традицията идваща от Духа и разширяването на канона.¹⁶² Що се отнася за библейското вдъхновение Събора, който не е бил изправен пред грешките разглеждащи божествения произход на свещените книги¹⁶³, се ограничава просто да потвърди позицията на Фиорентино.

6.2.1. Текста на Съборния декрет (указ)

• 
  hoc sibi perpetuo ante oculos proponens, ut sublatis erroribus, puritas ipsa evangelii
  

"Il sacrosanto concilio Tridentino...ha sempre ben presente di dover conservare nella chiesa, una volta tolti di mezzo gli errori, la stessa purezza del vangelo, che, promesso "un tempo dai profeti nelle sante Scritture", il Signore nostro Gesù Cristo, Figlio di Dio, prima annunciò con la sua bocca, poi comandò che venisse predicato ad ogni creatura dai suoi apostoli, quale fonte di ogni verità salvifica e di ogni norma morale" (превод EB 57).

„Свещения Тридентински събор … винаги е имал предвид задължението да запази в църквата, веднъж вече премахнал грешките, чистотата на Евангелието, което обещал „едно време от пророците в свещените Писания”, нашия Господ Исус Христос, Божия Син, първо извести със собствените си уста, после нареди на апостолите си да проповядват на всяка твар, като източник на всички истини за спасение и на всяка морална норма”.

• 
  perspiciensque hanc veritatem et disciplinam contineri in libris scriptis et sine scripto
  

"E poichè il sinodo sa che questa verità e normativa è contenuta nei libri scritti e nelle tradizioni non scritte che, raccolte dagli apostoli dalla bocca dello stesso Cristo, o dagli stessi apostoli, sotto l'ispirazione dello Spirito Santo trasmesse quasi di mano in mano, sono giunte fino a noi" (превод EB 57).

„И тъй като синода знае, че тази истина и разпоредба се съдържат в свещените книги и в неписаните традиции (предания), събрани от апостолите от устата на самия Христос, или от самите апостоли, под вдъхновението на Светия Дух са почти предадени от ръка на ръка, са достигнали чак до нас”.

• 
  orthodoxorum patrum exempla secuta, omnes libros tam veteris quam novi testamenti,
  

"...seguendo l'esempio dei padri della vera fede, [il sinodo] con uguale pietà e venerazione accoglie e venera tutti i libri sia dell'antico che del nuovo Testamento, essendo Dio autore di entrambi, e così pure le tradizioni stesse, inerenti alla fede e ai costumi, poichè le ritirene dettate dalla bocca dello stesso Cristo o dallo Spirito santo, e conservate nella chiesa cattolica in forza di una successione mai interrotta" (превод EB 57).

„… следвайки примера на бащите на истинската вяра, [Синодът] с еднакво милосърдие и почитание приема и почита всички книги, както на стария така и на новия Завет, тъй като Бог е автор и на двата Завета, и на традициите (предания), свързани с вярата и обичаите (i costumi), ги приема като продиктувани от устата на самия Христос или от Светия Дух, и запазени в католическата църква по силата на една непрекъсната приемственост”.

6.2.2. Анализ на текста

Намесата на Събора, като се започне с осъзнаването на Църквата, че трябва да бъде в служба на чистотата на Евангелието (от където се очертават трите етапа на присъствие между хората), идентифицира наличието на евангелието в писанията и в традицията (която бързо определя), и декларира „еднакво милосърдие и почитание”, с което са приети както Писанието (la Scrittura) така и Преданието (la Tradizione). Даваме схемата на съборните твърдения, като започваме с предложената тройна артикулация:

• 
  ЕТАПИ НА ЕВАНГЕЛИЕТО
  

Евангелието, обещано (promesso) от пророците в самите Свещени Писания

Евангелието, обявено (promulgato) от самия Исус в своето земно служение;

Евангелието, поверено (affidato) на апостолите, за да го проповядват на всяка твар, като източник на всички истини за спасение и морална дисциплина.

• 
  ЕВАНГЕЛИЕТО СЪДЪРЖАЩО СЕ В ПИСАНИЯТА И ТРИДИЦИИТЕ
  

Традиции, приети (accolte) от Апостолите от устата на самия Христос;

Традиции предавани (trasmesse) от Апостолите Spiritu Sancto dictante

(„под вдъхновението на Светия Дух”).

В описанието на това второ положение категорията на dictare от страна на Светия Дух иска да изясни божествения произход дори и на онези апостолски традиции, които не са закотвени към някоя специална дума на Исус от Назарет.

• 
  ЕДНАКВОТО ЧУВСТВО В ПРИЕМАНЕТО НА ПИСАНИЕТО И ПРЕДАНИЕТО И НЕГОВИТЕ МОТИВИ
  

6.2.3. Обобщена схема

Църквата приема като равна стойност за вярата (за богословието):

както Книгите на Стария така и на Новия Завет,

имайки винаги Бог като автор

както Предания касаещи се до вярата и обичаи и запазени

непрекъсната приемственост в католическата църква и включващи

* предания идващи от устата на самия Исус Христос

* предания идващи от dictare на Светия Дух

7. Развитие между Тридентинския събор и Първия Ватикански събор

От XVI век започва да се забелязва един нов интерес към проблемите на Писанието като книга както и за литературните елементи съпътстващи нейното създаване. ¹⁶⁴

7.1. Мелхиор Кано и интересът към вдъхновената книга

Богословът от Саламанка, Мелхиор Кано (Melchior Cano, 1509-1560), в своя труд Loci Theologici не насочва незабавното си внимание към божественото слово в себе си, нито пророческото откровение, но към написания текст, които съдържат първите и основни богословски знания на първите принципи. Като резултат на тази постановка се стига до едно разграничаване между откровението, видяно като демонстративна харизма на свръхестествените истини и вдъхновението като редакционна харизма на свещените книги.

Тази гледна точка не търси само самото разбиране на Писанието, но интересът й е по-функционален: гледа на Библията като богословско място, което има своята стойност на абсолютна истина като Божие слово. Богословската методология структурирана от Кано бързо се превръща в училище в цялата католическа теология. Въпреки това, в изследването на въпроса на естеството на библейското вдъхновение, схоластичните пост тридентински ¹⁶⁵ богослови поемат по две различни посоки: някои са на страната на словесното (verbale) вдъхновение на Библията; други, предимно йезуитите, са в полза на истинското (reale) вдъхновение.

7.2. Domenico Báñez, божествената диктовка и словесното вдъхновение

Доминик Банез (Domenico Báñez , +1604) счита за редуктивно (riduttiva) предложението на своя учител за вдъхновението. Показвайки как Отците са настоявали за начина на божествената намеса сравним с диктуването (dettato), е склонен за едно разширено божествено влияние в подбора на думите в Библията. Всъщност Báñez схваща диктовката (dettato) като форма на божественото действие, която е много дискретна: става въпрос за вътрешно подсказване¹⁶⁶ на термините, където трябва да бъде изразено Божието слово. Последователи на Báñez говорят за словесно диктуване (dettato verbale), а православните протестанти отиват още по по-надалеч като представяйки диктовката (dettato) като механична (meccanico). Влиянието на Báñez било толкова голямо, че първоначалните предложения на Кано изпаднали в забрава и света се ориентирал към приемане на словесното диктуване (dettato verbale).

7.3. Леонард Лесио¹⁶⁷ и истинското вдъхновение

Въпреки общото приемане на системата на Báñez имаше някои значителни протести, които са възпрепятствали в католичеството догмата на вдъхновението да бъде смалена на ниво механична диктовка (dettato meccanico). Първия, който се противопоставил бил йезуита Леонард Лесио (Leonardo Lessio, 1554-1623). Противопоставяйки се на преувеличенията на теорията на Báñez, той се опитал да реабилитира позицията на Кано. Ражда се така наречената теория на истинското вдъхновение (reale ispirazione ) е на Писанията (противоположна на словесното вдъхновение)¹⁶⁸, т.е. едно ограничено вдъхновение на съдържанията на Библията и следователно не обхваща словесния израз на съдържанията. Разграничавайки откровение от вдъхновение, Лесио обобщава своя възглед за произхода на Писанието в три известни тези:

• 
  не е необходимо всяка дума от Писанието да е вдъхновено (или разкрита¹⁶⁹);
  
• 
  не е необходимо дори всички фрази да са вдъхновени;
  
• 
  възможно е една написана книга, дори да не е вдъхновена (напр: 2 Мак.) да се превърне в Свещено Писание благодарение на последвалата намеса на Бог, с изключение на евентуални грешки.
  

8. Първи Ватикански Събор

Отхвърля две мънички интерпретации на вдъхновението:

• 
  тълкуване на вдъхновението като липса на грешки, т.е. отхвърля еквивалентността „ВДЪХНОВЕНИЕ И БЕЗПОГРЕШНОСТ” (позицията на J.Jahn, +1816);
  
• 
  тълкуване на вдъхновението като последващо вдъхновение¹⁷⁰ (т.е. следващо църковно одобрение на една книга като свещена книга), т.е. отхвърля равностойността (еквивалентността) на „ВДЪХНОВЕНИЕ КАНОНИЧНОСТ” (позицията на D.B.Haneberg, +1886).
  

"Eos vero Ecclesia pro sacris et canonicis habet non ideo quod sola humana industria concinnati, sua deinde auctoritate sint approbati, nec ideo dumtaxat, quod revelationem sine errore contineant; sed propterea, quod Spiritu Sancto inspirante conscripti Deum habent auctorem atque ut Tales ipsi ecclesiae traditi sunt" (EB 77; DS 3006; COD 806 ).

„La chiesa li considera tali non perché, composti per opera dell’uomo, sono stati poi approvati dalla sua autorità, e neppure soltanto perché contengono senza errore la rivelazione; ma perché, scritti sotto l’ispirazione dello Spirito Santo, hanno Dio per autore e come tali sono stati trasmessi alla chiesa [can. 4]”.

9. Периодът между Ватикан I и Ватикан II

9.1. Позицията на кардинал G.B. Franzelin

Първите десетилетия след Ватикан I са били повлияни от системата на Franzelin. След като е участвал активно в Събора, Franzelin преиздава il Tractatus de divina Traditione et Inspiratione¹⁷² (1871), съсредоточено върху идеята за Бог - автор на Библията. Бог е автор на концепциите и идеите на Библията, боговдъхновените автори (autori ispirati) са изработили литературните изрази.

Въз основа на един схематичен анализ при съставянето на една книгата, той вярва, че може да каже, че Бог е литературен автор на Свещените Писания. В една книга се срещат два елемента: формален¹⁷³ елемент (мисли и идеи¹⁷⁴) и материален елемент (думи, които ги изразяват). За да бъдат счетени легитимно за автори на една книга е достатъчно да се предложи само съдържанието, оставяйки на другите конкретната реализация на текста.

Защото Бог е истинския автор на книгите на Библията е достатъчно, че от Него идва формалния елемент: res, sententiae, argumentum на Писанието. Материалния елемент, т.е. литературното изразяване на съдържанието, може да бъде оставено на човешкия писател, без да бъде забравен факта, че Бог е автор на Свещените Писания. Очевидно е откъде идва позицията на Лесио.

9.2. Моделът на психология на вдъхновението на папа Лъв XIII

Характерния принос на енцикликата-писмо Providentissimus Deus (1893) на папа Лъв XIII идва от психологичния анализ на вдъхновението. Определено е от три хипотетични нива в съставянето на едно литературно произведение (интелектуално, волево¹⁷⁵, оперативно¹⁷⁶).

„Затова, тук няма никаква стойност да се каже, че Светия Дух е взел хората като инструменти, за да пише, всякаш някаква грешка би могла да избегне не разбира се от основния автор, а по-скоро от вдъхновените автори. Всъщност самия той така ги стимулира (възбуди) и им даде тласък да пишат със свръхестествената си сила, така ги асистираше докато пишеха по начин, така че всички тези неща, които Той искаше,

• 
  го схващаха директно с ума,
  
• 
  и имаха волята да го изразят вярно,
  
• 
  и го изразяваха с безпогрешна истина:
  

9.3. Човешко измерение на Писанието в Divino Afflante Spiritu

Характерния принос на библейската енциклика Divino Afflante Spiritu на папа Пий XII (1943) е чувствителност към човешкото измерение на вдъхновените текстове. Става въпрос за решаващото изявление на значението на обособяване на литературните жанрове използвани от свещения писател за истинското разбиране на божествените текстове.

„Какъвто и да е литературният смисъл на текста, често в думите на източните древни не е така очевидно, както е в случая с примера на писателите от наше време. Това, което са искали да означат с думите си тези древни, не се определя само от закона на граматиката или на философията, нито пък само с контекста; интерпретатора също така трябва почти да се върне назад с ума си в онези далечни вековете на Изтока, и с помощта на историята, археологията, етнологията и на другите науки, да определи кои литературни жанрове са искали да употребят писателите на онази отдалечена епоха” (ЕВ 558).

„Когато някои хора упрекват свещените автори или някои исторически грешки, или неточности при отчитане на фактите, ако се гледа отблизо, се вижда, че става въпрос за тези местни начини на говорене или на разказване, които древните са използвали във взаимния обмен на идеи в човешкото общество, като са ги приемали за закони в общата употреба” (ЕВ 560).