Б. ВЯРАТА В БИБЛЕЙСКОТО ВДЪХНОВЕНИЕ СПОРЕД DEI VERBUM

Б. ВЯРАТА В БИБЛЕЙСКОТО ВДЪХНОВЕНИЕ СПОРЕД DEI VERBUM

Вярата на нашата Църква в библейското вдъхновение се изразява по един дълбок начин в един документ на Втория Ватикански Събор, който е Догматична конституция за Божественото откровение, DEI VERBUM. Трите изречения, които съставят първия параграф на DV 11 могат да бъдат обобщени и интерпретирани както следва. Втория параграф говори за библейската истина, основният резултат на вдъхновението.

Ето и самия текст на DV 11, който ще разгледаме поетапно:
„Съдържащите се и представените в Свещеното Писание Божествено открити истини са били записани под боговдъхновението на Светия Дух. Светата майка, Църквата, с апостолическа вяра счита за свещени и канонични всички цели книги както от Стария, така и от Новия Завет с всичките им части, защото са били написани под боговдъхновението на Светия Дух (вж Йн. 20,31; 2Тим. 3,16; 2 Петр. 1,19-21; 3,15-16), имат Бога за автор и като такива са били предадени на Църквата. Но за съставянето на Свещените книги Бог избра някои хора и си послужи с тях, обладавайки уменията и способностите им, за да могат те, задвижени от Него и със собствени сили, да напишат като истински автори всички и само желанието от Него неща.

И за да може всичко онова което боговдъхновените автори или свещенописатели твърдят да бъде счетено за твърдение на Светия Дух, следва да се заяви, че книгите на Писанието учат твърдо, вярно и безпогрешно на истината за нашето спасение, която Бог пожела да предаде в свещените Писмена. Така, че „всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правда, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2Тим 3,16-17)”.¹⁷⁷

1. Откровение, Свещено Писание, Вдъхновение

Divinitus revelata,

quae in Sacra Scriptura litteris continentur et prostant,

Spiritu Sancto afflante

consignata sunt.
Le verità divinamente rivelate,

che sono contenute ed espresse nei libri della sacra Scrittura,

furono scritte

per ispirazione dello Spirito Santo.

Божествено откритите истини,

които се съдържат и са представени в Свещеното Писание

са били записани

под боговдъхновението на Светия Дух.

Първото изречение на DV 11 изразява основните взаимоотношения между Откровение, Свещено Писание и Светия Дух: „Съдържащите се и представените в Свещеното Писание Божествено открити истини са били записани под боговдъхновението на Светия Дух”. Предметът върху цялото изречение е изразено (divinitus revelata) по един проучен начин, за да изрази правилно отношението между Откровение и Писание. Divinitus revelata е заел мястото на едно предишно divina revelatio, за да покаже,че Откровението (Rivelazione) е нещо повече от Писание (Scrittura).¹⁷⁸ В същото време връзката между Откровение и Писание е показано с изрично намерение да не разреши въпроса за връзката между съдържанието на Писанието (Библията) и това на Традицията (Преданието).¹⁷⁹ Относителното quae in Sacra Scriptura litteris continentur et prostant показа материалното място, където са съдържат божествено откритите истини (le verità divinamente rivelate), (в Свещеното Писание) и начина, по който това се случва: litteris, т.е. литературно¹⁸⁰ (буквално). Удвояването на глаголи всякаш показва едно развитие. Първият глагол говори просто за „се съдържат” (essere contenute), а вторият глагол подчертава динамичното измерение на това присъствие: божествено откритите истини „се представят, соят пред” (буквално). Абсолютния аблатив Spiritu Sancto afflante, че връзката между Писание и Дух, чрез образа на дихание на Духа , който има библейски произход¹⁸¹ се изразява по отношение, че да бъде знак на почит на Divino Afflante¹⁸² Spiritu (per ispirazione dello Spirito Santo - под боговдъхновението на Светия Дух).¹⁸³ Изречението завършва с основния глагол consignata sunt. Глагола показва вътрешното събитие на самото откровение – ето защо divinitus revelata „са били написани”.

2. Изповед на вярата в божествения произход на Библията

Libros enim integros tam Veteris quam Novi Testamenti,

cum omnibus eorum partibus,

sancta Mater Ecclesia ex apostolica fide pro sacris et canonicis habet,

propterea quod, Spiritu Sancto inspirante conscripti

Deum habent auctorem,

atque ut tales ipsi Ecclesiae traditi sunt.
La santa madre Chiesa, per fede apostolica, ritiene sacri e canonici tutti interi i libri sia del Vecchio che del Nuovo Testamento, con tutte le loro parti, perché scritti per ispirazione dello Spirito Santo hanno Dio per autore e come tali sono stati consegnati alla Chiesa
Светата Майка, Църквата, с апостолическа вяра счита за свещени и канонични всички цели книги както от Стария, така и от Новия Завет с всичките им части, защото са били написани под вдъхновението на Светия Дух, имат Бога за автор и като такива са били предадени на Църквата.

Второто изречение на DV 11 базира (основава) предишните твърдения върху по-особените отношения между Откровение, Писание и Светия Дух върху апостолската вяра на Църквата в сакралността и каноничността на всички книги на Писанието. Въвеждащата връзка enim изразява точно фундамента (основата) на първото изречение.

Libros enim integros tam Veteris quam Novi Testamenti, cum omnibus eorum partibus (всички цели книги както от Стария, така и от Новия Завет с всичките им части): твърдението, което се фокусира върху Писанието като цялостна книга на Бога, тръгва от началното посочване на множество от „книги”.

Родителните¹⁸⁴ tam Veteris quam Novi Testamenti (както Стария, така и Новия Завет): изразяват наличието на два различни вида книги, където се разглежда поставения въпрос като цяло. Двете уточнения, които настояват върху целостта (integros … cum omnibus eorum partibus) са били добавени само в textus approbatus.¹⁸⁵

С посочването на думата „църква” текста започва внимателно да повтаря формулировките на Ватикан I. Може да се види подчертаното sancta Mater (светата Майка) добавено към обикновеното Ecclesia (Църква), което може да бъде разбрано като отнасящо се до специфичните интереси на еклесиологията на Ватикан II. Особено интересно е да се подчертае силното изрично определяне на вярата, която се утвърждава като идваща от ex apostolica fide.

От pro sacris et canonicis до края на изречението се използва терминологията на Ватикан I. ¹⁸⁶

pro sacris et canonicis habet (счита за свещени и канонични): с термина sacralità (сакралност, свещеност) се показва изобщо специалното присъствие на Бог в Свещеното Писание; с термина canonicità (каноничност) се показва нормативността на Писанието в живота на църквата. Декларацията се отнася в едно и също време за уникалната връзка на Писанието с Бог, от една страна (сакралност) и с църквата, от друга страна (каноничност).

propterea quod, Spiritu Sancto inspirante conscripti Deum habent auctorem (защото са били написани под вдъхновението на Светия Дух, имат Бога за автор): Основата на сакралността и каноничността на библейските книги е посочен от основното твърдение, че Бог е автор на библейските книги. С категорията автор се пресича образа на слизането на Светия Дух по време на Месата, както е написано в библейските книги. Повтаря се както вече е казано в първото изречение но с малко различие между afflante (дъх, полъх) и inspirazione (вдъхновение).

Образът на „Бог автор на Писанията” във Ватикан I е бил взет от съборите на Флоренция и Трент. Смисълът на „автор” не се разбира задължително (или наивно или лекомислено) в смисъл на литературния автор, т.е. на писател (scrittore).¹⁸⁷ Трябва да се има предвид както e в DV 16, където категория автор e само за Бог като inspirator (вдъхновител) и auctor (автор).¹⁸⁸

Що се отнася за образа на вдъхновение Ватикан II добавя списък с текстове на Н.З., който включва най-важните твърдения за библейското вдъхновение, и още повече за уникалните предимства на библейския текст и ефекти.¹⁸⁹ Изречението завършва с изричното изявление, че библейските книги са предадени на Църквата като свещени и канонични (ut tales).

3. Потвърждение на човешкото измерение на Писанието

In sacris vero libris conficiendis Deus homines elegit,

quos facultatibus ac viribus suis utentes adhibuit,

ut Ipso in illis et per illos agente,

ea omnia eaque sola, quae Ipse vellet,

ut veri auctores scripto traderent.
Per la composizione dei libri sacri, Dio scelse e si servì di uomini nel possesso delle loro facoltà e capacità, affinché, agendo egli in essi e per loro mezzo , scrivessero come veri autori, tutte e soltanto quelle cose che egli voleva fossero scritte.
Но за съставянето на Свещените книги Бог избра някои хора и си послужи с тях, обладавайки уменията и способностите им, за да могат те, задвижени от Него и със собствени сили, да напишат като истински автори всички и само желанието от Него неща.
Третото изречение на DV 11 представя пълното (integrale) човешко измерение, участващо в съставянето на свещените книги, които имат за автор Бог. Тук ясно са цитирани енцикликите Providentissimus Deus (1893) на папа Лъв XIII и Divino Afflante Spiritu (1943) на папа Пий XII.
Deus homines elegit (Бог избра някои хора): центъра на изречението се състои от твърдението, че за реализацията на свещените книги Бой е избра някои хора.

quos facultatibus ac viribus suis utentes adhibuit: тези хора са били наети от Бога (quos adhibuit), но по такъв начин, че да бъдат използвани добре техните уменията и способности като хора. Предимно се използва тяхното съзнание и свобода. Абсолютния аблатив ipso in illis et per illos agente изразява отношението на действието на Бога и действието на свещенописателите, включително и използването на традиционната категория за средство. Действието на Светия Дух в съставянето на свещените книги изключва да има нещо по-малко или нещо повече от това, което Бог желае да открие (ea omnia eaque sola, quae ipse vellet). Уточняването ut veri auctores изглежда върхът на това последно изречение. Това уточняване е било добавено в предпоследното съставяне¹⁹⁰ (т.е. в Textus denuo emendatus) въз основа на едно подсказване (съвет, внушение), което възнамерява да покаже, че самите свещенописатели (gli agiografi) са истинските автори. Връзката (съотношението) с твърдението Deum habent auctorem, която заключва предното изречение е очевидна. Трима Отци са искали да се зачеркнат думите ut veri auctores, защото свещенописателите (gli agiografi) не са нищо друго освен инструменти. Други са предложили добавката "pro sua quisque natura et ingenio". Те отговорили: тези думи са били добавени, защото свещенописателите са истински автори; една такава добавка следователно не е необходима.

scripto traderent изразява естеството на литературния резултат на вдъхновението.

4. „Новост” в твърденията на Ватикан II

Ще се опитаме да систематизираме някои перспективи, които се появяват от анализа на текста на DV. „Новостта” на Ватикан II може да бъде открита най-вече във връзка с Подготвителната схема De Fontibus Revelationis. Служителите натоварени да осъществят бързата подготовка на Събора, са събирали предложенията на епископите във връзка с вярата в една схема, преди да започне самия Ватикан II. В този смисъл е очевидно че се предлага една адекватна перспектива за оценка на действително извършената работа. Ще погледнем два текста от Подготвителната схема, които са особено показателни.

• 
  DE FONTIBUS REVELATIONIS, № 8¹⁹¹
  

"Ad hanc vero divinam Scripturam exarandam, Deus ipse sacros quosdam scriptores seu hagiographos ita ad scribendum interne excitavit et movit, ita quoque scribentibus adsistit, ut ea omnia eaque sola, quae ipse primarius Scripturarum Auctor intenderet, recta mente conciperent fideliterque scriptis mandarent [LEO XIII, Litt. Encycl. Providentissimus Deus: DS 3293]. Est enim Inspiratio biblica, ex constanti doctrina Ecclesiae, speciale quoddam charisma ad scribendum, quo Deus in hagiographo et per hagiographum operando, scripto hominibus loquitur, ideoque ipse nominatur veroque sensu est auctor principalis integri sacri textus. Hagiographus autem, in conficiendo libro, est Spiritus Sancti “organon”, seu instrumentum, idque vivum ac ratione praeditum, cuius proinde propria indole ac veluti singulares notae ex libro sacro colligi possunt [PIUS XII, Litt. Encycl. Divino Afflante: EB 556]. Quapropter iure Ecclesia omnino reprobat quodlibet extenuandae naturae Inspirationis conamen, illudque precipuae quo coniuncta haec et supernaturalis Dei hominisque scribendi ratio quovis modo ad mere naturalem impulsum vel animi commotione reducitur [PIUS X, Decr. Lamentabili 3 iul. 1907 et Litt. Encycl. Pascendi 7 sept. 1907: DS 3409-3410 e 3490; следват други препратки]".
Текстът се движи в една тоналност, която е силно апологетична. Претендира да определи Бог като литературен автор на Писанието. Служи си с първичната или основна идея на автора.

• 
  DE FONTIBUS REVELATIONIS, № 11¹⁹²
  

"Pariter, cum Deus ipse divino suo afflante Spiritu totius Scripturae sacrae sit Auctor, omniumque per hagiographi manum in ea exaratorum veluti scriptor, consequitur omnes et singulas sacrorum librorum partes, etiam exiguas esse inspiratas.¹⁹³ Itaque omnia quae ab hagiographo enuntiantur, a Spiritu Sancto enuntiata retineri debent".

5. Смисълът на Dei Verbum по отношение на вдъхновението

Смисъла на учението на Dei Verbum що се отнася до теология на вдъхновението може да бъде събрано в три твърдения.

5.1. DV обобщава данните на католическата вяра за библейското вдъхновение

Тези данни са същите на Писанието, обогатени с обсъждането на свещената традиция на Църквата. По-специално се използва вече използваната връзка от Ватикан I между категория „Бог автор” и тази на „вдъхновение”.

5.2. Dei Verbum astrae от специални богословски формулировки

Целта на този избор не е да се обвързва твърде много вярата с описания, които са белязани от специалното разбиране на литературната дейност. Така, че Dei Verbum:

• 
  Се абстрахира от „модела на папа Лъв XIII” (modello leonino), т.е. от психологическия анализ на тройната активност на човешкия автор.
  
• 
  използва за Бога категорията автор ¹⁹⁴(DV 11; вж. също DV 16), в съответствие с общия смисъл, която има с предишните Събори¹⁹⁵, без да преминава на тази на писател (scrittore).
  

5.3. Dei Verbum посочва някои насоки за бъдещето

Въпреки, че текстът на DV изглежда изключително прост¹⁹⁶, това не означава, че текста не съдържа насоки или очертаване за по нататъшен богословски размисъл. Най-важния факт в това отношение, в рамките на видимото възстановяване на категорията на средствата (инструменталността), изглежда че няма възраждане на разграничението между първичния (principale) автор и вторичния (secondario) автор. По-скоро, свещенописателите (agiografi) са наречени за първи път в един текст на Магистериумът, истински автори (veri autori), „всякаш иска да каже, че квалификацията на „литературен автор” очаква само по себе си – само човешкия писател” (V.MANNUCCI)¹⁹⁷. Ориентацията на резултата води по-скоро към човешкия писател, но това не намалява свещеността на Писанието.

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!

Изтегляне 1.76 Mb.

Сподели с приятели: