III. ИСТИНАТА НА БИБЛИЯТА А. ИСТИНАТА НА БИБЛИЯТА КАТО ХЕРМЕНЕВТИЧЕН ОБЩ ПРОБЛЕМ

III. ИСТИНАТА НА БИБЛИЯТА

А. ИСТИНАТА НА БИБЛИЯТА КАТО ХЕРМЕНЕВТИЧЕН ОБЩ ПРОБЛЕМ

Въпросът за истинността на Писанието не е секторен проблем на библейското изследване, но е цялостен проблем на това, което Библията разкрива (riveli) и комуникира (съобщава) на човека. В известен смисъл той отговаря на въпроса на една херменевтика съответстваща на естеството на Писанието.²²⁵

Теологията преди Ватикан II е била склона да зададе въпрос от негативна гледна точка за библейската непогрешимост, т.е. на липсата на грешки в отделни текстове на Писанието. Това, което води към проблем са пасажите, където като че ли има наличие на грешки (липса на съвпадение между казаното и действителността), поради които не се реализира тази необходима истина в вкоренените текстове в самата трансцендентност на Бога. Нека да си припомним как проблемът е бил видян и поставен както на ниво научни²²⁶ твърдения (отчети) така и на историческо²²⁷ ниво, дори и в използването на самите текстове на Библията.²²⁸ Сблъсквайки се с някои проблемни пасажи се е смятало, че задължително трябва да има едно апологетично намесване с цел да се покаже, че тези пасажи в действителност не съдържат грешки. Проблемът се разпръсквал на много фронтове и на различни нива правейки проблематична ефективната визия на синтезирането.

В контекста на този тип често истината се приема като обикновен ефект на вдъхновението. Обсъждането на повдигнатите въпроси се е считало практически като едно приложение на теология на вдъхновението, озаглавена в рубриката като последици на вдъхновението.

В действителност, днес не можем да не счетем ограничена една такава процедура. Търсенето на истината означава да се разреши проблемът на приемането на реалното съдържание на Писанието от страна на тези, които живеят в рамките на една определена култура и са белязани по един определен начин от нея.

Б. ИСТИНА И НЕПОГРЕШИМОСТ НА БИБЛИЯТА В ИСТОРИЯТА НА ТЪЛКУВАНЕ

1. Въпросът за библейските несъответствия в Юдаизма

Дори Юдаизма се интересува от реалните или явни несъответствия, които се срещат в Юдейските Писания. Най-интересния периметър е четенето (разглеждането) в единна рамка на различните месиански обещания. Като конкретен пример можем да посочим начина, по който е разбрано съобщението, че Месианския цар ще дойде в Йерусалим, възседнал младо осле (Зах. 9,9: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница”).²²⁹ Юдейския читател чувства едно известно напрежение с обявяването, че Човешкия Син ще дойде на небесни облаци (Дан. 7,13: „Гледах в нощните видения, и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човечески…”). Контрастът между двете описания е решен по този начин: „Ако (Израилтяните) имат заслуги, (Месията) ще дойде на небесни облаци; ако нямат заслуги ще дойде беден и възседнал младо осле”.²³⁰ Смущаващата разлика (младо осле или облаци) отпада с наличието на един външен елемент на самите текстове, а именно по начина, по който народа ще се държи при идването на Месията.

Проблемът на съответствието е от особено значение по отношение на разликите между законите указания. Една от благословиите, свързана с връщането на пророк Илия е обещанието на очевидните разлики между Йезекил и Тората.²³¹

2. Проблемът сред християните

Дори и в християнските среди отговорът на предизвиканото затруднение от несъответствието на библейските пасажи е бил винаги търсен с вярата в специалния характер на Писанието. Ефикасно интересен може да се окаже един текст на свети Юстин, взет от неговия Диалог с Трифон²³²: „Трифоне ако така, без злоба, в цитиране на тези думи²³³ си пропуснал като си поставил на първо място онези, които ги предшестват и си добавил онези, които ги следват, тогава си извинен; но ако си мислил да доведеш дискусията до задънена улица, за да ми кажеш, че Писанията са в противоречие по между си, в грешка си. Всъщност никога не бих посмял да мисля или да кажа нещо подобно и дори ако се намирам пред такъв пасаж, който да изглежда така, да има едно подобие на противоречие, аз в абсолютна убеденост, че никое Писание не се противопоставя на друго, ще призная по-скоро, че не разбирам това, което е казано и ще търся да убедя да мислят като мен онези, които смятат, че Писанието е в противоречие”.²³⁴

Признаването за невъзможността да разбере правилно истинското съобщение на един текст, в случаи когато един пасаж изглежда в противоречие с друг текст или съдържа невярна информация, е акт на искрена вяра, но също така е важен елемент на една здрава херменевтична визия.²³⁵ В него остава жива идеята за едно важно и преизпълнено²³⁶ херменевтично пространство. Напротив, утопична е претенцията за тълкуване на Писанието, което да разрешава всички проблеми и се дава един път завинаги. Лесно се вижда, че всяка епоха разрешава някои проблеми в същото време отваря нови, които не са видяни в предишните условия. Мисля например за библейската космологична рамка приета спокойно по време на античността и в средновековието и (задължително) критикувана в съвременността (nella modernità).

В същата рамка могат да бъдат поставени две нови ситуации, които сред християните изострят въпроса за истинността на Библията:

• 
  необходимо беше библейските писания да се тълкуват във връзка с християнското събитие;²³⁷
  
• 
  същите нови Писания на християните носеха допълнителни затруднения. От голямо значение бе особено необходимостта да се идентифицира хармонията²³⁸ на четирите евангелия.
  

3. Приносът на Ориген

Що се отнася за истината на Библията, разбрана като смисъл на писанията, Ориген е имал особено важна роля. Разкривател на поставянето на проблема на несъответствията в буквалния литературен смисъл е един текст, в който напреженията между разказа на Синоптиците (трите евангелия) и това на Четвъртото Евангелие се използват в защита на духовния смисъл на Писанията: „Ако някой изследва внимателно Евангелията за тяхното несъответствие под строго историческия аспект (…), той е замаян; и в този момент или му минава желанието да докаже истинността на Евангелията и тогава ако не се чувства да премахне вярата от всичко, що се отнася до нашия Господ, избира едно от евангелията по прищявка и се прилепва [към него]; или да приеме всичките четири [евангелия] и казва, че тяхната истина не се състои в това, което е телесно”.²³⁹

4. Херминевтични помощи на алегорията и на типологията, като се започне с ап. Павел²⁴⁰

Трудностите породени от несъответствията са имали важно значение в насочването на откриването на духовния смисъл, търсен главно с помощта на алегоричната интерпретация. За християните тази алегоричната интерпретация има своето първо позоваване в интерпретацията на някои притчи на Исус (напр. Мат. 13,18-23.37-43), но намира подкрепа и в някои методологии на ап. Павел. На заден план се счита опита на юдеите както в Палестина, така и предимно в Александрия. В Павел може да се идентифицират поне началото на две процедури, които ще имат голямо развитие: алегория и типология.²⁴¹

Особено важен случай за използване на алегория е интерпретацията на двете майки на Исмаил и Исаак като „два завета” (вж. Гал. 4,22-26; ²⁴² предимно стих 24).²⁴³

Що се отнася за типология Апостола се отнася до библейските епизоди определяйки ги като τύποι в два случая:²⁴⁴

• 
  облака, морето, духовната храна, духовното питие, които влизат в живота на народа на Израил в пустинята се счита като τύποι за християнския живот: „А това бидоха образи за нас, за да не бъдем похотливи на зло, както и те бяха похотливи” (1Кор 10,6); в този хоризонт се посочва, че такива събития са настъпили за тяхните τύπικῶς и са били написани за наша поука (стих 11: „Всички тия неща им се случваха, за да служат за образи, а бяха написани за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете”).
  
• 
  Универсалната дигресия на поведението на Адам е представено като τύπος на Христос, бъдещия Адам: „Обаче смъртта царува от Адама до Моисея и над несъгрешилите с престъпление, подобно на престъплението на Адама, който е образ на Бъдещия” (Рим 5,14).²⁴⁵
  

5. Спасение и наука в някои твърдения на св. Августин

Приносът на Августин в изясняването на библейската истина беше значителен. Можем да имаме една адекватна представа изтъквайки употребата на августински стъпки във важни пасажи в енцикликата Providentissimus Deus на папа Лъв XIII, особено, там където се говори за невъзможността за едно истинско противоречие между богослова и учения на природните науки (вж. ЕВ 121). Дори ако някои негови изявления бяха деформирани в следващата история е лесно да се наблюдава как в Августин се намират две ключови точки по този въпрос.

• 
  В лицето на неразбираемите пасажи приема отношението на вяра, вече видяно при св. Юстин: „Ако в тези писания срещна нещо, което има вид да бъде в противоречие с истината, без никакво колебание, мисля за нищо друго освен за кодът (върху който чета) е дефектен, или че преводачът не е бил способен да направи мисълта вярна [да преведе правилно мисълта], или че аз не съм разбрал нищо”.²⁴⁶
  
• 
  Що се отнася за въпроса за библейската истина той я счита като истина на изрично религиозен орден; както е видно в следните изречения:
  

„(Господ) искаше да направи от християните, не учени”;²⁴⁷

„Духът на Бог, който говореше чрез свещените автори не е искал да учи хората на неща, които не биха били от никаква полза за тяхното вечно спасение”. Латинският текст казва: "Spiritum Dei, qui per ipsos loquebatur, noluisse ista (la figura del cielo) docere homines nulli saluti profutura".²⁴⁸

6. Критичен преглед на библейските тълкувания според св. Тома от Аквино

Св. Тома потвърди принципа на вяра: "Quidquid in Sacra Scriptura, verum est" , че Писанието може да бъде тълкувано по различни начини, и че е необходимо да се изхвърлят тези, които се противопоставят на разума, за да не бъде изложена Библията на присмех от невярващите и по този начин да не бъде затворен за тях пътя на вярата.

При обсъждането на сътворението (articolo: Utrum firmamentum sit factum secunda die) се въвежда като се казва: "sicut Augustinus docet, in huiusmodi quaestionibus duo sunt observanda. Primum quidem ut veritas Scripturae inconcusse teneatur. Secundum, cum Scriptura divina multipliciter exponi possit, quod nulli expositioni aliquis ita praecise inhaereat, ut si certa ratione constiterit hoc esse falsum quod aliquis sensum Scripturae esse credebat, id nihilominus asserere praesumat; ne Scriptura ex hoc ab infidelibus derideatur, et ne eis via credendi praecludatur". – „както ни учи Августин – при подобни въпроси трябва да се спазват две неща. Първо, да се удържи ненарушената истина на Писанието. Второ, доколкото божественото Писание може да бъде тълкувано по различни начини, човек да не се придържа безусловно към дадено тълкуване, ако има дори и най-малкото основание да сметне, че е погрешно онова, което то прогласява като действителен смисъл на Писанието: за да не бъде Писанието осмяно поради тази причина от невярващите и за да не бъде затворен за тях пътят на вярата”.²⁴⁹
Това са първите важни напътствия, за възможността да се поставят библейските интерпретации в един критичен изпит. За да бъде напълно поставен въпроса ще бъде необходимо да се достигне до модерната епоха, т.е. до една подготвена култура където да се гледа на въпроса на истинността на библейските текстове в една рамка на исторически и литературни категория, които са по-различни.

7. Безпогрешност²⁵⁰ на Библията и науката (случая „Галилео Галилей”)

Началото на модерната епоха е белязана от силен сблъсък между поддръжниците на безпогрешността (l’inerranza) на Библията, разбрана по един неадекватен начин и новите твърдения на природните науки, които се опитвали да се наложат. Хелиоцентризмът²⁵¹ на Галилей противоречащ на спонтанния библейски геоцентризъм, според някои изглежда, че дава грешки на Библията.²⁵² В своето Lettera alla Serenissima Madama la Granduchessa Madre Cristina di Lorena²⁵³ през 1615 показва една интелигентна херминевтична позиция. Ще използваме един пасаж.

„Io qui direi quello che intesi da persona ecclesiatica in eminentissimo grado, ciò è che l'intenzione dello Spirito Santo essere d'insegnarci come si vadia al cielo e non come vadia il cielo – Тук ще кажа, това което мисля като една личност с висока църковна степен, т.е. това, което е намерението на Светия Дух е да ни научи как се отива на небето, а не как отива небето”.²⁵⁴
Блажени папа Йоан-Павел II, който в началото на своя понтификат (10.11.1979) е поискал да се направи едно изследване от различни дисциплини за трудните връзки между Галилей и църквата, което научно изследване приключило на 31 декември 1992 г. с една негова реч в папската академия на науките, като посочва, че това е „едно трагично взаимно неразбиране”.²⁵⁵ Кардинал П. Пупард (P. Poupard) представяйки официалния доклад, казва: „Съдиите на Галилео, неспособни да разграничат вярата от древната космология, вярваха погрешно, че приемането на Коперниковата революция, въпреки това все още не е дефинитивно доказана, е била такава, че да разклати католическата традиция, е било тяхно задължение да забранят преподаването.Тази субективна грешка на осъждане, толкова ясна за нас днес, ги е подвело да извършат едно дисциплинарно действие, от което Галилей „много е страдал”. Трябва да признаем с честност за тези грешки, така както поиска Ваше Светейшество”.

8. Първия Ватикански Събор

Във Ватикан I безпогрешността (l’inerranza) е закотвена в самата истина на Бог, който е автор на Библията, която е считана за следствие на вдъхновението. Това се вижда много добре в изречението, където говорейки за вдъхновението се споменава също безпогрешността:

"Ecclesia pro sacris et canonicis habet [i libri della Bibbia], non ideo, quod sola humana industria concinnati, sua deinde auctoritate sint approbati, nec ideo dumtaxat, quod revelationem sine errore contineant; sed propterea, quod Spiritu Sancto inspirante conscripti, Deum habent auctorem" (DS 3006).
На италиански език:

„La chiesa li considera tali non perché, composti per opera dell’uomo, sono stati poi approvati dalla sua autorità, e neppure soltanto perché contengono senza errore la rivelazione; ma perché, scritti sotto l’ispirazione dello Spirito Santo, hanno Dio per autore” (DS 3006).

„Църквата ги счита такива (книгите на Библията), не защото са съставени от човека, а след това са били одобрени от неговата власт, и не само защото съдържат без грешка откровението; но защото са написани под вдъхновението на Светия Дух, имат Бог за автор”.
Това твърдение ни казва, че вдъхновението трябва да бъде считано за факт, който е по-голям от безпогрешността.

Оценяване на позицията на Ватикан I: „Да се каже в този контекст, че безпогрешността (l’inerranza) не е достатъчна за да се обясни вдъхновението на Писанието означава да се свърже Библията без объркване извън всеки израз от християнската традиция и по-специално на догмата. Като резултат (…) същата тази безпогрешност на Библията иска да бъде представена с по-силни термини от тези на непогрешимостта (l’infalibilità) и на традицията, на догматичния магистериум, който я държи (ръководи, управлява) и изразява” (T. Citrini).²⁵⁶

Нека да сравним неговото понятие на безпогрешността (l’inerranza) с това на папската непогрешимост (l’infalibilità) на Ватикан I:

БЕЗПОГРЕШНОСТТА (l’inerranza)	НЕПОГРЕШИМОСТТА (l’infalibilità)
се отнася до Библията като вече завършен факт. е установена без ограничения на компетентност .	може да се отнася и за възможни бъдещи определения. е ограничена в обхвата на вярата и морала.

9. Библия и историческа безпогрешност

Утвърждаването на безпогрешността на Библията, като Божие слово, е имало не лесни дебати, които продължили дори и след Ватикан I. Заключенията на науката, които били често нови и изненадващи, изглежда противопоставяли резултатите си на библейските твърдения: палеонтологията и преди всичко историята като че ли противоречали на някои библейски данни. Само на ниво археология е можело няколкократно да се отбележи , че „Библията е права”. В този климат Магистериума предлага един важен принцип: това, което Библията, като човешко писание твърди, утвърдено от Бога, ‘автор’ на Писанието, неможе да бъде друго освен абсолютната истина.

9.1. Някои опити в края на 1800 г.

• 
  OBITER DICTA (J.H. NEWMAN)
  

Теза: вдъхновението и в последствие безпогрешността (l’inerranza) не се отнася за материала, който няма непосредствена връзка със съдържанието на вярата (obiter dicta, т.е. неща, които са казани междувременно, които не са централни в речта).

• 
  ПОДРАЗБИРАЩИ ЦИТАТИ (F. PRAT)
  

Теза: когато свещените автори използват разкази на другите без да показват изрично източника им, те го правят без да са гарант.

Критика: ако има подразбиращи се цитати, трябва да се приеме, че авторът ги прави свои собствени (вж. отговор на Папската библейска комисия ЕВ 160).

• 
  СЪДЪРЖАНИЕ НА ВЯРАТА И МОРАЛА²⁵⁷ (MAURICE D'HULST)
  

Теза: „Едно е откровение, друго е вдъхновение. Откровението е божественото учение, което се отнася за истината. Вдъхновението е действието, което стимулира свещения писател да пише, го ръководи, го подтиква и бди над него. Това предложение (mozione), според хипотезата, която аз излагам (говоря), ще гарантира написаното от всяка форма на грешка по въпроса на вярата и на морала; но се признава, че предпазването (от грешки) не отива отвъд; това предпазване ще има същите лимити като непогрешимостта на Църквата” (януари 1893 г.).

Критика: „не е приемлив метода на тези, които разрешавайки тези трудности не се колебаят да представят, че божественото вдъхновение се простира до въпросите разглеждащи вярата и обичаите и нищо повече, оценявайки неправилно, че ставайки въпрос за истинското значение на написаните пасажи, не е важно да се търси кои неща е казал Бог, колкото да се прецени мотивът, накарал Го да ги каже” (ЕВ 124; DS 3291; Providentissimus Deus, ноември 1893 г.). Теорията предлагайки една материална (изкуствена) разлика предрешава²⁵⁸ универсалното разширяване на вдъхновението, което също смята да спаси. В това предложение все пак има едно правилно прозрение, че библейската истина се отнася за религиозното измерение на Писанието.

9.2. Providentissimus Deus

Приносите на енцикликата Providentissimus Deus, на папа Лъв XIII, написана на 18 ноември 1893 г. по отношение на въпроса за библейската истина, са богати и смислени. Енцикликата изключва и осъжда всякакво материално ограничение на вдъхновението и безпогрешността: "nefas omnino fuerit aut inspirationem ad aliquas tantum sacrae Scripturae partes coangustare aut concedere sacrum errasse auctorem" (EB 124; DS 3291).²⁵⁹

На италиански език:

“Non è assolutamente permesso o restringere l’ispirazione soltanto ad alcune parti della sacra Scrittura, o ammettere che lo stesso autore sacro abbia errato” (DS 3291).

„Абсолютно не се разрешава или да се ограничи вдъхновението само за някои части на Свещеното Писание, или да се признае, че свещения писател е допуснал грешка” (DS 3291).
Решава въпроса за връзката между библейските твърдения и твърденията на природните науки, оценявайки коректно типа на езика използван за науките в немалкото библейски текстове, и преди всичко идентифицирайки (с помощта на текстовете на Августин) специфичността на библейската истина в преподаването (insegnamento) по отношение на спасението (salvezza): „...свещените писатели или по-точно „Духът на Бог, който говореше чрез свещените автори не е искал да учи (ammaestrare) хората на неща (т.е. интимната конституция на видимите обекти), които не биха били от никаква полза за тяхното вечно спасение”,²⁶⁰ затова вместо да чакат директното разследване на природата, са описвали и представяли понякога нещата с някои метафоричен израз или както е действал общия начин на говорене в онези времена и все още се ползва и днес, по отношение на много неща от ежедневието дори и между много образовани хора”.²⁶¹

За човешкия език на библейския автор съзнателно настоява и последвалия го веднага пасаж: „Тъй като общия език се изразява на първо място и Това, което попада в обхвата на сетивата, така също свещения писател (и както ангелския доктор също ни припомня), „се придържа към това, което изглежда за сетивата”,²⁶² т.е. на това, което е Самия Бог, говорейки на хората се изразява по човешки начин, за да бъде разбран от тях” (DS 3288; ЕВ 121).

9.3. Теория на историческите изгледи²⁶³ (M. J. Lagrange и F. von Hummelauer)

Теза: се опитва да разшири²⁶⁴ на историческите секции това, което Providentissimus Deus казва за научните неща. Свещеният писател (agiografo) по същия начин по който той често описва външния вид²⁶⁵., а не интимната същност на научното явление²⁶⁶, така може да обясни²⁶⁷ фактите така както са представени от популярния разказ (описание), а не обективната реалност на самите факти. Извън намеренията на авторите тази позиция е неясна, защото не отразява истинската природа на историята: която история ще бъде история според външния вид?
Енцикликата Spiritus Paraclitus на папа Бенедикт XV (EB 457) отхвърля тази позиция: „Каква прилика би могло да има между природните неща и историята, когато физическите неща се отнасят за всичко, което изглежда значително и затова трябва да се съгласи с явлението, докато напротив главния закон на историята е този: необходимостта, която писателя трябва да съгласи (споразумее) с случилите се неща, така както се случват в действителност? ["Lex historiae precipua haec (est), scripta cum rebus gestis, uti gestae reapse sunt, congruere opertere"].²⁶⁸

10. Divino Afflante Spiritu и въпроса за литературните жанрове

Само бавно, във вътрешността на католическата херминевтика е узряло съзнанието на историческо-културната променливост на начините на казване. За един адекватен отговор трябваше да се изчака енцикликата Divino Afflante Spiritu на папа Пий XII (1943) и дебатите на Ватикан II (1962-1965).

Енцикликата Divino Afflante Spiritu отваря един решителен начин за решаване на проблема на безпогрешността (l'inerranza), особено по отношение на историческите разкази. Признато е едно разнообразие в историческия литературен жанр. В същото време екзегетите²⁶⁹ са поканени към едно цялостно и правилно използване на литературните жанрове, за решаване проблемите на библейската безпогрешност, особено в отношение на историческите разкази.

„Когато някои си въобразяват²⁷⁰ че могат да упрекват²⁷¹ свещените писатели за някоя историческа грешка или за някоя неточност при отчитане на фактите, ако се погледне добре отблизо се, се вижда че става въпрос просто за използваните разказвателни начини на говорене или на разказване, които древните са използвали в мълчаливото разменяне на идеи в човешкото общество, и че реално се използвали законно като обща традиция” (DS 3830 последните редове; EB 560).²⁷²

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!

Изтегляне 1.76 Mb.

Сподели с приятели: