Въведение

Тежки времена

През 1840 г. в Бристол пристига госпожа Ан Евънс, която е посещавала в Лондон нововъзникнала баптистка църква. В Бристол отива с една приятелка във ,,Витезда“, за да чуе проповедта за Второто пришествие. Тя е оставила живо описание на църквата и на отношенията в сиропиталищата в началото на 40-те години на ХІХ век.

Американският писател и библейски учител доктор А. Т. Пиърсън описва след време „Витезда“ като една от двете наистина апостолски църкви, които е виждал.

Към края на юни 1840 г. сем. Мюлер заминава от Бристол за Ливърпул с осем мъже и жени, решили да станат мисионери. Мюлер ги изпраща до кораба и преди да се качат, един от тях му дарява шест лири и десет шилинга за сираците.

- Общите ни средства са предостатъчни (мисионерите разполагат само с двадесет лири стерлинги). През няколкото месеца, докато пътуваме с кораба, не ни трябват пари, докато на теб ще свършат добра работа, а когато ни потрябват средства, Господ ще ни ги осигури. Другите братя и сестри не носят собствени пари и на мен не ми трябват. Господ направи така, че обикнах истински сирачетата, затова не ми отказвай, а приеми сумата.

В събота, 15 август 1 840 г., над ул. „Уилсън“ отново надвисва бедствено положение. Всички запаси са почти изчерпани, приходите от последната седмица не са големи. В събота разходите са двойно по-големи, защото трябва да е купи храна и за неделя. Сиропиталищата се нуждаят най-малко от три лири стерлинги за да изкарат деня, а няма и пени.

Някъде към дванадесет и половина две жени донасят две лири стерлинги, седем шилинга и шест пенса и Мюлер незабавно ги отнася в Дома за момчета, като заварва малчуганите да обядват. Брат Б. дава на Мюлер бележката, която тъкмо се е канел да му прати:

Същия ден Мюлер получава един шилинг от продадени „Годишни отчети“, един шилинг е пуснат в кутията в сиропиталището на ул. „Уилсън“ 6, шест шилинга и шест пенса за ушитото от децата и шест шилинга дарение, което една от сестрите е направила в сиропиталището.

През декември свикват обичайните годишни събрания, на които да отчетат свършеното през 1840 г. Мюлер смята, че първото е минало добре, като е особено доволен, че тази вечер се чувства щастлив и от изражението му не е проличало, че не разполага и с грош, за да посрещне разходите на следващия ден.

След събранието някой оставя в дома му два и половина пенса. Всичко, с което разполага, са тези два и половина пенса и на другия ден Мюлер обръща взор към живия Бог. Никога не са оставали с толкова малко хляб, който след закуската свършва в Дома за момчета и в Дома за невръстни сираци. За щастие около единадесет часа Мюлер получава от Барнстапъл банкнота от пет лири стерлинги и половин суверен. Вечерта е проведено второто отчетно събрание.

Тогава Мюлер прави равносметка за петте години, през които съществуват сиропиталищата:

Основната цел, в името на която бяха създадени сиропиталищата, е Христовата Църква като цяло да се съживи, като види как в тежки времена десницата Божия се е разпростряла над нас в отговор на нашите молитви. Нашето желание е не да ни се спестят (изпитанията – доп. мое) , а Господ да се смили и да ни подкрепи в тях, та да не Го опозорим със своето неверие. Този начин на живот ни доближава неимоверно до Господа. Ден подир ден Той изследва не ни ли трябва нещо, за да ни помогне. Никога не съм бил по-близо до Господа, от деня, когато нямахме пари за обяд и Той осигури храна за над сто души. След обяда нямахме нищо за следобедната закуска, а Господ осигури и нея, въпреки че не съобщаваме на никого, когато изпаднем в нужда…

Мнозина смятат, че такъв начин на живот обсебва ума с грижи как ще се намери храна, дрехи и всичко останало, и ни прави неспособни за духовни занимания. Не съм съгласен по три причини. Първо, нашето съзнание почти не се ангажира с грижата за насъщния, защото тя е възложена на нашия Отец. Ние сме Негови чеда и Той не само ни позволява, а и ни заповядва да постъпим така. Второ, дори да се притеснявахме ще имат ли децата всичко необходимо и дали ще намерим средства за другата си дейност, ние уповаваме единствено на Господа и нуждата ни тласка в присъствието на нашия Отец – това е благословение, а не душевно терзание. Трето, душите ни съзнават, че вярата ни е подлагана на изпитания единствено за прослава на Бога и за доброто на цялата Църква. Това ни отвежда при Него, за да Го молим отново и отново да ни показва Своята благодат, та да бъдем верни в служението си.

През 40-те години па ХIХ век Дружеството за библейски познания работи не само със сираците, но се е нагърбило с цялостното ръководство и издръжка на шест дневни училища, посещавани от над триста бедни деца, като помага на други училища в Бристол. Мюлер организира вечерни курсове за възрастни, които не знаят да четат и пишат. От 1834 г., когато е създадено Дружеството за библейски познания, са раздадени над шест хиляди Библии, а от 1840 г. се разпространяват и други книги – някои срещу заплащане, други безплатно. Фондацията на Мюлер и до ден днешен развива активната си дейност. През 1840 г. дружеството изпраща на мисионерите в чужбина сто и двадесет лири стерлинги.

През пролетта на 1841 г., макар и да не е тежко болен, Мюлер усеща, че трябва да си почине. Получава пет лири стерлинги за лични нужди и решава: това е знак, че трябва да напусне за малко Бристол. Отива в Нийлсуърт, графство Глостършир, където отсяда при приятели.

Онази пролет в Нийлсуърт си създава навик, който ще запази до края на живота си. Дотогава сутрин, веднага след като се облече, започва да се моли. По време на престоя си в Нийлсуърт стига до извода, че по-важно е първо да се съсредоточи и обмисли определен пасаж от Библията, защото:

През летните месеци на 1841 г. сиропиталищата се радват на благоденствие, което Мюлер нарича „несекващата Божия река на изобилието“. От три години насам ул. „Уилсън“ не се е радвала на такова богатство. То не трае дълго. Времето от септември 1841 до началото на следващата година Мюлер описва така: „Беше угодно Богу да изпита вярата ни като никога досега“

Предстои дълга и тежка зима, за която Мюлер споделя:

Повече от половин година след септември 1841 г. вярата ни бе подложена на непосилни изпитания – месеци наред храната бе осигурена ден за ден и дори ядене за ядене.

Уповавахме единствено на Господа, молехме се дълго, а помощ нямаше отнийде. Само поради великата Божия милост хората, обрекли се на това дело, не се отчаяха, не се умориха да се борят и да вършат Божието дело. Те не посърнаха, задето Бог забавя помощта Си и не възлюбиха този свят, подвластен на Лукавия. Всред изпитанията получих пълната увереност, че когато му дойде времето, Господ ще простре десницата Си и това ще послужи за доброто на Христовата църква, като в нас се изпълни писаното: „Ако ни наскърбяват, това е за вашата утеха…

Периодът на относително благоденствие приключва през септември, но положението не се влошава отведнъж. Сутринта на 1 октомври Мюлер отново записва в дневника си, че не разполага и с пени. Помощта вече е на път. Малко преди обед той получава десет шилинга заедно с писмо: „Вашият Небесен Отец знае от какво се нуждаете. Уповавайте на Господа“ След около пет минути Мюлер получава от една ирландка десет лири стерлинги. После му съобщават, че от Тетбъри са пратили три колета с вещи, които да се продадат, и парите да бъдат предоставени на децата. Два часа по-късно му предават четиринадесет по-малки дарения, възлизащи на около тридесет шилинга.

След месец рядко даряват повече от десет лири стерлинги. Ето какво е записал за 23 ноември:

Вчера получихме пет шилинга за чорапи, но ги използвахме за закуската в сиропиталището за момчета. Една сестра е пратила шунка и грах. Напоследък сме в голям недоимък. Един работник от персонала даде собствените си пари за да осигурим обяда в сиропиталището за момичета. В сегашната страшна оскъдица получихме от продажбата на Годишни отчети седемдесет шилинга и шест пенса, които чакаме от няколко месеца, а Господ ги прати сега – тъкмо навреме. Получихме и два шилинга и шест пенса за шивашките услуги, извършени от децата. Благодарение на това ще изкараме криво-ляво и днес. Следобед Господ ни даде поредното доказателство, че въпреки немотията продължава да ни обича и да се грижи за нас – от Плимут пристигна колет с дрехи и най-различни дрънкулки.

Рано на следващата сутрин продават една от „дрънкулките“ от Плимут за сума, която ще покрие разходите за деня. Заради бедственото положение Мюлер всеки ден събира помощниците на ул. ,,Уилсън“, за да се молят заедно. Същата сутрин, след като отива на молитва, той научава, че след като станали от сън, най- малките сирачета излезли на разходка с учителката. При тях дошла една бедна жена, която им дала два пенса.

„Това е нищо! – възкликнала жената. – И все пак се чувствам длъжна да ги дам“ .Тази сутрин за плащането на хляба не достига един пени.

Както винаги, през декември трябва да бъдат свикани събрания, на които да се отчете дейността през годината. В края на 1841 г. сиропиталищата са изпаднали в такова затруднение, че Мюлер решава да отложи годишните събрания, да не би някой да помисли, че ги използват, за да просят пари. Отлагат издаването на Годишните отчети. Мюлер пише:

Тази искрена вяра не е възнаградена веднага. Напротив, няколко години по-късно Мюлер пише:

Децата не подозират за трудностите и не са лишавани от добра храна, дрехи или топлина. Има доста критични моменти. По обед във вторник, 8 февруари 1842 г., и в трите детски дома има достатъчно храна да изкарат до вечерта, по персоналът не разполага и с пени, за да купи необходимото количество хляб и мляко за следващия ден, а две от сиропиталищата са останали без въглища. Мюлер си казва, че никога досега не са изпадали в такова тежко положение, и пише в дневника си, че ако до девет часа на другия ден Бог не прати нещо, „името Му ще бъде опозорено“. Надвечер им донасят девет сладкиша със сливи, приготвени от една добра жена. Те са вкусни и въпреки че им вдъхват смелост, положението си остава критично. Вечерта Мюлер си ляга със свито сърце, като завършва записките за деня в дневника си с думите: „По-бедни сме отвсякога, но чрез благодатта очите ми не са втренчени в празните складове и в празния портфейл, а в богатствата на Господа. „

На другата заран Мюлер отива между седем и осем часа на ул. ,,Уилсън“, за да види дали Бог се е погрижил за децата. Казват му как един предприемач християнин изминава около километър до работното си място, когато му хрумва, че децата на Мюлер може би са в нужда. Решава, вместо да се връща, да се отбие вечерта в сиропиталищата и да занесе нещичко. Той споделя по по-късно с Мюлер: ,,Мисълта, че трябва да помогна, не ме напускаше.“

Незабавно изпраща в Дома за момчета три суверена. С това дарение, както и с някои по-малки суми, е закупено всичко необходимо за следващите два дни.

В началото на април 1842 г. Мюлер и помощниците му са оставили зад гърба си половин година тежки изпитания и недоимък. Средствата и храната пристигат в последния момент, като има опасност децата да седнат на празна трапеза. Мюлер е непреклонен в решението си да не моли когото и да било за пари.

Никога изпитанията не са били толкова тежки. Колко още ще издържи?

Във вторник, 12 април, сиропиталищата са изпаднали в бедствено положение – от събота на ул. „Уилсън“ са постъпили само четиринадесет шилинга. Рано сутринта Мюлер пада на колене и започва да се моли:

- Господи, имай милост към нас! Знаеш, че имаме отчаяна нужда от овесени ядки, от няколко чифта нови обувки, от пари да поправим старите обуща и да попълним запасите си от хранителни продукти, от нови дрешки на децата, а също и от малко пари за заплати. Много Те моля, прати ни по-големи суми.

По-късно същата сутрин от Източна Индия пристига плик със сто лири стерлинги.„Невъзможно е да опиша колко много ме зарадва Господ с този плик… – пише Мюлер. – Изобщо не се изненадах, нито се развълнувах, когато получих дарението, понеже то бе отговорът на моите молитви, който отдавна чаках“

В началото на май Мюлер решава, че е крайно време да обнародва поредния Отчет за дейността на дружеството за библейски познания, в който се включва и дейността на сиропиталищата. Заради трудностите Отчета се е забавил с цели пет месеца.

През последната година и пет месеца дружеството е финансирано не само стоте деца в сиропиталищата, по и ред други дейности, например неделните училища, школите за възрастни, дневните училища, раздаването на Библии и на християнски книги, издържало е мисионери в чужбина. През това време малко от децата в сиропиталищата са боледували, а нито едно не е починало. Общите разходи за трите Дома възлизат на хиляда триста тридесет и девет лири стерлинги. Такъв баланс би задоволил и най-педантичния счетоводител!
Справедливото недоволство
Мюлер прекарва с Мери в Щутгарт половин година – от август 1843-та до февруари 1844-а, като се опитва да изглади богословските противоречия, възникнали в местната баптистка църква. През това време на ул. „Уилсън“ няма никакви затруднения. Докато Мюлер е в чужбина, започва да работи четвърто сиропиталище, което приема първите деца.

През цялото лято на 1844 г. няма трудности със средствата, но в началото на есента парите привършват.

Сутринта в сряда, 4 септември, разполагат всичко на всичко с един фартинг, а трябва да бъдат нахранени близо сто и четиридесет души – деца и персонал. Мюлер не се притеснява и често казва: „Нашите нужди ми носят утеха“ И днес, както толкова много други дни, очаква с трепет да види как Бог ще прати помощ.

Малко след девет часа получава на ул. „Пол“ един суверен, пратен анонимно. Някъде между единадесет и дванадесет от ул. „Уилсън“ изпращат бележка, че за деня са нужни една лира стерлинга и два шилинга. Докато Мюлер я чете, пред входната врата спира карета и прислугата съобщава, че е дошъл някакъв господин от Манчестър, който казва:

- Аз съм вярващ в Господа Исуса Христа и съм пристигнал в Бристол по работа. Слушал съм за вашите сиропиталища и съм изненадан, че без да имате постоянни приходи, без да молите никого, получавате годишно над две хиляди лири стерлинги.

Разговарят, след което предприемачът дава на Мюлер две лири стерлинги. Същата сутрин в касата на сиропиталищата постъпват още десет шилинга – печалбата от продажбата на дамски чанти. Същия ден получават други малки суми, както и кашон с вещи за продан.

Зимата вече чука на вратата и Мюлер започва да се моли усърдно за конкретни неща:

- Милостиви Боже, много Те моля, осигури средства, с които да купя нови дрешки за децата. Домът за момчета има нужда от боядисване, не е зле и персоналът да получи заплати.

В началото на октомври молитвите му получават отклик. Изпращат седемдесет лири стерлинги с молба да им съобщят, „ако се нуждаят от средства за нещо конкретно“. Мюлер отбелязва в дневника си:

Макар дарението да идва тъкмо навреме, не мога да пиша на любезния дарител, да не би да реши да даде още средства, след като му изложа в какви обстоятелства се намираме. Може да излезе, че това дело не е само на Бога, Който осигурява средствата.

Домът за момчета е боядисан, а персоналът получава допълнително възнаграждение.

През 1 844 г. всички на ул. „Уилсън“ се радват на една щастлива Коледа. Мюлер описва това време като „период на богатство, и изобилие“. Зимата е много люта, всичко се пука от студ, а на децата им се е отворил апетит. Когато е възможно, персоналът поръчва големи количества храна, например една събота през февруари купуват цели четиристотин килограма ориз и двеста и деветдесет килограма грах. По време на утринната разходка на 12 февруари – най-студената сутрин през цялата зима, – докато се моли и размишлява, Мюлер казва:

Милостиви Отче, благодаря Ти, че разполагам с предостатъчно въглища, добра храна и топли дрехи. Възможно е някои от децата в Бристол да са в нужда. Много Те моля, осигури средства, за да мога да помогна на всички нуждаещи се.

Три часа по-късно получава дарение от десет лири стерлинги за лични нужди. Изобщо не се съмнявам какво е направил с дарението, макар че не е вписал нищо в своя дневник. Знае се, че през дългия си живот е дарил над 80 000 лири стерлинги лични средства. Мнозина дарители знаят колко загрижен е Мюлер за бедните и понякога изрично посочват, че предоставените от тях парични суми са за личните му нужди.

Лидия е на дванадесет години и получава, по думите на Мюлер, ,,много добро образование“ в частно училище. След половин година Мюлер иска сметката, но директорката отвръща:

„За мен е удоволствие Лидия да учи при нас безплатно!“ Мюлер не иска и да чуе и накрая плаща сметката. Сумата му е върната до последното пени анонимно от директорката, което разбира след време. Лидия завършва училището на осемнадесет години, но въпреки многото си опити Мюлер не успява да получи повторно сметката за обучението. Той записва в дневника си:

В четвъртък сутринта на 30 октомври 1845 г., Мюлер получава „любезно и дружелюбно“ писмо от човек, който живее па ул. ,,Уилсън“. Той му пише, че заедно със съседите „изпитват различни неудобства от това, че сиропиталищата се намират на ул. ,,Уилсън“. Подателят оставя на Мюлер сам да реши какво да предприеме.

Идния понеделник той отделя няколко часа за молитва и размисъл върху новото затруднение. Моли Бог да го упъти за правилното решение и записва всички „за“ и „против“ преместването на децата от ул. ,,Уилсън“.

Оплакването на съседа ,,не е лишено от основания и е справедливо“. Мюлер не отрича, че, най-вече когато играят, децата „вдигат голяма олелия“, но „въпреки че шумят, никой не може да се сърди заради това на милите дечица“. Мисли си: „И на мен биха ми надули главата, ако живеех в съседство със сиропиталищата… Не бива да причинявам на другите онова, което не искам да причиняват на мен“ Второ, има още един проблем – в четирите детски дома живеят около сто и петдесет души и затова понякога канализацията се запушва, а водата не достига.

Има и други причини сиропиталищата да бъдат преместени. На ул. „Уилсън“ има само една детска площадка, която побира малчуганите само от един дом, а Мюлер иска те да разполагат с повече място за игра. Ще му се сираците да живеят близо до полето, където могат да създадат градини, в които по-големите момчета да се трудят. Друго предимство на по-голямото сиропиталище е, че в него ще има възможност дрехите да се перат в самия дом.

Мюлер е притеснен, че въздухът на ул. „Уилсън“ е мръсен, а много от децата преди да постъпят в сиропиталищата са страдали от различни заболявания и би трябвало да живеят в здравословна среда. Учителите и възпитателите също ще са доволни, ако след часовете и занятията има къде да се поразходят. От няколко години Мюлер безуспешно търси в Бристол имот, който да отговаря на тези изисквания. Според него големите фамилни къщи обикновено не стават за сиропиталища, понеже въздухът в тях е много застоял.

Колкото повече си мисли и се моли, толкова по-убеден става, че Божията воля е с вяра да се впусне в най-дръзкото начинание през живота си – да построи нов дом за сираците. Мюлер пише:

Господ ме насърчи да строя и намеренията Му не са свързани само с добруването на сираците и по-добрата организация, но това доказва отново и отново, че Той може и ще осигури всичко на онези, които се нуждаят и уповават на Него. Ако разширя дейността и построя голяма сграда, ще приютим триста сираци заедно с учителите, възпитателите и прислугата.

От откриването на сиропиталищата през 1836 т. не е имало толкова много молби за приемане – особено на момчета. На Мюлер му е болно, че е принуден да отпраща дечицата, понеже няма възможност да им осигури покрив над главата.

Търси съвет от приятелите във ,,Витезда“. Всички са единодушни, че е редно сиропиталищата да се преместят и той трябва да построи нова сграда. Георг и Мери започват да се молят всяка сутрин за новото сиропиталище и след като се убеждават, че това е волята Божия, започват да искат Господ да им предостави необходимите средства. Според преценката на Мюлер ще им трябват най-малко десет хиляди лири стерлинги.

През ноември Робърт Чапман пристига по работа в Бристол. Мюлер е Щастлив, че ще може да се посъветва с приятеля си за строежа.

- И според мен трябва добре да обмислиш подобно начинание -подкрепя го Чапман. – Искай помощ от Господа и нека Той ти посочи плана, така щото всичко да е богоугодно.

Последните седем години не са били никак лесни – често пъти парите не достигат. Мнозина на мястото на Мюлер ще се задоволят с полезната дейност на ул. „Уилсън“ и биха отхвърлили нейното разширяване като ненужно и невъзможно. Мюлер не се задоволява с постигнатото, защото вече е убеден, че волята Божия е да го разшири и да гради. Често изтъква, че неговият Бог е богат Бог, Който разполага с неограничени ресурси: „Среброто е Мое и златото е Мое, казва Господ на Силите.“, „Мой е добитъкът, който е по хиляди хълмове.“

На 10 декември 1845 г. Мюлер получава първото дарение за строежа: хиляда лири стерлинги, най-голямата сума, предоставяна досега от един човек. „Когато ти получих, бях спокоен и невъзмутим, сякаш са ми дали някакъв си шилинг. Сърцето ми жадуваше за отклик на моите молитви“

Сестрата на Мери се връща от Лондон, където е била на гости. Тя споделя със зет си:

- Запознах се с един архитект християнин, който наскоро е чел твоите „Повествования“ и ги смята за много увлекателни. Интересуваше се от дейността ти. Когато му казах, че възнамеряваш да строиш нов дом за сираците, архитектът предложи да го проектира и да ръководи строителството безплатно!

Мюлер е неописуемо щастлив. Според него това предложение, както и дарението от хиляда лири стерлинги, са предвестници на велики събития.

Той започва да търси в покрайнините на Бристол парцел от шест-седем акра. Напоследък в графството кипи бурно строителство и цените на недвижимите имоти са баснословни. Мюлер нарочно не разгласява намеренията си, така щото „десницата Божия да проличи още по-ясно“. Ако разговорът се насочи към тази тема, той на драго сърце споделя плановете си. В края на декември получава още две дарения за строежа.: едното възлиза на хиляда лири стерлинги, а второто – на петдесет. Въпреки че е впечатлен от щедрите суми, в началото на новата година записва следното в дневника си:

3 януари. Едно от сирачетата дари шест пенса. А

10 януари. Едно от децата получи от свой братовчед половин крона и дари за сиропиталището един шилинг и шест пенса.

Една сестра в Исуса Христа ми даде три шилинга, пръстен, чифт златни обици и златна брошка.

През януари Мюлер оглежда няколко парцела, но те са или неподходящи или прекалено скъпи. През следващия месец в дневника му се появяват следните записки:

Ашли Даун безспорно предлага големи възможности – предградието е разположено на възвишенията северно от Бристол, където освен чистият въздух се открива прекрасна гледка на изток към Стейпълтън и на север към Хорфийлд. То е близо до центъра на Бристол и се намира само на един хвърлей от ,,Витезда“.

Вечерта на другия ден Мюлер посещава собственика на парцела.

- На работа е – казват му.

- Къде работи? – интересува се Мюлер.

Отправя се към работата на собственика на земята, но и там му отговарят:

- Тръгна си току-шо, но ше си бъде вкъщи някъде към осем вечерта.

Мюлер решава, че не е волята Божия да се срещнат тази вечер, и се връща в Кингздаун.

На другата сутрин отново звъни на вратата на богаташката къща на собственика. Отваря му една прислужница.

- Да, господарят си е у дома и иска час по-скоро да се срещне с вас.

В стаята Мюлер заварва уморения господар.

- Снощи ми предадоха, че сте идвали, за да закупите парцела и да построите на него сиропиталище – подхваща домакинът. – Нощес се събудих към три часа и до пет не съм мигнал. Накрая реших, че ако наистина желаете да закупите парцела в Ашли Даун, ще ви го дам за сто и двадесет лири стерлинги акърът, а не за двеста, колкото исках първоначално.

„Милостив е Господ!“ – мисли си Мюлер и подписва договор за покупката на седем акра.

Получава отговор на писмото, с което е предложил на архитекта в Лондон да проектира сградата.

Следващата седмица архитектът пристига в Бристол и двамата с Мюлер оглеждат заедно парцела в Ашли Даун.

- Разположението е изключително подходящо – отбелязва архитектът. – Чудесно е, че има канализация и водопровод.

Продължават да постъпват пари за строежа и в средата на февруари на Мюлер му обещават дарение от петстотин лири стерлинги.

В края на април проектът е готов. Новият дом ще приюти триста деца – сто и четиридесет момичета и осемдесет момчета над седем години, а също осемдесет невръстни сирачета до седемгодишна възраст. Предвидени са достатъчно помещения за обслужващия персонал и учителите. Строителството няма да започне, докато не се наберат необходимите средства, а стопа-писването на земята и сградата ще се повери на управителен съвет.

През юли Мюлер получава най-голямото досега дарение: две хиляди и петдесет лири стерлинги, от които две хиляди са за строежа. Записва следното:

На 19 ноември Мюлер става в пет призори, за да се моли.

- Милостиви Небесни Отче, напоследък неколцина жители на ул. „Уилсън“ се оплакват от неудобствата, създавани от близостта на сиропиталищата. Много Те моля, осигури средствата, с които да започнем строежа. Знаеш, Господи, Ти знаеш, че молбите за приемане надвишават местата в домовете и аз със свито сърце отпращам децата. Милостиви Боже, послушай молитвата ми.

Мюлер разлиства Библията и прочита словата на Христос в 7 гл. на Евангелието от Марк: „Затова ви казвам: Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне“ (24 ст.). Мюлер продължава да се моли: ,,Господи, вярвам, че ще ми дадеш всичко необходимо. Сигурен съм, че ще получа всичко, защото вярвам, че моята молба вече е удовлетворена.

След закуска отново се моли на колене и пет минути, след като се изправя, получава препоръчано писмо. Б него има чек за триста лири стерлинги, от които двеста и петдесет са за строежа. Така средствата, дарени за строителството на новия детски дом, вече възлизат на шест хиляди лири стерлинги.

През декември Мюлер получава поредното дарение от хиляда лири стерлинги, а през януари 1847 г. – още две хиляди лири стерлинги, с които общата сума възлиза на цели девет хиляди лири стерлинги.

Зимата на 1846 г. не е лека и затрудненията на ул. „Уилсън“ са ежедневие. През 1846 г. реколтата от пшеница и от картофи е изключително лоша. Производството на памук в Америка е далеч под очакванията и цената му скача главоломно. Британската икономика страда от скандалите в няколко железопътни дружества и това води до финансова криза. През май 1847 г. Мюлер записва в своя дневник:

Никога досега не сме имали такива трудности с храната. Хлябът струва близо два пъти повече, отколкото преди година и половина, овесените ядки са поскъпнали тройно, оризът – двойно, а картофите са толкова скъпи, че изобщо не са ни но джоба. Децата не са лишени от нищо и в сърцето ми има мир, съвършен мир.

През юни пристигат още хиляда лири стерлинги за строежа, който, заедно с довършителните работи и обзавеждането, ще струва най-малко четиринадесет хиляди и петстотин лири стерлинги. Допълнителните разходи за отопление, газова инсталация, обзавеждане, три големи детски площадки и малък път могат да бъдат направени и по-късно. Мюлер решава да не протака повече и на 5 юли в Ашли Даун се появяват първите майстори. На 19 август са положени основите на новата сграда.

През февруари 1848 г. Мюлер получава дарение от сто лири стерлинги, за които се е молил от седмици, и с които купува нови дрешки на всички момчета.

Строителството продължава и през зимата, когато времето е подходящо. През май само остава да се сложи покривът. Преди децата да се нанесат в Ашли Даун, Мюлер трябва да разреши един наболял проблем всред свободните братя, който тлее от няколко години, и вече се превръща в истинска язва с пагубни последици.

Дерби е противоречива личност. В многото ожесточени противоборства, съпътствали живота му, той се показва като вироглав, неотстъпчив, рязък и груб. От друга страна, понякога е преизпълнен със състрадание и сърдечност. Когато пътува, отсяда не при заможните, а при сиромасите. Историята на Свободните братя изобилства с примери за пословичната му любов към децата, които го обожават.

Способностите му са съчетани с изключителна енергичност. Дерби основава и ръководи около хиляда и петстотин църкви в различни страни. Трудовете му са събрани в четиридесет тома, в които тълкува повечето книги на Библията. Дерби превежда Св. Писание на три езика и пише множество дълбоки и благозвучни религиозни химни.

По собствените му думи той напуска официалната църква заради „единството на тялото, където то не се проявява, не мога да остана“. Първите му години в новото движение са белязани от безукорно противопоставяне на сектантството. „Истинската тайна на добре организираната църква – пише Дерби – е съвършена широта на сърцето, както при Христос… стойте възможно по-далеч от сектантството… Ти не си , … „ист“, ти си просто християнин.“

Макар в началото на 30~те години да е във възторг от дейността на Мюлер и Крейк във ,,Витезда“, след време той отбелязва:

,,Ще ми се сърцата им да са отворени за всички.“ Странна забележка, като се има предвид, че Крейк често проповядва пред духовници и е в приятелски отношения със свещеници и учени от официалната църква, включително със старши свещеник Олфорд, архиепископ Тренч и старши свещеник Еликот. Мюлер и Крейк често канят известни духовници извън Свободните братя да проповядват във ,,Витезда“.

Още през 1835 г. първоначалната ,,широта на сърцето“ у Дерби е изместена от едно пагубно явление. Тази година Антъни Норис Гроувс (шурей на Мюлер, завърнал се за кратко от Индия) посещава Плимут и забелязва, че под влиянието на Дерби движението Свободни братя започва да се смята за изключително и се превръща в затворена секта. Вместо да бъдат сплотени от истината в Христос, братята са склонни да се опълчат срещу всеки, който е различен от тях.

Тъй като Дерби има влияние в много от новооснованите клонове, Гроувс му пише чистосърдечно: „Откритите и благородни намерения навремето ме увлякоха и омаяха, но сега ти си се отклонил от тези начала и правиш онова, което някога отхвърляше.“

В средата на 30-те години на ХІХ век Свободните братя вече се състои от течения, които взаимно се изключват. От една страна, хора като Гроувс, Мюлер, Крейк и Чапман правят всичко по силите си, за да запазят първоначалния антисектантски принцип, и приемат всички, „които Христос е приел“. От друга страна, Дерби и все по-многобройните църкви под негово влияние се стремят към установяването на обединена световна Църква, изразителка на единството на тялото Христово, и проповядват отделяне от злото като път към единството.

Възникват още противоречия. През 1839 г. Мюлер и Крейк се усамотяват в продължение на половин месец, за да обмислят някои въпроси за устройството на църквата ,,Витезда“. Те са непоколебимо уверени, че е необходимо да има избрано църковно настоятелство и йерархична духовна власт. Дерби се обявява против всяко официално потвърждаване на дарбата на проповедника и учителя, понеже се опасява, че това може да доведе до обособяването на привилегирована група духовници. Според него църковното ръководство ограничава свободното действие на Святия Дух и измамно противопоставя установеното и формалното (което е ,,от човека“), на спонтанното и искреното (което е ,,от Духа“).

В началото на 40-те години на ХІХ век се появява още една личност – Бенджамин Уилс Нютън. Той е завършил с отличие Оксфордския университет и е асистент в колежа ,,Ексетър“. За кратко си спечелва огромно влияние в едно от паствата в Англия, събиращо се на ул. „Ебрингтън“ в Плимут, дало на движението познатото, макар и подвеждащо име Плимутски братя. Между 1200 и 1400 души от околността се стичат редовно да слушат проповедите му.

Нютън се притеснява от странните доводи на Дерби, с които защитава едно ново диспенсационно учение за Второто пришествие. Според това учение, известно като „Тайното грабване“, Второто идване на Христос ще се състои на два етапа. Първо светиите ще бъдат ,,грабнати“, когато Христос слезе, за да прибере от земята всички истински християни. След това ще се надигне Антихристът, който ще донесе ужасни страдания. Краят на владичеството на Антихриста ще дойде с втория етап от Второто пришествие – явното победоносно „идване“ на Христа.

Нютън, и не само той, се обявява срещу това учение. Той задава въпроса: след като християните ще бъдат грабнати още преди началото на Голямата скръб, кои са вярващите, описани в книга ,,Откровение“, които страдат по време на този период? Според Нютън разногласията му с Дерби не са маловажни, защото за него теорията на Дерби противоречи на едно от основополагащите библейски учения. Според Нютън Църквата обхваща всички изкупени от Христос. Тогава излиза, че страдащите по време на Голямата скръб са получили изкупление чрез някакво друго Божие дело, а не чрез Христа, щом са отделени от Църквата при първото грабване.

Дерби твърди, че значителни части от Новия Завет важат не за Църквата, а само за бъдещото изкупление на юдейския остатък.

- С това разграничение – казва му Нютън – ти всъщност се отказваш от християнството.

Дерби се ползва с голямо влияние и възгледите му за Второто пришествие ,,във всеки момент“ са широко приемани не само от Свободните братя. С времето те са възприети от много англикани- евангелисти, както и от мнозина вярващи във Великобритания и Америка. Този процес е ускорен от Скофийлд, който също приема теорията и я излага в своите издания към Библията.

Не само Нютън отхвърля този възглед като нововъведение със сериозни недостатъци. Мюлер, Крейк, Чапман и С. П. Трегелс са напълно убедени, че някои събития задължително предхождат Второто Христово идване. Пришествието е голямата надежда на Църквата. Към традиционното разбиране се придържат изявени представители на Аншиканската църква: архиепископ Тренч, старши свещеник Олфорд, епископите Еликот и Райл.

За съжаление тези зараждащи се противоречия между братствата, и най-вече между Дерби и Нютън, подкопават спокойствието в паството на ул. ,,Ебрингтън“. През 1845 г., скоро след като Дерби се прибира от дълго пътуване в Европа, между него и Нютън избухва ожесточена свада, която взривява мира в църквата и почти спира дейността.

Дерби започва да проповядва в Плимут и отправя нападки към възгледите на Нютън и него самия. Обявява, че се оттегля от паството на ул. ,,Ебрингтън“, стъпка, за която след време признава, че е била прибързана.

През 1847 г. тежестта на спора се пренася върху друг богословски въпрос: личността и страданията па Христа. Това не е първият, нито за жалост последният разгорещен богословски спор в историята на Църквата. Той е породен от смъртните човеци, които с ограничените си умове се опитват да разберат единството на човешкото и на божественото у Христа. Дерби осъжда някои възгледи, които Нютън излага в един свой трактат, като „богохулства“, а Мюлер, въпреки че е съгласен с Нютън за Второто пришествие, отбелязва, че от становището му в този трактат излиза, че ,,самият Христос се нуждае от Спасител“. Според Крейк Нютън се заблуждава ,,поради припряното си спекулативно мислене, но въпреки всичко мотивите му са чисти и той се стреми да прослави Христа“. По-късно същата година Нютън осъзнава грешките и прави изявление, в което чистосърдечно си признава, че не е прав. Накрая заявява: ,,Вярвам, че Господ не само ще ми прости, но и благодатно ще противодейства на пагубното влияние, което тези заблуди могат да окажат.“

Ужасно е, че спорът не приключва дотук. Дерби се опитва да докаже, че Нютън всъщност не се е отказал от заблудите си, колкото и разпалено да се кълне в противното. Така тези дрязги водят до разпадането на църквата на ул. ,,Ебрингтън“, а Нютън скъсва завинаги със Свободните братя. До смъртта си през 1899 г. работи в няколко църкви и продължава да пише статии и брошури, за които Мюлер отбелязва след време: ,,Те са смислени, в съответствие със Свещеното Писание.“ Двамата с жена му ги четат ,,с огромен интерес и удовлетворение“.

В края на април 1848 г. Дерби посещава Бристол и както обикновено се среща с Мюлер. Той го кани следващата събота да проповядва във ,,Витезда“, но Дерби отказва, понеже има друга уговорка.

През май двама членове на паството на ул. „Ебрингтън“ пристигат в Бристол с молба да бъдат приети във ,,Витезда“. Единият е бил в чужбина по време на ожесточения спор и затова е приет веднага, но молбата на втория се оставя за доразглеждане.

Някои от поддръжниците на Дерби във „Витезда“ се изказват срещу приемането и тогава Крейк предлага трима от вярващите, обявили се най-категорично срещу човека, да го посетят. Те разговарят с двамата мъже и обявяват, че те не са засегнати от ереста на Нютън.

На сбирка в Ексетьр Дерби оповестява на всеослушание, че никога повече няма да стъпи във ,,Витезда“, защото църквата е приела в редиците си „следовници на Нютън“. После пише същото до Мюлер, а по-късно твърди, че последователите на Нютън „разпространяват във „Витезда“ неговите писания“.

Привържениците на Дерби във „Витезда“ настояват църквата да проведе официално разследване, което да се произнесе за учението на Нютън (самият Нютън вече се е отрекъл от него).

През юни един от поддръжниците на Дерби, Джордж Алегзандър, напуска ,,Витезда“, а членовете на настоятелството са принудени да свикат църковно събрание. На него повечето вярващи одобряват изявлението (известно като „Писмото на десетимата“), подписано от десет членове на настоятелството, сред които са Мюлер и Крейк. Симпатизантите на Дерби прибързано напускат църквата.

В заявлението се изявява становището на „Витезда“ за човешката природа на Исус, според което, макар ,,външно Христос да пострада като човек, тялото и душата Му нямат никакви допирни точки с греха“.

Следват девет причини, поради които настоятелството не може да удовлетвори искането на Джордж Алегсандър грешките на Нютън да се разследват официално и да се осъдят. Деветият аргумент разведрява: ,,Смятаме, че удовлетворим ли искането на г-н Алегзандър, ще създадем лош прецедент. Ако признаем, че всеки брат има правото да иска да разгледаме труд от петдесет страници, току-виж утре някой поискал да се произнесем за грешка, съдържаща се в труд с много по-голям обем. Така нищо чудно да пропилеем цялото си време в това да разглеждаме чуждите грешки, вместо да се занимаваме с много по-важни неща“

Дерби няма чувство за хумор и при поредното си посещение в Йоркшир установява, че Свободните братя там подкрепят ,,Витезда“. На 26 август от Лийдс с циркулярно писмо отлъчват всички във „Витезда“ ,,ан блок“, понеже църквата приела в редиците си привърженици на възгледите на Нютън. Освен това призовава всички Братя да „се произнесат по случая ,,Витезда“.

Мюлер и Крейк не се паникьосват и не предприемат нищо. Един от привържениците на Дерби пише статия, е която се опитва да докаже, че една от публикациите на Крейк е еретична. Дерби е наясно, че способният и опитен Крейк се придържа към здравото учение и както съобщават очевидци, запокитил материала на своя привърженик в огъня.

На 31 октомври Мюлер решава да предприеме нещо. Оповестява на всеослушание, че отхвърля учението на Нютън, и на няколко църковни събрания дава ясно да се разбере, че няма да приеме в паството на „Витезда“ хора, които отстояват или изповядват възгледите на Нютън.

От този момент нататък Братята, отказали да прилагат разпорежданията на Дерби срещу ,,Витезда“, са известни като Отворени братя (техните наследници от края на ХХ век предпочитат да се наричат Християнски братства), а тези, които са се подчинили на Дерби, приемат името Затворени братства.

Хенри, синът па Антъни Норис Гроувс, е на мнение, че във „Витезда“ е направено повече за отхвърлянето на възгледите на Нютън, отколкото в което и да е братство, подчинило се на решението на Дерби. Църквите, където той има силно влияние, чистосърдечно вярват, че паството е отлъчено, защото отстоява възгледите на Нютън, които са отречени от самия Нютън, а църквата във „Витезда“ никога не е защитавала.

„Витезда“ и Отворените братства, които застават на нейна страна, неотклонно отстояват независимостта на всяка местна църква и правото й да решава кого да приема. Затворените братства са на мнение, че това на нарушава „единството на тялото“.

През този тъжен и смутен период г-жа Ан Евънс продължава да посещава ,,Витезда“. Тя го описва като „време на мъки, размирици и скръб“. Според нея:

Не всичко е загубено. Ан Евънс продължава:

Щом настана Голямото съживление, Отворените братства се включиха с цялата си душа и сърце. То започна, след като двама младежи прочетоха книгата на Георг Мюлер.

За това ще стане дума по-нататък.