Въведение

Колкото и прелестни да са, високите зъбери над ждрелото спират попътния вятър за корабите. Освен това опасно плиткото дъно на река Авън и прословутата бристолска мъгла стават причина в началото на века градът да загуби славата си на второто след Ливърпул английско пристанище, разположено в обширна и удобна делта. През 18З3-та, една година след пристигането на Мюлер, робството на Карибите е премахнато, а това ускорява упадъка на Бристол в началото на викторианската епоха. Айзамбард Кингдъм Брупел допринася славата на града да не помръкне, като прокарва Голямата западна железница и построява в Бристол параходите „Грейт Уестърн“ и „Грейт Бритън“.

След като пристигат, близо половин месец Мюлер и Крейк си търсят жилище. Плащат 18 шилинга на седмица за две дневни, три спални, ,,въглища и прислуга“. По онова време Крейк живее при сем. Мюлер.

В края на юни на Мюлер и Крейк се отваря възможност да работят освен основното си служение в църквата „Гедеон“ на ул. „Нюфаундланд“ и в църквата „Витезда“ на ул. „Грейт Джордж“ в сърцето на Бристол. Голяма и съвременна, църквата „Витезда“ е изградена няколко години по-рано под ръководството на бившия свещеник Кауан. Паството се е разпаднало поради богословски спорове. Това дава възможност на Мюлер и Крейк да използват празната сграда и да започнат всичко отначало, според собственото им разбиране на Св.Писание. Техен приятел плаща наема за първата година и на 6 юли 1832 г. проповядват за първи пътвъв ,,Витезда*“.

„Редуваха се да проповядват – спомня си У. Елф Тейлър, – едната неделя Крейк проповядваше сутринта, а Мюлер – вечерта. На следващата неделя обратното. Още в самото начало привлякоха всеобщото внимание и църквата, особено вечер, бе препълнена догоре. Това се дължеше на спецификата на тяхното служение. И двамата не бяха англичани: единият бе шотландец, другият- германец, със силен акцент и неправилно произнотпение“.

Мюлер вижда смешното в тази любопитна страна на своите проповеди. След като една жителка на Бристол приема християнството, той описва как жената дошла да слуша проповедта „просто от любопитство, за да чуе чуждия ми акцент, понеже и казали, че не произнасям правилно някои думи. Щом влезе в църквата, волю-неволю тя разбра, че е грешница“.

През юли 1832 г. Мюлер и Крейк започват нещо, от което не се отказват до края: определят вечери, когато вярващите могат да идват в канцеларията и лично да разговорят с проповедниците. Първата вечер идват толкова много хора, че те си тръгват чак след четири часа.

Същият месец в Бристол избухва епидемия от холера. До средата на август тя взема ужасяващи размери и всяка сутрин в шест часа в църквата „Гедеон“ се стичат по двеста-триста души, които се молят за избавление.

На 24 август Хенри Крейк пише в своя дневник: ,,Съседката, г-жа Уилямс, която живее само на няколко крачки от нас, се разболя около три през нощта и до три следобед издъхна. Мъжът й също е заразен и не се надявам да „прескочи трапа“. Камбаната не спира да бие – отвратителни дни“. Същата вечер Мюлер пише:

В момента – 10 ч. вечерта – камбаната. бие на умряло. Бие по цял ден… Ако нощес холерата повали и мен, единствената ми надежда и упование е в кръвта Христова, пролята за опрощаването на всичките ми грехове

Двамата не се отчайват, нито за миг не губят кураж и вършат без колебание пастирската си мисия, като ден и нощ посещават болните от холера. През септември по нищо не личи, че епидемията ще затихне.

В разгара на епидемията Мери Мюлер чака дете. Когато започват родилните мъки, тя се разболява тежко, макар и не от холера. Мюлер се моли цяла нощ и на другия ден Мери ражда момиченце. Въпреки всичко тя и детето са добре. Наричат момиченцето Лидия – това е единственото им дете, което надживява невръстната възраст.

След седмица Мюлер и Крейк са събудени, за да отидат при болна от холера, която страда неописуемо. Никога не са виждали такава потресаваща гледка. Не успяват да й кажат нищо, защото жената непрекъснато крещи от ужас. Мюлер има усещането, че и той се е разболял от холера. След като се прибират, двамата се оставят в Божиите ръце. На следващия ден клетата жена издъхва.

В началото на октомври епидемията започва да утихва и те насрочват ден за благодарение на Бога. Сякаш по чудо от паствата на двете църкви е починал само един вярваш. Първата съпруга на Крейк умира съвсем млада в началото на 1832 г. в Тийнмът. През октомври той се жени отново. По тази причина, както и заради раждането на Лидия, общото жилище им става тясно. Точно тогава наемателят на една къща, собственостна църквата ,,Гедеон“, най-неочаквано я опразва и църквата я предлага на Мюлер и Крейк.

- На драго сърце ще ви осигурим покъщнина – казват членовете на църковното настоятелство.

Двамата не приемат предложението от страх, че ще излезе прекалено скъпо за тях, но никой не иска и да чуе. Мюлер пише в дневника си: „Водени от любов, братята я обзаведоха по-скъпо, отколкото искахме.“

През май 1833 г. вярващите от двете църкви – „Гедеон“ и „Витезда“ – се събират на чай. Това е първото от многото подобни събирания, които Мюлер посещава с удоволствие – не на последно място, както се изразява самият той, „те ни позволяваха да предвкусим радостта от общението на сватбената вечеря на Агнето“. Двете общества се молят заедно и пеят, после напълно в свой стил Мюлер обявява: „Всеки брат има възможност да каже онова, което мисли, че е полезно за назиданието на всички“

Изтекла е точно една година, откакто с пристигнал в Бристол, и докато оглежда множеството, стекло се в залата, Мюлер мисли за изминалото време. Паството на „Витезда“ наброява шестдесет души, а вярващите в „Гедеон“ са се увеличили с петдесет души. Познава петдесет и шест души, приели Христос благодарение на проповедите им. Мнозина „отдалечили се от Господа“ отново възвръщат първоначалната си любов към Христос, а много християни укрепват във вярата. За Мюлер това е безспорно доказателство, че волята Божия е да дойдат именно тук, в Бристол.

През цялото време той продължава начина си на живот още от Тийнмъг – уповава на Бога за нуждите на семейството си. През 1833 г., по време на второто си лято в Бристол, Мюлер подробно описва всички подаръци – малки и големи.

В края на декември 1833 г. са изминали близо три години, откакто Мюлер е решил да не моли никого за нищо, а да уповава за всичко само на Бога. През първата от тези три години той е получил над 150 лири стерлинги, през втората – близо 200, а през 1833-та – 267 лири стерлинги, 15 шилинга, 8 пенса и 3 пенита. Мюлер е изключително точен в сметките!

През 1834г. двамата с Крейк основават „Дружеството за библейски познания у нас и в чужбина“, което въпреки досадно дългото си име процъфтява и до ден днешен. Дружеството си поставя три основни цели: да основава и подпомага обикновени и неделни училища и школи за възрастни, където да се изучава Библията. На второ място, да разпространява Библията. Последната цел е да подпомага дейността на мисионерите. През финансовата 1989 г. дружеството е отделило около 70 000 лири стерлинги за мисионерската дейност в чужбина.

През първите седем месеца от съществуването си дружество обучава 120 деца в неделни училища, 40 възрастни, включили се в различни школи, и повече от двеста деца, записали се в две обикновени училища. Раздадени са 1000 екземпляра от Библията и Новия Завет, а мисионерите в чужбина са подпомогнати с петдесет и седем лири стерлинги.

На 19 март Мери Мюлер ражда син, когото наричат Елайджа, което означава „моят Бог е Йехова“ След близо две години съжителство със сем. Крейк, Георг и Мери решават да се изнесат с двете деца в свой собствен дом. На 15 май те се нанасят в къща-близнак на ул. „Пол“ 21, в предградието Хай Кингздаун.

Макар и масивна, четириетажната къща не е от най-красивите. До входната врата водят девет стъпала., а отзад има градинка, където Мюлер често ще се моли и ще размишлява. През ХVIII век Кингздаун е луксозно предградие, в което живеят предимно забогатели търговци на роби. По времето, когато сем. Мюлер отива да живее там, кварталът вече не е така моден и е доста запуснат. Мюлер и жена му получават солидни дарения, с които обзавеждат новия си дом и си купуват килими.

От две бележки в дневника му от есента на 1834 г. разбираме, че личните му нужди са напълно задоволени:

18 септември. Един брат шивач дойде, за да ми вземе мерки за нови дрехи. Старите са доста овехтели и милостивият Господ отново е твърде щедър към мен.

25 септември. Днес един брат ми подари нова шапка.

В края на 1834 г. Мюлер записва, че доходите му възлизат на близо 230 лири стерлинги и е получил дарове за още около 50 лири стерлинги. Сега вече в църквата „Витезда“ членуват сто двадесет и пет души, а в „Гедеон“ – сто тридесет и двама. Близо сто от тях са приели християнската вяра благодарение на проповедите на Мюлер и Крейк.

В началото на 1835 г. Мюлер прекарва няколко месеца в Германия, главно в Хаймерслебен, при баща си и брат си.

- Разкажи ми за политическото и общественото положение в Англия – моли се баща му. – Рядко пишеш за това в писмата си. Да не би английските власти да са забранили да се пращат писма с подобно съдържание в чужбина?

Мюлер му разправя най-подробно за всичко. В средата на април се завръща в Бристол, където заварва Хенри Крейк с ангина, заради която не може да проповядва. През май Крейк заминава за Девън да си почине.

Юни 1835 г. е тежък за семейство Мюлер и особено за Мери. На 22-ри умира баща и, а няколко дена но-късно синът им Елайджа, който е на година и три месеца, се разболява от пневмония.

Мюлер се моли:

- Милостиви Отче, подкрепи жена ми в това изпитание. – Ако волята Ти е детето да умре, моля Те, прибери го скоро при Себе Си и му спести мъките.

„Не се молех детето да оздравее – пише той в дневника си – Два часа след молитвата на Мюлер момченцето издъхва. Така Господ за една седмица прибра най-възрастния и най-невръстния в семейството ни. Любимата ми Мери страда неописуемо въпреки пълната подкрепа от Господа“

Защо Мюлер не се моли Елайджа да оздравее? Тои разграничава „дарбата вяра“ и „вярата по благодат“. В началото на християнския си живот той понякога е получавал „дарбата вяра“ и се чувства уверен да иска безусловно изцеление от Бога. В този случай той не е убеден, че може да постъпи така. В деня преди Елайджа да почине, Мюлер записва само едно изречение в дневника: „Да бъде святата Господна воля за любимото ми дете“ Няколко години по-късно той пише:

Тези свидни загуби са последвани от парични затруднения. В началото на юни Мюлер трябва да си плати данъците, а за пръв път не разполага с пари – всичко е отишло за разходите по погребенията.

- Милостиви Боже, моля те, прати ни средствата, от които се нуждаем, за да си платим данъците – изрича в молитва Мюлер.

Два дни но-късно записва в дневника си:

В средата на август Крейк се връща от Девън и макар че се чувства много по-добре, не може да говори продължително. Мюлер страда от стомашно разстройство и решава да напусне за малко Бристол. Една жена го е поканила за една седмица в провинцията, но няма пари за пътя. Скоро получава пет лири стерлинги с посвещение, „употреби ги за почивка“, сетне оше десет лири стерлинги – отново за същото.

В началото на септември заминава заедно с Мери, Лидия и прислужницата, която са наели, за Портисхед. Той се чувства прекалено отмалял, за да говори, ходи или пише, затова прочита „Разказ за мъчениците“ на Фокс. Книгата го вдъхновява и малко по малко с възвръщането на силите си се отдава на езда. Не след дълго се огорчава от това, „че не правя почти нищо друго освен да ям, да пия, да се разхождам, къпя и яздя… Предночитам отново да се заема с работата в Бритстол, стига Господ да снизходи да прибегне до услугите на Своя недостоен слуга.“

След това заминават за остров Уайт. Вечерта на 29 септември, малко преди да си легне, Мюлер за пръв път, откакто се е разболял, се чувства в състояние да моли Бог да възстанови здравето му. „Сега копнея час но-скоро да се прибера в Бристол – пише той в дневника си, – без да проявявам нетърпение: убеден съм, че Господ ще ми вдъхне сили да се върна“ На 15 октомври 1835 г. сем. Мюлер се прибират от остров Уайт в Бристол – Мюлер отново е здрав и готов да се впусне в дръзкото начинание, с което ще се прочуе навред.

С романа „Оливър Туист“, издаден през 1837 г., Чарлз Дикенс привлича вниманието на британската общественост към неволите и нерадостната участ на сираците. В книгата той отправя редица критики към Закона за социалното подпомагане от 1834 г., който вестник „Таймс“ оспорва като „възмутителен инструмент… за тормоз над несретните вдовици, като средство да се отнеме и коричката хляб от гладните сираци и те да се затварят в трудово-изправителни зандани, а девойките, останали без приятели и закрила, да се тласкат към проституция“

Основната цел на новия закон е да прекрати социалното подпомагане, което допълва надниците на работниците с помощи, така че да достигнат жизнения минимум, и да отмени подпомагането в трудоснособна възраст. Съгласно този закон никой трудоспособен няма да получава помощи, докато не влезе в трудови приюти, които приличат по-скоро на места за лишаване от свобода. Условията в тези приюти са срам и позор за нацията, а децата, затваряни там, бързо се развращават от неподходящото съжителство с изтерзаните възрастни.

През 1835 г. Лия и Хариет Кълифорд живеят в Бристол. Лия е на пет, а Хариет – на девет години. Родителите им са бедни и както мнозина свои съвременници умират от туберкулоза. Медицината е безсилна да им помогне: бъдещето не вещае нищо добро на клетите Лия и Хариет. Те не могат да разчитат на помощи от държавата, а обществото като цяло е зле настроено към сираците.

През 1835 г. сиропиталищата, издържани от частни благотворителни организации, се броят на пръсти. Доктор Барнардо основава първото си сиропиталище през 1866 г., през 1869 г.

Спърджън последва неговия пример. През 1869 г. е основан и Националният детски дом, а през 1870 в тази дейност се включва и Фиган. През 1881 г. е основана Църквата на обществото на английските деца (по онова време известна като организацията „Безпризорни деца“). През 1835г. частните сиропиталища са смятани за революционен експеримент.

По онова време в цяла Англия и Уелс има десетина сиропиталища, създадени през 30-те години на ХІХ век и по-рано. Всички те са малки и нито едно не е в Бристол. Осем от сиропиталищата са в Лондон, а другите четири – в графствата около столицата. Дори да живееха близо до Лондон, сестрите Кълифорд нямаше да бъдат приети в сиропиталищата. Вратите щяха да бъдат затворени за тях най-вече заради високите такси, възлизащи на суми от сто до двеста и петдесет лири стерлинги. Второ, нямаше да ги приемат и поради изискването за произход: в правилниците на почти всички сиропиталища пише недвусмислено, че приемат „деца на родители от средната класа… които приживе са били в състояние да осигурят достатъчно образование на депата си“, или „деца с добро потекло“. Един от правилниците самодоволно отбелязва: ,,Много от депата в заведението са сираци на свещенослужители, офицери и занаятчии… не се приемат кандидати, чиито родители не са заемали уважавано обществено положение и това, дали ще бъдат приети, зависи от благонадеждността на починалите родители.“ В условията за прием на друго сиропиталище четем: „Не се приемат деца на домашни прислужници, ратаи и амбулантни търговци.“

За щастие през последните месеци на 1835 г. съдбата на осиротелите деца, която се е превърнала в един от най-наболелите обществени проблеми на Великобритания, започва да привлича вниманието на гражданите на Бристол. През 1826 г., докато е следвал в университета в Хале, Мюлер е живял два месеца в едно, от големите сиропиталища, създадени в края на ХVII век от германския пиетист Август Херман Франкe, професор по староеврейски в Лайпцигския университет. Още пази спомена оттогава и от края на 1835 г. все повече се замисля за делото на Франке. В дневника на Мюлер откриваме следните записки:

Мюлер прекарва часове наред в молитви за сиропиталището. Обмисля подбудите си и се съмнява дали тази идея не е породена от желанието да прослави себе си. Обръща се към Хенри Крейк с молба да изпита мотивите му.

- Не виждам в тях нищо недостойно – отвръща неговият приятел. – Насърчавам те да продължиш начинанието.

Мюлер е загрижен за тежката орис на сирачетата в Англия повече от година преди Дикенс да насочи вниманието на обществеността към клетите деца в „Оливър Туист“. Без съмнение този проблем е истинско бедствие и загрижеността на Мюлер е напълно чистосърдечна. Когато пристига за пръв път в Бристол, той е трогнат до сълзи от малчуганите, които просят по улиците, а когато те почукват и на неговата врата, му се приисква от все сърце да им помогне. През октомври 1834 г. е записал в дневника си колко е покрусен, когато научава за „бедно сираче, посещавало известно време едно от училищата ни, където се замислило за пръв път сериозно за вечната участ на душата си… след време го отведоха в един от приютите за бедни на няколко километра от Бристол“. Записките завършват с изречението: „Милостиви Боже, ако е Твоята воля, помогни ми да задоволя ежедневните нужди на бедните дечица. Заради бремето на мизерията клетото момченце бе принудено да напусне нашето училище!“

Има още една не по-маловажна причина Мюлер да обмисля създаването на сиропиталище: той иска да докаже на света, че Бог наистина съществува. Докато посещава вярващите от двете си паства в Бристол, Мюлер установява, че хората непрекъснато имат нужда вярата им да бъде укрепвана. Веднъж отива при човек, който работи по шестнадесет часа в дюкяна си.

Здравето му е разклатено, а християнската вяра значи малко за него.

- Ако работиш по-малко – убеждава го Мюлер, – ще бъдеш но-здрав и ще разполагаш с повече време, през което да четеш Библията и да се молиш. Тогава ще имаш истинска духовна радост.

- Ако работя по-малко – възразява занаятчията, – няма да печеля достатъчно, за да издържам семейството си. Въпреки че работя до изнемога, парите все не стигат. Надниците са много ниски, длъжен съм да работя неуморно, за да посрещам нуждите ни.

„Той не уповава на Бога – мисли си Мюлер. – Не вярва в думите на Христа: „Първом търсете Неговото Царство и Неговата правда и всичко това ще ви се прибави“ После му отговаря:

- Скъпи братко, не работата, а Господ издържа твоето семейство. Той е хранел теб и семейството ти, когато изобщо не си могъл да работиш, понеже си бил болен. Безспорно ще се погрижи за теб и за челядта ти, ако, за да се нахраниш духовно, работиш по-малко и отделящ време за почивка. А сега какво – започваш работа сутрин, след като си се молил набързо, а вечер, щом се прибереш и решиш да почетеш малко от Словото Божие, не си ли твърде изтощен, за да се зарадваш? Не ти ли се случва често да заспиваш над Св. Писание или когато си коленичил, за да се молиш ?

Докато чака отговор, Мюлер се вглежда в лицето на своя приятел. Вижда, че е съгласен и приема съвета за разумен. Въпреки това в изражението му се долавя и съмнение. Занаятчията все още не е готов да повярва докрай в Словото Божие.

- Как ще се справя? Ще оцелея ли, ако се вслушам в съвета ти?

Мюлер не е подразнен. По-скоро се натъжава. Казва си: „Как ми се ще да разполагам с нещо, което да посоча на този брат! Нешо, което да бъде явно доказателство, че нашият Бог и Отец е все същият верен Бог, какъвто е бил винаги. Той е живият Бог, желаещ да изяви силата си и днес за всички, които уповават на Него“

Случва се Мюлер да среща предприемачи, които в дейността си далеч не са почтени и съвестта им се измъчва от угризения. Те се оправдават с жестоката конкуренция или свития пазар и изтъкват, че ако работят в духа на Библията, никога няма да преуспеят. Малцина уповават на Бога – на пръсти се броят хората, решени да се осланят във всичко на Всевишния. На тях Мюлер копнее да докаже, че Бог не се е променил и ще възнагради онзи, който не би „гледал в сърцето си благоприятно на неправда“ (Псалм 66:18). Той е опитал Бога в собствения си живот и се стреми всячески и другите да имат същата радост.

,,Смятах, че съм длъжен – пише той – да служа на Христовата Църква най-вече в това, че по милост Господна мога да приема Неговите думи и да уповавам на тях.“

Чувства, че Бог използва срещите му с християни, на които им липсват увереност и дръзновение в живота, „за да разпали в сърцето ми желанието да представя пред Църквата и пред света доказателство, че Той не се е променил ни най-малко. Струваше ми се, че най-добрият начин да постигна това е да основа сиропиталище. Трябваше да бъде нещо, което да се вижда с просто око“.

Мюлер е решил да се впусне в начинание, много по-дръзко и предизвикателно, отколкото невероятния мост, който Брунел се заел да строи при Клифтън. Ето как описва той това предизвикателство:

Щом аз, беднякът, само с молитва и вяра, без да моля никого (курсивът е на Мюлер), съм се сдобил със средствата да основа и да издържам сиропиталище, то това Божие благословение може да засили вярата на чедата Божии и да свидетелства на съвестта на невярващите за реалното присъствие на Бога.

Кое в крайна сметка тласка Мюлер да основе детски дом – желанието да облекчи съдбата на сираците или опитът да докаже, че Бог е близо до нас?

Една вечер през същия декември на 1835 г. Мюлер е изумен от думите в Псалом 81:10: „Отвори широко устата си и ще ги изпълня. “ До тази вечер се е молил дълго, обмислял е всички „за и „против“ основаването на детски дом, но не се е молил Бог да му осигури необходимите средства. След като прочита този псалом, Мюлер решава да приложи Св. Писание за нуждите на сиропиталището.

„Милостиви Боже, моля Те, направи така, щото да получа сграда, хиляда лири стерлинги и да намеря подходящ персонал, който да се грижи за дечицата!“

Мюлер се е научил да се осланя само на Бога, когато става въпрос за собствените му нужди и за нуждите на неговото семейство. Сега вече Го моли да подслони, да нахрани и облече много но-голямо и нуждаещо се семейство – дръзва да поиска от Бога нови доказателства за Неговата грижа и любов.

Вечерта на 9-и Мюлер излага накратко пред събралите се вярващи намеренията си за детския дом.

- Домът ще бъде учреден – изтъква той – само ако Бог осигури средствата и подходящия персонал. Все повече се уверявам, че това е Божие дело. Ако наистина е така, Той може да подбуди Своите люде навред по света. Не уповавам на Бристол, нито на Англия, а на живия Бог, на Когото са златото и среброто. Той определи мен и брат Корсър (Джон Корсър е англикански свещеник, отказал се от всичко, за да работи като мисионер в Бристол и да помага на Мюлер. Б. а) на когото Господ вдъхна желание да ми помага да успеем в това начинание. При никакви обстоятелства няма да искаме от никого пари или материали. Няма да има приемна такса, нито ограничения, свързани с произхода или вероизповеданието. Кандидатите за учители, възпитатели и сътрудници трябва да са истински вярващи и да имат съответната квалификация. Ще приемаме само кръгли сираци. Ще обучаваме момичетата за прислужници, момчетата – на някакъв занаят. Те ще работят според способностите и силите си, за да допринасят за своята издръжка. Заведението ще бъде само за напълно изоставените дечица – няма да приемаме сираци, чиито роднини са готови да платят издръжката им. Децата ще получат начално образование. Основна цел на заведението ще бъде с Божията благодат и изучаване на Св. Писание дечицата да познаят Исус Христос.

След като Мюлер приключва своето изказване, не се събират средства, но въпреки това някой му дава десет шилинга. Една жена предлага помощта си и Мюлер се прибира щастлив и изпълнен с увереност, че ще успее в начинанието.

На другия ден неговата убеденост е възнаградена. Мюлер получава писмо от едно семейство.

Предлагаме ви услугите си и желаем да работим в сиропиталището, стига да прецените, че отговаряме на изискванията. Желаем да дарим покъщнината, която Господ ни е дал, и ще работим без никакво заплащане – вярваме, че ако волята Божия е да ни приемете, Той ще задоволи всичките ни нужди.

Вечерта един приятел донесъл три табли, двадесет и осем чинии, три легена, една кана, четири канчета, три солници, едно ренде, четири ножа и пет вилици – Мюлер ги е описал най-старателно в дневника си. Той се моли на следващия ден:

- Милостиви Боже, дай ми още доказателства, че благоволяваш в създаването на сиропиталището!

Докато се молел на колене, някой донесъл три подноса, дванадесет чинии, един леген и одеяло.

- Благодаря ти, Отче – възкликва Мюлер. – Много те моля, насърчи ме и днес!

Малко по-късно най-неочаквано му дават петдесет лири стерлинги.

- Милостиви Отче, дръзвам да Те моля за нови доказателства, че ме подкрепяш.

Вечерта му пращат двайсет и девет метра плат, а една жена изявява готовност да работи в сиропиталището. Благотворителността в полза на сираците не секва. Мюлер прилежно записва:

Щом научава кой е пратил стоте лири стерлинги, Мюлер отказва да ги приеме. Дарителката е шивачка и изкарва някакви си три шилинга и шест пенса на седмица, затова решава да я посети.

- Признателен съм ви за щедрото дарение – казва Мюлер, – но искам да се уверя, че сте обмислили добре своето решение.

- След смъртта на баща ми наследих четиристотин и осемдесет лири стерлинги – отвръща жената. – Много пари отидоха за покриване на семейни дългове, дадох на мама сто лири стерлинги и чак след това пратих сто лири стерлинги за сиропиталището.

Мюлер я разубеждава и я кара да премисли.

- Господ Исус Христос е жертвал за мен и сетната си капка кръв – отвръща шивачката, – нима аз не съм длъжна да дам всичките си пари, с които разполагам? Предпочитам да дам всичко до последното пени, но сиропиталището да бъде създадено. Его още пет лири стерлинги помощ за бедните вярващи в църквите „Гедеон“ и ,,Витезда“.

До края на годината Мюлер получава много дарения за сиропиталището и е така обнадежден, че смята в началото на следващия април да отвори малък детски дом. Първоначално ще се приемат само момичета на възраст от седем до дванадесет години, които ще се обучават в сиропиталището, докато станат готови да започнат работа като домашни прислужници. Ще се приемат деца от всички краища на Обединеното кралство.

През новата година даренията не секват. Вечерта на 5 януари звънецът в къщата на Мюлер иззвънява. Прислужницата отваря вратата, но вместо посетител вижда решетка за кухненска печка и поднос, оставени от човек, който не иска името му да се разгласява.

Мюлер се моли за всяка подробност в своя план, но досега не е искал от Бога да му прати деца. Изглежда кандидатите няма да бъдат много. Макар и да е разгласил, че вече приема молби, в началото на февруари не е постъпила нито една. Поради това цяла вечер се моли за кандидати – на другия ден получава първата молба.

Някой му споменава, че на ул. „Уилсън“ 6 има голяма къща, която се дава под наем евтино. Тя е на крачка от църквата „Гедеон“ и е много подходяща, затова Мюлер отива да я разгледа.

Сградата е масивна, на три етажа. След молитва той решава да я наеме за една година и да я обзаведе за тридесет деца. Продължават да постъпват дарения, от които в момента има огромна нужда:

2 април …. шест одеяла, две покривки за легла, четири чаршафа, осем шапчици, пет рокли, шест престилки…

6 април. Дузина легени и една кана… две ютии, чайник, кофа за въглища, тенекиен тиган, трикрако столче, кана за чай, леген за миене на ръце три малки легена и две чинии… двадесет и две песнарки

В началото на април Мюлер и сътрудниците му са обзавели и подготвили къщата на ул. „Уилсън“ 6. На 11 април 1836 г. пристигат първите деца, бледи и притеснени. Сред тях е и Хариет Кълифорд. Временните им настойници, които очакват господин Мюлер да е белобрад старец, са изумени, че виждат млад човек едва на тридесет години. Децата, макар да забелязват, че с новия им баща шега не бива, откликват радушно на добротата и спокойствието, които излъчва. Мюлер ги запознава с усмихнатата учителка и с гувернантката, които не могат да заменят техните родители, но са решени да сторят всичко по силите си, за да направят загубата по-безболезнена. Мюлер се е нагърбил с твърде тежка задача: по три пъти на ден да храни тридесет гладни деца и персонала. Шестдесет крачета ще носят обувки, които ще се изтъркват, дрешките ще овехтяват и ще омаляват, а той ще трябва да намира нови. Дава си сметка, че дори един-единствен път децата да останат гладни или дрипаво облечени, неговият Бог ще бъде опозорен. Той не се притеснява, а повтаря на близките и помощниците си думите на Христос от Евангелието от Матей 6 гл.: „И тъй, не се безпокойте и не думайте: „Какво ще ядем? ,,Какво ще пием? или „Какво ще облечем ?“. Но първом търсете Неговото Царство и Неговата правда и всичко това ще ви се прибави“ (31-33 ст.)

В началото на май в къщата на ул. „Уилсън“ 6 вече живеят тридесет момичета. Потокът от пари и храна не секва:

Девет кила бекон и четири и половина килограма кашкавал… шест сламени шапки… шест нощни шапчини и две фустанели… кошница ябълки и килограм и половина захар.

Приятелите от Тийнмът не са забравили някогашният си пастир и през юни оттам пристига голяма парична сума, както и една рокля, престилка, чифт чорапи, пъстър памучен плат за три роклички, две бебешки камизолки и пет бебешки шапчици.

В края на септември един лекар от Бристол предлага да преглежда и лекува сирачетата без заплащане, както и да им осигури безплатни лекарства. Мюлер на драго сърце приема предложението. През октомври записва, че са пристигнали двадесет литра бира, но за съжаление не споменава дали са разрешили на децата да се почерпят.

Мюлер и сътрудниците му са решили твърдо да не искат нищо от никого, „така щото ясно да проличи десницата Божия“. Той не се колебае да моли Бог ,,да склони сърцето“ на някого и той да направи своя принос за общото дело. През декември 1835 г. е отбелязал в дневника си как се е молил един негов познат да дари сто лири стерлинги. След няколко месеца въпросният човек му праща петдесет лири стерлинги, а в Деня на Гай Фокс през 1836 г. му дава още петдесет лири стерлинги. Това се случва няколко дни, преди Мюлер да си спомни своята молитва от предишния декември. Той е във възторг от станалото и отива при дарителя да му покаже записките в своя дневник от 12 декември 1835 г., за да се порадват заедно на съвършенството на Божествения отговор.

Скоро след откриването на сиропиталището на ул. „Уилсън“ 6 за момичета над седем години Мюлер си дава сметка, че има нужда от дом за дечица под седем години. През октомври 1836 г. той наема къщата на ул. „Уилсън“ 1, където основава приют за невръстните деца. Къщата е с голям двор, който превръщат в детска площадка. Наема квалифицирана милосърдна сестра и гувернантка, обзавежда къщата и в края на ноември приема първите питомци, момченца и момиченца. По-големите момичета в приюта на ул. „Уилсън“ 6 помагат в новото сиропиталище, защото Мюлер е убеден, че опитът в гледането на малки дена ще им бъде от полза за в бъдеще. Едно от първите дена, приети в сиропиталището на ул. „Уилсън“ 1, с и Лия Кълифорд.

Наближава Коледата на 1836 г. и Мюлер записва, че на ул. „Уилсън“ са дарени много патици и гъски, както и петдесет килограма захарен петмез. Доволен е, че тази Коледа получава една лира стерлинга заедно с бележка, върху която някой напомня как Исус Христос е прегърнал едно дете и рекъл: „Който приеме едно от тези дечица в Мое име, Мене приема; и който приеме Мене, приема не Мене, но Този, Който ме е пратил“ (Марк 9:3 7).

В последните мигове на 1836-а, годината, когато всичко започва, Мюлер е събрал вярващите да благодарят на Бога за благословенията през изминалата година и да се помолят и през идната Той да не ги забравя.

В началото на април в двете сиропиталища живеят шестдесет деца: тридесет на ул. „Уилсън“ 1 и тридесет на номер 6. Онази пролет в Бристол върлува петнист тиф, но за щастие се разболяват само две деца, които бързо оздравяват.

В началото на лятото на 1837 г. Мюлер смята да издаде първия том от своите „Повествования за делата Г осподни в живота на Георг Мюлер“. Решил е да напише книгата след месеци на колебания и размисъл от какви подбуди се ръководи. От една страна, няма желание да увеличава броя на религиозните книги, но, от друга, е посетил много семейства в Бристол и от собствен опит се е убедил, че доста от бедите, които сполитат християните, са породени било от липса на вяра в Бога, било от това, че те използват в работата си средства, които са в разрез със Св. Писание.

През май 1837 г. ръкописът е почти завършен и може да бъде изпратен на издателите. Преди да го стори, Мюлер иска да получи отговор на една конкретна молитва: на 5 декември 1835 г. е помолил Бога за хиляда лири стерлинги, с които да основе сиропиталище. Оттогава се е молил за това почти всеки ден и за година и половина е получил над деветстотин лири стерлинги. На 21 май се посвещава на молитвата Бог да допълни сумата. На 15 юни даряват пет лири стерлинги и Мюлер вече може да каже, че е получил всичко, което е желал. Неописуемо щастлив е. Всеки щилинг, всяка дрешка или мебел, които е получил, са дарени, както се изразява самият Мюлер, „без да съм искал от някого каквото и да било“.

На коронацията Виктория е едва осемнадесетгодишна и нейното царуване ще се запомни като най-дългото в новата история. По онова време Мюлер е на тридесет и една, но ще доживее да прочете дълга проповед в чест на диамантения юбилей на кралицата.

По-късно същия ден вестта за кончината на краля достига и в Бристол: националното знаме е спуснато до половина на корабните мачти, по църквите и обществените сгради. Събота, 24 юни, е ден на всеобща радост – знамената отново са издигнати, а църковните камбани бият тържествено. В десет часа в град Бристол тръгва шествие ,,в чест на Нейно Величество кралица Виктория“, което поема от горния край на ул. ,,Хай“, минава през моста за Темпъл Крос, сетне през Маншън Хаус и Куин Скуеър, за да излезе пред кметството.

Това е началото на викторианската епоха. Мюлер и Крейк отговарят и се грижат за двете многобройни паства на „Гедеон“ и ,,Витезда“. В ръководенето на двете църкви те имат само един върховен авторитет: Св. Писание. Един незначителен конфликт от лятото на 1837 г., както и събитията преди него показват, че двамата съчетават огромното си преклонение пред Писанията с разумни компромиси, особено когато самите те не са сигурни ,,какво е мнението на Бога“. От началото на дейността си в Бристол не са убедени дали в църквата „Витезда“ да приемат само онези, които са станали християни и са получили кръщение, или могат да имат братско общение с всички вярващи в Христа, дори да не са получили кръщение. След дълги спорове и разговори с Робърт Чапман Мюлер и Крейк решават да последват заръката „приемайте се един друг, както и Христос ви прие“ (Рим. 15:7), което не зависи от възгледите им за кръщението. Чапман, който оставя дълбока диря в историята на свободните братя, е приятел на Мюлер през целия му живот. Той се отказва от многообещаваща адвокатска практика в Лондон, за да служи на Бога в Барнстапъл.

През юни 1837 г. Мюлер решава да открие трети детски дом за около четиридесет момчета над седем години, защото в Бристол има крещяща нужда от такова сиропиталище, и понеже няма къде да изпрати малчуганите, след като навършат седем години. В началото на септември вече е получил достатъчно дарения, има много желаещи да работят в приюта и остава само да се намери подходяща сграда. Предлагат му къща на ул. „Уилсън“ 3, която наема начаса.

В началото на ноември здравето му отново се влошава. Той се буди посред нощ с виене на свят. След време, за да заспи, омотава главата си с мокра кърпа, което облекчава болките. На 7 ноември установява, че не е в състояние да работи, макар че предстои откриването на сиропиталище за момчета, и във „Витезда“ възникват проблеми. Мюлер решава да замине от Бристол, за да си почине на спокойствие. Получава писмо от анонимен дарител, в което има пет лири стерлинги за лични разходи, и той приема това като знак, че няма нищо лошо да замине.

Нануска дома си без ни пай-малка представа къде да отиде. Хваща първият потеглящ дилижанс, който е за Бат. Решава да не отсяда при християни, защото ще му се наложи да разговаря с тях, а на него не му се приказва. В Бат се настанява в хотел, който му се струва толкова ,,светски“, че е принуден да отседне в свой приятел християнин. Той и лелите му го убеждават да остане у тях и Мюлер им гостува цяла седмица. Сега болките са толкова мъчителни, та му се струва, че ще изгуби разсъдъка си. Трудно му е дори да говори, затова след седем дни той се прибира в Бристол. Отново получава пет лири стерлинги за лични нужди и заминава с Мери, дъщеря си Лидия и прислужницата за Уестън- Сюпър-Меър, където си намират квартира. Докато са в Уесгън, Мюлер често пъти се ужасява, че тези болки в главата може да са началото на умствено заболяване. Там научава, че едно от момичетата в сиропиталищата на ул. ,,Уилсън““ е починало, но преди да издъхне, е повярвало в Христа. След десет дни в Уестън семейството се връща в Бристол. Мюлер отива на лекар, който го уверява, че макар нервите му да са разклатени, няма причини да се притеснява, че ще полудее.

Той все така се чувства зле и намира утеха във верните си приятели, които му пращат подаръци – маринован език, птици, сладкиши и грозде. Праща на баща си писмо, което според него ще е последното. През декември лекарите му поставят диагнозата ,,ленив черен дроб“. Мюлер установява, че след службите във „Витезда“ се чувства още по-зле и всяко умствено усилие го изтощава до краен предел.

Дейността продължава да се разширява и средствата са предостатъчно. Сега в трите дома живеят седемдесет и пет деца, като всеки ден пристигат нови. На 12 декември в къщата на Мюлер пристигат сто първокачествени одеяла, които да раздаде на бедните. Мюлер се старае да облекчи тежката участ на мнозина в околията и въпреки болестта урежда одеялата да бъдат разпределени.

В края на 1837 г. в трите сиропиталища живеят осемдесет и едно дена, а за тях се грижат деветима души на пълен работен ден. Молбите за постъпване са толкова много, че би могло да се напълни още едно сиропиталище за момичета над седем години и още едно за пеленачета. В дневните училища, организирани от Дружеството за библейски познания, се обучават триста и петдесет деца, а триста и двадесет посещават неделното училище.

Мюлер е много потиснат от болестта и от нарастващите отговорности. Той пише в своя дневник:

Тази сутрин опозорих Господа, като се държах сприхаво с милата ми жена. Незабавно паднах на колене пред Бога и Му благодарих, задето ми е дал такава съпруга.

1838 година не започва обнадеждаващо. В нощта срещу 1 януари в дома на Мюлер проникват доста странни крадци. На пътя им се изпречва втора здрава врата и те не задигат нищо освен малко студено печено. След това нахълтват в класната стая на църквата ,,Гедеон“, отварят няколко кутии, ала не взимат нищо. На другия ден в кутиите и на едно от дърветата в градината на Мюлер са намерени оглозгани кокали.

Лекарят препоръчва на Мюлер да си отдъхне вън от града. На него не му се ще да напуска Бристол. Скоро получава петнадесет лири стерлинги, ,,за да смените обстановката“, от жена, която живее на седемдесет и пет километра от Бристол и няма как да знае за съвета на лекаря. Мюлер приема, че това е знак за волята Божия и заминава с Мери и Лидия при приятели християни в Троубридж, където прочита „Животът на Джордж Уайтфийлд“ от Филип. Изумен е колко много е държал този човек на молитвата, а също от навика му да чете Библията на колене. В неделя се моли часове наред и посвещава два часа на това да чете на колене Псалом 63 и да „се моли“ над него. Сетне отбелязва в дневника си:

Днес Бог благослови душата ми… Сега душата ми се наслаждава на волята Божия относно моето здраве. Сега мога най-чистосърдечно да кажа, че тази болест няма да се махне от мен, докато не приема благословението, заради което Бог я е пратил… Какво пречи на Бога да превърне такъв порочен човек като мен в един нов Уайтфийлд? Дума да няма, Бог би могъл да ми даде същата благодат, каквато е дал и на него. О, Господи, притетляй ме все по~близо до Себе Си, за да се уподобя на Тебе! Ако Бог ми възвърне силите, за да проповядвам Словото (а аз вярвам, че ще го стори скоро, съдейки от състоянието, до което е довел душата ми, макар че през последните осем дни се чувствам по-зле, отколкото предишните седмици), желая проповядването ми да бъде повече от всякога плод на вглъбена молитва и сериозен размисъл. Искам да ходя по Бога и „реки от жива вода ще потекат от утробата ми.

На другия ден прекарва три часа на колене в молитва над Псалми 64 и 65. Докаторазмишлява над Псалом 65 :2 – ,,Ти, Който слушаш молитва, при Тебе ще дохожда всяка твар“, – Мюлер записва осем конкретни неща, за които да се моли. Под списъка отбелязва: „Вярвам, че Той ме е чул.“ Три години по-късно съобщава, че пет от молбите му са изпълнени изцяло, а другите три – частично.

Въпреки че все още не е оздравял, Мюлер е по-бодър. Докато чете Библията, попада на стих от Псалом 68, където Бог е описан като „Отец на сирачетата”. Той отбелязва:

С Божията помощ това ще бъде моят довод, с който ще се застъпвам пред Него за сирачетата в миг на нужда. Той е техният Отец и сам се е нагърбил да се грижи за тях и да им осигури подслон и храна. Единственото, което трябва да сторя, е да Му напомням за нуждите на клетите дечица и те ще бъдат задоволени…

Думите „Отец на сирачетата“ са толкова насърчителни, че хиляди сираци с всичките им нужди ще бъдат поверени на любящото сърце на Бога.

Сем. Мюлер остават в Троубридж още половин месец. През това време Георг е бодър духом, макар и един два пъти да се засрамва, че докато е на колене чете не Библията, а биографията на Уайтфийлд. На 2 февруари, въпреки че не е оздравял, престава да взима лекарствата и заминава за Оксфорд, където отсяда у приятели.

Там решава да се посвети на ездата. Наема кротък, добре обучен яздитен кон, който да успокои изопнатите му нерви.

Първоначално това чудесно занимание се увенчава с успех. Мюлер следва примера на Уесли, въпреки че не с известно дали и той като него е чел Библията, докато е яздел. След три дни езда конят па Мюлер също се разболява. Мюлер изучава Библията и се моли, докато собственикът на коня не му съобщава, че се е възстановил. След като се мята на седлото, Мюлер е изумен, че доскоро кроткото животно е станало вироглаво и своенравно.

Мъчи се как ли не да го обуздае, по все удря на камък – жребецът не се укротява. Така злополучно приключва увлечението на Мюлер по ездата.

Едип приятел горещо му препоръчва да опита минералните бани в Лемингтън и предлага да покрие разходите, ако реши да посети курорта. Мюлер се съветва със своя лекар и след като получава положителен отговор, приема предложението. В Лемингтън намира чудесна квартира за десет шилинга седмично и докато седи пред камината, отбелязва лаконично в своя дневник: „Колко щедър е Господ!“ – и си ляга да спи.

От минералните бани се чувства по-добре, но десет дни по-късно започват да го мъчат напрежение и изкушения, за които можем само да правим догадки от записките в дневника му:

На другия ден пощальонът донася закъсняло писмо, от което Мюлер разбира, че Мери вече пътува насам – скоро след това за огромна негова радост вярната му съпруга пристига при него.

Няколко дни семейството се разхожда надълго из Уорикшир и Мюлер се чувства значително по-добре, отколкото през последните месеци, макар че главата все още го боли.

Той обмисля дали да не отскочи за кратко до Германия отчасти за да посъветва и да помогне на свои познати в Берлин, решили на всяка цена да станат мисионери, да свидетелства за Христос пред своя баща и брат, отчасти защото се надява вероятно малко наивно, че родната природа ще се отрази добре на здравето Му. Пише на Хенри Крейк и на лекаря си за съвет.

Крейк го насърчава да замине, а лекарят му препоръчва да изчака месец-два, за да не се изтощи от пътуването. Мюлер прекарва заедно с Мери месец март в Лемингтън, а в началото на април лекарят, който е дошъл на визитация в областта, го преглежда и заявява, че е в състояние да пътува. Георг и Мери прочитат заедно Псалом 121 „Господ ще пази излизането ти и влизането ти от сега и до века“ и поемат всеки по своя път – та се връща в Бристол, а Мюлер тръгва към земята на своето детство.

Мюлер пристига в Хамбург на 9 април, като по време на пътуването страда от силна морска болест. Прекарва десет дни в Берлин, където се среща с неколцина свои познати, решили да станат мисионери, сетне заминава за Хаймерслебен, за да посети баща си. Той е на преклонна възраст и не му остава много да живее. Мюлер се съмнява дали баща му ще издържи още една зима. Отношенията им са добри – старецът е забравил разногласията, породени от решението на сина му да се посвети на служба на Бога. Мюлер разбира, че брат му живее в „открит грях”, и се възползва от престоя си, за да поговори с двамата мъже за вярата в Христа. В деня, когато Мюлер си тръгва, баща му го изпраща до Магдебург. След като се сбогуват, и двамата са убедени, че няма да се видят повече.

Оказва се, че грешат. През май Мюлер се завръща в Бристол. От 6 ноември 1837 г. не е в състояние да посети нито една служба в църквите „Гедеон“ и ,,Витезда“. Но на 8 май 1838 г. паството в „Гедеон“ чува отново познатия глас, който чете Псалом 103: ,,Благославяй, душо моя, Господа, и не забравяй ни едно от всичките Му благодеяния. Той е, Който прощава всичките ти беззакония, изцелява всичките ти болести“

През следващите месеци Мюлер си възвръща силите и установява, че проповядва с повече радост, дълбочина и упование в молитвата, отколкото преди да се разболее. Усеща в по- голяма стенен ,,важността на делото“.

Наближава тридесет и три години. През следващите няколко години отново е повален два-три пъти от не толкова тежки заболявания, но през дългия си живот никога не се е разболявал така сериозно, както през 1829-а и 1837-а година. Човекът, обявен като негоден за военна служба, ще каже доста години по-късно, че се чувства по-здрав на седемдесет, отколкото на тридесет.