Въведение

През 1829 г. Наш се е заел по заръка на Джордж IV да разшири Бъкингамския дворец, но след година кралят умира, без да дочака края на строителните работи. Уилям IV предпочита да живее в двореца Сейнт Джеймс, а младата принцеса Виктория, която живее в двореца Кензинттън, се премества в Бъкингамския дворец едва след коронацията си през 1837 т. Мюлер се прехласва по газовите фенери на ул. „Пал Мал“ – доказателство за всички, че Лондон е най-напредналият и модерен град в света.

Мюлер успява да си намери евтина квартира, но не в скъпата по онова време западна част на града, а в Хакни, която според мълвата е свърталище на тогавашните пътни разбойници. Дава мило и драго да научи час по-скоро английски, но повечето от колегите му са германци и затова не успява да постигне бързо мечтата си. В равнините, разпрострели се отвъд Хакни, разговаря за пръв път на английски ,,с невръстно момченце… за душата му – надявах се да не ми обърне гръб заради разваления английски.“

Един от неговите колеги, Антъни Норис Гроувс, е зъболекар в Ексетър, но оставя своята работа, която му носи по 1500 лири стерлинги годишно, и решава да замине заедно с жена си и децата като мисионер в Персия. Няма да има заплата, а ще уповава единствено на Бога за посрещането на своите нужди. Тази вест толкова вдъхновява Мюлер, че той я отбелязва в дневника си и пише на приятелите си в Германия.

Напълно в свой стил Мюлер работи в Лондон до изнемога, по дванадесет часа на денонощие, изучавайки основно староеврейски и халдейски. По-късно той споделя: „Обръщах се към Господа дори когато разлиствах речника по староеврейски и Го молех да ми помогне да намирам по-бързо думите“

През май 1829 г. двадесет и три годишният Мюлер се разболява. Когато напуска Германия, здравето му все още е разклатено, а дългият и упорит труд допълнително го изтощава. Мюлер е убеден, че ще умре; налягат го тежки мисли, но над тях надделява щастието.

Все още не му е писано „да си иде“.

- Състоянието ви се подобрява – казва му лекарят.

„Вместо да се зарадвам – пише Георг Мюлер, – оклюмах. Толкова голямо бе желанието ми да отида при Господа. Скоро след това получих благодат да приема волята Божия.“

- Не е зле да заминеш в провинцията, на чист въздух – съветват го приятелите. – Защо не идеш на юг, в Девън?

Речено-сторено. Така през лятото на 1 829 г. в Тиймът Мюлер завързва приятелство, което ще трае цели 36 години и ще преобрази от корен живота му.

Хенри Крейк е шотландец, който подобно на Мюлер скоро ще навърши 24 години и също като него приема християнството, докато следва в университета. Завършва с отличие „Сейнт

Андрюс“ и през 1826 г. отива в Ексетър, където става частен учител на децата на Антъни Норис Гроувс – зъболекарят, за когото Мюлер е слушал в Лондон. Гроувс оказва огромно влияние върху светогледа му.

- Години наред бях много набожен – споделя Гроувс с Крейк. – През 1822 г. започнах сериозно изучаване на Библията и се убедих, че Св. Писание е предостатъчно за духовното израстване.

Гроувс дава на Крейк екземпляр от трактата „Християнското посвещение”, който е написал през 1825 г. В него той обяснява защо Исус Христос казва: „Продай имота си и дай на сиромасите“ (Мат. 19:21) – истина, която трябва да се разбира буквално. Гроувс призовава да се върнем към духа и начина на живот на ранната Църква, когато вярващите „продаваха стоката и имота си и разпределяха парите. на всички, според нуждата на всекиго“ (Деян. 2:45).

- Това – обяснява Гроувс на Крейк – е съзвучно и с разума, и с откровението.

Гроувс не само проповядва това, но го изпълнява в живота си: двамата с жена си заделят първоначално една десета, а сетне и четвърт от всичко, което печелят, и го раздават на бедните. След време престават да събират за децата си, заживяват съвсем скромно и всичко, което им остава, го раздават.

За да се подготви за мисионер, Гроувс се записва задочно в колеж „Тринити“ в Дъблин – възнамерява да завърши богословие, преди да бъде ръкоположен за свещенослужител на Англиканската църква. В Дъблин се запознава с неколцина мъже, смятани за основатели на Свободните братя (след време в Плимут възниква първата им голяма църква). Те дори не подозират, че основават движение. Последното, което желаят, е да създават поредното вероизповедание в християнския свят, който и бездруго за жалост е много разединен.

Решението на Гроувс да замине като мисионер в Персия принуждава Крейк да си търси нова работа. През лятото на 1828 г. става частен учител в Тийнмът, в семейство, с което се е запознал в Дъблин. Онова, което Мюлер харесва у Крейк, е „горещата му любов към Господа“, а също и общите им интереси към староеврейския. Крейк разказва надълго и нашироко на Мюлер за съживлението в Дъблин. И двамата поддържат връзка с Гроувс, а между него и Мюлер се заражда истинско приятелство.

Няколко дни след като пристига в Тийнмът, Мюлер присъства на повторното откриване на църквата „Ебенизър“ и е възхитен от един проповедник. Той пише:

Макар и да не харесах всичко, което каза, ми направи впечатление, че се откроява сред другите със своята вглъбеност и добросъвестност.

След службата Мюлер се опитва да научи нещо повече за проповедника и е поканен в Ексмът, където той е отседнал, за да прекара заедно с нето десетина дена. Той на драго сърце приема и отбелязва в дневника си: „Посредством този брат Господ ме благослови така, че ще Му бъда признателен цяла вечност“ За жалост не знаем кой е този брат, но едно е ясно – по време на престоя си в Ексмът, Мюлер е силно повлиян от общуването с представителите на Свободните братя.

Георг усеща, че Бог желае той да „напредне в благочестието“. От записките в дневника му се вижда, че е изучил внимателно трактата на Гроувс „Християнското посвещение“. Той пише:

Не приляга на човек, посветил се на служение на Бога, да се домогва до богатство, слава и почести в свят, където неговият Господ бе беден, несретен и презрян.

Промяната, която преживява в Девън, описва като „повторно приемане на християнството“. Ето какво споделя Мюлер за онова време в писмо, писано много години по-късно:

През септември Мюлер се завръща в Лондон, решен да сподели новите си прозрения и плам със своите колеги. Събира ги всяка сутрин, за да се молят и да четат Библията, като всеки присъстващ споделя онова, което Бог му е показал в откъса от Св. Писание. Един от приятелите на Мюлер напълно споделя духовния му ентусиазъм. Доста вечери, когато се наслаждава на интимно общение с Бога, Мюлер посещава дори и след полунощ своя приятел и го заварва в същото духовно състояние. Двамата се молят заедно до един-два часа след полунощ. После Мюлер се прибира у дома, така преизпълнен с радост, че не мигва до шест часа сутринта, когато отново се среща за молитва с приятелите си. Убеден е, че Бог го е призвал да проповядва благовестието, и изгаря от нетърпение да приключи подготовката си за мисионер и да работи с евреите в Лондон. Написва името и адреса си върху стотици брошури и ги раздава на хората с призива да го потърсят и да договорят с него за християнската вяра. Проповядва на места, където евреите обичат да се събират, и редовно чете Библията на петдесетина еврейчета като учител в неделно училище. Към края на ноември 1829 г. Мюлер започва да се пита дали и занапред да работи в Лондонското дружество за разпространение на християнството сред евреите. Малко по малко стига до убеждението, че като Христов служител трябва да бъде ръководен в мисионерската си дейност от Святия Дух, а не от хората.

Едно от изискванията на дружеството е да прекарва по-голямата част от деня сред евреите. Сега вече му се струва, че където и да отиде, ако се ръководи от библейските принципи, трябва да издирва и работи най-вече сред евреите, но наред с това да проповядва и между неевреите.

В началото на декември вече е решил да пише на ръководството на дружеството и да го запознае с възгледите си. Съвсем в свой стил решава да изчака още един месец, за да обмисли нещата, и заминава за Девън на кратка почивка. Всичко така се обръща, че Мюлер не се връща повече в Лондон. Възнамерява да прекара в Ексмът половин месец и е решен да не си пропилее напразно времето. На втория ден го посещава благочестив жител на Девън.

- От месец се моля Господ да стори нещо за Лимпстън, голяма енория, където има малко духовна светлина. Там има Методистка църква и не се съмнявам, че ще ви разрешат да проповядвате.

С Мюлер на драго сърце приема поканата и на другия ден, неделя, отива в Лимпстън, където се наслаждава на мочурищата, ширнали се около устието на река Екс. Начаса получава разрешение да проповядва по два пъти на ден в Методистката Църква. През следващата седмица почти всеки ден се среща с „няколко жени, с които чете Св. Писание“.

Заради нарастващите задължения Мюлер решава час по-скоро да пише на ръководството на дружеството в Лондон, а докато то решава по-нататъшната му съдба, той продължава да проповядва. В писмото излага какви са били възгледите му за мисионерското служение, преди да се включи в дружеството, обяснява и как те са се променили оттогава. Казва, че идването му в Англия се дължи на дружеството и заявява, че занапред е готов да работи с тях без заплата, стига да му разрешат да обикаля навред из Англия, както го направлява Господ, и да проповядва на християни и на евреи. Пише, че желае да получи от дружеството полагащите му се бройки на Св.. Писание на староеврейски и брошури за евреите.

В отговор получава сърдечно лично писмо от един от секретарите и официално известие, в което любезно се обяснява, че дружеството не може да се ползва от услугите на човек, който не е на негово подчинение, затова оттук нататък няма да смята Мюлер за свой служител, обучаван за мисионер. По-нататък му пишат, че ако в бъдеще Мюлер размисли, дружеството с удоволствие ще преразгледа въпроса.

Така приключва обучението на Мюлер в дружеството, на което е пристигнал да служи в Англия. Не го обвинява за нищо и до края на живота си оценява високо помощта, която му е оказало, но нито за миг не съжалява, че е скъсал с тях. Сега вече има свободата да изпълни убеждението си, че: „Христовият служител има само един Началник“ и трябва да работи когато и където го насочи Неговият Господ.

След три седмици в Ексмъг Георг Мюлер поема за Тийнмът, където смята да прекара десетина дена у приятели, с които се е запознал предното лято, но време на лечението си. По права линия пътят от Ексмът до Тийнмъг не е дълъг: Ексмът е разположен източно от мястото, където река Екс се влива в морето, а Тийнмът се намира от другата страна на устието, няколко километра на югозапад. Всички, които като Мюлер не могат да прелетят, трябва да пътуват тридесетина километра и да минат по моста при Каунтес Уиър или да вземат тромавия ферибот от Ексмът до Старкрос. Дори и да капнеш от пътя, приказно чудната гледка, откриваща се през устието към Паудърам и дъбравите на Мамхед, си заслужава. Отвъд тях, както през 1830 г., и днес на възвишенията Холдън се възправя кулата Белведере, която се Вижда почти в цял Девън. Тези места ще станат скъпи за Мюлер, но не само за 10 дни, а за цели две и половина години. Кой е очаквал, че за младежа от Прусия, който наскоро е освободен по здравословни причини от военна служба, говорещ на развален английски, Западна Англия ще се превърне във втора родина чак до смъртта му в края на столетието? Той отива в Тийнмът само с пет-шест лири стерлинги в джоба, без постоянни доходи и без работа. През тези две и половина години Георг Мюлер ще научи много, което ще е от полза за делото, което му предстои.

- Защо не станете пастир на църквата ,,Ебенизър“’? Помислете! – казва един член на паството малко след като Мюлер пристига в Тийнмът.

- Не смятам да пускам корени никъде, а да пътувам и да проповядвам, където Бог ме води – отвръща Мюлер.

- Защо не проповядваш в баптистката Църква в Шелдън? – моли го и Хенри Крейк.

Мюлер приема поканата. На проповедта присъстват трима свещенослужители, ала никой от тях не я одобрява. След службата младата прислужница на единия се обръща към Бога. Мюлер не може да разбере защо, след като е слущала многократно проповедите на своя учител, това става чак сега.

През първата седмица проповядва всяка вечер или в Шелдън, или в Тийнмът. Сред присъстващите има и негови приятели, които започват да се държат враждебно.

„Господ е решил да подейства чрез мен в Тиинмът – заключава Мюлер. – Сатана се е уплашил от това и насъсква хората срещу мен“ Въпреки всичко неколцина откликват на благовестието и стават християни.

Въпреки съпротивата мнозина вярващи от църквата ,,Ебенизър“ настояват Мюлер да стане техен пастир и след три месеца цялото паство го кани да заеме длъжността.

- Радвам се да приема любезната ви покана – отвръща Мюлер след дълги молитви, – но нека отсега да е ясно, че ще остана пастир само докато съм убеден, че такава е волята Божия.

Още не се е отказал от намерението си да обикаля от град на град, където Бог го води. Плащат му 55 лири стерлинги годишно, които с нарастването на църквата се увеличават. След време Мюлер решава да не се издържа по този начин. Започва редовно да проповядва в Ексетър, Топсам, Шелдън, Лимпстън, Бишопстийптън, Чъдлий, Кълъмптън и Нютън Абът.

В началото на април 1830 г. Мюлер проповядва в заможното градче Сидмът и подхваща ожесточен спор с три заможни дами, които го предизвикват.

- Какво е Вашето мнение, господин Мюлер, за водното кръщение?

Мюлер често казвал, че кръщението на повярвалите е безсмислено.

- Не смятам, че се нуждая от кръщение – отвръща той.

- Разгледани ли сте с молитва този въпрос в Св. Писание? – интересува се една от богатите дами, приела кръщение в зряла възраст.

- Не.

След този укор Мюлер изчита целия Нов Завет, търсейки всичко свързано с разглежданата тема. Стига до извода, че всеки повярвал трябва да се кръсти и според Св. Писание това става с пълно потапяне. Особено го впечатляват Деяпия 8:36-38 и Посланието към римляните 6:3-5 и по-късно приема кръщение от Хенри Крейк – почти всичките му приятели последват неговия пример.

Графство Девън е голямо: от най-северната до пай-южната му точка има около 120 км и повече пътища, отколкото в която и да е английска област, но вестта за способния пруски младеж в Тийнмът се разпространява като горски пожар. В северната част на Барнстапъл адвокатът Томас Пъгсли е построил църква и кани Мюлер да проповядва на откриването през юни 1830 г. Той откликва на поканата и двама местни жители се покайват. Почти всеки път, когато Мюлер проповядва, някой приема християнската вяра.

Пак през лятото на 1830 г. Мюлер решава, че вярващите в църквата „Ебенизър“ трябва да последват примера на апостолите от Деяпия 2027 и всяка неделя да приемат Господната вечеря, макар и да признава, че няма изрична заповед, дадена от Исус Христос или от апостолите.

- Смятам – казва той на паството, – че според 4 глава от Посланиего към ефесяните и особено според 12 глава от Посланието към римляните, както и според цялото Писание, трябва да дадем простор на Святия Дух да се проявява както Му е угодно чрез всеки от братята в Христа. Всеки един брат може да служи на другите с дарбата, дадена му от Господа. По време на определени събрания всеки от братята ще има възможност да назидава или да поучава останалите, стига да прецени, че има да каже нещо, което ще е от полза за другите.

Под ръководството на пастир Мюлер църквата „Ебенизър“ приема съблюдаването на Господпата вечеря напълно в духа на Свободните братя.

През цялото лято на ї830 г. Мюлер не пропуска нито една възможност да посети Ексетър, и то не само заради красивите гледки по пътя покрай брега от Тийнмът до Старкрос и после нагоре по устието на река Екс. Ексетър го привлича, защото е влюбен. Открай време се възхищава на семейство Гроувс не само заради Антъни, но и заради сестра му – Мери Гроувс, останала в града през 1829 г., след като брат й заминава. Мери е икономка на парализираната собственичка на иптерната „НордърнхейХаус“ – г-жа Хейк. Мюлер смята, че не с зле да се задоми, и дълго се моли за избора на съпруга. Едва ли има по-добър отговор на молитвите му от г-ца Гроувс. Тя, като брат си, е отдадена на Господа и напълно го подкрепя в решението да се уповава единствено па Бога за материалните си нужди. Мюлер харесва как тя свири на пиано и рисува. Що се отнася до интелектуалната подкрепа, която би му оказала, Мери е изучавала английска граматика, география, история, френски, латински и староеврейски и би могла да го научи па нещо по астрономия. На 15 август той и пише писмо, в което и прави предложение за женитба, а след четири дни по една случайност е в Ексетър и се отбива в интерната „Нордърнхей Хаус“. Мери приема предложението и двамата падат на колене, за да помолят Бога да благослови брака им.

Намират друга икономка, която да замести Мери у г-жа Хейк, и на 7 октомври се женят. Отиват в църквата „Свети Давид“ за скромната си венчавка, отслужена от преподобния Джон Абът. След това заедно с приятели се връщат в „Нордърпхей Хаус“, за да отслужат Господната вечеря. После взимат дилижанса за Тийнмът, а на другия ден започват съвместната си служба в прослава на Господа. И през ум не им минава да ходят на сватбено пътешествие.

Малко след като се завръщат в Тийпмът, младоженците решават, че не е редно Георг да получава заплата. Тя се събира от таксите за запазени места в храма, като по-предните места са по-скъпи. Мюлер и жена му са на мнение, че това създава привилегии за богатите и противоречи на духа на първите шест стиха от 2 гл. па Посланието па Яков. Мюлер премахва таксите и обявява всички места в храма за безплатни. В края па октомври той огласява своето решение:

- Отказвам се от заплатата, която получавам от църквата.

Излага мотивите си и прочита 4 гл. от Посланието към филипяните. След това слага в църквата надписана кутия, в която всеки, пожелал да подпомогне г-н и г-жа Мюлер, може да пуска своите доброволни пожертвования.

Мюлер решава, че оттук нататък няма да моли никого, дори вярващите от църквата ,,Ебенизър“, да му помагат с пари. Вече няма да „искам от хората, а от Господа“. Той признава, че решението му „изисква повече благодат, отколкото това да се откажа от заплатата си“. Тъкмо това решение повече от всичко друго предопределя невероятния му живот. По същото време Георг и Мери решават да изпълнят дословно Христовия призив: „Продайте имота си и давайте милостиня“ (Лука 12:33).

През целия си съвместен живот Георг и Мери нямат никакви разногласия по спазването на тези важни решения, взети още от самото начало. По-късно, когато се връща към тези години, Мюлер пише:

Така познахме, като никога досега, нежната любов и грижа па нашия Бог за Неговите чеда дори в пай-малките неща. Господ ни се разкри по-пълно отпреди – като Бог, Който чува молитвите.

Бишопстийнтън е китно селце, кацнало на баир над устието на Тийн, от който се открива приказна гледка към реката и Дартмур, където живеят вярващите от църквата ,,Ебенизър“. Още от времето на норманското нашествие селото е подвластно на епископите на Ексетър и е една от най-богатите им енории. През ноември 1830 г. в селцето идват двама души, които не са богати: три седмици, след като се отказва от заплатата, семейство Мюлер остават само с някакви си осем шилинга. (Целият ХІХ век е известен с това, че почти няма инфлация, а един селскостопански работник получава около десет шилинга на седмица.) Онази сутрин Георг и Мери се молят на Бога да им прати малко пари.

Докато разговарят вярваща жена от църквата, която живее в селото, пита Мюлер:

- Имате ли нужда от пари?

- Когато се отказах от заплатата, обясних на братята, скъпа сестро, че занапред ще споделям нуждите си единствено с Господа.

- Бог лично ми каза да ви дам пари – упорствала жената. – Преди около половин месец Го попитах какво да сторя за Него и той ми заръча да ви дам малко пари. Миналата събота това отново изникна силно в съзнанието ми и оттогава мисля само за него, а нощес пак се сетих. Не можех да мълча и го споделих с един брат.

Мюлер смята, че не е нужно да споменава за затрудненията си и сменя темата. Когато двамата с Мери си тръгват, жената им дава две гвинеи.

След една седмица в Ексетьр им остават само девет шилинга и Мюлер отново се моли да получи отнякъде пари. Само след ден и половина от три различни места му дават общо седем лири стерлинги.

„Милостив е Господ – пише Мюлер за първите седмици след решението да искат средства единствено от Бога, – не подложи още в началото на изпитание вярата ни, първо ни насърчи и ни даде да разберем, че желае да ни помогне.“

Онова, което някои може би ще нарекат фанатизъм, е отказът на Мюлер да приема подаръци, който понякога предизвиква доста забавни случки. През март 1831 г., докато проповядва в Аксминстър, той е поканен да прекара неделята в Чард в Съмърсет. За да не оставя впечатлението, че проповядва за пари, Мюлер отказва да приеме каквито и да било подаръци. След поредната служба един от богомолците се опитва да му даде пари, увити в хартия, но Мюлер не ги приема. Жителите на Съмърсет не се отказват толкова лесно: упоритият вярващ пъха насила парите в джоба на Мюлер и хуква да бяга. Друг господин от Чард, след дълги разправии, го принуждава да вземе един суверен.

Вярващите в Барнстанъл по хитроумен начин преодоляват нежеланието му да приема подаръци, докато проповядва далеч от дома си. През април 1831 г., докато са в града, някой пуска незабелязано в дамската чанта на Мери един суверен. След като се завръщат в Тийнмът при отварянето на куфара, на пода изпада един плик. В него има два суверена и монета от три пенса. Монетата явно е сложена, за да издрънчи, Щом пликът падне на земята.

След като се отказва от заплатата, Мюлер моли настоятелите на църквата „Ебенизър“ да отварят веднъж седмично кутията. Те обаче или забравят да я изпразват веднъж в седмицата, или се срамуват да дават на Мюлер жалките суми, които са се събрали, затова отварят кутията най-често веднъж месечно. Въпреки че това ги затруднява, Георг решава да не повдига въпроса, макар че известно време двамата с Мери едва свързват двата края. Една събота през юли 1831 г. Мюлер и Хенри Крейк се връщат от Торкий, където са ходили да проповядват. На Георг му остават само девет пенса. ,,Милостиви Отче – моли се Мюлер, – моля те покажи на брат У, че имаме парични затруднения, и нека отвори кутията“

На другата сутрин сем. Мюлер имат масло само колкото да закусят заедно с един приятел и с роднина, отседнали при тях. Те не споменават нищо пред гостите си, за да не ги притеснят. След сутрешната служба ,,брат У“ най-неочаквано отваря кутията и дава на Мюлер събраното в нея: 1 лира стерлинга, 18 шилинга и 10 пенса и половина, което е малко повече от половин месечна заплата. Клетият брат У най-после си е „научил урока“.

- Нощес не сме мигнали с жена ми от притеснение дали не сте останали без пари с г-жа Мюлер!

Мюлер не успява да скрие усмивката си.

Хенри Крейк живее по същия начин като Мюлер и това задълбочава приятелството им. На 18 юни той идва у сем. Мюлер.

- Останало ми е само пени и половина – споменава Хенри някак между другото.

По-късно се връща у тях и им дава десет шилинга от парите, които е получил. Мери и Георг имат само три шилинга.

През юли някой им изпраща щилешка плешка и самун хляб. По-късно те разбират, че е плъзнал слух как гладуват и разтревожен, техен приятел им е пратил храната. Истината е, че макар в началото често да изпадат в парични затруднения и да нямат пари дори за хляб, те никога не са оставали гладни. Мюлер стига до извода, че понякога Бог използва тези слухове, за да напомни на другите за техните нужди.

На 10 септември Мюлер получава 6 лири стерлинги и записва в дневника си, че предния месец са му подарили 40 лири стерлинги и какви ли не подаръци. На 16 ноември сем. Мюлер се молят на вечеря, въпреки че нямат нищо за ядене. След молитвите двамата отварят колет, пристигнал от Ексмът. Освен всичко друго в него има и шунка, предостатъчна за тях и за един приятел, отседнал в дома им.

Мюлер все още не се е възстановил от болестта, заради която навремето се установява в Девън. На 18 февруари 1832 г. получава стомашен кръвоизлив и губи много кръв. Един лекар, който по моя молба прегледа дневниците на Мюлер от онзи период, смята, че описаните симптоми предполагат кръвоизлив, който често е смъртоносен, макар и да няма как да сме сигурни какво точно е било състоянието му. При всички положения не личи Мюлер да е бил много разтревожен. Сутринта на следващия ден, който е неделя, двама проповедници от ,,Ебенизър“, научили за заболяването, наминават да го видят в дома му.

- Кой ще проповядва днес? – питат те. – Ние двамата имаме уговорки другаде, но вероятно ще се наложи единият да остане в Тиипмъг и да те замести в ,,Ебенизър“, докато оздравееш.

- Наминете след един час, тогава ще ви отговоря – отвръща Мюлер.

След като си тръгват, той се моли и усеща, че Бог му е дал вяра да се изправи на крака. Решава да отиде на сутрешната служба. Уморява се дори от краткото разстояние, което трябва да извърви до църквата, но въпреки това проповядва. По обед се отбива да го види един приятел лекар.

- Моля те, недей да проповядваш следобед. Това може сериозно да ти навреди.

- При обичайните обстоятелства – отвръща Мюлер – съм съгласен, че би било глупаво да проповядвам след всичко, което ме сполетя. Бог ми вдъхна вяра да продължа.

Проповядва и следобед. Неговият приятел – лекарят го посвещава отново.

- Умолявам те, не проповядвай повече за днес. Излагаш се на голяма опасност.

Лекарят не може да разубеди упорития младеж от Прусия с неговата непоклатима вяра – той проповядва и вечерта. След службата се прибира и веднага си ляга – дори той осъзнава, че е прекалил.

На другата сутрин става рано и както обикновено, дял ден не подгъва крак. В сряда, след една среща, която е насрочил за сутринта, пътува пеша цели 10 км с двама приятели до Нютън Абът, сетне заминава с кон за Плимут. Колкото и да е странно, тази необичайна форма на лечение му помага и в четвъртък Мюлер се чувства както преди кръвоизлива.

„Не бих казал – пише той, – че ако ми се случи същото, пак ще постъпя така. По-трудно е да проповядваш без вяра, отколкото с кръвоизлив. Ако е угодно на Господа да ми вдъхне вяра, вероятно ще съм способен да сторя същото, пък дори и да отмалея повече от сега“

По онова време Мюлер често се моли заедно с болни вярващи, докато оздравеят. Иска безусловно Бог да ги благослови с пълно изцеление, но но-късно престава да постъпва така. Почти винаги Всевишният отвръща на молитвите му, а само понякога. Бог мълчи или казва ,,не“. Мюлер разграничава „дарбата вяра“ и „вярата по благодат“. Убеден е, че в този период от живота си понякога получава „дарбата вяра“, така че да се моли и получи каквото поиска. Убеден е, че с „дарбата вяра“ е в състояние да стори всичко, но дори и да не направи нищо, няма да съгреши. Според него ,,вярата по благодат“ е основана на Божието Слово и ако човек може да стори нещо, а не го стори, или ако не повярва, въпреки че трябва да вярва, вече ще съгреши. Например: необходима е „дарбата вяра, за да си убеден, че тежко болният ще оздравее, защото няма конкретно обещание, че той ще се изправи на крака. Не ни трябва нищо друго освен „вярата по благодат“, за да сме убедени, че Бог ще ни даде всичко необходимо за живота, стига първо да търсим Божието Царство и Неговата правда, защото това ни е обещано в Евангелието от Матей.

„Днес отново почувствах – пише Мюлер в дневника си на 8 април 1832 г., – че моето място не е в Тийнмът и аз трябва да го напусна.“

Още от август предишната година започва да усеща, че е завършил своето дело в Тийнмъг и трябва да продължи нататък. Установява, че където и да отиде, проповядва с повече плам и ентусиазъм, отколкото в началото в Тийнмът.

На 13 април Хенри Крейк отива на работа в Бристол, където в църквата „Гедеон“ идват да го чуят големи множества. Той пише на Мюлер и го кани да дойде да му помогне. Георг отвръща, че ще отиде, стига да е напълно уверен, че това е волята Божия.

Вечерта на 15 април, в края на службата, в църквата „Ебенизър“ Мюлер със свито сърце споделя със своето паство:

- Трябва да ви кажа, че не е изключено в скоро време да ви напусна. Сигурно помните, че когато станах ваш пастир, ви предупредих, че ще остана само докато смятам, че това е волята Божия.

Мнозина се разридават, но Мюлер е сигурен във волята Божия. На 19 април изнася последната проповед в Торкий и на другия ден напуска Тийнмът, за да се присъедини към Крейк в Бристол. Двамата прекарват заедно десет дни в Бристол и проповядват главно в църквите „Гедеон“ и ,,Пити“. Посещението им преминава успешно – мнозина приемат Христовата вяра и двамата са убедени, че това е потвърждение от Бога, Който иска те да му служат в Бристол. Вечерта на 29 април е последната им служба в църквата ,,Гедеон“ и Хенри Крейк държи проповед. Вътре няма място къде игла да падне, хората са застанали дори по пътеката между седалките и по стълбите към амвона, а стотици са отпратени, понеже няма място. На другия ден, когато Мюлер и Крейк си тръгват от Бристол, мнозина ги умоляват да останат.

- Ще наема църквата ,,Витезда“, за да проповядвате – обещава един човек.

2 май ги заварва отново в Тийнмът. На 18 май, докато се моли за Бристол, Мюлер получава съобщение от Хенри Крейк да го посети.

- Един член на църквата Гедеон в Бристол – обяснява му той – ми е пратил писмо, че приемат предложението ни да работим при условията, които определихме.

А условията, за които двамата мъже настояват, са: да проповядват и работят сред паството на „Гедеон“ не по предопределени от хората правила, а както те схващат волята Божия: да бъдат премахнати таксите за местата в храма и двамата да се издържат така, както в Тийнмът.

На 21 май Мюлер се сбогува с всеки един от вярващите в църквата ,,Ебенизър“. През този труден ден мнозина плачат неутешимо. ,,Ако не бях убеден, че трябва да отида в Бристол – записва онази вечер в дневника си, – нямаше да го понеса.“

На 23 май Мюлер поема от Тийнмът за Ексетър заедно с жена си и тъста си. Хенри Крейк тръгва на следващия ден. Пристигат в Бристол вечерта на 25 май 1832 г. Преди да напуснат Тийнмът, им даряват 15 лири стерлинги, без които не биха могли да заминат. Мюлер прекарва в Тийнмът две години и пет месеца. Когато пристига, вярващите в църквата „Ебенизър“ са едва осемнадесет души, а когато си тръгва, те вече са петдесет и един. Двамата с Крейк са натрупали неоценим пастирски опит, който ще се обогати в Бристол, където църквите са но-големи. Те са се научили да уповават единствено на Бога за своите неотложни житейски нужди. Когато се премества в Бристол, Мюлер е едва на 26 години и ранното му съзряване вероятно е най-изумителното в нашия разказ дотук, а той трябва да бъде безупречен, за да изпълни делото, предначертано от Бога за него.