Закон на Москов, който блокира лекарския съюз 24 часа ст

Д-р Тота Венкова е първата дипломирана българска лекарка

"Най-мъчното нещо в света е да възпитаваш, лекуваш и управляваш. Имах щастието да бъда учителка и лекарка и смело мога да кажа: учител, който не обича децата, е лош учител, а лекар, който не обича болните, е лекар занаятчия...", тези думи принадлежат на една забележителна жена и достойна българка - първата наша лекарка д-р Тота Венкова. Медицината не е професия, а призвание. Желанието да помагаш на другите, умението да успокояваш, изслушваш болката и даваш най-добрия съвет на останалите в труден момент е нещо, което или го имаш, или не, защото на това никой не може да те научи. Доказателство за това е целият живот и дело на д-р Венкова.

През 1855 г. В Габрово в семейството на Мария и Венко Чехларови се ражда момиченце с големи черни очи и сключени вежди. Бабата акушерка пророкува, че с тях като въглени ще гори ергените. "Не да гори ергените, а да топли човешките сърца", тихо я поправя майката и сякаш точно с тези думи предопределя съдбата й. Кръщават детето Теодора, а думите на майка й се сбъдват - когато пораства и става учителка, тези магнетични очи събират като във фокус детските погледи и те попиват всяка нейна дума и съвет, а когато става лекарка - в тези топли черни очи болните виждат утеха и спасение.

Детството на Тота, както всички я наричат, въобще не е безгрижно. Много рано тя остава сираче. С помощта на роднини и деятелни от местното женско благотворително дружество "Майчина грижа" успява да завърши девическо училище в града и още същата година благодарение на отличния си успех е назначена за учителка в същото училище с годишно възнаграждение от 4000 гроша.

С идването на руските войски през 1877-1878 г. по време на Руско-турската война всички училища в града са превърнати в болници. Девическото училище приютява ранените бежанци от опожарената Стара Загора, а в сградата на Априловската гимназия - болните и ранените в боевете за прохода Шипка. Именно тук, в този временен военен лазарет, Тота

Венкова решава да посвети живота си на страдащите. През зимата на 1877 г. температурите в Балкана падат под -25 градуса. Всеки ден десетки премръзнали защитници на прохода постъпват в лазарета. Там младото момиче се запознава с младия руснак д-р Иван Янчич. Двамата се влюбват от лръв поглед. Тота се грижи за болния си любим денонощно - сменя превръзки, носи му храна от къщи, пише му писмата, споделят с часове опит и надежди. И Въпреки че всички се надяват младият лекар скоро да оздравее, състоянието му рязко се влошава, кракът му гангренясва и след два дни д-р Янчич умира от инфекция.

На следващия ден начело на малкото траурно шествие бавно пристъпва Серьожа - големият бял кон на Иван Янчич. Погребението минава без речи, музика и залпове, без родители и роднини, но една девойка с черни очи го оплаква за всички. Никой не успява да отдели Серьожа от купчината пръст. Снегът се трупа над пресния гроб, а белият кон с черното наметало все рови в пръстта и цвили, като че ли плаче.

Рано сутринта на другия ден Тота намира до гроба мъртъв, покрит със сняг, Серьожа - верния кон на доктор Иван Янчич. Тогава тя запалва не една, а две свещици. Макар че прекарва с Иван малко време, тя разбира много за живота, медицината и любовта.

Дава обет от тук нататък да се отдаде на медицината, за да последва неговата професия.

Руски военен лекар й помага да подаде молба за стипендия от благотворително дружество в Санкт Петербург. През 1878 г. Славянското благотворително общество в Русия отпуска стипендии за млади българи и българки, които да се обучават в руски висши учебни заведения. Една от избраните е младата габровска учителка. Така Тота Венкова заминава да учи медицина в Санкт Петербург и завършва с отличие през 1886 г., ставайки първата българка след Освобождението с висше медицинско образование. С първата си заплата като лекар през 1886 г. д-р Венкова прави скромен паметник на гроба на своя любим, на който и до днес четем "Няма по-голяма любов от тази, да положиш живота си за своите другари".

През 1893 г. лекарката отива на едногодишна специализация по вътрешни и детски болести в Петербург, а две години по-късно специализира във Виена акушерство и гинекология. След завръщането си в България д-р Венкова основава курсове за подготовка на акушерки към Александровска болница в София. До 1900 г. е училищен лекар в Софийската девическа гимназия. По здравословни причини напуска работата си през 1901 г., а по-късно и лекарската си практика, работи само на частна практика. Нейният дом в центъра на София се превръща в безплатна акушеро-гинекологична консултация. Посвещава останалата част от живота си за подобряването на медико-социалните грижи за детето и жената. По време на Балканската и Първата световна война изпраща за своя сметка колети на войниците на фронта и лекува техните жени и деца. Така до края на дните си тя помага на болни, бедни и безпризорни. Д-р Венкова умира на 23 декември 1921 г., а на гранитния й паметник с признателност е написано: "Лекарка за болните, приятелка на бедните, майка за безприютните".

Според оставеното от нея завещание, което се изпълнява едва през 1932 г, д-р Тота Венкова дарява крупни суми на Софийския университет, на санаториума за гръдно болни в Искрец и на Габровското девическо училище. Така се нарежда сред най-щедрите дарители и крепители на общественото благо в българската история. В знак на признателност от 1971 г. габровската тогава окръжна болница, днес МБАЛ, получава името на д-р Тота Венкова. През 2002 г. женското благотворително дружество "Майчина грижа" учредява дарителски фонд "Д-р Тота Венкова". Целта му е да подпомогне с еднократна парична награда един абитуриент от Националната априловска гимназия. Условието е кандидатите да са от семейства в неравностойно материално положение, да имат отличен успех, да са ангажирани в благотворителни акции и да притежават качества на лидери. На 12 май 2005 г., по случай 150 години от нейното рождение, лекарката е обявена за почетен гражданин на Габрово.