Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

друг секс, за трети трупане на пари, за четвърти слава, за пети власт.

Джайеш ми разказваше онзи ден, че един от неговите прия­тели писал книга за Индира Ганди и бил с нея В продължение на много месеци да наблюдава живота й, да й задава въпроси. Един ден, когато и двамата били сами, той й задал един прост въпрос и бил шокиран, когато чул отговора - и вие също ще се шокирате.

Въпросът му бил: „Ние обсъждахме велики проблеми - фило­софски, политически, социални, религиозни, образователни - а днес искам да ви попитам едно просто нещо. Какво е вашето хоби в живота?"

Този момент от живота на Индира Ганди трябва да е бил момент на огромна честност и искреност. Не може да се очак­ва от политиците да са толкова искрени, но има моменти. Човек се уморява от неискреност, нечестност, лицемерие. Тя била сама, била забравила, че е политик, и отвърнала: „Единст­веното ми хоби е властта". Но след това сигурно веднага е усетила какво е казала и помолила човека: „Това да не се запис­ва, ние просто си бъбрим между нас: това не може да го сложите в книгата, която пишете." Ето го отново политикът. За някого щастието е власт: власт над хората, доминира­не, унищожение. От какво се състои твоето щастие? Ако наблю­даваш интелигентно, ще се изпълниш с презрение. А разумът ти... Всеки се смята за много рационално същество. Но някога помислял ли си, че имаш толкова много предразсъдъци, които са солидно доказателство за липса, а не за наличие на разум.

Разумният човек не може да вярва в Бог. Вярваш ли в Бога? Разумният човек не може да вярва 8 небесата и в пъкъла. Ти вярваш ли? Разумният човек не може да бъде християнин или хиндуист, или мохамеданин, или будист, защото всичко това са различни видове предразсъдъци. Разликите между тях не се основават на никакви валидни свидетелства. Техните разлики са толкова глупави, че ако имаш разум, никога няма да можеш да повярваш как милиони хора, които живеят с тези предразсъ­дъци, се смятат за рационални.

В моя университет имаше факултет по йога, защото заместник-ректорът много се интересуваше от йога Той се мисле­ше за много рационален, за много напредничав, защото беше

първият, който основа факултет по йога в своя университет. В целия свят нямаше друг университет, в който да има факултет по йога. Той се хвалеше с това.

Един ден не можах да издържа на изкушението и му рекох:

- Стига вече. Наслушал съм се на твоите хвалби за факул­тета по йога - явно смяташ, че си извършил една огромна раци­онална услуга на човечеството. Сега искам рационални доказа­телства. Как всички тези кьлчения на тялото ще подпомогнат духовното израстване? Те имат ли някакво отношение? А ако помагат на духовното израстване, тогава ръководителят на факултета по йога, който знае всички йогистки упражнения до съвършенство, би трябвало да е гигант като Гаутама Буда или Махавира. Но той е глупак. Той е доказателство, че всички тези кълчения на тялото не помагат за духовното израстване, а може би го унищожават.

И аз имам причини да вярвам, че го унищожават. Стоенето на глава в продължение на часове ще унищожи твоите извън­редно крехки мозъчни клетки, тъй като твърде много кръв ще нахлува 8 мозъка, като потоп. А в малката ти глава има милиони клетки, които са толкова мънички и крехки.

Животните дори не са били в състояние да развият интели­гентност по простата причина, че главата и тялото им са на една хоризонтална линия. Твърде много кръв преминава през главата им и не позволява на деликатната мрежа на мозъка да се развие. Тъй като човекът стои изправен на краката си, кръв­та трябва да се движи към главата обратно на гравитацията, затова дотам стига само много малко количество. То е доста­тъчно за подхранване на тези клетки. То не е като потоп, а в точната пропорция.

Попитах го:

- Когато спиш, използваш ли възглавница? Той отвърна:

- Използвам, но това какво отношение има към йога? Казах му:

- Има някакво отношение. Възглавницата пази главата ти от прилива на кръв, който ще се получи, ако е хоризонтална с тялото. Не можеш да спиш без възглавница по простата причина, че потокът е толкова голям, че ще те държи буден. Мозъкът не може да си почине. И спри да се хвалиш с това,

защото ще започна да говоря против теб в университета. А и познавам човека, който оглавява факултета, когото смяташ за духовен Учител.

По някаква случайност го познавах. Веднъж пътувах с влака за Делхи и на една гара по средата на пътя вагонът беше отка­чен от първия влак и прикачен към влака, който отиваше за Делхи. Ние пътувахме заедно. Аз бях във вагона, а той трябваше да се качи на гарата. Бях слязъл, защото влакът щеше да стои там един час, така че можах да се изкъпя, да закуся и малко да се разходя.

Когато се върнах в купето, какво да видя? Махнал ми постел­ката от леглото, сложил си своята и се прави на дълбоко заспал. Влакът беше претъпкан, нямаше места дори за сядане. Но аз пътувах още от началната гара, откъдето тръгват влаковете...

Много добре, казах си. Разтърсих го, но той дори не си отбори очите. Казах му:

- Помни, трудно е да събудиш човек само ако е Вече буден. Ако е заспал, това не е труден проблем. И скоро ще съжаляваш.

Взех му всичкия багаж от купето и го изнесох на перона. И Въпреки това той пак... като си мислеше, че не мога да бъда толкова груб към него. Ние бяхме преподаватели в един и същ университет. Но аз му казах:

- Ти постъпи неучтиво. Трябваше да искаш разрешението ми, преди да ми махнеш постелката. Ще видя колко дълго можеш да спиш, защото остават само още десет минути преди да тръгне Влакът, а целият ти багаж е на перона.

Сега вече взе да не го свърта и като чу първата свирка, скокна. Казах му:

- Какво стана с дълбокия ти сън? Започнах да си мисля, че си изпаднал в самадхи!

Той рече:

- Това е много злонамерено от твоя страна.

- Ти започна играта - отвърнах му, - и смятам, че каквото повикало, такова отвърнало.

Но той не излезе. Повика от прозореца някакъв носач и го помоли да внесе багажа вътре. Аз обаче казах на носача:

- Ще ти платя двойно. Само остави онзи багаж на перона. Носачът се зарадва:

- Разбира се, който плати повече.

Накрая, при третата свирка, влакът започна да се движи и йогата изскочи навън да си вземе багажа. Аз междувременно му събрах постелката и я хвърлих на пода, след което заспах дълбоко. Той много се ядоса и макар че бях дълбоко заспал, започ­на да ми говори:

- Това не е хубаво. Рекох му:

- Виж какво, аз съм дълбоко заспал. Не може да се говори с дълбоко заспал човек. Ти си получи урока!

Казах на заместник-ректора:

- Този глупак, когото смяташ за светец, че притежава някаква духовност - той дори не е интелигентен.

Тъй като по някакво много странно съвпадение влакът... В Индия всичко е възможно - само на перона ще включат лампите, а когато влакът напуска перона, лампите загасват, токът спира. Учителят по йога седеше на багажа си, тъй като нямаше друго място. Веднъж го ударих по главата в тъмното и той попита:

- Кой ме удари? - И когато лампите светнаха, попита отново.

Казах му:

- Защо трябва някой да те удря, освен ако не си сторил нещо лошо.

- Аз си седях на куфарите - каза той. Рекох му:

- Ще видим, предстои дълго пътуване и цялата нощ е пред нас. Една жена седеше на по-горното легло. Когато светлината

пак угасна, започнах да дърпам нейното сари. Тя взе да пищи:

- Някой ми дърпа сарито. Аз казах:

- Той е никой. Той е този човек, който седи пред теб. - И пъхнах нейното сари В ръцете му, а той беше такъВ идиот, че го хвана.

- Какво е това? - попита той. Тогава влакът спря на една гара и цялото купе викна срещу него:

- Изхвърлете този човек. Той се прави на светец, а пък дър­па сарито на бедната жена, която седи тук.

Казах му:

- Сега знаеш, че сигурно вършиш нещо лошо, ето защо

някой те удря.

Той отиде до тоалетната и аз казах на двама души, които седяха от двете му страни:

- Този човек трябва да бъде изхвърлен по някакъв начин, защото постъпва напълно в разрез с индийската култура. Да беше на запад, както и да е, но в Индия един монах, който претендира за целомъдрие, пък да дърпа сарито на някаква же­на, това не може да се търпи.

Те попитаха:

- Какво да правим? Казах им:

- Ще направите следното: когато седне, ще го притиснете от двете страни.

Те рекоха:

- Това е добра идея.

В тъмното йогата взе да крещи:

-Двама ме притискат от двете страни. - В този момент пак го ударих и той рече: - Извинете, ще си сменя купето.

Когато лампите светнаха на другата гара, той попита тези, които седяха от двете му страни:

- Защо ме бутахте? Те отвърнаха:

- Странна работа, ти май имаш голямо въображение. Защо трябва да те бутаме?

А той:

- Твоята йога ти докарва халюцинации - казах аз. Той рече:

- Искам да изляза от това купе. Искам да си сменя купето.

- Не можеш - рекох.

- Защо? - учуди се той. Аз казах:

- Всички в купето са съгласни с това, че трябва цяла нощ да бъдеш наказван. Ти можеш да излезеш, но няма да ти позволим да си изнесеш багажа оттук.

И разбира се, той не можеше да си остави багажа, тъй че какво ли не му правехме през цялата нощ, а на сутринта, като слизахме на гарата в Делхи, му казах:

- Ти започна тази игра. Ако не се преструваше... ако ми

беше казал, че си уморен и искаш да си починеш, аз щях да си взема постелката - но ти я хвърли долу. А аз не вярвам, че ако сториш нещо лошо в този живот, ще бъдеш наказан в някой друг живот. Плащай в брой! - в това вярвам аз. Ти достатъчно си наказан. Никога вече не прави така. Той рече:

- Няма никога вече да правя така. Само ми направи една услуга: не разказвай за това, когато се върнеш в университета.

- Това не мога да направя - казах аз. - Никога не давам обещания. Пък и цялата тази нощ беше толкова забавна, че наис­тина нямам търпение да се върна в университета и да я разка­жа на заместник-ректора и на всички онези идиоти, които учат от теб йогистки упражнения.

През изминалите векове нито един йога не е създал нищо, не е открил нищо, не е проявил никаква гениалност.

Виж само какво представлява разумът ти и ще почувстваш презрение към него. Той е пълен със слепи вярвания, с недока­зани хипотези, с непреживяна вяра. Ти носиш своята религия, своята философия без никакви доказателства, без никакви аргу­менти, и наричаш това разум? Той е нещо, към което би трябвало да изпитваш голямо презрение. Както и към твоята добродетел.

Какво е твоята добродетел? Почти всеки се смята за добродетелен. Тъй като си дал подаяние на някакъв просяк, значи си добродетелен? Ти експлоатираш и създаваш просяци, след което им даваш само една малка част - и ставаш човек с огромна добродетел.

Какво е твоята добродетел? Ти всъщност нямаш нищо, което да дадеш - нямаш любов, нямаш радост, нямаш никакво блаженство: какво можеш да дадеш? Всичко, което имаш, са пари, а парите са просмукани с кръвта на същите тези хора. Това е странна игра: първо ги правиш просяци, след това им даваш подаяния - и ставаш добродетелен. Даваш нещо на ня­какво сиропиталище и ставаш добродетелен. А най-вероятно в това сиропиталище са твоите деца, родени от проститутки. Ти създаваш тези сираци. Говориш против проституцията -ако питаш хората, няма да намериш и един, който да се обявява за проституцията - тогава защо съществуват проститутки-

те? Кой ходи при тях?

Бедните не могат - те нямат парите. Това са богатите хора, хората от средната класа, които могат да си позволят да ходят при проститутки. Хората от средната класа ходят при проститутки. Най-богатите не ходят. Те са създали една нова класа проститутки: момичета на повикване. Просто наби­раш номера и те идват при теб. А всички тези хора са против .проституцията.

За вашите свещеници по цял свят е установено, че се зани­мават със сексуална експлоатация и злоупотреба с малки деца. Много от тези свещеници са попадали в затвора. А това не означава, че тези, които не са хванати, не вършат подобни не­ща. Повечето от вашите монаси, садхус, или монахини, садхвис - са или хомосексуалисти, или лесбийки, а те говорят против секса, говорят за целомъдрие, но това са само приказки.

Каква е твоята добродетел? Ще почувстваш голямо през­рение към нея. Тя е лицемерие. Тя не е добродетел. Заратустра се изразява много силно:

Що е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на великото презрение. Мигът, в който и вашето щастие ще се превърне в погнуса, а така също и вашият разум, и вашата добродетел.

Мигът, когато ще запитате: Що значи моето щастие? То е нищета и кал и жалко самодоволство! Просто се вгледай внима­телно - какво е твоето щастие? Какви са ситуациите, които те правят щастлив? И ще почувстваш голямо отвращение към тях.

А моето щастие би трябвало да оправдае самия живот! За­ратустра казва: „Щастието ми не е жалко самодоволство, не е кал, не е бедност. Щастието ми избира от самото ми съ­щество. То оправдава живота." Щастието ти не извира от теб самия. Името ти се появява в лотарията и ти си щастлив. Какво доказва това? Само твоята бедност. Само един беден човек може да бъде щастлив поради това, че е спечелил от лотарията.

Всичко, което идва отвън и те прави щастлив, те прави също и роб, прави те зависим. Що за щастие е това, което разрушава твоята свобода, което разрушава теб самия?

Лев Толстой има един прекрасен разказ: Някакъв беден шивач си купувал всеки месец билет за лотарията. Той правил

това в продължение на двадесет години, но никога не бил пе­челил. Това омръзнало на семейството му, на приятелите му и те го попитали:

- Защо си пилееш парите? Ти си толкова беден, но непре­менно си купуваш билет. Това се е превърнало почти в някакъв религиозен ритуал.

Но един ден чудото се случило. Някаква черна лимузина спря­ла пред работилницата на бедния шивач и от нея излязъл човек с голяма чанта - шивачът бил спечелил от лотарията! Той не могъл да повярва, но когато му връчили парите, трябвало да повярва.

Бил толкова щастлив. Заключил вратата на работилница­та си и хвърлил ключа в кладенеца, защото какъв смисъл имало сега? Той имал толкова много пари, че можел цял живот да живее в удобства, наслаждавайки се на всичко, което има в све­та. Но не знаел, че парите се харчат много бързо - за прости­тутки, за алкохол, за хазарт. Той преминал през всякакви неща, които никога не си бил и представял. Загубил здравето си, а за две години всичките пари изчезнали.

Върнал се обратно при работилницата си. Хората го попитали:

- Какво се е случило? Изглеждаш толкова стар! Той отговорил:

- Тая проклета лотария ми съсипа здравето, заведе ме на места, където никога не бих отишъл. Но какво можеш да нап­равиш с парите? Те са едно постоянно изкушение. Всичко загу­бих; моля ви, помогнете ми да си намеря ключа.

Някакъв младеж се спуснал в кладенеца, взел да търси ключа - ключът се намерил, шивачът отворил работилницата си и започнал работа.

Но просто по навик той пак продължил да си купува по един билет всеки месец. Сега хората го питали:

- Защо го правиш? За теб това се оказа не благословия, а проклятие.

Той отвръщал:

- Знам, но знам също и че няма вече да се случи - аз не искам да се случва отново.

Те се учудвали:

- Странно, защо тогава продължаваш да си купуваш билет? Той отговарял:

-Ако не си купя билет, през целия месец ще чувствам като че ли нещо ми липсва. Това се е превърнало в навик за цял живот. Аз съм пристрастен, затова не ме възпирайте да си купувам билет за лотарията. Знаете, че в продължение на двадесет години нищо не се случи, а аз не мисля, че ми остават още двадесет години живот. Тези две години са ме съсипали напълно.

Но когато се случват чудеса, те се случват по няколко. На следващата година отново дошла черната лимузина и той си рекъл:

- Боже мой! Сега вече край с мен. Хората го съветвали:

- Няма защо да вършиш всички тези неща.

Той отново заключил вратата, хвърлил ключа в кладенеца и казал:

- Сега вече няма да става нужда да се вади оттам, защото не мисля, че ще оцелея. Първата лотария почти ме унищожи -на седемдесет и пет процента, а тази ще приключи и с оста­налите двадесет и пет.

Такава е безсъзнателността на човека. Отново същият цикъл на проститутки, алкохол, хазарт... Какво е твоето щас­тие? Благословия ли е?

Само преди няколко дни ми казаха, че в Америка почти един милион души страдат от главоболие, когато се любят, и мигрената им продължава и през следващите два дни. Но най-странното е, че те вършат същото нещо все отново и отново, като знаят прекрасно, че ще ги сполети мигрена и че в продъл­жение на два дни ще трябва да страдат. Те не се наслаждават на секса, не могат, той е проклятие за тях - но глупостта, идиотщината, безсъзнателността ги води. След два - три дни, когато свърши мигрената, отново започват да чувстват подтика - забравили са. Може би са започнали да се надяват, че няма да им се случи пак. Целият им живот е доказателство, че то се случва все отново и отново.

Какво е твоето щастие? Докато щастието ти не започне да идва отвътре, така както цветовете идват от вътрешните сокове на дървото... Ако щастието ти е цветът на твоето съ­щество, то оправдава живота. Цялото ти така наречено щастие от властта, от парите, от престижа е просто мигрена.

Добродетелният човек не може да прави компромиси с лъжи­те на обществото. Добродетелният човек ще унищожи причините, а не симптомите. Той няма да се задоволява и да се чувства удобно, като дава дарения на разни институции.

Анандо беше в Бомбай да се Види с един експерт-счетоводи-тел, който има благотворителна фондация - освободена от данъци, фондацията се занимава с осигуряване на храна за бездомни кучета, затова той отива с колата си, като взима и храна за кучетата. Тези бездомни кучета са в бедните квар­тали на Бомбай, където живеят гладни момчета и момичета -а той храни кучетата! Той се смята за много добродетелен човек, който осъществява голяма благотворителност. Що за добродетел е това? А той се чувства много горд, че е единст­веният, който се грижи за бездомните кучета.

Човечеството умира. Половината от тази страна ще умре от глад до края на този век, но той е страхотно щастлив, че се грижи за бездомните кучета. Там стоят бедни деца, с издути кореми и тънки крайници, гладни, с надежда някой да им даде нещо. Но неговата добродетел, неговата благотвори­телност не ги включва. Той си е намерил добър начин да се чувства набожен, религиозен човек.

Същият човек е готов да вземе всякакъв подкуп. Всъщност цялата тази благотворителност е една много минимална част от всичките подкупи, които той трупа. Взимането на подкуп не е проблем: тъй като той напълно си е уредил сметките с другия свят, като храни кучетата.

Дали твоята добродетел е само за прикритие на всичките ти грехове, на всичките ти недобродетелни действия, на цялото ти нечовешко поведение към хората?

Исус Христос е бил разпнат, обаче в продължение на две хиляди години никой от неговите папи не е бивал разпнат, а те са негови представители. Да, те си имат по едно златно разпя­тие, провесено на шията на златна верижка. Каква огромна способност за самозалъгване! Твоят Врат трябва да бъде на кръста, а не кръстът да ти виси на врата- и при това златен.

Исус бил само на тридесет и три години, млад човек и син на дърводелец, свикнал да носи големи дънери и дърва от гора­та за работилницата на баща си. Дали му такъв голям и тежък кръст, че той падал три пъти преди да стигне до мястото. Кръстът не бил от злато. Около него сновяли войници, които го биели с камшик, като падал: „Ставай! Взимай кръста на ра­мене и се движи."

Ако твоето състрадание, твоето милосърдие е само една удобна идея, би трябвало да чувстваш презрение към нея.

Папата управлява банка, а Исус бил просяк. Папската банка е намерена за виновна в пране на пари - милиони долари - това е целият й бизнес, а тези милиони мръсни долари, които се изпират, идват от продажби на хероин и други наркотици. Па­пата непрекъснато изнася проповеди против наркотиците, а целият Ватикан се издържа от парите, които идват от продажба на наркотици.

Италианското правителство е издало заповед за арест на директора на папската банка. Но те не могат да влязат във Ватикана, тъй като тази зона от девет квадратни мили се смята за независима страна. Тя е в центъра на Рим. Този, който ръководеше банката, беше само епископ. Наместо да го предадат на полицията, те го повишиха. Сега той е станал архиепископ, а папата го прикрива. Италианската полиция не може да влезе във Ватикана и бизнесът си продължава.

Папата непрекъснато проповядва по цял свят, че религиозни­те хора не трябва да се занимават с политика, а изпрати сто милиона долара на една партия в Полша, която се бори с комунизма. Ако това не е участие в политиката, тогава какво означава участие в политиката? Човекът е такъв измамник -мами не само другите, но и себе си.

Заратустра е прав: ако се вгледаш в тези качества, от които се гордееш, ще почувстваш презрение, и това е най-великото, което може да се случи на човека, защото едва след това презрение ще направиш някакво усилие да отидеш отвъд човека, в посока към свръхчовека.

Заратустра е против това, което сте чули да проповядва Конфуций: златната среда. Конфуций е по-скоро социален и политически мислител: никога не отивай до крайност, винаги оставай по средата. Но оставайки по средата, ти никога няма да бъдеш в състояние да изживееш каквото и да било в негова­та цялостност. Прозрението на Заратустра е в това: ако можеш да изживееш своя живот в грях с цялостност, грехът ще изчезне. Твоята умереност е това, което кара греха да витае в целия ти живот. Твоето лицемерие е това, което не позволява на греха да се изживее, защото самото преживяване ще бъде такова, че няма вече да го повториш. Но тъй като си половинчат, незавършеното преживяване непрекъснато те подтиква да го завършиш. Всяко незавършено преживяване има склонност към завършване.

Имаше забрана за употреба на алкохол, обаче всички бюрократи, всички висши служители, всички така наречени политически лидери си пиеха без никакви проблеми. Те имат власт - забраната е за другите, тях никой не може да възпре.

Това е подлост. Всеки политически лидер експлоатира страна­та си. Той обещава на страната си, че ще извърши Велики неща. Тези обещания никога не се изпълняват.

От друга страна, той не спира да си пълни съкровищницата с колкото се може повече пари. Тези, които дават парите, биват облагодетелствани с лицензи, с нови разрешения за построяване на фабрики. Тези, които не дават пари, ги аресту­ват, претърсват им къщите, даже и при най-малък пропуск ги измъчват.

Подлостта на човека е невероятна: Индира Ганди, която беше един от премиерите на Индия, натика в затвора хора като Джей Пракаш и хиляди други. Него затворът го уби, защото той не получи подходящо лечение. Бъбреците му не функционираха, а го пуснаха от затвора едва тогава, когато беше сигурно, че вече никакво лечение не е възможно. Но на погребението му дойде Индира Ганди, дойде Раджив Ганди, дойде Санджей Ганди. Погребението беше направо тържест­вено. Присъстваха всички висши лидери, всички висши офицери и генерали на армии - а те бяха истинските убийци на този човек.

Когато Морарджи Десаи дойде на власт - по времето на Индира Ганди той беше в затвора, - всичките му усилия бяха насочени към това да пъхне Индира в затвора. Тия хора да не са деца? Имат ли те поне някаква интелигентност и мъдрост? А тази политика продължава дори и сега, дори и днес. Кирлоскар, един от индустриалците в Пуна, беше арестуван и държан пет дни в затвора. А причината беше, че е роднина на Морарджи Десаи. Дъщеря му е омъжена за сина на Десаи.

Над фабриките и всички офиси на Рамакришна Баджадж бе­ше извършен погром, защото той не даде пари за предизборна­та кампания на Раджив Ганди. Той беше последовател на Джей Пракаш и беше против Индира Ганди. Сега тези хора биват подлагани на мъчения. Разбира се, те винаги намират някакъв юридически жаргон, за да измъчват хората. Но истинският грях е подлостта. Човек трябва да се изчисти от цялата си подлост и това ще се превърне в отиване отвъд.

Къде е мълнията, която ще ви близне с огнения си език, къде е безумието, с което трябва да се пречистите?

За да отидеш отвъд това грозно човечество, трябва да си

толкова екстремален, че хората ще те нарекат луд. Нарекли са Гаутама Буда луд, нарекли са Исус луд, нарекли са Сократ луд. Всеки, който не е част от лудостта на тълпата, който отива отвъд нея, бива осъждан от тълпата като луд. Но така­ва лудост е единственият начин за пречистване.

Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е тази мълния, той е това безумие!...

Човекът е въже, опнато между звяра и свръхчовека - въже над пропаст. Човекът не е същество, а процес - не е същество, а ставане. Кучето се ражда куче и умира куче. При човека това не е съвсем така.

Гаутама Буда е роден като човек и е умрял като бог. Но за да постигнеш това състояние, трябва да бъдеш светкавицата, която изгаря всичко гнило & теб, трябва да си достатъчно безумен, за да отидеш отвъд всички лицемерности, отвъд цялото маниерничене, отвъд всички фасади, които човек е изградил, за да си остане там, където е, без да израства.

Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез.

Човекът не е статичен: той е промяна и това е прек­расното в него. Човекът не е мъртъв, а е жив - това е, за което може да бъде възлюбен. Той трябва да премине от звяра към свръхчовека. Освен това трябва да събере смелост да залезе от своите високи върхове на свръхчовек, за да даде посланието и радостта и танца на всички, които е оставил зад себе си, които са станали статични и не се движат, не се променят.

Обичам тези, които не умеят да живеят, освен ако животът им е залез, защото те ще преминат отвъд.

Един от най-великите приноси на Заратустра е в това, че щом веднъж си достигнал до точката на просветление, на събуж­дане, не трябва да оставаш там. Това е прекалено себично -трябва да се върнеш обратно. Тъй като там има милиони хора; може би тяхната жажда е заспала, може би те не осъзнават глада си. Ти трябва да ги провокираш и да ги предизвикаш, трябВа да ги водиш и да им покажеш пътя: как и те да минат

отвъд, как и те да се променят от животно в свръхчовек.

Обичам Великите презрители, защото те са великите обожа­тели и стрели на копнежа към отвъдния бряг. Тези редове трябва да се изпишат със златни букви: Обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнежа към отвъдния бряг. Човек, който няма копнеж към отвъдното, който няма копнеж да изкачи Еверест на съзнанието, не е достоен да се нарече човек.

Обичам тези, които не дирят повод чак отвъд звездите, за да залязат и да станат жертва, а тези, които се жертват на земя­та, за да стане нявга тя земя на свръхчовека. Всички религии са ти казвали да се принесеш в жертва, за да постигнеш царство­то Божие. Заратустра казва: „Принеси се в жертва на земята, за да може земята един ден да принадлежи на свръхчовека." Стани вестителят на идващата зора. Направи път на свръхчо­века да дойде.

Обичам този, който живее, за да познае, и който иска да поз­нае, за да може да живее нявга свръхчовекът. И така той желае своя залез. Този, който желае свръхчовека, определено иска чо­векът да изчезне: човекът трябва да изчезне в свръхчовека.

Обичам този, който обича своята добродетел: защото добро­детелта е воля за залез и стрела на копнежа...

Обичам този, който не иска да има прекалено много доброде­тели. Една добродетел е повече добродетел от две, защото тя е повече брънка, за която се залавя съдбата.

Трябва да бъдеш насочен в една посока, една-единствена стрела с цялата тВоя енергия. Само тогаВа можеш да преми­неш опасната пропаст между животното и свръхчовека. Няма нужда от много добродетели.

Заратустра казва: Аз признавам само една добродетел: копнежа към отиване отвъд, копнежа към отвъдното. Копне­жът не да си останеш човек, а да отидеш отвъд човека, да станеш Бог.

Обичам този, който се свени, когато заровете паднат в него­ва изгода и който запитва тогава: да не би да съм играл не­честно? - защото желае да загине. Не е голяма добродетел да си успешен, успешен като човек, защото успехът изисква всякакви подлости, всякакви заблуди, всякакви фалшиви обещания. За успеха трябва насилие. Успешният човек не е човек с любов, не е

човек със състрадание.

Истински състрадателният човек, истински любящият човек е готов да изчезне, за да възникне нещо велико. Той иска да стане тор за розите, за да могат да израстат.

Обичам този, който хвърля златни думи пред делата си и винаги изпълнява повече, отколкото обещава, защото желае своя залез.

Обичам този, който оправдава бъдещите поколения и спасява миналите, защото иска да загине от настоящите.

Обичам този, който наказва своя Бог, защото обича своя Бог: защото трябва да загине от гнева на своя Бог.

Обичам този, чиято душа е дълбока дори в способността й да бъде наранявана и който може да загине от малко изпитание, така той ще мине драговолно моста.

Той не се страхува от смъртта, защото знае, че докато семето не умре, растението няма да израсте. Докато семето не умре, няма да има никакви цветове. Той е готов да умре. В своята смелост е способен да премине с готовност по моста, който е опасен.

Пътешествието на отиването отвъд е опасно. Ти ще изчез­неш и ще се появи нещо ново. Ще пожертваш себе си, за да пристигне новото, но тази саможертва е велико блаженство, защото ти си творец- ти си се превърнал в утроба за новото и за великото.

Обичам всички, които са като тежки капки, падащи една по една от черния облак, надвиснал над людете: те предвестяват мълния и загиват като предвестници.

Вижте, аз съм вестител на мълнията и тежка капка от облака: а тази мълния се зове Свръхчовек.

Заратустра казва, че пророкът провъзгласява бъдещето, залага на карта Всичко заради бъдещето, умира за бъдещето, за да може тази планета да се превърне В рай, за да може тоВа чоВечестВо вече да няма нужда да бъде подло, да няма нужда да е изпълнено с осъдителни неща, за да може тоВа чоВечестВо да стане чисто и неВинно.

Точно както преди да заВали дъждът идВат облаци - те предвестяВат само началото на дъжда и гръмотевицата.

Заратустра казва: Аз съм пророкът на гръмотевицата. Искам да осъзнаете, че скоро свръхчовекът ще се появи. Бъдете готови

Тази гръмотевица се нарича свръхчовек, защото тя е на­чалото на един нов сезон, на един нов климат.

Земята ще се превърне В градина и мъртвите дървета ще оживеят, и голите клони ще се раззеленят, и ще има цветя навсякъде.

Казах ви, че моята дума за свръхчовек е нов човек, защото думата свръхчовек носи идея за превъзходство. В съществуванието нищо не е по-висше и нищо не е по-нисще - нещата са само уникални и различни.

Новият човек ще бъде различен и уникален. Новият човек няма да е сериозен, той ще има чувство за хумор. Той няма да е напрегнат, неспокоен и пълен с терзания - наместо това ще е изпълнен с радост. Новият човек ще е в състояние да танцува, да пее, да играе, да бъде като малко дете.

Новият човек е надеждата за цялото човечество.

V ГЛАВА ПРОЛОГ, ЧАСТ 5

„Шо е обич? Шо е творение? Шо е копнеж? Шо е звезда?" - тъй пита последният човек и премигва.

„Ние изнамерихме щастието" ~ казват последните хора и премигВат.

„Някога цял свят беше луд" — казват най-изппънчените и премиг­Ват. Те са умни и знаят всичко станало: тъй няма край техният присмех. Все още се карат, ала скоро се помиряВат - иначе ще получат стомашно разстройство.

„Ние изнамерихме щастието" - казват последните лкзде и премигват.

ТЕЗИ ДУМИ на Заратустра винаги са ме поразявали мно­го дълбоко по простата причина, че всяко от тези изречения сякаш е мое собствено - като че ли не За­ратустра, а аз говоря, защото всичко, което той казва, е също и мой опит. Говоря от почти три десетилетия. Бях започнал с голяма надежда за цялото човечество. Самото човечество лека-поле-ка я унищожи. Сега единствено се надявам за една малка част от човечеството: наричам ги „моите хора".

Говоренето пред милиони хора беше такова болезнено прежи­вяване, толкова неочаквано и толкова шокиращо, защото хора­та имат уши, но не слушат. В най-добрия случай чуват. Трябва да чуват, щом имат уши. Но за слушане се иска нещо повече -тих ум зад ушите, който е възприемчив, не се намесва, не съди.

Тогава чуването се превръща в слушане. Това не означава, че трябва да си съгласен с това, което слушаш, нито пък че тряб­ва да не се съгласяваш. Когато вятърът духа през боровите дървета, ти съгласяваш ли се, или не се съгласяваш? - ти просто слушаш. Когато водата се спуска от планината, танцу­вайки и пеейки, ти чуваш звука на Водата, но дали си съгласен, или не си съгласен с него?

Същото важи и за вътрешния опит - от теб не се очаква да се съгласяваш или да не се съгласяваш. Ако просто слушаш о тих ум, това, което е истина, веднага ще се разпознае, това, което не е истина, също веднага ще се разпознае. Това разпоз­наване няма нищо общо с ума - то идва от самото ти съ­щество.

Ти знаеш истината, но си я забравил.

Когато слушаш, изведнъж се появява споменът - това, което е било дълбоко заспало, се събужда. Изведнъж се появява връзка.

Тук не става въПрос за съгласие, а за това да откриеш вът­ре в себе си същата истина, която си чул. И ако нищо не се раздвижи в теб, ако нищо не се събуди в теб, това означава, че

каквото и да си чул, в него няма съдържание, няма живот, то е неистина.

Така ще придобиете някаква идея за това, че има два начина да преживееш истината. Единият е чисто логически, когато умът се съгласява с някакъв аргумент. Той не може да не е много повърхностен, защото един друг, по-фин и остроумен аргумент може да унищожи първия аргумент и съгласието да изчезне - което си смятал за истина, вече не е истина.

Вторият начин е напълно различен. Той не представлява ло­гично, интелектуално, рационално съгласие. Той е връзка между две същества. В теб изведнъж се появява разпознаване: „Това е и моя истина. Не съм бил буден по отношение на това - то е друг въпрос, - но сега съм провокиран, предизвикан." Тогава то вече не е съгласие с мен, а твоя собствена истина. Никой аргу­мент не може да я унищожи, защото никой аргумент не я е доказал. Никоя логика не може дори да й направи драскотина, защото логиката не е причина за откриването й.

Говорейки пред милиони хора, започна да ми става все по-ясно и по-ясно, че говоря на стени: няма кой да слуша. Най-много некол­цина да чуват, но повечето от тях са така пълни със своите предразсъдъци, така пълни с недоказани мисли, имат толкова много вярвания без никаква основа в съществуванието, че каквото и да им кажеш, то се загубва в тълпата от вярвания, идеи, религии, философии. Когато излагат чутото, казват нещо съвършено различно. Всичко, което си казал, е преминало през такова изкривяване, толкова много е изпуснато, толкова много е добавено към него, че то е придобило един напълно нов цвят, едно ново значение, което не се е имало предвид. Така че те или изобщо не слушат, или пък дори ако успеят да чуят, това не създава разбиране, а само погрешни разбирания.

За да слушаш, имаш нужда от дисциплина - трябва да бъдеш в тишина, да бъдеш в момента, да оставиш настрана своя ум с целия му боклук - за да напраВиш път на тоВа, което слушаш. Ако то е истина, в сърцето ти ще зазвънят камбани; ако не е истина, нищо няма да се случи вътре в теб. Това е един друг вид знаене: чрез сърцето, а не чрез ума. Това е единственият ис­тински начин, по който човек може да разбере. Именно поради факта, че всички тези изречения са до такава степен абсолют-

но мои, аз не чувствам, че те са казани от човек, живял преди двадесет и пет века.

фактически всички Учители правят точно това: поразяват ушите ти, поразяват ума ти, за да можеш да чуваш от своите очи - за да можеш да разбираш от своето сърце.

Един велик философ дошъл при Гаутама Буда, за да дискути­рат какво е истина. Това е било традиция на изток - философи­те пътували из страната, предизвиквайки други философи на открити дискусии. В известен смисъл това е било прекрасно време, бреме на истинска сВобода на мисълта. Всякакви филосо­фии, Всякакви възможни концепции за съществуванието са се ува­жавали, дискутирали са се - при това без антагонизъм. Дискуси­ята била само средство за откриване на истината; тя се извър­швала с голяма любов, много приятелски. Този, който бивал побе­ден в дискусията, естествено ставал ученик на победителя.

Този философ, Маулункпута, бил победил много, много фило­софи из цялата страна. Най-голямото му желание било да побе­ди Гаутама Буда, защото по онова време това било най-Велико­то име. Той дошъл с петстотин ученици, а тези петстотин ученици били петстотин философи, които той бил победил. Той предизвикал Гаутама Буда:

- Искам да дискутираме истината. Гаутама Буда му казал:

- Добре си дошъл, само трябВа да се установят някои пред­варителни неща. Едното от тях е: ти познаваш ли истината -защото иначе как ще я дискутираш?

Такава била искреността на хората, че Маулункпута рекъл:

- Аз не познавам истината, аз съм търсещ. Буда казал:

- Аз също бях търсещ. Сега вече не съм - само истината е. Искаш ли все още да дискутираш истината - със самата истина? И как ще я дискутираш? Аз чувствам състрадание

към теб. Ето какво предлагам: седни до мен в тишина в продължение на две години - просто пий моето присъствие, чувствай моето присъствие, поглъщай моето присъствие. В продължение на две години недей да произнасяш дори и една дума и след две години можеш да започнеш своята дискусия.

Това било странно условие: две години той трябвало да стои в тишина. Но той бил истински търсещ; не просто мис­лител, а такъв, който искал да постигне истината - не като логическо умозаключение, а като екзистенциална реализация.

Той се съгласил. И точно в този момент Махакашяпа, един от учениците на Гаутама Буда, който седял под едно дърво, започнал да се смее. Маулункпута не могъл да разбере. Той попитал Гаутама Буда:

- Какво му става на този човек? Той изведнъж, без никаква причина, започна да се смее.

Буда отвърнал:

- Можеш сам да го попиташ. Махакашяпа казал на Маулункпута:

- Ако наистина искаш да зададеш въпроса, задай го сега. След две години ще си намерил отговора. Кой тогава ще зададе въпроса? Ти ще си изчезнал. Този човек е опасен. И аз бях дошъл да дискутирам с него, а той и на мен ми изигра същия номер. Като седях две години в тишина до него, аз изчезнах. Сега аз съм истината, но дискусията е невъзможна. Засмях се, защото си помислих: ето, той пак си прави старите номера - горкият човек ще седи две години, като си мисли, че след две години ще има голяма дискусия. Пак ти казвам: ако искаш да дискутираш, сега е моментът.

Но Маулункпута се съгласил с Гаутама Буда и казал:

- Това, което казва Гаутама Буда, е уместно. Аз не знам нищо за истината, как мога да я дискутирам? Нека да поседя две години. Загубих петдесет години да скитам из страната, дискутирайки с хиляди хора. Все спорейки и спорейки, и какво имам в ръцете си? - те са празни. Пропилял съм петдесет годи­ни; тези две години мога да ги рискувам. А и самото присъст­вие на Гаутама Буда, неговата тишина, ведрина, неговият аро­мат... фината аура около него, която е почти осезаема, ме кара да бъда сигурен, че той не може да ме измами, той не може да измами никого.

Той две години чакал в тишина, но за две години изчезнал. Умът му станал толкова тих, че той забравил дори да брои месеците, дните, седмиците. Когато двете години изминали, той даже не разбрал, че са изминали. Гаутама Буда бил този, който му напомнил:

- Маулункпута, да не си забравил нашето споразумение? Две години минаха. Ти дойде при мен точно в този ден, преди две години; Според споразумението аз съм готов да дискутираме-можеш да ми зададеш въпрос.

Наместо да зададе въпрос, в очите му се появили сълзи, той склонил глава върху нозете на Гаутама Буда и казал:

- Моля те, прости ми. Махакашяпа беше прав. Аз съм вече 8 такава връзка с теб, че сега няма нужда да питам или пък ти да отговаряш. Познавам те напълно в твоето най-съкровено съ­щество. Виждал съм твоята светлина и твоята любов и съм преживял твоята истина. Най-изумителното нещо е, че когато ги преживях, изведнъж вътре в мен започнаха да разцъфтяват същите преживявания.

Твоята истина само задвижи нещата; тя задвижи нещо в мен и аз осъзнах моята собствена истина - а те са едно и също. Моля те, прости ми. Аз бях невежа, егоист, дори за това, че имах идеята да дискутирам истината с теб - истината не може да се дискутира, но може да се преживее в тишина.

Нима трябва човек по-напред да порази ушите им, за да се научат да слушат с очите? Нима трябва човек да гърми подобно на литаВри и проповедници на покаяние? Или те вярват само на ломотещия?

Те имат нещо, с което се гордеят. Как наричат това, с което се гордеят? Култура го зоват те, то ги отличава от козарите.

Всички в света се гордеят с едно нещо: със своята култура. Бил съм осъждан от толкова много страни, от толкова много правителства, от толкова много църкви, но причината винаги е била една и съща - че съм опасен за тяхната култура. Двадесет и една страни прокараха закони, според които не мога да вли­зам в тях. Причината? - че мога да унищожа тяхната култура, техния морал, тяхната религия. А най-идиотската идея е, че докато от една страна те претендират, че културата им е на четири хиляди години - в Индия смятат, че културата им е на деветдесет хиляди години, че те са правили култура в продъл-

жеиие на деветдесет хиляди години - тя може да бъде унищо­жена от един-единствен човек.

Депортирали са ме от страни, където съм бил само турист в продължение на три или четири седмици. В Гърция трябваше да стоя само четири седмици. Две седмици вече бяха минали и през тези две седмици аз не бях напускал дома си. Аз съм в такова блаженство да бъда само със себе си - в моята стая е цялата вселена. Но архиепископът на най-старата християнска църква в света, гръцката православна църква, заплаши прави­телството, заплаши мен, заплаши моя домакин, в чиято къща бях отседнал, на един малък остров... Той заплаши, че ако не бъда незабавно махнат от Гърция, той ще изгори къщата- аз и всички хора, които живееха с мен, щяхме да изгорим живи.

А причината? - че представлявам опасност за тяхната кул­тура. Значи един турист, който ще стои още две седмици и който няма да излиза от къщата си, е способен да разруши една култура, която съществува от две хиляди години. Струва ли си да се спасява такава култура? Тя не е ли просто гнила? Дори малко да бутнеш, и целият дворец от карти ще се срути. Създавал си го в продължение на две хиляди години, а се страху­ваш от две седмици.

Всеки по света се гордее със своята култура. Но каква е твоята култура? Заратустра е прав: Култура го зоват те, то ги отличава от козарите. То не е нещо кой знае какво; то е просто едно изобретение на човешкото его. Може да говорите на различни езици, може да носите различни дрехи, може да строите разпична архитектура, може да имате различна музи­ка - но няма нищо, с което да се гордеете: дори и помадите, които скитат по пустините, си имат своя култура, с която се гордеят като всеки друг.

Когато Марко Поло достигнал Китай, той написал в дневни­ка си, че китайците изглеждат като да не са човешки същест­ва, а някакъв подчовешки вид. Каква била причината? Дребни неща... китайците ядат змии. фактически щом отрежеш глава­та на змията, останалото е просто чист зеленчук, защото отровата е само в устата, в една малка жлеза. Щом махнеш устата, останалото е чист зеленчук. И китайците го смятат за деликатес. Но Марко Поло не могъл да повярва - човек да яде

змии. Те определено трябва да са по-нисши от хората.

А какво си помислили китайците за Марко Поло? Те били чували за Запада, но той бил първият западен човек, който влязъл в Китай. Има книги от онова време, все още могат да се намерят, които показват Китай като страна с висока култура - в такова отношение, в което западните страни са били изостанали далеч назад.

В Китай е имало печатарство, имало е хартиени пари, кои­то са сред най-последните световни открития. Само едно ви­соко развито общество може да схване, че носенето на стоти­ци рупии в злато или в сребро е един ненужен товар. Няма нужда. Можеш да носиш в джоба си банкнота от хиляда рупии, тя не тежи. Правителството обещава, че когато поискаш, можеш да дойдеш в хазната и да вземеш хиляда златни рупии. Това е полица; лесно се носи, лесно се обменя. Можеш да носиш хиляди рупии със себе си, но не в златни или в сребърни монети.

Когато китайците видели Марко Поло, съвременните ки­тайски писатели написали за него: „Чували сме, че човекът е произлязъл от маймуната - сега го вярваме. Марко Поло си е чиста маймуна."

Всяка култура си има своя гордост, но всяка култура не е нищо друго освен определен стил на живот, който тълпата е развила, и Всяка култура унищожава индивидуалността. Тя принуждава всеки да бъде като другите - да има същата верска система, да вярва в същия бог, да ходи в същия храм, да има същото свето писание, същия морален кодекс, същата ети-кеция, същите маниери - тя намалява уникалността на индиви­да. Тя го превръща в зъбче от колелото. Така че каквото и да представлява културата, тя е убийство на индивидуалността, различни начини за убийство на индивидуалността. Няма с как­во да се гордееш.

Този свят, в който индивидуалността не е унищожена, но е подкрепяна в нейната уникалност, ще бъде светът според За­ратустра, светът на свръхчовека. Свръхчовекът не може да бъ­де част от тълпата. Свръхчовекът може да бъде само самият себе си, в своята абсолютна натуралност, безкомпромисност, уважаващ другите, но непозволяващ на никого да го унижава.

Заратустра помислил в сърцето си: Затова им е неприятно, когато говорят за тях, да чуват думата „презрение". И така, ще

Дотогава той казвал, че в човека, такъв, какъвто е той, няма нищо, което трябва да се уважава. Единственото велико нещо е да се отиде отвъд този вид човек и този вид чове­чество, което е пълно с конкуренция, с насилие, с война, с рев­ност, с жестокост. Този човек е достоен за презрение, той не може да бъде почитан.

Но той си помислил: Ако продължа да говоря, те изобщо няма да ме разберат. Трябва да оставя думата „презрение", защото те са много горди със себе си, макар и да няма с какво да се гордеят. Всичко вътре е грозно - те не са друго освен лицемери, те не показват тази грозота, крият я - това е тяхната култура. Трябва да говоря на тяхната гордост. Може би ще бъдат в състояние да слушат.

Той намерил средството. Ще казва същото нещо, ще сочи същия път, но щом хората са толкова глупави, защо да не използва тяхната гордост. Поне ще могат да разберат и ще са готови да слушат.

Той казва съвсем същото нещо; но един човек с огромна интелигентност...

Ако не си много нащрек, ще си помислиш, че казва съвършено различни неща: само неговите думи са различни, смисълът му е един и същ.

Казвам ви: още имате хаос в душите си. Наместо да им говори: ти си хаос, ти си достоен за презрение, той казва, че звездите се раждат само от хаоса. Човек трябва да има хаос в себе си, за да роди танцуваща звезда. Но за да родиш танцува­ща звезда, трябва само да бъдеш хаос, просто една утроба.

Човек трябва да бъде просто утроба за това, което той нарича свръхчовек, за да може да се роди свръхчовекът. Човек трябва да бъде просто стрела, но мишената е свръхчовекът.

„Що е обич? Що е творение? Що е копнеж? Що е звезда?" - тъй пита последният човек и премигВа.

Последният човек е смъртта на човечеството. Сега вече не става въпрос за никаква любов, за никакво творчество, за никакво раждане на звезди. Последният човек е забравил самия език на отиването отвъд. Той ще си мисли, че той е целта на цялото съществувание; ще си мисли, че е постигнал, че пъте­шествието е свършило.

Заратустра казва: „Идеята, че съм пристигнал, е самоубий-ствена. Животът е пътешествие." Всъщност в това няма цел. Ти все пристигаш и пристигаш и пристигаш, но никога не можеш да пристигнеш. Всички цели са просто да те карат да се движиш, да растеш. Всички цели са като хоризонта, който изглежда толкова близо, само на няколко мили. Мислиш си, че можеш да го достигнеш, но никога не можеш да го достигнеш, защото той е само една привидност.

Земята и небето никъде не се срещат. В момента, в който достигнеш до мястото, където е бил хоризонтът, той ще се е преместил по-нататък. Разстоянието между теб и хоризонта ще остава винаги едно и също, без никаква промяна. В това е красотата на живота, че той непрекъснато израства и не знае край; че той не спира да живее и не познава смърт - че той е вечност.

Но тази вечност е възможна само ако копнежът на човека винаги отива отвъд него, ако той винаги си мисли: Как да оти­да отвъд? Как да бъда по-далеч от животното и по-близо до Бога, ако изобщо има някакъв Бог? Ето защо Заратустра е казал: „Човекът е въже, опънато между животното и свръхчове­ка. Той е мост и не трябва да си правиш къща на моста - мос­тът е направен, за да бъде преминавай."

Акбар, един от най-великите императори на Индия, имал велика мечта, която останала неосъществена. Но е добре да имаш велики мечти, дори и те да остават неосъществени. Всъщност само малките мечти могат да се осъществят -колкото по-голяма е една мечта, толкова по-малка е възможност­та за нейното осъществяване.

Той искал да съгради една нова столица на Индия - най-прекрасният град в света, уникален във всяко отношение. Цели­ят град трябвало да представлява произведение на изкуство­то - не само един дворец, а цял град от дворци. Той започнал да

работи върху него, когато бил още съвсем млад.

За да построят града, хиляди работници, архитекти, каме­ноделци неспирно работили в продължение на петдесет години.

Той все още е там, недовършен - името му е Фатех-пур Сикри. Той е град на духовете - никой никога не е живял там, защото никога не е бил завършен. Акбар умрял, а неговите нас­ледници сметнали това за една твърде скъпа мечта. Акбар почти изпразнил цялата си хазна, а те нямали никакъв интерес.

Влизаш в града по мост, който минава над една прекрасна река, и Акбар искал да има там някакво хубаво изречение, което да посреща хората, влизащи в града. Имало само един вход. Той казал на хората си да потърсят в книгите, в писанията на всички религии, и накрая те намерили у Заратустра едно изре­чение: „Човекът е само мост, недей да правиш своя дом на моста - мостът е за това да се минава по него." Това е първо­то изречение, което те посреща във фатех-пур Сикри.

Последният човек попитал: „Що е обич?" Той знае какво е пари, знае какво е власт, знае какво е порядъчност, но не знае какво е любов.

Той пита: „Що е творение?" Той познава технологията, поз­нава науката, познава атомните оръжия, знае как да унищожи цялото човечество - но не знае що е творение. Тъй пита послед­ният човек и премигва.

Очевидно мъртвият човек не може пак да умре. Последният човек е смъртта на човека, ето защо той живее най-дълго. Той е само един труп, без живот, без музика, без песни, без танци, без творчество. Няма къде да отиде - той е просто заседнал. Има само гроб и никаква възможност за възкресение. Ако този човек, това човечество не се вслуша в Заратустра, в думите, които той е изрекъл преди двадесет и пет века, това скоро ще стане истина. Тогава земята ще е станала вече малка... Човекът е станал изключително мощен, що се отнася до разрушение.

Всъщност хората само говорят за „любов", но не знаят зна­чението. Те никога не са обичали. Сърцата им никога не са познали извора, който е наречен любов. Те познават женитба­та, знаят как да правят деца, но любовта не е техника за възпроизводство на деца. Животните могат да го правят без никаква любов; човекът също го прави без никаква любов. Тъй като да познаваш любовта... не е достатъчно просто да се родиш, любовта трябва да се научи, тя е изкуство. В ка­чеството си на животно човек не я наследява. Тя не е нещо биологично. Сексът не трябва да се учи - той върви в пакет с другите неща. Но любовта е нещо като медитацията, нещо като молитвата. Ти не се запознаваш непременно с тези неща. Можеш да живееш без любов, без медитация, без молитва, и можеш да умреш без дори и да си вкусил от която и да е от тези опитности.

Чрез технологията и науката човекът е станал изключи­телно продуктивен, но съзидателността му изчезва. Кой се интересува от творчество? То е скъпо, отнема твърде много време. Когато колите могат да се произвеждат на конвейер... фабриката на Форд произвежда коли, по кола на минута; тези коли непрекъснато се движат на конвейер, една по една, всички съвсем еднакви - кой го интересува уникалността?

Творческият човек вече не се цени на пазара. Производител­ният човек е ценен, а разликата между единия и другия е огром­на. Производителният чоВек е само техник; творческият човек е гений.

„Ние изнамерихме щастието" - казват последните хора и премигВат. Какво е тяхното щастие? Те имат всичките пари, цялата власт, целия престиж - това щастие ли е?

Само машините не правят грешки; те са съвършени в извес­тен смисъл.

Последният човек ще е просто един робот. Той всичко ще

прави ефикасно, без да се препъва в камъни и хора - без да прави никакви грешки, никога. Но такъв човек е загубил човешкото в себе си.

Чрез грешките ти изследваш нови области на живота; чрез грешките ти съзряваш; чрез грешките помъдряваш; чрез греш­ките човечеството се е развивало. Но ако спрем да правим грешки, тогава знайте, че последният човек е дошъл - той ще бъде един робот. Той ще живее най-дълго, но ще живее без любов, ще живее без песен, ще живее без танц- животът му ще бъде по-лош и от смърт.

Малко отрова от дъжд на вятър: това носи приятни сънища. Последният човек ще открие наркотиците... те са вече открити.

Малко отрова от дъжд на вятър: това носи приятни сънища. А накрая много отрова за приятна смърт.

Те още се трудят, защото трудът е развлечение, но се пазят развлечението да не ги изтощи.

Това вече се превръща в проблем. Тези думи на Заратустра са толкова верни за нашия век, че изглежда сякаш неговото прозрение в бъдещето е огромно. Човекът е заместен от машини. Все повече и повече работа се извършва от машини. Великите философи в света са загрижени, че скоро цялата рабо­та ще се извършва от машини. Тогава човекът какво ще прави? А да държиш милиони хора без работа е опасно.

Хората обикновено си мислят, че когато се пенсионират, ще си почиват и ще се наслаждават. Но когато наистина се пенсионират, откриват, че почивката е невъзможна, релаксация­та е невъзможна, защото цял живот са практикували неспокой­ствие, тревожност, напрегнатост, терзание. И сега изведнъж, само защото са се пенсионирали, телата им не могат да променят своите стари, шестдесетгодишни навици.

Не е случайно, че старите хора стават раздразнителни и се ядосват за дребни неща. За децата е много трудно да живе­ят със стари хора, както и за новото поколение да живее с по-старото поколение. Разликата между поколенията е не само във времето, не само в знанието - разликата е в това, че ста­рият човек няма какво да прави, а той цял живот е вършил едно или друго нещо. Сега той търси наоколо да прави нещо, но за него нищо не е останало.

Цялата тази енергия, която се е изразходвала за работа, се

превръща в проблем, в товар. Той иска да се освободи от нея. Тя се превръща в гняв, в раздразнение, в осъждане на всички. А великите мислители в света са на мнение, че трябва да дадем на старите хора някаква работа, просто за да се забавляват. Може и да не е нещо смислено. Например една група стари хора да прави нещо, а на следващия ден друга група да го разваля. Но това е просто за тяхно забавление.

Пък и периодът на старата възраст се удължава - в Европа не е рядкост да си на осемдесет, деветдесет, сто, сто и два­десет години. В Кавказ има хора, и то хиляди, които са на пове­че от сто и петдесет години. А има и неколкостотин, които са достигнали дори до сто и осемдесет годишна възраст. Те все още работят на полето, при овошките, в градината - те наст­ояват да работят. Не можеш да изпратиш на шестдесет години в пенсия човек, който ще живее до сто и осемдесет години. Той е изживял само една трета от живота си - две трети все още остават, остават празни. Ще трябва да му дадеш някаква работа.

Има дори предложения от икономисти на хората, които са съгласни да са безработни, да им се плаща повече за тяхната готовност да бъдат безработни - трябва да им се плаща пове­че, отколкото на тези, които искат да работят, защото не трябва да имаш и двете: заетост и по-високо заплащане. Мо­жеш да избираш. Тъй като някой беден човек ще трябва да страда от своя празен живот - той трябва да бъде компенси­ран за това. Икономистите от миналото никога не са си и представяли, че на безработните би трябвало да се плаща повече, отколкото на работещите.

Работата ще се върши само от машини, защото те я вър­шат по-добре, по-ефикасно, по-бързо. Там където има нужда от хиляда души, може да се справи само една машина. Там където има нужда от десет хиляди души, достатъчен е един компютър, за да свърши цялата работа. Но какво да правят тези хиляда или десет хиляди души? Заратустра казва, че тези хора биха искали да умрат.

По цял свят в напредналите страни има движения, където старите хора настояват да им се даде конституционно право на самоубийство - и не можеш да кажеш, че не са прави. Те казват: „Живели сме достатъчно дълго и вече това да продъл-

жаваме да се влачим е ненужно мъчение. Искаме да си починем в нашите гробове. Видели сме всичко, преживели сме всичко. Сега нямаме нужда да се надяваме или да мечтаем, или да желаем. Утрешният ден е празен и ни плаши - по-добре да умрем."

И оттук се е появило цяло движение, което аз подкрепям: движението за евтаназия. Всяко правителство трябва да осигури във всяка болница необходимите съоръжения за хора, които искат да умрат. Може да се постави и някаква граница. Ако някой е над осемдесетгодишен и иска да умре, трябва да му се осигури прекрасна среда в болницата, където той да може да си почива, да кани приятелите си, да се среща с приятели и със стари колеги, да слуша хубава музика, да слуша разкази или поезия, да гледа най-добрите филми, защото това ще му е последният месец.

Защо хората да се измъчват ненужно? Просто им бий ин­жекция и тя ще ги вкара в един сън, който става все по-дълбок и по-дълбок, докато накрая се превърне в смърт. Аз съм абсолют­но сигурен, че правителствата ще трябва да отстъпят, че медицинската наука ще трябва да отстъпи, защото това е толкова хуманно: щом един човек е живял достатъчно - децата му са остарели, станали са на шестдесет години, пенсионира­ли са се - значи вече е време.

Ти не си свободен да се родиш, но поне трябва да ти се даде свободата да умреш, да избереш датата и времето. Това тряб­ва да бъде част от нашите основни човешки права.

работниците? Нови сапуни, нови цигари... а в тях няма нищо ново. Може би само обвивката е нова, цветът е друг, но това се превръща в мода. Изчислено е, че всяка мода има средно три години живот. След три години хората започват да се отегча­ват, те просто искат нещо ново.

Това не е щастие. Това е едно отчаяно търсене на щастие, но в погрешни посоки.

Всички са еднакви: който чувства другояче, отива доброволт В лудницата.

Достатъчно е да мислиш малко по-различно от хората и те стават подозрителни: нещо не е наред, ти си се побъркал. Бъди част от тълпата и ще те приемат за нормален. Тълпата може да е ненормална, но не е в това въпросът. Просто бъди част от тълпата, дръж се по начина, по който те се държат. Изключе­ния не се допускат. Индивидуалности не се допускат. Индивиду­алностите се вкарват в лудницата. Такъв е последният човек.

„Някога цял свят беше луд" - казбат най-изтънчените и преми-гват. Те са умни и знаят всичко станало: тъй няма край техният присмех. Все още се карат, ала скоро се помиряват - иначе ще получат стомашно разстройство.

Те си имат своето малко удоволствие за през деня и своето малко удоволствие за през нощта: но си тачат здравето.

Здравето трябва да бъде нещо естествено. Човек не тряб­ва дори да го осъзнава. Това е най-старата дефиниция на здра­вето: когато изобщо не усещаш тялото си. Ти усещаш главата си едва когато имаш главоболие, иначе защо да си усещаш гла­вата? Усещаш стомаха си или когато те боли, или когато ка­раш бременност - иначе защо да усещаш стомаха си?

Само болестта те кара да си нащрек. Но 8 света толкова много се мисли за здравето: здравословна храна, здравни клини­ки, природно хранене. Това означава, че ние отчаяно търсим нещо, което да ни направи щастливи. Ние сме нещастни в на­шето здраве, в нашето образование, нещастни сме в един свят, пълен с всякакви устройства и играчки.

„Ние изнамерихме щастието" - казват последните люде и премигват.

Според Заратустра последният човек е пълното израстване на всичко грозно в теб и този последен човек трябва да се избягва. Той идва, той пристига с голяма сила. Той е много близо.

Последният човек може да бъде спрян само от едно нещо: ако можем да създадем един нов човек, човек, който се е пре­местил от главата в сърцето, чийто приоритет вече не е логиката, а любовта, който не се стреми да бъде външно богат, но изключително много се интересува от вътрешните съкровища на своето същество - накратко, човек, който е на­пълно събуден, просветлен, човек, който осъзнава божест­веното присъствие и е толкова преизпълнен с радост, че иска да я споделя.

Докато не създадем новия човек, последният човек ще продължи да идва. Последният човек е смъртта на чове­чеството. Новият човек може да предотврати тази смърт. Новият човек може да ти даде нов живот, ново пространство да се движиш, ново измерение, ново чувство за посока. Тя ще е навътре. Ние в продължение на хилядолетия сме се движили на­вън. Отдалечили сме се твърде много от себе си.

Време е да се върнем обратно у дома и да погледнеля вътре в своето същество, защото 8 него е всичко, което търсим отвън. Няма да го намерим отвън, то е там. То е тук.