Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

и ЗА РАдоститЕ и страстите

ЗАРАТУСТРА Е ЕДИНСТВЕН сред великите световни учители, който не е против, а е за тялото. Всички други учители са против тялото и те се обосновават с това, че тялото е пречка за израстването на душата, барие­ра между теб и божественото. Това са чисти глупости.

Заратустра е може би най-здравомислещият учител, когото познаваме. Той няма нищо общо с каквито и да било глупости; неговият подход е прагматичен и научен. И той е първият, кой­то е проповядвал в подкрепа на тялото, който е учил хората, че докато не възлюбиш тялото, докато не разбереш тялото, не можеш да растеш духовно. Тялото е храмът на твоята душа.

То ти служи цял живот, без да иска нищо в замяна. И е грозно да го осъждаш, защото всички тези, които осъждат тялото, са родени от тяло. Те осъждат тялото чрез тялото. Те живеят своя живот чрез тялото, но въпреки това чове­чеството е възприело една мнозо опасна идеология на откъсва­не на тялото от душата - и то не само на откъсване, а на

тяхното полярно противопоставяне, на това, че трябва да избереш или тялото, или душата. Това е част от една по-голяма философия: на материята и духа. Тялото е материя, а душата е дух. И всички тези осъдители, презрители на тялото са се фокусирали върху един идеал: че светът се състои от две неща, от материя и от дух.

Но сега ние знаем не само логически, не само от опит, но и от научните данни, че има само едно нещо - дали ще го наре­чеш материя или дух, няма значение. Тяло и душа, материя и енергия, са едно и също нещо. Съществуванието не е дуалис-тично, то е едно органично цяло.

Има обаче една фундаментална причина да се осъжда тяло­то - това е техният начин да възхваляват душата, да възхваля­ват нематериалната енергия. Това би било малко трудно, ако не се осъди тялото и материята. Осъди тялото - това ти дава една добра основа за възхвала на душата. Осъди, света и можеш да възхваляваш Бога. Но те никога не са видели един много очевиден факт - това, което те самите непрестанно проповядват, че Бог е създал света. Щом Бог е създал света, значи светът не е нищо друго освен едно продължение на Бога, на Неговата творческа способност - светът не може да е Негов враг.

Заратустра има едно много ясно прозрение и никой друг толкова отдавна, преди двадесет и пет века, не е бил в състоя­ние да види, че тялото има своя собствена мъдрост. Вие всеки момент се натъквате на нея, но старото формиране е все още толкова тежко, че не ви позволява да разпознаете мъдростта на тялото.

Например, очите ти непрестанно мигат. Те можеха да си останат точно както са и ушите, винаги отворени. Но тялото има мъдрост, една дълбока интелигентност - очите са толко­ва деликатни, те имат нужда от непрестанно почистване. И когато клепачите се спускат, когато се Вдигат, това помага на тялото да остава, посредством очите си, напълно чисто. А има и жлези, в които има вода. Когато плачеш и ридаеш, тя излиза като сълзи, но когато клепачите ти мигат, същата течност изчиства целия прах, който може да се е натрупал по най-деликатната част от твоето тяло.

Очите са, общо взето, прозорците на твоята душа. Тялото

полага огромни грижи за очите. А това е просто един пример. Всичките основни нужди на тялото не са поверени на теб - ти не си толкова надежден.

Под „теб" имам предвид твоя ум. Дишането изобщо не зависи от твоя ум. Това щеше да е много опасно, защото умът не е толкова буден, той може да забрави. И ако той забрави да диша, ти ще умреш - когато спиш, кой ще диша? Умът е дълбоко заспал, но тялото продължава да диша.

Дори и когато умът напълно се отстрани, това няма да повлияе на твоите жизнени процеси. Виждал съм една жена, която беше в кома от девет месеца, но си дишаше съвсем добре. Туптенето на сърцето, смилането на храната, разпре­делението на смляната храна до различните части на тялото - това се прави все едно от компютър. А то е един много комплексен и сложен процес. Има толкова много витамини... кой витамин в коя част на тялото трябва да отиде? - тялото знае това и изпълнява нуждата. Това не е оставено за теб. Има витамини, от които се нуждае мозъкът. Кръвта ще донесе само тези витамини в мозъка.

Кръвта ти има два вида клетки: бели и червени. Когато се нараниш, умът ти не може да стори нищо, но тялото ти неза­бавно поема ситуацията. Белите клетки веднага тичат към мястото, където си се наранил. Това е толкова мистериозно и изумително, тъй като тези бели клетки се събират в раната и не позволяват на червените клетки да излязат от тялото. Те служат за предпазване.

Тялото се лекува само. Сега дори медицинската наука прие­ма, че лекарят, медицината и всичко, което можем да направим, е просто да помогнем на лечителния процес на тялото, но основното лечение се извършва от самото тяло. Ние можем да окажем подкрепа - но ако тялото не е готово да излекува себе си, цялата ни подкрепа пропада.

Ако всички процеси, които протичат в тялото, трябва да се изпълняват от машини, наместо едно единствено тяло ще ти трябва толкова голяма фабрика, че не можеш да си предс­тавиш. За да може да изпълнява всички функции, които тялото ти върши с такава тишина, на такова малко пространство, фабриката ще трябва да заема площ от една квадратна миля.

Тялото непрекъснато се възобновява. В тялото ти няма и

една стара клетка; всички клетки се заменят с нови. Преди да остареят прекалено много и да станат деструктивни, те се махат. Кръвта ти непрекъснато отвежда твоите стари клетки и носи нови клетки, извежда навън въглеродния двуокис, който, ако се натрупа в теб, може да причини смъртта ти, и непрес­танно го замества с кислород, който е твоят живот. И всичко това протича толкова тихо, никакъв шум не се произвежда. Но въпреки това всички религии осъждат тялото, като казват, че тялото е изворът на греха.

Тялото е изворът на целия ти живот. А това, което ти правиш с него, зависи от теб. Ти може да си грешник, може да си светец. Тялото нито те съблазнява да станеш грешник, ни­то те окуражава да бъдеш светец. Какъвто и да си, дали греш­ник или светец, тялото продължава своята работа. Неговата работа е толкова голяма, че то няма време за каквото и да било друго. Заратустра има огромно уважение към тялото, за­щото то е началото на твоето същество. От тялото ти можеш да се движиш към своето същество.

Но ако тялото бива осъждано, отричано, измъчвано, което се прави от векове, ти не можеш да достигнеш до своето същество. Ти без никаква нужда биваш ангажиран, въвлечен 8 една битка с тялото. Цялата ти енергия се унищожава в този антагонизъм. Тялото трябва да се приеме с любов, с благодарност, с призна­телност и да се превърне в стъпало към твоето същество. Всъщност такова е намерението на природата.

Заратустра казва: Ти казваш „Аз" и се гордееш с тази дума. Но по-голямото, В което не желаеш да повярваш, е твоето тяло и неговият голям разум: той не казва „Аз", а прави това „Аз".

Ти казваш „Аз"... Някога забелязвал ли си, че твоето Аз не спира да се променя в продължение на двадесет и четири часа на ден? Вечерта твоето Аз решава, че: „Утре ще стана рано, в пет часа, за да медитирам." Това е твое решение, решение на твоето Аз. Но когато будилникът зазВъни, някой вътре в теб, който сега претендира да е твоето Аз, заговорва: „Това е та­кава прекрасна утрин, само още малко сън, толкова е уютно..." Ти се обръщаш на другата страна, придърпваш си одеалото и се събуждаш както обикновено в девет. И никога не си мислил за това: че същото Аз, което е взело решението за събуждане в пет часа, не може да го отмени.

твоето Аз не представлява нещо единно, то е една тълпа от много азове - почти като колелото и неговите спици. Всяка спица си има определено време, когато излиза отгоре, и тогава говори така, сякаш е тВоето истинско аз.

Ти обещаваш и никога не изпълняваш. Ти не можеш да бъдеш едно интегрирано Аз. Що се отнася до твоя ум, ти имаш много азове.

Георгий Гурджиев разказвал следната притча: Един много богат човек имал дворец и много слуги. Той тръгнал на поклоне­ние. То можело да продължи две години, три години - не било сигурно, че щял да се завърне.

Той казал на слугите си: „Помнете, аз мога да се върна по всяко време. Мога да не завърша поклонението си, затова не трябва да ставате мързеливи. Къщата трябва всеки ден да бъде готова за мен - да е чиста, спретната..." И те всички го уверили, че ще правят най-доброто, на което са способни.

Но три години минали и слугите малко по малко се омър-зеливили. В продължение на няколко дни имали ентусиазъм да чистят, защото той можел да си дойде. Но след това минали три години, което било най-дългият период от време - а той не си идвал. Може да е умрял, може да се е отрекъл от света. Той няма да се върне...

И лека полека чистенето на къщата, както и всичко оста­нало, спряло. Но слугите решили да се редуват, като един от тях стои на главната порта, защото оттам се виждало нада­лече по пътя: „Ако колесницата идва, тогава ни извикай и ние веднага ще сторим всичко, което е необходимо. Иначе какъв смисъл има да чистим къщата?" И така те се редували да стоят на главната порта.

Къщата била толкова прекрасна и уникална, и се намирала на едно самотно място сред хълмове и гори, че всеки път когато някой пътешественик минавал оттам, той питал слуга­та, който бил на вратата: „Кой е собственикът на къщата?" А всички те вярвали, искали да вярват - това е една от човешки­те слабости, че в каквото искаш да вярваш, ти започваш да вярваш - те започнали да вярват, че господарят никога няма да се върне. Затова слугата на портата казвал: „Принадлежи на мен. Аз съм собственикът на къщата."

Но пътешествениците се обърквали, защото когато се връ­щали по същия път, някой друг бил на портата и когато го питали: „Кой е собственикът на тази къща?", той им отговарял: „Кой е собственикът ли? Аз съм собственикът на тази къща".

Гурджиев разказвал тази история, в която всеки слуга поред ставал собственик на къщата. И точно такова е положението и с твоето аз. В теб има много азове. Ако наблюдаваш внима­телно, можеш да видиш колко много азове има в теб, но в дадено време само едно аз доминира. Това аз казва: „Аз те обичам и ще те обичам завинаги. 1/1 други са те обичали, но са те обичали само приживе. Аз ще те обичам, любима, дори и когато умра".

А в следващия момент големите влюбени се скарват и се замерят с разни предмети. Какво се е случило? Какво се е случило с голямата любов? Добре известен факт е, че влюбени­те могат да умрат един за друг, а могат и да се убият един друг. Това не може да е работа на един и същ аз.

Ако си буден, ще осъзнаеш, че зад теб има цяла опашка от азове. Един аз иска да каже едно, друг аз иска да каже друго, трети аз иска да направи трето - и те никога не са в съгласие. Протича една непрекъсната вътрешна борба: „Кой е собствени­кът на къщата?"

Тъй като ние живеем в безсъзнание, никога не разбираме това. Заратустра е прав, когато твърди, че с голяма гордост казваш аз - но твоето аз е нищо в сравнение с голямата интели­гентност на твоето тяло, което никога не казва аз, обаче в действителност изпълнява всички функции, които трябва да се изпълняват от това аз.

Онова, което сетивото чувства, което духът долавя, то не е завършено в себе си. Ала сетивото и духът искат да те убедят, че те са последен завършек на всички неща. Толкова суетни са те. Ти знаеш, че сетивата ти са те лъгали много пъти. Ти се подлъг-ваш от някой мираж не само в пустинята, под горещото слънце.

Жаден си. Това играе до петдесет процента роля в създава­нето на миража. И тъй като пясъците са горещи, слънчевите лъчи се отразяват обратно и създават останалите петдесет процента. Връщането им създава илюзията за нещо подобно на вода, поради вълничките. Вълничките са толкова огледални, че дори когато има дървета, те се отразяват в тях. Тогава жадният човек става напълно сигурен, че наблизо има вода. Там

има дървета и те се отразяват във вода, но като се приближиш до миража, няма никаква вода. Това са били само слънчевите лъчи, които са се отразили и са създали огледало, в което са се огледали дърветата.

Но това не е само в пустинята.

В твоя всекидневен живот сетивата ти те мамят и всяко от тях казва: „Реалността е това, което е моето преживяване".

Случи се веднъж... стоях в градината на библиотеката в града, където учех. Дойде някакъв човек, потупа ме по рамото и каза:

- Не съм те виждал от години.

Погледнах го - никога не бях Виждал този чоВек. Казах му:

- Сигурно грешите. Може би някой, който прилича на мен, да Ви е приятел, но аз изобщо не ви познавам.

Той рече:

- Много се изВиняВам, но изглеждате досущ като моя при­ятел.

- Съжалявам, че приличам на него - отвърнах аз, - но какво да направя? Не мога да го променя.

Този ден отидох на пазара и същият човек дойде и отново ме потупа по рамото:

- Странен човек си ти. Сутринта потупах по рамото няка­къв непознат, като го помислих за теб.

Казах:

- Аз съм същият чоВек, който стоеше до библиотеката, и ти за втори път ме тупаш по рамото. Но няма проблем -продължих аз. - Третия път внимавай, защото не смятам, че приятелят ти е тук в града. Ти не си го виждал от години.

- Помни, като го видиш за трети път, пърВо го попитай, пък тогава...

- Но ти така приличаш на него! - възкликна той. Аз рекох:

- Отново ще кажа същото: нищо не мога да направя и не познавам твоя приятел.

Той настояваше:

- Очите ми не могат да ме лъжат толкоВа - при това два

пъти за един ден. Заявих му:

- Помни, третия път ще те плясна, ако ти... защото това потупване по рамото е прекалено.

Той обеща:

- Не, аз никога вече... дори и да е истинският, първо ще попитам.

И когато след четири-пет дни излизах от университета, онзи човек ме видя и рече:

- Страхотно, заради теб тупах по рамото друг човек.

- Какво искаш, да живея в града или да напусна? - попитах аз. - Че аз съм същият човек!

- Но ти толкова приличаш на него - рече той.

- Ето, отново същото - отвърнах.

Наблюдавай и ще откриеш, че сетивата ти не са толкоВа сигурни и техните претенции са суетни. Чуваш неща, които никога не са казвани. Виждаш неща, които не съществуват. Вярваш в концепции, които са напълно ирационални. Но тялото е напълно невинно, то никога не те мами. То е винаги ав­тентично.

Заратустра приема само дВе реалности В теб: тялото и твоето същество. Всички тези неща, които са между двете -сетиВата, умът, егото - са Все фалшиВи. Ако искаш да достиг­неш до сВоето същестВо, започни с тялото, защото това са единствените две реалности - или може би една реалност, - а твоето същество е вътрешната страна на тялото ти.

Себесъщността, или съществото, е твоят истински госпо­дар. И ако твоята себесъщност използВа тВоите сетиВа, твоя ум като инструменти, всичко е наред. Но в човека нещата са много преобърнати. Ние напълно сме забравили господаря, а слугите се правят на господари - Всеки слуга казва, че каквото е неговото преживяване, това е истината.

Като инструмент той е много добър - но трябВа да го

използва господарят. Ако господарят не го използва, а ситуац­ията е такава, че инструментите използват господаря... Умът ти се прави на господар. Той е само слуга - функцията му е да служи на твоето същество. Но то е напълно забравено. Това е нещастието на човечеството.

При осъждането на тялото съществото автоматично се осъжда и една фалшива същност - тази, която е само един инструмент - започва да управлява човека. Ти си управляван от своя ум. Умът трябВа да ти служи. Той не трябва да те управлява.

Заратустра казва: „Ако имаш добродетел и ако тя е твоя добродетел, ако не са те учили другите на нея, а ти сам си я открил, ти не я делиш с никого, тя е уникална. Тя е просто твой подпис. Тя е толкоВа уникална, колкото са и отпечатъци­те от пръстите ти. Никой друг на света не може да я има." Природата никога не се поВтаря. Дори когато Виждаш подобни неща, те са само подобни, но не са същите.

Просто погледни дърВото и наблюдавай Всяко листо, и ще се изненадаш - Всяко едно листо има сВоя индивидуалност, никое друго листо не е точно като него. Отиди на плажа. Потърси си раковини и няма да намериш две еднакВи. Или си потърси цВетни камъчета - няма да намериш дВе еднакВи камъчета.

Съзидателността на съществуванието е невъобразима. То никога не се повтаря. Чули сте да се казва: „Историята никога не се повтаря", но аз би казвам, че това не е истина. Историята

се повтаря, само съществуванието никога не се повтаря. Историята се повтаря, защото тя е в ръцете на безсъзнателни хора. Безсъзнателните хора не могат да бъдат уникални.

Така се случило веднъж, че някакъв човек си купил картина от Пикасо. Тя струвала един милион долара и човекът искал да бъде сигурен, че тя е истински Пикасо, а не е фалшиВа - защото на пазара има фалшиВи картини, които изглеждат съВсем като истинските. Ако не си експерт, не можеш да Видиш никаква разлика. Затова той се консултирал с един човек, който бил експерт, особено що се отнася до картините на Пикасо.

Той му казал:

- Не се тревожи. Що се отнася до тази картина, мога да съм абсолютно сигурен, защото бях в къщата на Пикасо, когато той я нарисуВа, така че съм също и свидетел. Не трябва да се безпокоиш. Твоите един милион долара не са отишли напразно.

Но човекът помолил:

- Бих искал да дойдеш с мен при самия Пикасо. Искам и неговото мнение.

Той казал:

- Няма проблеми.

Те отишли в дома на Пикасо. Пикасо седял с приятелката си. Погледнал картината и казал:

- фалшива е. Експертът се изненадал:

- КакВо гоВориш? Аз присъстВах, когато я напраВи. И приятелката му също рекла:

- ТоВа е Вече прекалено. И аз бях в къщата, когато ти я нарисува.

Пикасо отВърнал:

- Аз не казах, че не съм я нарисуВал, а че е фалшива. Всички го изгледали - да не би да се е побъркал? Той рекъл:

- Вие не разбирате. Всъщност един човек искаше да има кар­тина, а в ума ми не идваше никаква идея, затова просто прерису-вах една моя стара картина. Можете да отидете В музея В Париж и ще я намерите там. Аз просто нарисувах отново съща­та картина. Така че макар и аз да съм я нарисувал, тя не е автен­тична, а е копие. И няма значение дали копието е направено от мен или от някой друг. Копието си е копие. То е фалшиво.