Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

След като привършВа речта си за последния човек, Заратустра разбира, че хората са го схванали погрешно, тъО като сега Викат към него да им даде последния чоВек, като му казват да си задържи свръхчовека.

НЕ САМО Заратустра е разочарован от човека такъв, какъвто е. Почти всеки, който е навлязъл навътре в себе си, който е познал реалността, който е преживял красотата на съзнанието, се е разочаровал от хората. Според една дълга, дълга традиция хората са глухи - и почти мъртви. Те продължават да живеят, защото нямат смелостта да се самоубият. Продължават да дишат, защото това е нещо отвъд техния контрол, те не могат да го спрат -иначе огромните маси хора в света са само мъртво тегло за планетата.

Масите не са допринесли с нищо за израстване на съзнанието, за израстване на човешката душа. Те не са допринесли с нищо

за превръщане на Земята в Божи храм - макар и да са направили хиляди храмове, синагоги, църкви и джамии. Но те не ги правят като обиталища на една радваща се религия, а като цитадели на проповедници, които са против живота - цитадели на страхливци и отшелници. Те имат организирани религии само за да предотвратят... така че религията да изчезва от света, защото религията може да съществува само в индивида, а никога в колектива.

Имате ли организации на любовта? - християнство, хиндуи-зъм, будизъм, мохамеданство? Любовта е само индивидуална -такава е и молитвата, защото молитвата не е нищо друго освен най-пречистената форма на любовта. Любовта е към ня­какъв индивид, а молитвата е към цялото съществувание.

Най-умният и хитър начин да се унищожи религията е като се организира, като й се даде свещеничество, като й се даде фиксирано свето писание. Животът никога не остава фиксиран -а вие продължавате да носите мъртвото писание, което е за­губило всяка връзка с реалността. Продължавате да слушате свещениците - които не говорят от собствен опит, а просто повтарят като папагали това, което им е дала традицията. Религията е винаги свежа и нова. Да я направиш стара и древна означава да я убиеш. Това трябва да се разбере много ясно - само тогава Заратустра може да достигне до сърцето ти.

Един от моите приятели, който е възрастен човек, но ме обича изключително много... В Индия имаше само двама души, които бяха наречени махатми, „велики души" - единият беше Махатма Ганди, а другият беше този старец, Махатма Бхаг-ванди. Той веднъж ми каза: „Ако те разбират, добре да знаеш, че сигурно не говориш истината. Ако те разбират погрешно, има известна вероятност да си казал истината." Това, че по­грешното разбиране от страна на хората трябва да се превръ­ща в дефиниция за истината, е странна съдба. Но той беше прав. Хората живеят в лъжи от векове. Затова винаги когато някой постигне истината, той няма начин да не бъде разбран погрешно.

... тъй като сега викат към него да им даде последния човек. Той говорил за последния човек, за да укори хората. Това бил

един много философски начин да се каже на човека: „Ако продъл­жаваш да се развиваш в това, което представляваш, ти ще се превърнеш в последния човек, а последният човек е възможно най-презряното нещо. И е вече време наместо да се движиш по посока на последния човек, да промениш пътя си по посока към свръхчовека."

Няма приемственост между свръхчовека и теб. Последният човек е просто осъществяването на цялото ти невежество, на цялата ти ревност, на целия ти гняв, на цялата ти омраза. Всичко, което е грозно у теб, ще достигне до своята кулмина­ция - това е последният човек. Последният човек е твое про­дължение. Заратустра осъждал последния човек, за да те нака­ра да осъзнаеш, че все още има време да предотвратиш послед­ния човек.

Свръхчовекът не е твое продължение - между него и теб няма приемственост. Ти просто изчезваш с всичките си грозни желания и отстъпваш място на един нов човек, на едно ново човечество. Но хората са разбрали погрешно Заратустра, та­ка както те винаги погрешно са разбирали. Сега те искат от него: „Дай ни последния човек."

Те си мислят, че последният човек е най-високо развитият човек.

Последният човек е просто най-деградиралият, духовно най-болният, най-последният човек - защото той ще загуби всякакъв интерес от творчество, от любов, от молитва.

Последният човек е дошъл до задънения край на своята улица, макар и да чувства, че е постигнал целта и е намерил щастието. Но неговото щастие ще е по-нещастно от твоето нещастие. Той е просто твоя увеличена форма. Идеята на Зара­тустра не е била да те осъди директно, защото това наранява егото ти и ти спираш да слушаш. По-добре е, помислил си той, да осъди твоята увеличена форма, така че да можеш да Видиш ясно накъде отиваш, къде ще се приземиш - ще се приземиш в гробищата. Но просто за да не нарани гордостта ти, той е използвал едно прекрасно словосъчетание: последният човек. Обаче хората пак го разбрали погрешно.

В началото го разбрали погрешно, защото той използвал думата „презрение" за човечеството. Той сменил думата - тя била прекалено много насочена против тяхната гордост. Той

използвал дума, която се явява непряка атака, но подходът му си е останал същият - а и хората също си остават същите в своето невежество...

Докато той мисли върху това, въжеиграчът започва своето представление - ходене по въже, опънато между две кули над хората на пазарния площад.

Когато той стига по средата, изведнъж от една от кулите се появява човек, облечен като палячо, и тръгва да гони въжеигра­ча, като му Вика и го обижда. Той прескача въжеиграча, който загубва равновесие и пада, строполявайки се съвсем близо до мястото, където стои Заратустра.

Заратустра остава при умиращия човек дълго след настъпва­нето на вечерта и разпръскването на тълпата.

Късно през нощта човекът умира и Заратустра решава да напусне града и сам да погребе мъртвеца. Той среща палячото, който му казва, че в града го мразят и че е добре, дето напуска. Среща и някакви гробари, които му се подиграват за това, че носи труп.

Той с нищо не бил навредил на хората, но да кажеш истина­та винаги е било покана към хората да те мразят. Никой не иска да знае истината, защото тя разбива лъжите им - а целият техен живот се състои от лъжи, основава се на лъжи.

Всяко дете поглъща какви ли не лъжи още с майчиното мляко. Естествено, човекът на истината ще бъде мразен. Той е смутител. Ти се чувстваш много удобно 8 своите лъжи, а извед­нъж той идва и създава в теб съмнения, смущава твоята вяра. Ти загубваш старата увереност - естествено е, че ще мразиш този човек.

П. Д. Успенски, един от най-добрите ученици на Георгий Гур-джиев, който е направил Гурджиев известен в цял свят, иначе Гурджиев е щял да си умре напълно неизвестен... познат може би само на неколцина... Успенски е посветил книгата В търсене на чудото на Георгий Гурджиев. Посвещението е прекрасно. Кни­гата е за учението на Гурджиев; нейното подзаглавие гласи фрагменти от едно непознато учение. В посвещението се казва: „На Георгий Гурджиев, смутителя на моя сън."

Но е много трудно да не мразиш такива хора, които разстрой­ват съня ти, твоите удобни, уютни лъжи, твоите утешения.

Палячото и неколцината гробари му се смели. Те винаги са

се смели. Всичко, което не могат да разберат... те дори не могат да приемат факта, че не са го разбрали, защото това ще покаже тяхното невежество. Като се смеят, те претенди­рат, че разбират всичко. Ти си просто глупав, като говориш неща, които вървят против традицията, против ортодоксалността, против обичаите. Ти си просто глупав, като казваш на хората неща, които ще смутят техния удобен живот... Дали това е удобен живот, или удобна смърт? Дали е твоят сън това, което хората като Заратустра смущават, или твоята смърт? - защото сънят е миниатюрна смърт. Човекът на истината иска да те смути не само в твоя сън, но и в твоята смърт. Само това може да те събуди.

Но хората обичат удобствата. Кой се интересува дали е истина или лъжа? Много малко хора се интересуват да познаят истината, с цената да загубят собствения си комфорт. А не можеш и да ги обвиняваш, защото те не знаят, че комфортът не е блаженство, не е екстаз, че просто да се довлечеш някак си от люлката до гроба, това не е живот.

Снощи ви говорих, че Заратустра е много близо до сърцето ми по простата причина, че неговите опитности са съвсем съ­щите като моите. Аз също не искам никакви последователи, не искам никакви вярващи, не искам тълпа. Изоставил съм идеята да се интересувам от хората - те няма да слушат. Това е безднадеждна задача. А да си губя времето с тези, които дори не могат да разберат, е огромно прахосничество, защото същото това време може да се даде на тези малцина, които могат да станат сподвижници, спътници.

Защо той смята, че има нужда от спътници - не от вярва-

щи, а от приятели, при това живи? Защото светът е толкова пълен с умрели хора. Повечето хора умират дълго преди тяхна­та действителна смърт. Хората умират на възраст около тридесет години, макар че действителната им смърт може да се случи когато навършат около осемдесет години. Те в про­дължение на петдесет години изглеждат живи, но в тях няма живот, няма песен, няма танц. Защо живеят, и те не знаят.

Кои са те? - никога не са си задавали този въпрос. Защо са тук, откъде са дошли, накъде отиват - те ще ти кажат: „Не задавай такива въпроси, защото те смущават нашия мир. Пък и няма значение откъде идваме и накъде отиваме." Те нямат ин­терес да открият смисъла на живота, значимостта на своето същество. Те не се интересуват от своите корени или от сво­ите цветове.

Хипитата казваха нещо много важно: никога не вярвай на човек, който е над тридесетгодишен, защото повечето хора умират на около тридесетгодишна възраст. В това има някак­ва истина. Много е рядко да се намери човек, който да е жив към момента на своята действителна смърт. Това е възможно само ако не спираш да израстваш, да откриваш, да обичаш, да пееш, да танцуваш; ако никога не загубваш интерес, ако същес­твуванието е винаги чудо за теб, ако имаш очите на невинно дете, ако си толкова изпълнен с изумление, че всяко нещо е мистерия за теб. Тогава ще живееш до самия край на своя жи­вот и ще живееш не само до края на живота си - такъв човек не познава смърт.

Смъртта се случва само на мъртви хора.

Ако човек е жив, ако е изпълнен с хъс, с младост, неговият последен дъх е смърт само за тялото. Съзнанието му, което е толкова живо, продължава да танцува в друга форма на едно по-високо ниво. Той не познава смърт - за него смъртта е осво­бождение от един затвор. Той е бил ограничен в едно малко тяло, което ще се разболее и ще остарее, а сега той вече е свободен от него и се премества в ново и свежо тяло. И ако тази живост достигне до своето върховно изразяване, той ни­кога вече няма да бъде ограничаван в тяло, а ще бъде част от вселенския живот - безформен, безкраен и вечен. Това е нашият истински дом: вечно безсмъртие, вселенско съществуване.

Но милиони хора се интересуват само от тривиални неща.

Те са мнозинство, едно голямо мнозинство, което им помага да си остават мъртви, защото те виждат, че Всички останали са точно като тях. Това е причината, поради която те не обичат странници, не харесват външни хора като Заратустра. Хората като Заратустра не са като тълпата. Те предизвикват подоз­рения. Събуждат подозрения по отношение на своя живот, на начина, по който живеят, на това, което вършат. Но повечето хора вършат едно и също нещо: това е голямо потвърждение, че всичко, което вършиш, сигурно е правилно - защото целият свят го върши.

Но цялата еволюция, която се е осъществила - тя не е голя­ма, но каквато и еволюция да се е осъществила в съзнанието -заслугата за нея трябва да се отдаде на неколцина странници като Заратустра, които са рискували живота си за това да бъдат мразени, осъждани, погрешно разбирани, осмивани. Те са единствените хора, които са самата сол на земята - без тях човечеството би си останало част от животинското царство. Малката разлика, която се е появила между вас и животните, представлява приносът на тези аутсайдери, които сте наг­радили страхотно: като сте ги разпъвали на кръст, пребивали с камъни, отравяли...

Живи спътници ми трябват, които да ме следват, защото искат да следват себе си-и то там, където аз искам.

Какви са вярващите? Те могат да вярват в една или друга религия - те не са спътници. Всъщност един християнин ще сметне за богохулство това да се чувства самият той прия­тел на Исус. Исус е Бог, а той е бедно човешко същество. Един хиндуист няма да може да си представи себе си като сподвиж-ник на Кришна или Рама. Той може да им се покланя, но не може да танцува с тях.

Защо Заратустра се интересува от спътници? Защото никой човек от неговия калибър, с неговото осъзнаване, не би искал да свежда хората до слепи последователи, богопочитатели - това е просто отвратително. Той иска приятели, сподвижници в търсенето на истината.

Живи спътници ми трябват, които да ме следват... те ме следват не защото следването ще им даде някаква истина... защото искат да следват себе си. Това изречение е много важно: Те не ме следват сляпо, те ме следват с ясното прозрение, че

тоВа е начинът да следват самите себе си.

Вие сте тук. Тук никой не е последовател, всички са спътни­ци. Вие всички сте заедно не защото вярвате в някаква идеоло­гия, религия, философия, а защото всички се интересувате от търсенето на истината. Това е единственото нещо, което ви свързва - иначе всички вие сте индивидуалности.

Няма никакъв договор, няма никакъв спасител - Всички тър­сят и е по-добре да се търси заедно. Нещата стават по-лесно. Някой може да намери нещо и да го направи достъпно за всички, друг може да намери нещо друго... а съществуванието е толко­ва пълно със съкровища, че всички можете да намирате и да ги споделяте един с друг - това означаВа да се Върви заедно.

Всички религии са зависели от вярващите. Заратустра дава едно ново прозрение: вярващите са опасни. Те не са търсещи, те не са изследователи; те просто Вярват в някой, който пре­тендира, че е техният спасител. Той ще намери истината, те трябва само да вярват в него. Истината не се намира по този начин. Всеки трябва да търси и да изследва.

Да, търсещите могат да бъдат заедно, но това е заедност само в приятелството. Никой не се опитва да те моделира спо­ред някакви определени идеали. Приемат те такъв, какьВто си, обичат те такьВ, какьВто си; приятелството, нежността на Всички тВои спътници те поддържа. Всички те окуражават. Ако си сам, ти можеш да се обезсърчиш, защото търсенето е в област­та на непознатото, а накрая ще бъде и В областта на непознава­емото. Добре е да имаш спътници. Ще има тъмни нощи.

Спомням си за една много известна персийска песен, В коя­то се казва: „Тъмна е нощта, да пеем малко по-силно, да танцу­ваме малко по-лудо; човек не знае кога ще дойде зората." Но когато сте толкова много, ще можете да помагате със своята сила дори и на тези, които са по-слаби. Можете да пеете силно и да танцувате лудо, защото кой знае колко дълго ще бъде тъмна нощта? Кой знае кога ще дойде зората?

Защото искат да следват себе си-и то там, където аз искам. Това не е следване. Заратустра казВа: „Аз съм търсач на истина­та и ще си намеря спътници, които също искат да търсят, да изследват." Сред суфиите има една малка секта, която се нари­ча Търсещите: това е тяхното име. Те всички са спътници. А в този непознат свят, в това мистериозно съществувание, е по-

добре да имаш със себе си спътници. Човек може да се загуби, но спътниците могат да успеят дори да намерят този, който се е загубил.

След двадесет и пет Века съм дошъл до същия изВод: че ще говоря само на саняси - това е моето име за сподвижници - че няма да говоря на народа. Това е чисто прахосничество. Време­то е ценно и много ограничено, и аз бих искал да посветя цяла­та си енергия на тези, които са готови да се впуснат в търсе­не; които не са се събрали да гледат въжеиграч, които не са се събрали за забавление.

Един от моите приятели се срещна с Кришнамурти само три дни преди той да умре. След това ми каза, че Кришнамурти бил много тъжен и единственото, което казал, било: „Аз работих упорито да достигна до хората, но наместо да ги трансформирам, просто си изразходвах енергията, като река, която се загубва в пустинята. Хората, които ме слушаха, смятаха това за нищо повече от едно добро забавление. Сама­та дума забавление ме наранява - това, че целият ми живот е бил живот на човек, който забавлява хората."

И наистина така изглежда. Той умря и никъде не се получи ни най-малко вълнение, по цялата земя. Човек, който живя де­ветдесет години и е служил на човечеството от двадесет и пет годишна възраст - а сякаш е мъртъв от векове. Никой не мисли за него, никой не се интересува от това, че той има нужда от поне някаква почит. Той беше един от най-големите гиганти на този век, но Нобеловият комитет дори не е разг­леждал името му- защото не беше политик.

В началото той също се опитваше да достигне до хората. Но срещна съпротивата на църкви, на религии, беше осъждан от всички свещеници, и малко по малко изостави идеята за човечеството.

Имаше по няколко души, във всеки град на света. В Индия посе­щаваше само Делхи, Бомбай, Варанаси и Долината на ришите, къ­дето работеше една от неговите школи - само четири места. Същото важи и за целия свят. На тези места в продължение на тридесет, четиридесет, петдесет години го слушаха почти едни

и същи хора... И въпреки това е много натъжаващо, че хората, които го слушаха, непрекъснато в продължение на петдесет години, не са се променили ни най-малко. Той не можа да намери сподвижници. Направи всичко възможно. Но човечеството става все по-непоклатимо, все по-сънливо, все по-дрогирано, все по-мъртво. Става много трудно да бъдат събудени хората.

Не биВа Заратустра да става пастир и куче на стадо! Дори и петстотин години преди Исус Христос, Заратустра е имал да­леч по-голямо прозрение. Исус непрекъснато казвал: Аз съм пас­тирът, а всички вие сте овцете ми. Това е унижение. Не стои добре на устните на Исус, но той непрестанно го повтаря.

Той избягал от Юдея. Нямало е никакво възкресение - тъй като той не е умирал. Еврейският кръст е най-болезненият начин да убиеш един човек, защото човекът умира капка по кап­ка. За един здрав човек ще са необходими поне четиридесет и осем часа да виси на кръста, преди да умре. А Исус бил само на тридесет и три години -здрав и млад. След шест часа трябвало да свалят тялото му.

Имало е конспирация между един от богатите последова­тели на Исус и Пилат Понтийски, римския губернатор: Исус да бъде разпнат в петък - и то колкото се може по-късно, защото евреите спират всякаква работа по залез слънце. Започва тях­ната събота, техният свещен ден, и по това време не трябва да се върши никаква работа. Затова разпъването било отложе­но. Те се опитали да спечелят малко време. Той бил разпнат следобед, а надвечер трябвало да го свалят от кръста, защото трябвало отново да го разпъват.

Той бил жив, макар че бил изпаднал в нещо като кома, толко­ва много кръв била изтекла от тялото му. Един римски войник пазел пещерата и всичко било уредено по такъв начин, че да го извадят от пещерата. Щяло да отнеме няколко дни да бъде излекуван - но трябвало да го изведат от Юдея, за да е извън властта на евреите.

Като млад той бил в Индия. В един будистки манастир в Ладакх има ръкописи, според които той бил посетил Ладакх и останал в манастира в продължение на няколко месеца да изу­чава будизма. Когато трябвало да напусне Юдея, той отново се сетил за Кашмир. В едно малко село в Кашмир той живял до сто и дванадесет годишна възраст. Спомням си, защото сел-

цето все още се нарича „село на пастира": Пахалгам - това е в кашмирски превод „село на пастира". Гробът му е все още там, с надписи на иврит. На гроба името му не е Исус, а Йошуа, което било истинското му име, дадено от родителите му. Когато християнските евангелия били преведени на гръцки, името станало Исус.

Гърците са ви дали две неща: те променили името Йошуа в Исус и променили също - трябвало да го променят, когато се превежда от един език на друг, винаги стават промени - месия в Христос. Самият Исус Христос никога не бил чувал, че ще придобие известност в целия свят като Исус Христос. Той си знаел, че името му е Йошуа и че е месия на Бог. Христос е гръцка дума за месия.

Исус никога не се е смятал за християнин. Той не би могъл и да мисли за това. Той не знаел дори иврит - бил необразован. Той говорил на арамейски, който е примитивна форма на иврит, говорен от селяните.

Никой от неговите последователи никога не го е питал: „Правилно ли е да се наричаш пастир и да ни принизяваш от човешки същества в овце?" Но той в известен смисъл бил прав: тълпите от хора не са нищо друго, освен стада овце.

Лъвовете се движат сами. Кабир е казвал: Лъвовете и свет­ците никога не се движат в тълпа. Те са достатъчни сами за себе си. Само овцете - уплашени, страх ги е да останат сами -живеят в тълпа, движат се в тълпа. Някога гледали ли сте стадо овце как се движи? Те дори не оставят празни простран­ства между себе си, отъркват се една о друга. Така е топло и уютно, и им дава известна защита. Всяка овца си мисли: „Не съм сама. Има хиляди други с мен."

Петстотин години преди Исус Заратустра казва: Не бива Заратустра да става пастир и куче на стадо! Той иска да бъде само сподвижник, приятел. Да примамя от стадото мнозина -затова дойдох аз. Той е дошъл от планината да примами мнози­на от стадото, от човешкото стадо - затова дойдох аз. Нека ми се гневи народ и стадо - очевидно. Знам го от собствен опит. Целият свят ми се гневи и в техния гняв има известна логика. Аз измъквам неколцина смели хора от техните стада, от техните паства.

Най-ядосано е германското правителство. В техния парла-

мент дори са го обсъждали, че веднъж щом млади германци и гер-манки отидат при този опасен човек, нещо им става: те се връ­щат напълно променени. „На първо място, много от тях никога не се връщат. И второ, дори и да се върнат, те вече не са част от нашата тълпа. Не са вече християни, не са вече германци."

Нека ми се гневи народ и стадо: разбойник ще назове Заратуст-ра пастира. Той е напълно прав. Само преди няколко дни ми каза­ха, че американското правителство най-накрая е успяло да сложи името ми в списъка с престъпници, търсени от Интерпол - меж­дународната полиция. Сега съм вече „търсен престъпник".

Аз не се крия - но това е просто за да се настроят всички правителства против мен. Не съм извършил никакво престъп­ление, но всяко правителство като види името ми сред „търсе­ните престъпници" - това са международните престъпници, -веднага ще ме спре, ако някога поискам да вляза в неговата страна. Интерпол не може да направи нищо - защото аз нищо не съм сторил. Но името в списъка е достатъчно, за да по­могне на американското правителство да убеди другите прави­телства, че въпросният човек е международен престъпник.

Ако да помагаш на хората да стават лъвове наместо овце е престъпление, аз съм престъпник. Ако да помагаш на хората да бъдат просто хора - а не християни, не юдеи, не хиндуисти - е престъпление, аз съм международен престъпник. И всички рели­гии ще се съгласят, защото никой не иска да му се отнемат овцете от стадото. Аз съм разбойник.

Никоя страна не иска националността да бъде осъждана. Аз съм против националността, защото това е едно от най-лоши­те неща, които са се случили на света. Аз искам един свят без нации. Националността не е нещо, което трябва да се прославя - тя е причината за всички войни, за всички кръвопролития. Естествено, всички нации ще са съгласни, че аз съм междунаро­ден престъпник.

Прозрението на Заратустра е огромно: Пастири казвам, ала те се зоват добри и праведни. Пастири казвам: ала те се зоват правоверни, служители на правата вяра.

Ето добрите и праведните: кого мразят те най-вече? Тогова, който разчупва техните скрижали на ценностите, рушителя, престъпника: - ала той е творецът!...

Британският парламент постанови, че аз не мога да вляза

в Англия, защото не вярвам в никакъв закон. Американското правителство казваше на всички други правителства, че аз съм закононарушител.

Но тези закони са причината хиляди хора да са зад решет­ките. Те би трябвало да са в болниците, в психиатричните клиники - те имат нужда от лечение, имат нужда от любяща нежност. Обществото е отговорно за това, че ги е направило убийци, изнасилвачи, крадци - но никой не наказва общество­то. Жертвите биват наказвани. ЗаЩо човек ще изнасилва, ако всички общества не бяха толкова много обсебени от секса и неговото потискане?

Религиите и обществата са тези, които са против секса, които причиняват всякакви перверзии. Изнасилвачите са една от перверзиите. Те имат нужда от психиатрична помощ, а не от наказание в затвор, защото в затвора ще станат дори още по-извратени.

Америка току-що е признала, че тридесет процента от зат­ворниците 8 затворите са хомосексуалисти - а когато едно правителство признае нещо, умножи го по три. Щом казват тридесет процента, значи имат предвид деветдесет процента. Не по-малко от това. А те налагат забрана на хомосексуализма в затворите - иначе ще се удължава престоят в затвора. И затворниците издигат глас: „Това не ви влиза в работата".

Ако двама души искат да имат връзка, а не допускаш жени в мъжките килии... Жените са в отделен затвор, мъжете са в отделен затвор. Позволи на мъжете и жените да бъдат заедно в един и същи затвор, и хомосексуализмът ще изчезне. Но да принуждаваш хората... а един ден те ще излязат от затвора -след десет години потискане на сексуалността си те няма да се контролират. Те ще изнасилват - и законът отново ще ги хвърли в затвора. А затворът е този, който е създал изнасил­вачите. Това е един порочен кръг.

Да не смятате, че престъпниците са направили закона необходим? А не е ли законът този, който има нужда от престъпници - иначе няма ли всички съдии, всички адвокати, всички прокурори да си загубят работата? Те се нуждаят един от друг. И бизнесът си върви чудесно. Престъпниците са необходи­ми на съдиите да бъдат съдии, необходими са на големите адво­кати и юридически експерти да печелят огромни пари; необхо-

дими са, за да съществуват тъмничарите и огромният персо­нал за контролиране на затворниците.

Този порочен кръг трябва някъде да се прекъсне; причините трябва да се премахнат. И ако пак се намери някой да прави престъпление, за което не съществува разумна причина, няма нужда да бъде изпращан в съда. Той има нужда от внимателно психологическо лечение. Нещо не е наред - било в неговата химия, или в неговата биология, или в неговия ум - но това може да се лекува.

Може би изнасилвачът да има повече сексуални хормони от обикновените хора - това се предполага от психолозите. Всич­ко, от което има нужда, е да се премахнат тези излишни хор­мони - или да се инжектират антитела, които да неутрализи­рат излишните хормони. Когато той извърши изнасилване, го прави почти по принуда - той не може да се съпротивлява, не може да се контролира.

Да, аз не следвам закона сляпо. Законите са направени в миналото. Ние трябва да живеем в настоящето. И ще трябва да живеем в бъдещето. А има толкова много глупави закони, които карат хората да вършат престъпления.

В Индия са въвели някакъв лимит. Ако печалбата ти над­хвърли определен лимит, трябва да платиш сто процента да­нък. Е, защо човек да работи усърдно и да направи такава печал­ба, че държавата да му я вземе цялата? Ако той има капаците­та да направи такава печалба, естествено няма да я отрази в отчетите. Държавата е тази, която принуждава човека да бърши престъпление. Сто процента облагане с нищо не може да бъде оправдано. Всъщност този, който прави такава печал­ба, би трябвало да бъде награждаван, наместо наказван.

Логиката ми е много ясна. Ако някой направи определена печалба, трябва да му се даде сто процента награда върху нея. Това ще бъде стимул за други хора да създават все по-голяма и по-голяма печалба. В една бедна страна имаме нужда от по-голяма печалба, от по-голяма производителност.

А това не са единствените закони. В обществото има обичаи, които функционират почти като закони. Не можеш да вървиш против обичаите. В хиндуисткото общество дори и днес на най-ниските слоеве, наречени шудрас, недокосваеми, не се позволява да четат религиозните писания. Това би нарушило

обичайния закон на обществото. Странно, искаш хората да са религиозни, искаш да са честни, искрени, истинни, морални, а не им позволяваш дори да четат писанията.

А ако някои шудрас се разбунтуват против това, цялото им село се изгаря, заедно с живите хора. Дори и днес, почти всеки втори ден, постъпват съобщения от различни краища на стра­ната за изгаряне села на шудри. Това е лесно, защото шудрите не могат да живеят в градовете. Те трябва да живеят извън града, пък и са толкова бедни, че не могат да имат къщи, напра­вени от бетон и стомана. Къщите им са направени от трева. Достатъчно е само един човек да притича със запалена факла през селото, да подпали всички къщи, и край със селото.

Закони, които са против човешката еволюция, които са нечо­вешки, които правят обществото бедно, които са в разрез с научните открития, трябва да се премахнат. Защото Заратус-тра е прав: тези закононарушители са единствените творци. Само те жертват себе си, за да може човечеството да стане малко по-добро.

Направо не е за вярване, че преди двадесет и пет века човек е могъл да има прозрения с такава огромна стойност.

Тълпата, хората, осъждат всички бунтари, всички бунтовни духове като рушители. Но за да създаде, човек трябва да разру­ши. Докато не разрушиш фалшивото, не можеш да създадеш истинското. Докато не разрушиш грозното, не можеш да съз­дадеш прекрасното. Докато не унищожиш лъжите, не можеш да направиш място за истината. Творците винаги са били нари-, чани рушители и презрители на доброто и злото. А кой решава какво е добро и какво е зло? Кой има правото да решава? В различните общества различни неща биват смятани за добри;

различни неща биват смятани за лоши.

Аз съм пътувал из Индия. Попадал съм на много странни обичаи. В Раджастан живее едно номадско племе - те са пред­шествениците, родоначалниците, от които са произлезли цига­ните в Европа. Циганите са от Раджастан. Те все още говорят на хинди - разбира се, с някои изопачавания. Те са наречени цигани*, защото първо са отишли в Египет и са останали там, и от Египет са се пренесли в Европа. От Египет е дошло името им. Но днес е добре известен фактът, че езикът им е раджас-тански хинди, историите, които разказват, са за Рама и Кришна. Първоначалният им дом е Раджастан, където все още има номади.

Те имат един странен обичай: когато някой млад мъж ще се жени, той трябва да даде доказателства колко пъти е бил затварян за кражба - това му е квалификацията. Ако младе­жът не е бил крадец и не е бил затварян, много е трудно за него да си намери жена. Кой ще си даде дъщерята на този

нескопосаник?

В моя роден дом имах един приятел, който беше марвади. Марвадите също идват от Раджастан, те са най-богатите хора в Индия. Аз го посещавах у тях, а когато му дойде вре­мето да се жени, станах свидетел на един странен обичай. Едно момче от марвадско семейство получава най-хубавата жена според едно определено правило: според това колко пъти семейството му е фалирало. Защото марвадите са много хитри - затова всеки път когато имат достатъчно пари и престиж, те просто фалират.

Разбира се, те не могат повече да останат на същото мяс­то. Преместват се в друга част на страната. А те имат пари­те, не са фалирали в действителност. Всеки фалит означава много пари... Затова родителите на девойката питат: „Колко пъти е фалирало семейството ти?" - това е критерият дали си достатъчно богат, или не.

Какво е добро и какво е зло?

Що се отнася до обичаите в света, всички те са Възникнали

от безсъзнателния ум на човека. Истинският критерий за добро и зло е само един - и той е възможен само ако си напълно осъзнат: само напълно будният и просветлен човек знае какво е добро и какво е зло. А как го разбира? Просветленият човек не може да върши никакво зло - това за него е просто невъзможно. Така че това, което е невъзможно да бъде извършено от прос­ветлен човек, е зло, а това, което той се наслаждава да прави, е добро. Освен този, всички други критерии са произволни.

Човечеството ще разбере какво е добро и какво е зло едва тогава, когато милиони хора се събудят. В своя дълбок сън и безсъзнателност ти не можеш да решиш какво е добро и какво е зло - ти просто ще си носиш старото наследство. Но според Заратустра тези хора, които ще бъдат презирани, мразени, които ще бъдат наречени разрушители, са в действителност жътварите и празнуващите.

Не съм роден нито за пастир, нито за гробар. Никога вече не ще говоря на народа: за последен път говорих на мъртвец. Към творци, жътвари и празнуващи ще се присъединя: ще им покажа дъгата и всички стъпала по стълбата към свръхчовека... ... Тъй започна залезът на Заратустра. Моята дефиниция за религия не е отричането от света, а веселието в света. Светът е една възможност за празнуване. Само идиотите, страхливците се отричат от него. Тези, кои­то са интелигентни, които са достатъчно храбри, се радват в света. Радостта трябва да бъде основа за всички истински религии - не отречението, а радостта.

Заратустра е един жизнеутвърждаващ мистик. Наслажда­вай се на живота. От всеки един миг изтискай целия му сок, защото той е дар от Бога, дар от съществуванието, и да се отречеш от него означава просто да вървиш против съществу­ванието, да вървиш против Бога.

В света има трудности, но трудностите са поради това, че не си достатъчно интелигентен, за да ги разрешиш. А като бягаш от света, ти няма да станеш интелигентен, а дори още по-бавноразвиващ се.

Една истинска религия ще прави хората по-интелигентни, по-осъзнати, по-радостни. Единственият религиозен живот е живот с песен и танц. Тъй рече Заратустра.

VII ГЛАВА ЗА ТРиТЕ МЕТАМОРфОЗи

Три метаморфози на духа Ви назовавам: как духът се превръща на камила, а камилата - В лъв, и накрая лъвът - в дете.

Много тежести съществуват за духа, за силния, издръжлив дух, В който обитаВа уважение и страхопочитание: неговата сила жадува за тежести и най-тежък товар.

- Шо е тежко! ~ така пита издръжливият дух и коленичи. Подобно на камила той чака добре да го натоварят.

— Шо е най-тежко бреме, смелчаги? — така пита издръжливият дух. — За да го поема и да се радвам на силата си?

„Всяка ценност на нешата

ЗАРАТУСТРА РАЗДЕЛЯ еволюцията на съзнанието на три символа: камила, лъв и дете. Камилата е товарно животно, което е готово да бъ­де заробено и никога не се бунтува. Тя никога не може да каже „не". Камилата е вярващ, последовател, верен роб. Тя е най-нисшето в човешкото съзнание.

Лъвът е революция.

Началото на революцията е едно свещено „не".

В съзнанието на камилата винаги има нужда някой да я води ц да й казва: „Трябва да правиш това." Тя има нужда от Десет­те Божи заповеди. Тя има нужда от всички религии, всички све­щеници и всички свети писания, защото не може да се осланя на себе си. Тя няма смелост, няма душа, няма копнеж за свобода. Тя е послушна.

Лъвът е копнеж към свободата, желание за разрушаване на всички затвори. Лъвът няма нужда от никакъв водач; той е достатъчен сам за себе си. Той на никого няма да позволи да му казва: „Длъжен си" - това е обидно за неговата гордост. Той може да каже само: „Аз искам". Лъвът означава отговорност и едно огромно усилие за излизане от оковите.

Но дори и лъвът не е най-високият Връх в човешкото израс­тване. Най-високият връх е тогава, когато лъвът също премине през метаморфоза и се превърне в дете. Детето е невинност. То не е послушание, не е непослушание; то не е вярване, не е невярване - то е чисто упование, то е едно свещено „да" на съществуванието, на живота и на Всичко, което той съдържа.

Детето е самият връх на чистотата, на искреността, на автентичността, на ВъзприемчиВостта и на отвореността към съществуванието. Тези символи са много красиви.

Ще навлезем в значенията на тези символи, така както За-ратустра ги описва, един по един.

Три метаморфози на духа ви назовавам: как духът се превръща

на камила, а камилата - в лъв, и накрая лъвът - в дете.

Много тежести съществуват за духа, за силния, издръжлив дух, в който обитава уважение и страхопочитание: неговата сила жадува за тежести и най-тежък товар.

Заратустра не се обявява за слабите, за така наречените смирени. Той не е съгласен с Исус, че: „Блажени са кротките", че: „Блажени са бедните", че: „Блажени са смирените, тъй като те ще наследят царството Божие." Заратустра изцяло се обя­вява за силния дух. Той е против егото, но не е против гордост­та. Гордостта е достойнството на човека. Егото е нещо фал­шиво и тези двете никога не трябва да се смятат за синоними.

Егото е нещо, което те лишава от твоето достойнство, от твоята гордост, защото егото трябва да зависи от други хора, от мнението на другите, от това което хората ще ка­жат. Егото е много крехко. Мнението на хората може да се промени и егото ще се изпари.

Спомням си за един велик мислител, Волтер. Във франция по времето на Волтер имало обичай - една стара, много стара традиция - че ако можеш да вземеш от един гений каквото и да било, дори и парче плат, то ще ти помогне да откриеш своите таланти, ако не и самият ти да станеш гений.

Волтер бил толкова уважаван и почитан като велик мисли­тел и философ, че имал нужда от полицейска защита дори и по време на своята сутрешна разходка. Или пък когато отивал на гарата, пак имал нужда от полиция да го защитава. Полицията трябвало да го защитава, защото хората се тълпели около него и започвали да му късат дрехите. Случвало му се е да се прибере у дома почти гол, с драскотини по тялото си, кървящ, и славата и известността му много го притеснявали.

Той написал в дневника си: „Мислел съм си, че да си известен е нещо велико. Сега знам, че това е проклятие. И искам, ако мога, някак си да стана отново обикновен, анонимен, никой да не ме разпознава, да мога, когато минавам, никой да не ме за­белязва. Уморен съм от това, че съм известен, че съм зна­менитост. Станал съм затворник в дома си. Когато небето е толкова многоцветно и залезът така прекрасен, не мога дори да изляза да се разходя. Страх ме е от тълпата."

Същата тълпа го е превърнала Във велик човек. След десет

години той пише с голяма потиснатост и тъга в дневника си: „Не осъзнавах, че молитвите ми могат да бъдат чути." Модите се сменят, мненията на хората се сменят. Днес някой е извес­тен, а утре никой не си спомня за него. Днес никой не познава даден човек, а утре той изведнъж се издига до върховете на славата. Това се случило и с Волтер. Постепенно на хоризонта се появили нови мислители, нови философи - особено Русо, кой­то заел мястото на Волтер - и хората забравили за Волтер. Паметта на хората не е много надеждна.

Мненията се променят точно като модите. Някога той бил модерен, а сега някой друг е станал модерен. Русо бил против всяка идея на Волтер - неговата слава напълно унищожила Волтер. Молитвата на Волтер се изпълнила: той станал ано­нимен. Сега нямало нужда от никаква полицейска защита. Сега никой дори не го поздравявал. Хората напълно го забравили.

Едва тогава той разбрал, че бил по-добре като затворник. „Сега съм свободен да ходя където си искам, но ме боли. Раната става все по-голяма и по-голяма - аз съм жив, но хората изглеж­да са си помислили, че Волтер е умрял."

Когато умрял, само трима и половина души го изпратили до гробищата. Сигурно се питате, защо трима и половина? Защо­то хората били трима, а кучето му се брояло за половин човек. Кучето водило процесията.

Егото е страничен продукт на общественото мнение. Хора­та ти го дават; те могат да ти го отнемат. Гордостта е нещо напълно различно. Лъвът има гордост. Еленът в гората-само го погледни - има гордост, достойнство, грация. Танцува­щият паун или орелът, който лети високо в небето - те нямат его, не зависят от мнението ти - те просто си имат достойн­ство такива, каквито са. Достойнството им произтича от собственото им същество. Това трябва да се разбере, защото всички религии учат хората да не се гордеят - да се смирябат. Те са създали погрешно разбиране по целия свят, като че ли да си горд и да си егоист са синоними.

Заратустра е напълно ясен в това, че се обявява за силния човек, за смелия човек, за човека на приключенията, който нав­лиза без страх 8 непознатото по неутъпкан път; Заратустра се обявява за безстрашието.

И чудото е в това, че гордият и само гордият човек може

да се превърне в дете.

Така нареченото християнско смирение е просто его, зас­танало надолу с главата. Егото е застанало надолу с главата, но присъства, и можете да видите във вашите светци, че те са по-големи егоисти от обикновените хора. Те са егоисти поради своята набожност, поради своя аскетизъм, поради своята духовност, святост, дори поради своето смирение. Никой не е по-смирен от тях. Егото има един много фин начин да влиза през задната врата. Може да го изхвърлиш през вратата - то знае, че има и задна врата.

Една Вечер, в някаква кръчма, един човек се напил и взел да върши безобразия, да хвърля разни неща, да удря хората, да крещи, да ги обижда и да иска да пие още и още.

Накрая кръчмарят му заявил:

- Стига вече. За тази вечер няма да получиш повече пиене. -И наредил на слугите си да го изхвърлят през вратата.

Макар и да бил напълно пиян, той дори и в пиянството си си спомнил, че има и задна врата. Напипвайки я в тъмното, той влязъл през задната врата и си поръчал едно питие.

Собственикът се изненадал:

- Пак ли ти? Вече ти казах, че за тази вечер няма да полу­чиш никакво пиене.

Човекът рекъл:

- Странна работа. Ти да не би да държиш всички кръчми в града?

Егото познава не само задната врата - то може да влезе дори и през прозорците. Може да влезе и като махне някоя керемида от покрива. Що се отнася до егото, ти си толкова уязвим.

Заратустра не учи на смирение, защото всички учения за смирението са се провалили. Той учи на човешко достойнство. Той учи на човешка гордост, той учи човека да бъде силен, а не слаб, беден и кротък. Тези учения са спомогнали човечеството да се задържи на стадия на камилата. Заратустра иска ти да преминеш през метаморфоза. Камилата трябва да се превърне в лъв. А Заратустра е избрал прекрасни символи, много важни и значими.

Камилата е може би най-грозното животно в цялата вселе­на. Не можеш да си представиш нещо по-грозно. Какво друго би

моеъл да сътвориш? Тя е някаква деформация. Сякаш идва нап­раво от ада.

Напълно правилно е камилата да се избере за най-нисшето съзнание. Най-нисшето съзнание в човека е осакатено, то иска да бъде поробено. То се страхува от свободата, защото се страхува от отговорност. Готово е да се товари с колкото се може по-голям товар. То се радва на натоварването, такова е най-нисшето съзнание - товари се със знание, което е заимства-но. Никой човек с достойнство няма да си позволи да се товари със заимствано знание. Най-нисшето съзнание е натоварено с морал, който е предаден на живите от мъртвите; той предс­тавлява доминиране на мъртвото над живото. Никой човек с достойнство няма да позволи на мъртвите да го управляват.

Най-нисшето съзнание на човека остава в невежество и без-съзнателност, в незнание, в дълбок сън - заидото непрекъснато му се дава отровата на вярването, на вярата, на липсата на съмнение, на това никога да не казва „не". А човек, който не може да каже „не", е загубил своето достойнство. Човек, който не може да казва „не"... неговото „да" не означава нищо. Вижда­те ли какво се подразбира тук? Твоето „да" има смисъл едва след като си в състояние да кажеш „не". Ако не можеш да каз­ваш „не", твоето „да" е безсилно, то не означава нищо.

Поради това камилата трябва да се превърне в прекрасен лъв, който е готов да умре, но няма да се пороби. Не можеш да превърнеш лъва в товарно животно. Лъвът има достойнство, за което никое друго животно не може да претендира; той няма богатство, няма царство; достойнството му е просто в неговия начин на съществуване - без страх, без да се бои от непознатото, готов да каже „не" дори и с риск да умре.

Тази готовност да каже „не", тази бунтовност го пречист­ва от цялата мръсотия, която камилата е оставила - от всички следи и белези, оставени от камилата.

И едва след лъва - след великото „не" - е възможно све­щеното „да" на детето.

Детето казва „да" не защото се страхува. То казва „да", защото обича, защото се уповава. То казва „да", защото е не­винно; то не може да си представи, че могат да ео измамят. Неговото „да" е едно огромно доверие. То не е от страх, а от една дълбока невинност. Само това „да" може да го доведе до

най-високия връх на съзнанието - това, което аз наричам бо­жественост.

Много тежести съществуват за духа, за силния, издръжлив дух, в който обитава уважение и страхопочитание: неговата сила жадува за тежести и най-тежък товар.

- Що е тежко! - така пита издръжливият дух и коленичи. Подобно на камила той чака добре да го натоварят. В камилата, В най-нисшето съзнание, съществува едно присъщо желание да коленичи и да поеме колкото е възможно по-голям товар.

-Що е най-тежко бреме, смелчаги? - така пита издръжливият дух. - За да го поема и да се радвам на силата си. Но за силния човек, за лъва в теб, най-тежкото придобива друг смисъл и дру­го измерение. - За да го поема и да се радвам на силата си. Единствената му радост е в неговата сила. Радостта на ками­лата е само в това да бъде послушна, да служи, да робува.

Не е ли това: да се унизиш, за да нараниш гордостта си?...

Или може би: да изоставиш делото си, когато то празнува своята победа? Да се изкачиш на високи планини, за да изкусиш изкусителя?...

Или може би: да обичаш тези, които ни презират, и да подаваш ръка на призрака, когато той иска да ти вдъхне ужас?

Цялото това най-тежко бреме издръжливият дух поема Върху себе си и като натоварена камила, която бърза в пустинята, той бързо крачи в своята пустиня.

Най-нисшето съзнание на човека познава само живота на пустинята. Където нищо не расте, където няма зеленина, къде­то не цъфтят цветя, където Всичко е мъртво, и докъдето ти стига погледът, е едно необятно гробище.

Гаутама Буда напуснал царството си, когато бил на дваде­сет и девет години, а причината - една внезапна светкавица, и камилата се превърнала в лъв.

Когато се родил, всички големи астролози в царството би-

ли извикани, защото той бил единствен син на великия импера­тор, и се родил, когато императорът вече остарявал. Молит­вата му, желанието му през целия му живот било да има дете -иначе кой ще го наследи? Той цял живот водил войни, завладя­вал, и създал обширна империя. Заради кого? Когато Гаутама Буда се родил, настанало огромно веселие и той искал да знае в подробности бъдещето на детето. Всички велики астролози се събрали в двореца. Те дискутирали с часове, а императорът все питал и питал:

- До какъв извод стигнахте? Защо толкова се бавите? Накрая най-младият... Защото всички по-стари астролози

били много смутени: „Какво да кажем?" Ситуацията била така­ва... всички те постигнали съгласие. Но най-младият станал и рекъл:

- Те са стари хора и не искат да кажат нищо, което може да те нарани. Но някой трябва да разчупи леда. Ти имаш едно много странно дете. Бъдещето му не може да се предскаже определено, защото то има два варианта. Ние в продължение на часове дискутирахме кой от тях е по-тежък - и двата са еднакво тежки. Никога не сме попадали на такова дете.

Императорът казал:

- Не се тревожи. Кажи ми точно, но ми кажи истината. И астрологът започнал, със съгласието на всички:

- Твоето дете или ще стане най-великият император, кой­то светът някога е познавал - чакравартин, - или ще се отрече от царството и ще стане просяк. Ето защо се бавехме и не намирахме думи, с които да ти го кажем. И двете възможности имат еднаква тежест.

Императорът бил много озадачен и попитал:

- Можете ли да ме посъветвате? Има ли някакъв начин той да не се отрече от света и да не стане просяк?

Те предложили всякакви мерки - и най-вече да не знае, че съществуват болест, старост, смърт, саняси. Трябва да го отглеждат по такъв начин... почти в слепота за тези реалнос­ти, защото всичко би могло да задвижи идеята за отречение от света. Императорът казал:

- Не се тревожете. Поне дотолкова мога да се погрижа.

За него били изградени три различни двореца за различните сезони, така че той никога да не почувства жега или студ или

твърде много дъжд. Били осигурени всякакви удобства. На гради-нарите било заповядано: „Не трябва да му се позволява да види мъртво листо, изсъхнало цвете, затова през нощта почиствай­те градината напълно от всички стари цветя, листа. Той трябва да познава само младостта, младите цветове." Когато възмъжал, той бил обграден от всички прекрасни момичета в царството. Цялото му време било само удоволствия, забавления, музика, танци, прекрасни жени - и той никога не виждал болен човек.

Това се случило, когато Буда бил на двадесет и девет годи­ни... имало някакво годишно събитие, нещо като младежки фес­тивал, и принцът трябвало да го открие - той го откривал от години. Пътищата били затворени, хората трябвало да дър­жат своите старци у дома. Но тази година... Историята е много красива: дотук тя изглежда като някакво историческо събитие. Отвъд този момент в нея навлиза нещо от митологи­ята, но митологията е по-важна от историческите факти.

Историята разказва, че небесните богове... Трябва да знае­те, че джайнизмът и будизмът не вярват в един бог; те вярват, че в крайна сметка всяко същество ще стане бог. Заратустра ще се съгласи с тях: да бъдеш бог, това е в потенциала на всеки. Колко време ще му отнеме, зависи от него, но такава е неговата съдба. Милиони хора са достигнали това ниво: те нямат физически тела, те живеят във вечността, в безсмъртието.

Боговете в небесата много се разтревожили, че вече са изминали двадесет и девет години, а човекът, който се предпо­лага да стане едно велико, просветлено същество, бива възпи­ран от неговия баща. Да бъдеш велик император е безсмислено в сравнение с това да станеш най-великият просветлен човек в историята, защото така ще се повиши осъзнаването на чове­чеството и на цялата вселена.

Казвам, че това не е история, но митологията е по-бажна, защото показва, че цялото съществувание се интересува от твоето израстване, че съществуванието не е безразлично към теб. И ако си много близо до разцъфтяване, съществуванието ще е готово да доведе твоята пролет колкото е възможно по-скоро. Съществуванието е заинтересувано от това да постиг­неш просветление, защото твоето просветление ще просвет­ли много хора.

и като едно общо правило, цялото съзнание на човечество­то ще се повлияе от него. То ще остави своя отпечатък на величие върху всяко интелигентно човешко същество. Може би ще създаде копнеж към същото у мнозина, може би семето ще започне да покълва. Може би това, което спи, ще стане актив­но, динамично.

Ето защо казвам, че тази митологическа част е далеч по-значима от историческите факти. Тя може да е чиста приказ­ка, но е изключително символична.

Пътищата били затворени, затова боговете решили един бог да се появи първо като болен, да кашля, до златната колес­ница, с която Гаутама Буда щял да дойде на откриването на годишния младежки фестивал. Буда не могъл да повярва на това, което се е случило на онзи човек. За него толкова много се били грижили - най-големите доктори по онова време се грижели за него, той не знаел що е болест и не познавал никой около него, който да е болен.

Друг един бог влязъл в кочияша на колесницата, защото Буда го попитал:

- Какво му се е случило на този човек? Богът отговорил чрез устата на кочияша:

- Това се случва на всеки. Човек рано или късно става слаб, болен, остарява.

Когато казвал това, видели един старец - друг един бог - и кочияшът казал:

- Виж, ето това се случва на всеки. Младостта не е вечна. Тя е мимолетна.

Буда бил много шокиран. Точно тогава видели друга група богове, които носели един мъртвец, труп, и отивали на погре­балното място. Буда попитал:

- Какво се е случило на този човек? Кочияшът казал:

- След старостта това е краят. Завесата пада. Този човек е умрял.

Точно зад тази процесия идвал един санясин В червена мантия и Буда попитал:

- Този човек защо носи червени дрехи, защо си е обръснал главата и изглежда много радостен, много здрав, има в очите си блясък и някакъв магнетизъм? Кой е той? Какво му се е

случило?

- Този човек, виждайки болестта, страданието, старост­та, смъртта, се е отрекъл от света. Преди да дойде смъртта, той иска да познае истината на живота - дали животът ще оцелее след смъртта, или смъртта е всичко и с нея всичко свършва. Той търси истината. Той е санясин.

Това било като гръмотевица. Двадесет и девет годишните усилия на баща му просто изчезнали. Той казал на кочияша си:

- Няма да открия младежкия фестивал, защото където има болест, където има смърт, какъв е смисълът да бъдеш млад за няколко години? Някой друг да го направи. Аз се връщам.

И в същата тази нощ той избягал от двореца в търсене на истината.

Камилата се превърнала в лъв. Метаморфозата се случила. Всичко може да я предизвика, но човек има нужда от интели­гентност.

Сега той търси върховната божественост. Всеки друг бог ще бъде враг за него. Той няма да се поклони на никой друг бог, а ще бъде сам на себе си господар.

Това е духът на лъва - абсолютната свобода определено означава свобода от бог, свобода от така наречените запо­веди, свобода от писания, свобода от всякакъв морал, наложен от другите.

Определено ще възникне някаква добродетел, но тя ще бъде нещо, идващо от твоя собствен тих, малък глас. Твоята свобо­да ще породи отговорност, но тази отговорност няма да ти е наложена от никой друг:... и ще се бори за победа с великия змей.

Тук не става въпрос за това някой друг да му заповядва. Дори и Бог не е вече някой, на който той трябва да се подчинява.

Заратустра е казал някъде едно велико изречение: „Бог е

мъртъв и човекът е за първи път свободен." Когато има Бог, човекът никога не може да бъде свободен. Той може да бъде по­литически свободен, икономически свободен, социално свободен, но духовно ще си остане роб и винаги ще бъде просто една кукла.

Самата идея за това, че Бог е създал човека, унищожава всякаква възможност за свобода. Щом той те е създал, той може и да те унищожи. Той те е сглобил, той може и да те разглоби. Щом той е творецът, той има Всякаква възможност и потенциал да бъде разрушител. Не можеш да му попречиш. Не си могъл да му попречиш да те създаде, как можеш да му попречиш да те унищожи? Именно затова Гаутама Буда, Ма-хаВира и Заратустра, трима велики световни пророци, са отрекли съществуването на Бога.

Ще ви учуди това, че техният аргумент за отричане на Бога е един много странен, но много важен аргумент. Те каз­ват: „Докато има Бог, човек няма възможност да стане на­пълно свободен."

свободата на чоВека, неговото духовно достойнство, зависи от тоВа да няма Бог. Ако има Бог, тогаВа чоВекът ще си оста­не камила, ще се покланя на мъртви статуи, ще се покланя на някой, който не познава, на някой, който никой никога не е познал - просто една чиста хипотеза. Вие се покланяте на хипотези. Всичките ви храмове, църкви и синагоги не са нищо друго освен паметници, издигнати в чест на една хипотеза, която е напълно недоказуема, без никакви доказателства. Няма никакви аргументи за съществуването на Бога като някаква личност, създала света.

Заратустра използва много силен език. Той е човек на силния език. Всички истински хора винаги са имали силен език. Той нарича Бог „Великият змей".

Този, който има бунтовен дух - а без бунтовен дух метамор­фозата не може да се случи, - трябва да каже: Не, аз искам.

Искам да правя всичко, което моето съзнание чуВстВа за правилно, и няма да правя това, което съзнанието ми чувства, че е погрешно. Няма друг водач за мен освен моето собствено същество. Освен В моите очи, няма да Вярвам в ничии други очи. Аз не съм сляп, аз не съм идиот. Мога да виждам. Мога да разби­рам. Мога да мисля. Мога да медитирам и мога да открия за себе си какво е праВилно и какво е погрешно. Моралът ми ще бъде просто сянка на моето съзнание.

„Длъжен си" лежи на пътя му, един ослепителен в своето златисто сияние люспест змей, и на всяка негова люспа блещи със златни букви написано: „Длъжен си!"

Змеят включва всички религии, всички религиозни водачи. Всички те казват, че всички ценности вече са създадени, че вече няма нужда ти да решаваш. Всичко е решено заради теб от хора, по-мъдри от теб. Няма нужда от „Аз искам".

Но без „Аз искам" няма свобода. Ще си останеш камила и тоВа е, което Всички запазени интереси - религиозни, полити­чески, социални - искат да бъдете: просто камили, грозни, без никакво достойнство, без никаква грация, без никаква душа, готоВи просто да служат, напълно склонни към робство. Сама­та идея за свобода още не им се е случила. И тоВа не са фило­софски изказвания. ТоВа са истини.

Идеята за сВободата някога случвала ли се е на хиндуисти-те или на християните, или на будистите, или на мохамедани­те? Не. Те всички говорят в един глас: „Всичко вече е решено. Ние просто трябва да следВаме. И тези, които следват, са добродетелни, а които не следВат, ще паднат В огъня на ада за вечни времена."

ния, на мъртвите богове, и тъй като са съвършени камили, не­съвършените камили ги боготворят.

Естествено.

Да твори нови ценности, това лъвът все още не е в състояние, но да си извоюва свобода за ново творчество - това е в състояние да осъществи мощта на лъва. Лъвът сам по себе си не може да създава нови ценности, но той може да създаде свободата, възмож­ността, в която новите ценности могат да бъдат създадени.

А какви са новите ценности?

Например, новият човек не може да вярва в никаква дискри­минация сред хората. Това ще бъде една нова ценност: Всички хора са едно, независимо от техния цвят, от тяхната раса, от техните географски условия, от тяхната история. Доста­тъчно е просто да си човек.

Нова ценност ще бъде: Изобщо не трябва да има нации, защото те са причина за всички войни.

Не трябва да има организирани религии, защото те възп­репятстват индивидуалното търсене. Те непрестанно нала­гат на хората готови истини, а истината не е играчка, ти не можеш да я получиш наготово. Няма фабрика, която да я произ­вежда, и няма пазар, където да си я купиш. Трябва да я търсиш в най-дълбоките тишини на твоето сърце. А освен теб никой друг не може да отиде там.

Религията е индивидуална - това е една нова ценност.

Нациите са отвратителни, религиозните организации са нерелигиозни, църквите и храмовете и синагогите и гурудвари-те са просто смешни. Цялото съществувание е свещено. Цяло­то съществувание е храм. И където и да седнеш в тишина, в медитация, с любов, ти създаваш храм на съзнанието около теб. Няма защо да ходиш където и да било, за да се поклониш, защото няма никой по-висок от твоето съзнание, на когото да дължиш някакво поклонение.

Да си извоюва свобода и да се постави едно свещено „Не" дори и пред дълга - за това, братя мои, се изисква лъв.

Непрекъснато са ви казвали, че дългът е една велика цен­ност. Всъщност това е псувня, мръсна дума. Ако обичаш жена си, защото това е твой дълг, значи не я обичаш. Ти обичаш дълга си, а не жена си. Ако обичаш майка си, защото това е

твой дълг, значи не обичаш майка си. Дългът унищожава всичко прекрасно в човека - любовта, състраданието, радостта. Хо­рата дори се смеят по задължение.

Чувал съм, че в някакъв офис, точно преди да започне работният ден, шефът викал всички служители в стаята си. Той знаел само три вица и всеки ден казвал по един, и разбира се, било абсолютно необходимо всички да се смеят. Това им било дълг. А тези вицове им били омръзнали, защото били ги слушали хиляди пъти, но въпреки това се смеели така, като че ли ги чували за първи път. Един ден, когато той разказвал виц, всички се смели - само една млада машинописка не се смяла.

Шефът попитал:

- Какво ти става? Ти какво, да не би да не чу вица? Тя отговорила:

- Вицът ли? Че аз напускам. Намерила съм си работа в друг офис. Сега вече не съм длъжна да се смея на виц, който съм чувала поне десет хиляди пъти. Нека всички тези идиоти се смеят, защото горките хора трябва все още да останат в този офис.

Учителите искат техните ученици да ги уважават, защото това е техен дълг. Когато бях преподавател, комисията по образованието на Индия покани няколко преподаватели от ця­лата страна да участват в конференция в Делхи по едни важни въпроси, които ставаха все по-обезпокоителни във всички обра­зователни институции. Първият от тях беше, че студентите изобщо не уважаваха преподавателите. Мнозина говореха за това, заявявайки: „Нещо трябва да се направи в най-скоро вре­ме. Тъй като ако няма уважение, цялата образователна систе­ма ще се разпадне."

Аз не можех да разбера що за дискусия беше това, след като нито един човек не възразяваше и не оспорваше тази теза. Аз бях най-младият там и бях извикан, защото Д С. Котари, предсе­дателят на образователния комитет, ме беше чул веднъж когато посети университета. Той беше един от. изтъкнатите индийски учени. Аз бях съвсем младши преподавател, а конферен­цията се състоеше от възрастни, заслужили хора.

Но им казах следното:

- Изглежда трябва да говоря по тази тема, защото всички тези преподаватели настояват на едно нещо, и то е, че всеки

студент трябва да показва уважение към учителя, но никой от тях не каза, че учителят трябва да заслужава уважение. Собст­веният ми опит в университета показва, че нито един препода­вател не е достоен за уважение. И ако студентите нямат ува­жение, ще бъде крайно грозно и фашистко да им се налага това като някакъв дълг. Аз съм против това. Бих искал комисията да реши, че учителите трябва да са достойни и да заслужават уважение, и то ще дойде автоматично.

Когато някой човек е прекрасен, хорските очи винаги разпо­знават незабавно красотата. Винаги когато се появи някой с характер, с достойнство, хората просто го уважават. Тук не става въпрос да се изисква или да се установява правило сту­дентите да проявяват уважение. Университетът не е казарма. Университетът трябва да учи всеки студент да бъде свободен, буден, осъзнат. И целият товар ляга върху преподавателите да се окажат достойни за това.

Всички ми се ядосаха. След конференцията Д. С. Котари ми каза:

- Всички ти бяха много ядосани и ме питаха: защо го извика този, като знаеш много добре, че той няма да се съгласи с никого по никой въпрос, пък и освен това е младши, а тази конференция е за старши преподаватели?

Казах на Д. С. Котари:

- Те са старши преподаватели, но нито един от тях не можа да ми отговори на въпроса: „Защо трябва да драпате за уважение?" Всъщност само хора, които не заслужават уважение, искат да бъдат уважавани. Тези, които заслужават уважение, го получават. То е просто естествено. Но да го превръщаш в задължение е грозно.

Заратустра е прав:

Детето е най-високият връх на еволюцията, що се отнася до съзнанието. Но детето е само един символ - това не означава, че децата са най-висшето състояние на съществуване. Детето се използва като символ, защото то няма знания. То е невинно и тъй като е невинно, е изпълнено с удивление, и тъй като очите му са изпълнени с удивление, душата му копнее за мистериозното. Детето е начало, игра, а животът трябва винаги да бъде начало и игривост; винаги смях и никога сериозност.

... Едно изначално движение, едно свещено „Да". Да, едно све­щено „да" е необходимо, но свещеното „да" може да дойде само след свещеното „не". Камилата също казва „да", но това е „да" на роба. Той не може да каже „не". Неговото „да" е безсмислено.

Лъвът казва „не", но не може да каже „да". Това е против самата му природа. То му напомня за камилата. Той някак си се е освободил от камилата и това да казва „да" естествено му напомня отново - за „да" на камилата и за робството. Не, животното в камилата е неспособно да казва „не". В лъва то може да казва „не", но е неспособно да казва „да".

Детето не знае нищо за камилата, не знае нищо за лъва. Ето защо Заратустра казва: „Невинност е детето и забрава..." Неговото „да" е чисто и то има всичкия потенциал да каже „не". Ако не го казва, то е, защото се уповава, а не защото се страхува - не от страх, а от упование. А когато това „да" дойде от упование, то е една велика метаморфоза, най-велика­та трансформация, на която някой може да се надява.

Прекрасно е, ако тези три символа се запомнят. Помни, че ти си там, където е камилата, и че трябва да вървиш към лъва, и че не трябва да спираш при лъва. Трябва да се движиш дори

още по-нататък, към едно ново начало, към невинността и све­щеното „да"; към детето.

Истинският мъдрец става отново дете.

Цикълът завършва - от детето отново до детето. Но разли­ката е огромна. Детето само по себе си е невежо. То трябва да премине през камилата, през лъва и отново да се върне при детето - но това дете не е точно като предишното, защото не е невежо. То е преминало през всички опитности на живота: на робството, на свободата, на безсилното „да", на яростното „не" и въпреки това е забравило всичко.

Това не е невежество, а невинност. Първото дете е било началото на пътешествието. Второто дете е завършването на пътешествието.

По времето, когато Заратустра е писал тези изречения в Иран, в Индия са били написани Упанишадите, в които има също­то разбиране. Според Упанишадите брамин е този, който идва до разбирането на върховната реалност. Никой не става бра­мин по рождение, но само когато познае брахм, върховната ре­алност, човек става брамин - а другото име за брамин в Упани­шадите е двидж, дважди роден. Първото раждане е от тялото, а второто е от съзнанието.

Първото раждане те прави човек, второто раждане те прави бог.

Тьй рече Заратустра.