Заратустра ошо заратустра: богът, който умее да танцува

Съществуванието никога не копира себе си. То е винаги ново

и винаги свежо.

Естествено ти би искал да я назовеш по име и да я погалиш, да я дръпнеш за ухото и да се подкачиш с нея в забавна игра.

И ето! Сега нейното име е общо за тебе и народа и ти със своята добродетел си станал народ и стадо.

По-добре би сторил да кажеш: „Неизразимо е, неназовимо е това, което съставя мъката и сладостта на душата ми и още глад на червата ми".

Едно много странно изказване. Той говори, че в момента, в който се опиташ да направиш своята добродетел приемлива за обществото, ти я правиш по-умерена тук и там, и тя загубва своята истина. Ти ставаш част от стадото; ти вече не си една уникална индивидуалност. И можеш да видиш това през вековете.

Никога вече втори Заратустра.

Никога вече втори Гаутама Буда.

Никога вече втори Исус Христос.

И въпреки това милиони хора се опитват да се превърнат в индигови копия на тези личности. Те унищожават себе си. Ако не си уникален, ти си пропуснал възможността на своя живот. Пропуснал си своето израстване.

Гаутама Буда е прекрасен.

Заратустра е прекрасен.

Но ако се правиш на Заратустра, ако позираш като Гаутама Буда, ти само ще играеш роля. Може да го правиш дори още по-добре, защото Гаутама Буда не е играл роля, той не е репети­рал. Животът му е бил спонтанен. Ти можеш да репетираш колкото пъти искаш, можеш дори да подобриш образа на Гаутама Буда, но Въпреки това ще си фалшиВ. Ще си лицемер.

Заратустра казва: По-добре би сторил да каЖеш: Неиз­разимо е, неназовимо е това, което съставя мъката и сладостта на душата ми... То услажда душата ми, защото е мое собствено израстване, и я измъчва, защото аз не мога да го изразя.

... и още глад на червата ми. Не е само гладът на моята душа, но също и гладът на стомаха ми.

Той иска да си спомниш, че твоето тяло и твоето същество са до такава степен едно, че копнежът в твоето същество става копнеж и в твоето тяло, и гладът в твоето тяло става глад и в твоето същество. ТоВа са само две имена, но не две

различни неща.

Нека твоята добродетел да е прекалено възвишена за интимното звучене на името й и ако трябва да говориш за нея, не се свени да се запъваш при произнасянето й. Когато човек попад­не на уникална добродетел в своето същество, той няма как да не почне да се запъва, защото всичко, което е Велико В човека, е неизразимо. В най-добрия случай ще се запъваш, но няма да си доволен от това, което казваш, защото то никога няма да е точно като това, което си преживял.

И така, говори и сричай: „ Това е моя добрина, така я обичам, така ми се нрави напълно, само така разбирам аз доброто. Дали то е истина, или красота, или добро, то трябва да е твое собствено, корените му трябва да са в самото ти същество. Иначе ще си останеш част от тълпата. А това е най-грозното нещо е очите на Заратустра: да си част от тълпата, да си просто едно зъбче в колелото, да си само един номер. Да си номер в тълпата, това отнема твоето достойнство, твоята чест, твоята гордост.

Мислили ли сте си някога за това, че в армиите на хората им се дават номера? И когато един войник умре, на таблото в кан­целарията се появява бележка: „Номер 13 умря." Това прави неща­та до такава степен различни, защото номер 13 няма деца, няма жена, която да го чака, няма стара майка, която да види поне още веднъж лицето му. Номер 13 няма баща, няма приятели. Когато прочетеш на таблото „Номер 13 умря", това не те трогва, не те наранява. Но ако там стои името на човека, това би имало напълно различно въздействие върху теб, защото познаваш човека. Знаеш, че жена му го чака, че децата му ще станат сираци, че старите му майка и баща ще станат просяци.

Това е много хитра стратегия да се дават номера на войниците. Номерът може да се замени - новият набор ще стане номер 13. Но никой друг не може да замени човека, който е бил номер 13. Номерата могат да се заменят, но хората не могат да се заменят. В тълпата ти се превръщаш в номер, загубваш своята оригиналност, започваш да имитираш другите, започ­ваш да правиш нещата като всички останали.

Заратустра казва: „Помни, докато това не е мое добро, то не е достатъчно добро. Ако то не е мое преживяване на истина­та, то е просто хипотеза, в която можеш да вярваш, но тя не

може да разпръсне твоята тъмнина. Ако просто вярваш в свет­лината, тъмнината ти няма да изчезне. Ти имаш нужда от истинска светлина, от твоя светлина. Само тогава тъмнина­та може да изчезне".

Не я искам аз като божия повеля, като човешки закон и необхо­дима мярка: не искам да бъде за мене пътепоказател към надземни светове и райски градини. Заратустра е бунтар, а само един бунтар може да бъде истински религиозен човек. Той казва: „Не я искам аз като божи закон - защото да следваш закона означа­ва да загубиш своята свобода. Това трябва да е мой закон, той трябва да произтича от моето съзнание. Това трябва да е раз­цъфтяване на моето същество. Само тогава то ще има красо­та и свобода".

Той не иска своята добродетел заради това, че тя ще го отведе в рая - самата добродетел е рай. Тези, които са добро­детелни, защото желаят удоволствията на рая, са просто алчни. Те не са добродетелни - те не знаят какво е добродетел.

Добродетелта е награда сама по себе си.

Когато обичаш, да не би да искаш още и награда? Любовта е награда сама по себе си. Когато си верен на истината, да не би да искаш награда? Да си правдив - може ли да има по-голяма награда от това? Но Всички религии дават на хората фалшиви идеи: бъди правдив, бъди добър, бъди морален и ще бъдеш изключително много възнаграден в другия свят. Тези алчни хора се опитват да бъдат добродетелни, добри, правдиви - не че обичат истината, не че се наслаждават на добродетелта. Те ги използват като стъпала към удоволствията на рая.

Моето разбиране е съвсем същото: че всичко истинско, което възниква в теб, е награда само по себе си. Ти не искаш нищо повече. То е повече от достатъчно. То е такава радост, такова блаженство да бъдеш добър, да помагаш, да си състра­дателен, да си благ. Това е такава радост да споделяш, а не да даваш милостиня.

Заратустра е прав, когато казва: „Аз не давам милостиня, не съм толкова беден. Аз ще споделям, защото съм достатъчно богат." Само просяците дават милостиня на други просяци. По-големите просяци дават милостиня на по-малките просяци; тези по-големи просяци са хвърлили око на райските удоволст-

вия. Това е просто бизнес, това не е безусловно даване - а да даваш безусловно и да се радваш в това, то е самият рай.

Земна добродетел е тази, която обичам: в нея има малко благо­разумие и най-малко от общата мъдрост.

Все отново и отново ви е говорено от педагози, от пропо­ведници, че любовта не е нещо земно, но Заратустра твърде много обича земята. Той няма желание и алчност към някакъв друг свят и не се страхува от никакъв ад. Той иска тази земя да бъде толкова прекрасна, толкова любяща, толкова божествена, колкото е възможно, защото за него материя и дух не са две различни неща. Материята е само кондензирана енергия. Тя е форма на енергия, но не е нещо различно.

Заратустра е езичник.

Земята е храмът.

На нея растат не само прекрасни цветя, не само високи дървета, но и хора като Заратустра или като Гаутама Буда,

или Исус, растат на същата земя. Те са гордостта на земята.

Той е изключително уникален В това, че не осъжда земята-напротив, възхвалява я.

Тя е майката на всичко.

Ако бяхме имали разбирането за земята като за майката на всичко, дори и на великите ценности, щяхме да се отнасяме със земята по друг начин. Ние сме я унищожили. Почти сме я от­ровили. Разбили сме нейното екологично единство. Разстроили сме околната среда. И сега, с ядрените оръжия, сме готови и да я разрушим. А тя е източникът на всичко прекрасно, на всич­ко велико.

Земята е свещена.

Никой друг не е бил толкова смел да каже истината. Смелостта на Заратустра е огромна и той говори така, сякаш е наш съвременник. Двадесет и петте века не са внесли никаква разлика - защото тези презрители на земята все още са тук. Религиите, които са против тялото, са все още тук. Ако Заратустра бъде разбран, не трябва да има никакво осъж­дане на земята, а едно дълбоко благоговение към земята и към всичко, което расте на земята.

IX ГЛАВА

ЗАРАТУСТРА Е влюбен в живота, и то без никакви условия. Неговият подход към живота е сам по себе си уникален. И тъй като е толкова уникален, той трябва да бъде раз­бран в голяма тишина, без никакви предразсъдъци, защо­то той говори против всичките ви предразсъдъци; той говори против всичките ви религии, той говори против всичките ви ценности, които сте сметнали за велики.

Когато някой говори против всичко, в което си вярвал, умът ти спира да слуша - той се уплашва, затваря се, започва да се защитава. Той се страхува; ти може би грешиш, и може би този, който говори против теб, да е прав - това наранява егото ти.

Затова първото нещо, което искам да ви кажа, е следното: Оставете предразсъдъците си настрана. Това не означава, че ще трябва да се съгласявате със Заратустра, а само това, че преди да има каквото и да било съгласие или несъгласие с него,

да му дадете шанс да ви изясни своята гледна точка. След това имате свободата да го приемете или да не го приемете.

Собственият ми опит показва, че ако можете да го слуша­те в тишина, ще се изненадате, че макар и да говори против всичките ви традиции, всичките ви обичаи, Всичките ви така наречени велики учители, въпреки това има огромна истина във всичко това, което той казва. И тази истина без никакви трудности ще ви се разкрие във вашата тишина.

Веднъж щом сте го слушали, е почти невъзможно да не се съгласите с него, защото той говори истината, макар и исти­ната да върви против вярванията на тълпата. Истината вина­ги е в разрез с вярванията на тълпата.

Истината е индивидуална, а тълпата не с интересува от истината. Тя се интересува от утешения, от удобства. Тъл­пата не се състои от изследователи, от авантюристи, от хора, които навлизат в непознатото, от безстрашни хора -които рискуват целия си живот, за да намерят смисъла и зна­чението му, както и смисъла и значението на живота на цяло­то съществувание. Тълпата просто иска да й се казват неща, които са сладки за ухото, удобни и уютни - без никакви усилия от страна на хората, те да могат да се отпуснат в своите утешителни лъжи.

Веднъж се случи... последният път, когато отидох в родния си град, беше през 1970 г. Един от старите ми учители, взаимо­отношенията ми с когото са били винаги изпълнени с много любов, беше на смъртно легло, затова първото нещо, което направих, беше да отида у дома му.

Синът му ме посрещна на вратата и ми каза:

- Моля те, не го безпокой. Той е просто на ръба на смъртта. Той те обича, той си спомня за теб, но ние знаем, че самото ти присъствие може да му отнеме утехата. Недей да му причиня­ваш това в момента на смъртта.

Аз рекох:

- Ако не беше моментът на смъртта, щях да послушам съве­та ти - но трябва да го видя. Ако той изостави своите лъжи и утешения дори и в последния момент преди да умре, смъртта му ще има стойност, далеч по-голяма, отколкото животът му е имал.

Изблъсках сина настрани и влязох в къщата. Старецът си

отвори очите, усмихна се и каза:

- Спомнях си за теб и същевременно се страхувах. Чух, че идваш в града, и си помислих, че може би преди да умра, ще мога да те видя още веднъж. Но същевременно имаше и голям страх, тъй като срещата с теб може да е опасна!

Казах му:

- Определено ще бъде опасна. Дошъл съм точно навреме. Искам да ти отнема всичките ти утешения, преди да умреш. Ако можеш да умреш в невинност, смъртта ти ще има огромна ценност. Остави настрана своето знание, защото то всичко­то е заимствано. Остави настрана своя Бог, защото той е само едно вярване и нищо повече. Остави настрана идеята за някакъв рай и ад, защото това са само твоята алчност и твоят страх. Ти цял живот си се държал за тези неща. Събери смелост поне преди да умреш - сега вече нямаш какво да губиш!

Един умиращ човек не може да загуби нищо: смъртта ще разбие всичко. По-добре да изхвърлиш своите утехи със собст­вената си ръка и да умреш в невинност, изпълнен с изумление и изследователски дух, защото смъртта е върховното преживя­ване на живота. Тя е самото кресчендо.

Старецът каза:

- Страхувах се от това, а сега ти ме караш да правя същото нещо. [Дял живот съм се кланял на Бога, а знам, че Той е само една хипотеза- никога не съм Го преживял. Молил съм се на небесата, и знам, че на никоя молитва никога не е отговоре­но - няма кой да й отговори. Но в страданията, в тревогите на живота това беше толкова утешително. Какво друго да нап­рави един безпомощен човек?

- Ти вече не си безпомощен - отвърнах му, - сега вече не става въпрос за никакви тревоги, никакви страдания, никакви проблеми - те принадлежат на живота. Сега животът се изплъзва от ръцете ти, ти може би ще останеш още само няколко минути тук на този бряг. Събери смелост! Недей да посрещаш смъртта като страхливец.

Той затвори очи и рече:

- Ще се опитам да направя най-доброто, на което съм способен.

Цялото му семейство се събра - всички ми бяха ядосани. Те бяха брамини от висока каста, много ортодоксални, и не може-

ха да повярват, че старецът се съгласи с мен. Смъртта беше такъв шок, че разпиля всичките му лъжи.

В живота можеш да продължаваш да вярваш на лъжи, но в смъртта знаеш много добре, че лодките от хартия не могат да помогнат в океана. По-добре да знаеш, че ще трябва да плуваш и че нямаш никаква лодка. Да се държиш за хартиена лодка е опасно, то може да ти попречи да плуваш. Наместо да те отве­де до другия бряг, тя може да стане причина да се удавиш.

Те всички ми бяха ядосани, но не можаха да кажат нищо. А старецът, затворил очи и с усмивка, ми каза:

- Жалко, че никога не съм те слушал. Чувствам се толкова лек, толкова разтоварен - не само безстрашен, но и любопитен да умра и да видя каква е мистерията на смъртта.

Той умря и усмивката остана на лицето му. Той не умря като камила, умря като дете. Всичките тези стъпки от камилата до лъва, от лъва до детето, се случиха толкова бързо в рамките на тези няколко мига. Това не беше въпрос на време.

Метаморфозата, за която говори Заратустра, е въпрос на интензивно разбиране. Слушайте неговите думи, защото те не са обикновени думи: това са думи на човек, който познава живота от самите му корени, думи на безкомпромисен човек, на човек, който няма да приеме никаква лъжа, колкото и удобна, колкото и утешителна да е тя.

Тези думи са думи на една душа, която познава свободата. Тези думи са като рев на лъв. Те са и като сричане на дете, напълно невинни. Тези думи не идват от знание, те не идват от главата - те идват направо от самото му същество.

Ако можеш да ги слушаш в тишина и с дълбока симпатия, да изпаднеш в нещо като общение, само тогава има възможност да разбереш този странен човек, Заратустра.

Лесно е да разбереш Исус, лесно е да разбереш Гаутама Буда. Далеч по-трудно е да се разбере Заратустра, защото никой не е говорил като него. Никой не би могъл да говори като него, защото всички са търсили последователи.

Той не е търсил последователи. Той е търсил спътници, приятели, сподвижници. Той не е търсил вярващи: той не би казал нещо само за да ти хареса, само за да пасне на твоя пълен с предразсъдъци ум. Той ще каже само това, което е вярно по отношение на неговия опит. Дори и ако никой не се съгласи с

него, дори и ако трябва да върви сам, дори и да не намери спътници и сподвижници, дори и тогава той ще казва само истината и нищо друго освен истината.

Той пита: Какво общо имаме ние с розовата пъпка, която трепти, защото тегне върху нея капчица роса? В това няма смисъл, няма цел, така както целта се разбира на пазара. Но розовата пъпка е изключително радостна - капчицата роса, изгряващото слънце и утринният ветрец. Моментът е скъпо­ценен - това е момент на танц.

Този танц няма да донесе пари, той няма да донесе слава, няма да направи розовата пъпка уважавана. Този танц не е пред­назначен за някого да го гледа, той не чака аплодисментите на публиката. Този танц е ценен сам за себе си; той е радост, безцелност, безсмисленост. Той не е стока.

Ето това е общото между нас и розовата пъпка. Ние също би трябвало да се радваме на момента. Ние също би трябвало да танцуваме на слънцето, на вятъра, в дъжда. И танцът е сам по себе си награда. Не трябва да питаш: „За какво?" Ние сме заб­равили всички истински стойности и Заратустра ни напомня, че стойностите не са вън от нас, те са ни вътрешно присъщи.

Когато бях студент в университета, събуждах се рано, в три часа сутринта. Университетът беше заобиколен от планини и в три часа през нощта пътищата бяха празни, нямаше движение. Аз тичах по цели мили.

Студентите малко по малко започнаха да ме питат:

- Каква е целта на това? Отговарях им:

- Цел ли? Толкова е приятно да те брули вятърът, в тихата звездна нощ, без движение по пътя, дърветата от двете страни спят дълбок сън. То е като в страната на приказките и да танцуваш на вятъра...