Зоната д-р Бари Сиърс анонс

Изтегляне 1.95 Mb. страница 17/85 Дата 15.12.2023 Размер 1.95 Mb. #119643

thezone

Навигация на страницата:

• Състав на тялото

Параметър	% Промяна
Р-фактор
Състав на тялото
Тегло	+ 5	р<0,005
% телесни мазнини	-20	р<0,005
Крехка телесна маса	+ 8	р<0,005
Проява
Време за пробег по стандартите	-2	р<0,0005
на Нац. футболна лига
Издръжливост на сърдечно-	+ 118	р<0,0005
съдовата система
Мощ	+ 30	р<0,0005
Времето на последния спринт	-7	р<0,0005
от поредица 15 х 100 метра
Хвърляне на топка над главата	+ 7	р<0,0005
Скок на височина	+ 10	р<0,0005

За такъв относително кратък период (шест седмици) подобни промени в тялото бяха учудващи, особено ка­то се има предвид, че никой от спортистите не приема­ше повече от 2 500 калории на ден. Но тъй като се намираха постоянно в Зоната, храната им доставяше дос­татъчно протеини, за да възстановят и изградят нова мускулна маса, като същевременно поддържат и вече съществуващата.

Промените в състава на тялото обаче, не бяха важ­ният въпрос, на който желаех да отговоря. Много по­вече ме интересуваха спортните им постижения. Тези атлети бяха избрани, тъй като вече бяха привършили с пролетната програма и искаха да продължат подготов­ката си и през лятото, за да бъдат готови за септември. Всеки елитен треньор ще ви каже, че когато достигне­те върхова кондиция, всички по-нататъшни постиже­ния са обикновено много малки. Но ако не продължа­вате да тренирате упорито, постиженията ви спадат главоломно. За елитните спортисти това състояние мо­же да настъпи само за няколко дни почивка. Така че истинският тест за ползата от Зоната щеше да бъде да­ли тези атлети щяха да подобрят донякъде досегаш­ните си постижения през този шестседмичен период.
Когато Марв ми изпрати резултатите за анализ, те бяха толкова изумителни, че му се обадих за потвърж­дение. Данните бяха стреснали и самия Марв до така­ва степен, че той се страхуваше да ги сподели с друг. Никой спортен физиолог нямаше да повярва. Всяка ед­на от тестваните категории бе подобрена с фактор на вероятност по-голям от 99,95%. Това означаваше, че ако повторех същото изследване 10 000 пъти, щях да стана свидетел 9 995 пъти на подобни изумителни пос­тижения. А това е доста убедително доказателство, че резултатите са действителни, а не плод на случайност.
А какви бяха самите резултати? Първо, резултати­те в скока на височина, който е показателен за коорди­нацията и силата в краката, бяха подобрени с 10%. Спортистите бяха напълнели с по пет килограма и по­ловина и въпреки това бяха успели да увеличат и без това впечатляващите си способности за скок височи­на с още 7,5 см .
На следващо място е издръжливостта. За да я из­мери, Марв накара момчетата да пробягат петнайсет пъти разстоянието от 100 метра колкото се може по-бързо (с почивка от 75 секунди между отделните сприн­тове), а след това сравни постигнатите в последния пробег времена. (Казах ви, че Марв е изключително взискателен треньор.) Резултатите: спортистите бяга­ха със 7% по-бързо в последния спринт, в сравнение с теста в началото на изпитателния период, макар сега да бяха натежали средно с по пет килограма и поло­вина. Представиха се значително по-добре и в теста за подвижност на Националната футболна лига (спомнете си, че Марв е бивш треньор по издръжливост на „Рейдърс").
Колкото и впечатляващи да са тези резултати оба­че, те бледнеят в сравнение с постиженията по мощ и издръжливост на сърдечносъдовата система. В амери­канския футбол силата не е от такова значение както мощта. С последната се измерва колко бързо можете да придвижвате тежести. Е, увеличението на мощта при участвалите в експеримента спортисти бе средно с 30%. А издръжливостта на сърдечносъдовата им система -може би най-важната категория за лекарското съсло­вие - нарасна изумително с цели 118%.
Заключението на Марв по повод на експеримента беше: „Невероятно."
Сега всеки атлет, когото Марв се съгласи да обу­чава, трябва да се задължи да се храни така, че да жи­вее в Зоната. О, да не забравя - самият Марв отслабна с десет килограма и сега е по-силен и много по-изд­ръжлив от времето, когато е играл за „Рейдърс" преди двайсет и пет години.
След изследването, проведено в летния лагер на Марв, вече знаех със сигурност, че елитните спортис­ти могат да очакват значителни постижения, ако тре­нират в Зоната. Но какво щеше да стане с атлетите, чий­то хранителен режим не се изпълняваше под строгия контрол на Марв? Та той бе превърнал летния си лагер в нещо подобно на метаболично отделение в бол­ница.
Тогава дойде ред на втория ми шанс. Благодарение на общ приятел имах възможността да се запозная с Ричард Куик и Скип Кени, треньори на мъжкия и жен­ския плувни отбори в Станфордския университет. Ри­чард и Скип вероятно са двамата най-добри треньори по плуване в страната, ако не и в света. Подобно на Марв, те са на върха на треньорското изкуство и тър­сят непрестанно всякакви възможности и трикове, за да подобрят постиженията на своите състезатели.
И, подобно на Марв, и двамата бяха скептично настроени. Затова им предложих първо да изпитат про­грамата върху себе си. Предполагах, че ще трябва да изчакам около две седмици, както бях направил за Марв и Гарет Гимънт.
След две седмици всеки от тях ми се обади по­отделно, за да каже, че не може да повярва на цифрите. Техните собствени резултати, както и информацията, събрана от спортистите на Марв, ги убедиха, че Зоната може да подобри невероятно постиженията на елит­ните плувци от световно ниво. Тъй като наближаваха Олимпийските игри в Барселона, те ме попитаха, да­ли бих работил с техните отбори през идната година. Каква по-добра възможност за работа от тази може­ше да ми бъде предложена?
И така. Станфордският басейн се превърна в ла­боратория, където можехме да сравняваме ефекта на моята диета върху постиженията на група плувци, с те­зи на останалите елитни плувци, които продължаваха да се хранят с много въглехидрати според предписа­нията на специалистите.
Хиляда деветстотин деветдесет и втора година бе от голямо значение за спортистите както в индиви­дуалната, така и в отборната надпревара. През послед­ните две години плувците от Тексаския университет (и при мъжете, и при жените) неизменно побеждаваха Станфорд в Националната универсиада. (По това време се смяташе, че Тексаският университет е с най-доб­рата плувна програма в страната.) Станфордските плувци опитваха също така да се класират за индиви­дуалните дисциплини на Олимпийските игри в Бар­селона през 1992 година, където да представят Съеди­нените щати. Предизвикателството ставаше дори още по-голямо поради факта, че Националната универси­ада щеше да се състои само няколко седмици след ква­лификациите за Олимпийските игри, предвидени за ме­сец март.
Ще бъда откровен: в началото не всички момчета и момичета от Станфордските отбори бяха привлече­ни от програмата за Зоната. Та нали всички те се тъп­чеха с въглехидрати и в крайна сметка се справяха дос­та добре с плуването. Защо трябваше да правят про­мени сега? Онези Станфордски плувци обаче, които следваха диетата със същия плам като момчетата на Марв, преживяха драматични промени, които щяха да окажат изключително влияние и върху спортното им бъдеще.
По време на проведените в Индианаполис квали­фикации за Олимпийските игри, шестима от Станфорд­ските плувци се класираха за участие в Барселона. Ня­маше нищо изненадващо (поне за мен) във факта, че това бяха точно онези спортисти, които бяха следва­ли най-стриктно моята диета. Две седмици по-късно на Националната универсиада Станфордските плувкини най-после взеха отборната титла от Тексас с резул­тат 735:651 точки, макар съперничките им да имаха предимството, че състезанието се провеждаше в ба­сейна, в който бяха тренирали. През следващата сед­мица мъжете повториха техния триумф и сложиха край на четиригодишното притежание на титлата от Тексаските плувци.
Колкото и сладки да бяха тези победи, това бе едва началото. На Олимпийските игри в Барселона през същото лято, Станфордските плувци спечелиха осем златни медала - три в индивидуалните дисциплини и пет - като участници в щафетите. Това е приблизител­но една трета от всички златни медали, спечелени от американските плувци и само с един медал по-малко от целия германски отбор, който доминираше в плув­ните дисциплини от 1976 година насам. До края на съ­щата година станфордските плувци поставиха два но­ви световни рекорда и изпратиха в историята доста американски и колежански рекорди.
- Знаехме, че имаме потенциал да направим 1992 година забележителна - сподели по-късно с мен тре­ньорът Скип Кени, - но онова, което постигнаха от­борите, надхвърли многократно и най-смелите ни очак­вания.
Оттогава насам Станфордските отбори - и мъж­кият, и женският - побеждават всяка година в Нацио­налната универсиада (съответно през 1992,1993 и 1994 година), като поставят нови състезателни стандарти. Междувременно участниците в индивидуалните дис­циплини се проявиха не по-малко впечатляващо.
Така например моята диета помогна на бившата Станфордска звезда Анджи Уестър-Криг да стане най-възрастната жена в американския отбор по плуване, ко­ято на двайсет и осем години се класира за участие в олимпийските игри. Същата диета помогна на Пабло Моралес на нечуваната възраст от двайсет и седем го­дини да спечели два олимпийски златни медала, след като в продължение на три години бе останал в сянка.
Сред индивидуалните Станфордски плувци обаче няма по-добър пример от Джени Томпсън. В гимнази­ята тя бе една от най-добрите плувкини на страната в свободния стил. Но през последната си година в гим­назията тя достигна един връх, от който не можеше да мръдне по-нагоре. Тъй като вече бе приета в плувния отбор на Станфорд, където трябваше да отиде след за­вършване на средното си образование, треньорът Куик ме помоли да поговоря с нея преди началото на учеб­ната година през септември.
На квалификациите в Индианаполис Джени изплу­ва стоте метра свободен стил за 54,48 сек., което беше с почти цяла секунда под собственото й най-добро пос­тижение и постави нов световен рекорд, който не бе променян от шест години. (Ако сте запознати с плув­ния спорт, сигурно знаете, че световните рекорди ряд­ко траят повече от шест месеца; въпросният рекорд обаче беше поставен от една източногерманска плувкиня, използваща анаболни стероиди; това бе и при­чината за необикновено дългия му живот.) Няколко седмици след това, на Националната универсиада в Остин, Джени счупи и американския рекорд на сто ярда свободен стил. А на Летните олимпийски игри в Барселона през същата година, тя спечели сребърен медал на сто метра свободен стил и два златни меда­ла като участничка на ключов пост в щафетите на 4 х 100 метра смесена и 4 х 100 метра свободен стил.
„Някои твърдят, че Джени вероятно е извършила нещо нередно, за да плува по този начин - обясни тре­ньорът й Куик пред „Суиминг Уърлд" в статия през 1993 година. - Мислят, че не е възможно да бъде тол­кова бърза без употребата на допинг. Аз обаче гаран­тирам, че не е използвала подобно нещо. Тя просто следваше програмата за хранене на доктор Сиърс."
Атлетите на Марв Маринович и Станфордските плувци не са единствените спортисти от световна ве­личина, постигнали високи резултати благодарение на водещата в Зоната диета. През последните пет години тя помогна на стотици елитни атлети да постигнат це­лите си. Благодарение на нея звездата на НБА (На­ционалната Баскетболна Асоциация) Джеймс Доналд-сън например удължи професионалната си кариера. "На трийсет и петгодишна възраст - твърди той, - аз съм по-бърз и по-издръжлив от двайсет и неколкого­дишни играчи." Сега, вече трийсет и деветгодишен, той е център на „Юта Джаз". Зоната помогна на скибегачката Лайза Файнберг да спечели шампионата „Ю Ес Мастърс". Пак чрез нея холандският спринтьор Мигел Янсен счупи националния рекорд на Холандия в двестаметровия спринт, въпреки че духаше насрещен вя­тър със скорост 8 мили в час. Благодарение на тази ди­ета плувецът на „Мастърс" Фил Уитън счупи четири световни рекорда в своята възрастова група, а триатлонистката Лора Лоу спечели през 1994 година „Мауи Айрънмен". Моята диета помогна също така на Дейв Скот - известен като „кръстника на триатлонистите" - да завърши втори на „Гейторейд Айрънмен Триатлон" на четирийсетгодишна възраст и след петгодиш­но прекъсване.
С какво се обясняват тези забележителни резул­тати? Каква е ролята на водещата в Зоната диета, че да позволи на спортистите да увеличат така драстич­но своите постижения? За да отговорим на тези въп­роси, трябва да надникнем в телата на атлетите и да видим какво става по време на състезания.
Всяка елитна спортна изява зависи в огромна сте­пен от адаптирането към постоянни тренировки. На молекулярно ниво тази адаптация изисква сложно нас­тройване на различните хормонални системи, за да позволи на спортиста да се изявява на високо физичес­ко ниво.
Разбирането как тренировките и диетата се отра­зяват на хормоналните системи е истинският ключ към максималните постижения в спортната област. Запоз­нае ли се човек с неблагоприятния хормонален ефект, предизвикан от консумирането на богата на въглехид­рати храна, става ясно защо по този начин не могат да се достигнат максимални достижения. С две думи, ат­летите, които се хранят по този начин, ще се озовават само от време на време, случайно и краткотрайно в Зоната, където се реализира докрай човешкият потен­циал.
„Е, - може да попитате, - ако това е вярно, как то­гава спортистите, които продължават да се хранят по стария начин, успяват да поставят рекорди?" Разбира се, атлетите от световна величина се справят добре и извън Зоната благодарение на естествените си способ­ности и на упоритите тренировки. Но влязат ли в Зо­ната, те ще се справят дори още по-добре.
Животът в Зоната дава на спортистите огромно предимство пред онези, които все още вярват във въглехидратния мит. Както вече разбрахте, типичната диета на спортистите е същата, заради която надебеля цяла Америка. Още по-зле, въглехидратите, които консумират атлетите, идват предимно от „неблаго­приятни" източници с висок гликемичен индекс като тестените изделия. (Обикновено, когато атлетите гово­рят за „запасяване с въглехидрати" в деня преди със­тезанието, те имат предвид да се натъпчат с планини от тестени изделия.)
Какви са хормоналните последствия от подобна диета? Спортистите принуждават телата си да произ­веждат прекалено много инсулин, което на свой ред ка­ра клетките им да създават „лоши" айказаноиди. Тази неблагоприятна комбинация затруднява преноса на кислород до мускулните клетки и следователно нама­лява издръжливостта и върховите физически пости­жения. В същото време свръхпроизводството на инсу­лин поражда усещането за непрестанен глад и ако в от­говор отново бъде приета богата на въглехидрати хра­на, се получава порочен кръг.
Освен това отделените свръхдози инсулин и „ло­шите" айказаноиди блокират достъпа до складирани­те в тялото мазнини, така че всичката енергия, от ко­ято се нуждае атлетът трябва да дойде от един изклю­чително ограничен източник - въглехидратите. Не по-малко важно е, че богатата на въглехидрати диета оз­начава по-лесна уморяемост на мускулите и намаля­ване на умствената пъргавина.
Най-новите научни изследвания вече започват да Доказват, че консумацията на много въглехидрати, поне когато се отнася за елитни спортисти, е доста надценена. Едно от тези изследвания, проведено през 1990 година от група учени в Държавния университет в Охайо, сравнява ефекта от два различни начина на хра­нене върху интензивността на тренировките на колежани-плувци. При едната от диетите 40% от общите калории се набавяли от въглехидрати, а при другата -80%.
След привършването на деветдневния изпитателен период, изследователите измерили времевите пости­жения на младите плувци за различни разстояния. Ре­зултатите ли? Плувците, консумирали високовъглехидратната диета не се представили по-добре от своите колеги, приемали двойно по-малко въглехидрати. Ето и заключението на учените за случая: „осемдесетпроцентната въглехидратна диета няма никакви предим­ства."
Когато през 1993 година същите учени от Държав­ния университет в Охайо провели подобен опит, само че този път с бегачи и велосипедисти, те стигнали до същото заключение: високовъглехидратната диета не повишава спортните резултати.
Това трябва да са били доста лоши вести за спор­тните физиолози. Но едно друго изследване, проведе­но през 1994 година от Дейвид Пендъргаст и неговите колеги от Института по спортна медицина в Държавния университет в Бъфало, Ню Йорк, със сигурност е по­действало изключително смущаващо върху радетели­те на богатото на въглехидрати хранене за спортистите.
При това изследване се сравнява влиянието на хра­ната върху издръжливостта на шестима елитни бега­чи на дълги разстояния. Едната част от спортистите консумирали много мазнини, а другата - много въг­лехидрати. Количеството на протеините било едно и също за всички. Количеството на консумираните през деня мазнини било 150 г. (Това е наистина внушител­на цифра, многократно по-голяма от препоръчваното в моята диета.)
При този експеримент, подобно на изследването на атлетите на Марв Маринович, всяко едно хранене на бегачите се планирало от учените. (Всъщност тези елитни атлети играели ролята на лабораторни плъхове.) Явете диети се изпробвали в продължение на седем дни, след което спортистите били подложени на тест на издръжливост, като всеки трябвало да бяга до пъл­но изтощение.
Резултатите ли? Бегачите, консумирали богата на мазнини храна - т. е. диетата с по-малко въглехидра­ти - показали по-добра издръжливост. Когато след то­ва преминали към консумацията на богата на въглехид­рати храна с намалено съотношение на протеините спрямо въглехидратите, издръжливостта им паднала с 20%, а максималната им консумация на кислород на­маляла с 10%. Драматично влошаване на показатели­те само за седем дни! Извод: голямото количество въглехидрати в храната ограничила постиженията на тези изключително добре тренирани бегачи на дълги разстояния.
Това изследване, разбира се, потвърждава резулта­тите от работата ми с атлетите на Марв Маринович и със Станфордските плувци. То може би обяснява и за­що американците нямат медали в маратоните и в плу­ването на дълги разстояния, тъй като спортистите в та­зи страна гледат на въглехидратите като на манна не­бесна и по този начин намаляват издръжливостта си.
Но това не е всичко. Изследвания, проведени в Тексаския университет показват, че храна, съдържаща и протеини, и въглехидрати, е по-добър вариант от яде­не предимно на въглехидрати, тъй като след интензив­ни натоварвания възстановява гликогена в мускулите и подпомага отделянето на хормона на растежа. И две­те въпросни биохимически реакции са от изключител­но значение за възстановяването след усилени физичес­ки натоварвания. Точно това и правят Станфордските плувци, когато след всяка тренировка закусват по пра­вилата на Зоната.
Всички тези изследвания обаче са краткотрайни -най-дългото е продължило само девет дена. Но какво става след девет седмици? Ами след девет месеца? Би могло да се направи заключение, като се сравнят Станфордските плувци с плувците на Тексаския универси­тет от 1992 година насам. Все пак до 1992 година Тексаските плувци заемат първо място както при мъжете, така и при жените. А Националните универсиади в края на сезона са прекрасна база за сравнение, тъй като всич­ко става по едно и също време и в един и същ басейн. Макар и далеч от научно изследване, резултатите от 1992 година се много интересни. Сравнени с пре­дишните години, точките, събрани от Станфордския и Тексаския отбори, както при мъжете, така и при жените, свидетелстват за пълно разменяне на ролите. Тези ре­зултати са показани в Фигура 5-1. Коя е причината за този обрат? Станфордските треньори смятат, че тя се дължи на въвеждането на зоносъобразната диета. Аз съм съгласен с тях.

Изтегляне 1.95 Mb.

Сподели с приятели: