ЗЛАТНИЯТ КЛЮЧ НА СВЕТЛИНАТА
Велико е, защото
Великото го създаде.
И ако не е Словото на
Мъдростта, кой ще спаси
безмълвието, и ако не е
Светлината на Любовта,
кой ще спаси това,
което е в тъмнина. В тъмна
почва се хвърля зародиша
на мълчанието –
защо не разумеете?
В Храма на Светлината Златният Ключ на Лукси е ЖЕНАТА - Богинята на Чистотата и Невинността.
Чистотата и Невинността са Златният Ключ на Светлината.
Чистотата и Невинността са облекла на Красотата и Любовта.
Чистотата е Богинята на Красотата, а Невинността е Бог на Любовта.
Красотата е Бог на Чистотата, а Любовта е Богиня на Невинността.
От Чистота и Невинност са телата на Жената, а Красотата и Любовта са
ЖЕНА - МЪЖ
В НЕБЕСАТА.
Като гълъб лети Царицата на Чистотата и Невинността над градината на живота, пълен с цветя. В коронката на най-чистото цвете слиза Царицата на Чистотата и Невинността. Всички цветя в градината на Чистотата протягат ръце и
43
молят Царицата да слезе в техния Храм, но Тя слезе върху тази тревица, която от смирение не протягаше ръце към Царицата на Чистотата и Невинността.
Всяко ранно утро при изгрев идва и слиза по едно цвете Царицата на Слънцето, Чистотата и Невинността. Целувката, която буди Великите Същества на Лазура. Лъчи са Чистотата и Невинността. Материята е, която гради красивото тяло на Лукси. От Чистота и Невинност е Този върху който слиза Лукси всяко утро и откъсва по едно цвете от неговата градина. Избранника откъсва Лукси и го носи като целувка по първия лъч на Нейния изгрев из Всемира. Целувка на Лукси е Избраният между цветята из градината на любовта.
С първия лъч слиза по цветята Избраният от Лукси, защото Той е целувката на Нейните уста, която светеше в безмълвието на звездната нощ на покоя. Никога Лукси не идва сама, когато разтваря просторите и сочи с нежната си ръка: „Да бъде простор тялото ми". Тогава Нейният Избран спуска очи надолу от скромност и смирение, кога види как Лукси разкрива красотата си по лазурите на
44
цветята и по светлите изгреви на Слънцето. Тогава целува Лукси своя Избран, когато спуска очи от смирение пред красивата роза на Нейната градина. Лъчите на Лукси при изгрев са огнените шари и колесници на Нейния Избран. В слънчевите колесници Тя и Той. Никога Лукси не излиза сама из Храма на Светлината. Венчанието в Храма на Слънцето е Слияние. Женихът и Неневестната Невеста сядат в колесниците, които като сияние летят по Всемира при изгрев.
С последния залез си отива Избраният и затваря очи от скромност и смирение, кога Лукси хвърля светлата си одежда по сънните покои на цветята. Тогава разкрива красотата си Лукси, когато хвърля булото, което Я покриваше. Звезден свод става булото на Лукси, когато е по земите Нейният Жених, а цветно поле става булото на Лукси, когато Нейният Избран е над звездния свод. Смирение и скромност е нощната прегръдка на Неневестната Невеста и Женихът от Слънчеви лъчи. „Слънцето се запали и гори, защото не послуша моите думи" - каза Лукси на своя Избран веднъж, когато Той ронеше сълзи пред една много красива роза на Майя. „Не послуша моите думи и ме погледна една нощ, кога спях в цветния Храм на
45
моя покой. О, мили, искаш ли да станеш слънце?" Копнеж е само Слънцето в жарите на Любовта. Тъга е само Слънцето в копнежите на любовните мечти. Сълзи, бури, викове и отчаяние е диханието на Слънцето, което Я видя. Тогава изтри сълзата си Избраният, когато Слънцето му рече: „Братко мой, нима не помниш кога бяхме заедно? Водите се лееха пред Нейните крака и заедно пращахме мечтите си по чистата ручейка на нашите сълзи. В ручейки се къпе нимфата на любовните копнежи и тежко му на този, който Я погледне."
„Ти спусна очи от смирение и свян, но аз Я погледнах".... Така си говорят планетите и слънцата -братя пред Храма на Красотата. О, искаш ли да станеш слънце?
В слънчевите колесници е Тя и Той, когато разнасят вълните на утешение и надежда на сърцата, които страдат от любов неудовлетворена. Затова мислите на светиите са слънца, защото Велика ги целува, когато чува техния печален зов на любов неудовлетворена. Затова им оставя образа на Тяхната бъдеща Неневестна Невеста като мечта, която се носи като мирис около роза и им шепне най-възвишени напеви.
46
Никога Лукси не излиза сама из Храма на Светлината.
Венчанието в Храма на Слънцата е Слияние.
Женихът и Неневестната Невеста седят в колесници, чиито сияния летят по Всемира.
Това виждат Светиите на Чистотата и Невинността, на които Другарки любовни са оставените рози от ВЕЛИКАТА ДВОЙКА като мечти, на които цветята са жени. Изгревите са милувки от мечти, а мечтите са поздрави от Лукси на сърцата, които копнеят по любов неудовлетворена. Животът е любов неудовлетворена по земите, по слънцата е обич възпламенена, а в Храма на Лукси е любов възродена. Вечна и безсмъртна младост е свежестта, която излива възродената любов от Храма на Светлината. Това знаят Светиите, на които зефирите са ръце, устни, гърди, а колесниците на Лукси при изгрев - смирение, невинност и чистота. И ако зад аромата има коронка, и ручейка зад свежестта на цветните брегове, ако зад мечтите има Душа, и ум - зад мислите, а зад усетите сърца, то защо зад любовните копнежи да няма
47
ЖЕНА И МЪЖ?! -
Защо се чудите?... Зад целувката има всякога уста, но устата се роди тогава, когато целувката каза: „ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!"
Устата преповтаря само любовната история на целувката, а тази взема своето желание от любов неудовлетворена. Любов неудовлетворена е Проявеният Всемир, а любов неудовлетворена значи - разширение в безконечието на обичта: между Красотата и Всемогъщието -
ТЯ И ТОЙ
Саморазширение е неудовлетворена любов по Без-конечността и Вечността.
С прохлада свежиста завива Лукси своя мил Другар, когато Той носи лъчите на Нейния изгрев. Нежна ръка е майската хладина на ранно утро при изгрев, която милва.
Няма миг, кога Лукси да не милва своя Жених. Тя знае жарите на сърцето му. Диханието е Любов, която създава топлината, а всяко дихание е среща, която ражда по едно слънце във Всемира, а всяка среща е блаженство на две устни, които непрестанно говорят за себе си.
48
Когато Лукси въздъхне, Тя казва: „Ти си, мили мой", а когато нейният Избран въздъхне, той казва: „Ти си, мила моя". Слънцата са децата на това дихание.
Когато говорят двете устни на слиянието, тогава слънцата са същества, а сърцата са запалени от огни и жари, кога Любовта говори на устните, които искат да пият нектара на тяхната тъга. Тъгата е изразът на Любовта, а блаженството е краят на тъгата. Видимият мир е тъгата на Любовта, а ВЕЛИКАТА ДВОЙКА е блаженството на Вечността. Изразът на Вечността е Любовта. С мъдрост се целуват вечните Младенци, когато наближи вечер на слънце-залез.
Преди съня на нощния покой мъдростта заменя любовта. Нощта скрива любовта от мъдростта, а слънцето разтваря дверите на Любовта пред нощното було на Мъдростта. От четири същества най-красиви са Мъдростта и Любовта. Те живеят в сияния на най-високото небе и гледат Всемира с нежни очи и засмени устни, защото знаят съдбата на всяко новородено. С нежни очи и засмени уста гледат Мъдростта и Любовта всички същества, защото знаят целувката, която ги роди. Целувката не ражда две неща, а всякога едно - пак целувка.
49
Знаят съдбата на всяко същество Мъдростта и Любовта, затова ни гледат с нежни очи и засмени устни. От най-високото небе ни гледат двете най-красиви същества на Всемира - Любовта и Мъдростта. От четири същества са Те. Любовта е Мъж в Лукси - Бог. Мъдростта е Жена в Избрания Младенец на Лукси - Светлина. Мъдростта е Мъж в Лукси - Слънце. Любовта е Жена в Избрания на Лукси - Богиня.
От четири същества е всяка Двойка и небесна, и земна, и всяко слънце, и всеки прашец: Той и Тя, Мъдрост и Любов. С нежни очи и засмени устни гледа този, който знае своята съдба. Съдбата си вижда всяко същество, което гледа от Небето на Мъдростта и Любовта.
От четири Богове е ЕДИННИЯТ БОГ на най-високото небе, от шест на второто и така до безко-нечност. От четири богове е Човекът, когато Лукси и Той са едно същество. Тогава Жената става Целувка, която иска да стане Божество. От четири Богове, а усмивка става, когато Лукси се скрива, като устна в сърцето на Неговия копнеж. Тогава Любовта и Мъдростта слагат венец на главата Му и пеят химна на Вечното Блаженство.
50
През всички отвори на своята уста говори Лукси на своя Избран, когато иска да му каже колко го обича. Хиляди са отворите на Красотата само в едно листче или тревица, а колко са те в безкрайността на Тялото й. Безкрайността се разтваря тогава, когато Тя разкрива булото на своята нежност пред своя Жених, а Той се издига над звездните простори и гледа хубостта й като слънце - тихо, леко, скромно, нежно, чисто, целомъдрено. Очи са слънцата на Вечния Младенец, кога гледа Лукси. Издига се над звездните простори и става завивка Женихът, лека и ефирна завивка става на Лукси, когато спи. Най-неизразимата Красота на своята Невеста вижда Избраният, тогава, когато тя спи. Тогава не изчезва целомъдрието на Вечноизбрания, когато се показва спяща на своя Жених.
Просторите, звездите, тревиците и цветята, дори и слънцата и всичко, което е - тогава млъкна и затвори уста, когато разкри хубостта си Неневестната Невеста. Никой не трябва да изрече това, което вижда, нито с възклицание, нито с поглед, нито с радост, нито с блаженство, нито с любовен трепет. Скрито във всичко и навсякъде трябва да остане това, което вижда Женихът, когато Лукси се пробуди и види него до Себе Си. Усмихва се уста-
51
та на Царицата на Красотата - лазури са това на земите, сферите, звездите и слънцата. Очи отваря тогава Царицата на Целувката - това е Светлината на Мъдростта. Леко пошепва тогава Царицата на творбата - това са розите и цветята по земите, сферите и слънцата. Живи Богини и Богове са земите, сферите и слънцата и чакат пробуждането на Царицата на Душата. Всяко движение и покой, всяко изражение и показ е нов живот за съществата около трона на Царицата на Любовта. А какво е Нейната усмивка, Нейната целувка, Нейната дума, кога за пръв път проговори на своя Жених -това нека да кажат сърцата, които бият. Ударът на сърцето е първото слово на Любовта. А първото слово на Мъдростта е въздишката. Тогава се разплаква Лукси от усетите на миналите спомени, когато вижда, че се е възвърнал в Храма й загубеният Жених. След целувката и умилението започва разказването на дългата любовна история на загубения Пилигрим - това е животът на нещата, и съществата. В най-скрития Храм на Лукси стават два велики момента. Загубеният Пилигрим влиза тъкмо тогава, когато Намереният си отива. Въздишка от радост е единият, тъга от сълза е другият. Първото було тогава се спуска, когато си отиде Намереният Пилигрим и ето защо Божеството знае
52
що става зад булото, но никой не Го усеща, когато е в блажените покои из обятията на Загубения върнал се Пилигрим. Това е игра на Вечния Младенец, за да бъде вечно млад, защото Лукси е вечно Непорочна.
Ангели и Херувими минават по следите на Вечния Пилигрим, кога излезе из Храма на Лукси. Името на тези мили образи на Красотата е: „Нали ще се видим пак, о, мили мой!"
Всеки летящ Ангел по следите на Вечния Пилигрим носи своето име. „Обичам те навсякъде и във всичко", е името на Ангела, който пази Вечния Пилигрим. „О, колко си очарователна, мила моя!" - е името на Ангела, който пази очите на вечния Пилигрим. Велики са имената на Ангелите, Херувимите, Серафимите, които пазят телата и частиците на Вечния Пилигрим. Частиците от телата на Вечния Пилигрим са Храмове, където се крие Ангелът на всяка частица - на предверието на всяка частица е записано името на Небесния Жезъл, който пази този Храм. Това, което знае той, е била само Лукси, защото Тя направи за него това, когато му каза: - „Нали ще се видим пак, мили мой?" Кога се пробуди Лукси, изрича това, защото тогава си отива Вечният Пилигрим на нощта, когато
53
Вечният Пилигрим на деня отваря вратата на Нейния Храм и вика: „О, не говорете за онзи момент, кога радостта прогонва сълзата и когато същата вика радостта".
Едното е залез - другото е възход. Едно слънце се издига и спада, но за трепетите на сърцето две са.
Един е Вечният Пилигрим, но за целувката на Лукси двама са. Това е първата и последната илюзия на Божеството.
И Божеството има една илюзия - тя е играта на Вечния Пилигрим в две лица. Една е илюзията на Божеството: Три в Едно и Едно в Три - Тя, отиващият Пилигрим и идващият Пилигрим.
Над всяко цвете седи Ангел, над всяка звезда - Хе-рувим, над всяко слънце - Серафим. Над Този, който никога не поглежда Тази, която обича от скромност, свян и целомъдрие, стоят цветята, звездите и слънцата. Чистотата и Невинността е зов на любовното слово от устата на Този, който най-много обича. „Лукси, Лукси, мила Лукси", е зовът на устата на избрания Жених. Чистотата и Невинността светят над главата на Този, който от скромност не погледна Лукси, когато спи. Богини са Чисто-
54
тата и Невинността, когато Вечният Младенец покрие с цветя тялото на заспалата Невеста, да не я види никой. Богини над него с венец от гирлянди. Гирлянди са слънцата, държани от Богините на Чистотата и Невинността над главата на Този, който покрива с рози заспалата Невеста, да не види никой това, което не трябва да се вижда. От очите си пази заспалата Невеста Женихът, защото само Той е тогава там. От ръцете си, от устата си пази Женихът заспалата Невеста, защото само Той е тогава там. Песните са було, което пази устата на Жениха да не проговори на заспалата Невеста. Нежността е було, което пази ръцете на Жениха да не докоснат заспалата Невеста, когато само той е до Нея. Светлината е було, което пази очите на Жениха, да не видят Лукси, кога спи. А булото на песните покрива заспалата Невеста, кога наближи прохладата в ранно утро при изгрев. Това було събужда заспалата Лукси, което Той хвърля с нежност да не изстине заспалата Невеста. Слънцето затова говори, кога изгрее: - „Защо я събуди, братко мой?" Птиците затова отронват тъжни слова: „Събуди Я, събуди Я той". И от свян и смирение се скри в тревите и цветята, и в горите, и в моретата, и в океаните се скри. Тогава Тя се качва на слънцето и Го търси, и вика
55
смирения Младенец. Слънцето, като се издига е шар на Лукси, с който търси засрамения Жених. Словото на слънцето затова е през деня: „Где си, где си, мили мой?"
Залезът казва: „Няма го, загуби се". Нощта пошепва: - „Ето го, намери се". Нощта не говори, кога Тя Го намери, засрамения Жених. Само лазурът се покрива с жари на запад и златно було на изток. Виждат се само Богините на Чистотата и Целомъдрието как държат звездите и слънцата като сводов венец над Храм. Над главата на смирения Жених е това.
Луната е було, което Лукси хвърля, кога целува своя Жених. Без було не целува Вечният Целомъдрен Неневестната Невеста, да не види Тя как се зачервява лицето Му от свян. Затова Той го скрива на залез. Слънцето е лицето от жар, кога Женихът се доближи до Лукси. Той го скрива. Луната тогава говори на Жената: - „Виж колко те обича Той!" Слънцето е сърце, което говори на Лукси: - „Обичам те, о, Безконечна". Луната е уста, която казва на Жениха : „Целомъдрието разкрива красотата на Жената. Звездите са песни, които пеят над любовната среща на Мъжа и Жената."
56
Цветята са слова, които повтарят любовните думи на Двойката на Слиянието. Само със звездите говорят цветята, защото само на цветята изпращат целувките на Божествата. Всичко се целува, кога Великата Двойка се целува - и треви, и цветя, и Божества. Целувката се изпраща всякога от Едното и минава като излияние от аромат на всички страни.
Ако не биха били звездите, нямаше да имат цвят цветята. Ако цветята не бяха, нямаше да има усмивка по устата на съществата. Велика е целувката на ВЕЛИКАТА ДВОЙКА, излиянието й като вълни е само наглед прекъсващо, преминаване от уста на уста, но целувката ражда дните, годините и вековете. Най-малкият миг крие междината, която дели целувката от едната уста до другата. Тези две частици са най-близки, когато могат да си предадат ЦЕЛУВКАТА. Мъж и Жена стават две частици, през които може да се предаде целувката по-натам. През сърца минава целувката. Ето защо всяка частица е жива.
Една целувка е Животът, вечна и безконечна. Това, което знае, не целува. Не мисли този, който така мисли, не чувствува този, който така чувства. Изчезва Мъжът, който така вижда Лукси, както светлината, когато види своето слънце. Изчезва Же-
57
ната, кога види така чистия и непорочен Жених на младостта, както нощта кога види луната, че се носят като цветя по просторите, изчезват звездите. Изчезват цветята, кога така видят звездите, когато така видят цветята, че цъфтят като Богини. Изчезва всичко във всички и се слива, и пее химна на Единната Целувка. Така който чува, той слуша в Проявения свят само химна на Единната Целувка, а в Непроявения вижда само Лукси, Нейният Избран.
Коя е Лукси? - Любовта. А Той кой е тогава? - Мъдростта. Ти коя си? - Любовта. Аз кой съм? - Мъдростта.
Така си говорят само тези, които знаят това, което е Единната Целувка. Божества са тези, които говорят така. Богини са Жените, когато гледат от горе с вечната усмивка на Мъдростта. Богове са Мъжете, когато с усмивка гледат от горе съдбата, която се движи по крилете на Любовта. Съдбата обича Любовта. Влюбен старец е съдбата във вечно младата Богиня - Любовта. Умира в краката й старецът, защото смъртта е по-сладка за този, който Я види и не Я достигне. Умря старецът - Съдбата, за да стане вечният Младенец - Щастието. Един
58
само Старец има в битието - Съдбата. Човекът е съдба, кога е старец. Човекът е старец, кога лети на крилете на съдбата. Няма по-сладко нещо от смъртта за този, който Я види и не Я достигне. Затова умира Старецът.
Ражда се само този, който е видял лицето на Лукси. Раждането е момент, кога събудената частица - Душа види Лукси.
Не умира никога това, което се ражда, защото е видял Лукси.
Роденото в Светлината на Лукси не умира. Любовен усет е Зародишът, който се отронва от Вечността, кога види лицето на Лукси. Любовният зародиш не умира. Само две неща не умират и се появяват след всяко раждане: словото и изражението му. Словото е Любовта към Нея, а изражението е способността да се изрази Словото - талантът, геният. Само Любовта и Геният се носят из Безконечността, като две ръце на Вечния Пилигрим. Две слънца изгряват, кога се роди Роденият: Любовта за Нея и Геният, който говори за Нея. На две колесници лети Богът-Поет, когато върви по стъпките на Небесната Царица. Към Храма на Венчалното ложе тръгва Небесната Жена в момента, кога обикне Бог-Поета. Моментът на
59
обикването е раждането на Бог-Поета. За Него е Раждане, а за Нея е Годяване; а когато за Него стане Венчание, за Нея е Слияние. Така Той все лети по Нея и Тя пред Него, до безконечност... Защото зад всяко слияние има слияние. Слияние - значи любовно излияние и усет за Вечност и Безконечност. Вечността се мери с трепети от усети на Блаженство, а Безконечността се мери с векове. Един век е едно тяло, едно листо, една планета, едно слънце. Един ден е век за Луната, а един миг е ден за човека, а една Вечност е миг за Безконечността.
Безконечността и Вечността са талази на Целувката, която се отронва от устата на Него и Нея, като живо същество, за да им пее: „Блажени, вечно блажени!..." Най-любимата игра на Двойката е да вижда като живи същества своето преживяване. Има ли, кажете, по-голямо щастие, мъдрост и доволство от това, да виждаш, че мислите, чувствата и деянията ти са Богини, Богове, Ангели и Херувими?
Мислите, чувствата и деянията са Ангели, Богове и Богини само тогава, когато Женихът мисли за своята Невеста и Невестата вижда само своя Жених.
60
Когато мисълта и усетът на Божеството излиза като слънце, тогава Вечно Избраният е посадил едно цвете в градината на Лукси. А когато усетът му се разгръща като лазур, тогава една мечта се скрива в посадената роза на Слънцето. А когато се отрони планета, тогава една сълза е дошла и разказва историята на любовната драма на мечтата. Като зърна от мечти се бият слънцата и звездите в сърцето на влюбения Младенец, който чете привети, написани от Нея, за някого във Всемира. Тогава създава човекът небесни тела, който не знае, че всичко това, което Е, то е привет за Него от Нея. Ревността създава бурите по лазурните простори
- съзвездията.
Ревността е спътница на влюбения до Слиянието:
- слънцата и всички тела небесни са сълзи на рев-
нивия годеник по недостижимата Царица на ху-
бостта. О, колко Я обича Той! Хали, и огни, и вул-
кани изригва ревнивият Плутон, а слънца и плане-
ти - ревнивият Бог, а песни тъжовни - ревнивият
поет.
Всеки създава нещо за Нея. Този, който не създава нищо за Нея, той прави път пред него, а върви обратно по направения си път. Този, който създава
61
нещо за Нея, прави път и върви все напред, по направения си път. Всичко работи за към Нея.
Геният е като Бог, който слиза по лъчите на слънцето и носи букет, набран из градините на безконечните животи. Всеки живот е цвете, което се прикачва към букета на плачущата. Богиня е плачущата, която слиза по златни конци и събужда Бога на Гения. Така се събужда планета в нов живот, така и съзнанието на новородено. Първите зари на Избрания идват като талази от любовни милувки и се нареждат като цветя по полето, където минава Той.
Всяко цвете говори за Този, който идва с Любовта си за Нея. Сестра и брат е всяко цвете за този, който е обикнал Лукси. Всяко цвете крие спомен от любовна среща. До цвете сяда поетът, кога пее за спомени далечни на тъжовни раздели. С цветята говори поетът за миналите срещи по слънцата. Във всяко цвете се крие сълза от минала раздяла и радост от бъдеща среща.
Щастлив е чистият и невинен Младенец, загдето може да говори с цветята. Слова са цветята от песни някога пети от Него по стъпките на Нейните аромати.
62
Около ароматите на стъпките й градят цветята телата си. Понякога с първата въздишка, която изрича: „Без тебе не мога", а Светлината е първата милувка, която изрича: „Тук съм, дете Мое". Щастлив е този, който се носи на крилете на двете Богини: Чистотата и Невинността. На него само цветята са букви, с които пише любовни писма на своята мила. А когато Тя му пише чрез буквите сълза, Той тогава заплаква и цветята стават сълзи по земните поляни. Ето защо Лукси знае, че Той плаче за Нея, кога вижда цветя по земните поляни. Тогава Тя изпраща аромата, за да Му пошепне - „Тук съм, мили мой!"
Щастлив е Женихът, защото ароматът му говори за Лукси, когато тя спи в храма на Светлината.
Който знае, че Чистотата и Невинността са живи същества, той търси Богини в цветята. А този, който се буди в храма на Светлината, той знае, че от Богини е Душата за Избрания. И Любовта е Богиня, и Красотата е Богиня, и Мъдростта, и всичко, което живее и съществува е Бог и Богиня. Спят Боговете и Богините в коронките на цветята и чакат вечния Младенец. Спят Боговете и Богините в моретата и океаните и чакат вечната Невеста. И слънцата чакат своята Лукси, и цветята - своя изб-
63
ран герой. От всичко е този, който така мисли, чувства и работи - от цветя, от слънца, от мечти, от Богове и от Богини, който знае, че същества са Чистотата и Невинността.
Живо същество от цветя е тъгата, когато сърцето е станало Храм. Сърцето на този, който само за Лукси чувства, мисли и живее е тъга. Вътрешният вик на болка се носи далече, отива по най-далечните краища и я търси. И долитат спомени от минали животи . Вътрешният вик на болка милва този, който тъжи. Вътрешният вик на болка слага пред краката на любещия звездите и слънцата като пръснати рози от градината на Лукси. Тогава тези полета на огъня и светлината разтварят гърдите на своите поляни и той вижда тъмните дъбрави, къде, кога са били с нея; вижда ручейките, по бреговете на които с нея е ронил сълзи; вижда цветята до коронките, на които с нея е пял песните на тъжните хармонии на Любовта. Живи слова стават тъгите на Избрания Младенец, кога е в градината до Храма на Лукси. С градина от рози и цветя е окръжен Храмът на Лукси; в градината на Лукси се губи този, който тъжи. Там преживява тъгата си този, който люби. Живи същества са тъгите на този, който живее в градината на
64
Светлината. В тъжните зари на слънцето, когато си отива, за да настъпи нощ, идват болките на този, който обича, в омаите на залез. Вижда обичания как живите същества на тъгата стават Богини и Богове, и се хвърлят в жара на огъня, който изгаря Този, който обича. От мъка за Него изгарят Боговете и Богините, когато виждат колко много тъжи. От мъка на болезнен вик изгарят Богините на цветята от тъгата Му и Той вижда как се хвърлят в пламъка на Вечността и сами турят телата на жертвеника на Любовта. Самоизгаряне е Жертвеникът на Любовта. Колко мили същества вижда, че загиват заради Него този, който е обичан от Лукси; колко красиви Богини и Богове вижда, че загиват заради Него, Този, който обича само Лукси. Утехата на Този, който тъжи за нея е саможертва на Божествата.
Една одежда от своите очарования дава Лукси на Богинята на тъгата, когато нейният Избран седне на брега на покоя и рони сълзи за Нея - сълзи от тъги.
Богинята на тъгата е Другарка на Този, който скрива мъката на любовните си жари в сърцето, което плаче. Не плаче Богът-Поет, когато до него е Богинята на тъгата. Тогава Той вижда, че цветята от
65
градината на Лукси са частици от тялото му. В краката на Богинята на тъгата слага всеки откъснато цвете от сърцето си Този на устните, на когото живее Лукси.
С кошница, оплетена от лаврови венци, отнася тези цветя Богинята на тъгата в Храма на Лукси и ги слага в Олтаря. С тези цветя весталките плетат Венчалния Венец на Лукси. О, колко е щастлив Този, който тъжи за Нея; всеки тъжен удар и болезнен вик е откъснато цвете в ръцете на Богиня, която го дава на Лукси.
От толкова Богове и Богини ще е Женихът, от колкото цветя са събрани там някога при Лукси, цветя, удари от тъжни трепети и болезнени викове, от огни и жари за Нея. О, колко е щастлив Този, който тъжи.
На Един се отварят само небесата в тихите нощи на Майя, кога рони сълзи до ручейката на покоя и не вижда нищо, нищо друго, освен един образ, който не е образ; освен едно сърце, едно същество, което не е същество; една Богиня, която не е Богиня!... На Един само се отварят небесата в среднощния покой, кога нощите казват на звездния покров: „Ние сме Богини, защо не идваш, о, Бог на всемогъщието ? "
66
На Този, който обича Лукси само се отварят небесата.
Небесата за Този, който обича Лукси са тъгата, а тъгата е целувката на Този, който чака Лукси в Храма на Светлината.
Когато Избраният търси Лукси по цветята, появява се Богинята на Мъдростта. С Богинята на Мъдростта говори само Този, който в цветята живее. Богинята на Мъдростта става Лукси, когато спи Избраният до коронките на своите песни, които са цветя от градината на Храма. Само кога спи Избраният, Лукси е Богиня на Любовта; Спи Избраният, когато тъжи, а когато заспива в покоя на тъгата Лукси става Богиня на Мъдростта и Любовта. Две Богини държат венец над главата на Този, който тъжи - Мъдростта и Любовта. Двете ръце на Лукси са Богинята на Мъдростта и Богинята на Любовта.
Тъгата е любовен копнеж, а копнежът е целувка, която е слънце в Храма на Светлината. О, колко е щастлив Този, който е в Храма на Светлината.
В розови коронки се е затворил Този, който тъжи, а слънцата надничат на неговата врата и питат:
„Да влезем ли?" „С вас идва ли и Тя?" - пита Той
- Този, който вечно тъжи.
По безбрежен океан се катае този, който тъгува и носи в лодката си цвете, откъснато на едно от слънцата, където е бил преди. Слънчев Син е Този, който отнася розата на Лукси-тази именно роза на земния мир се казва тъга.
Сега минава през Този малък залив от безбрежния Океан лодката на Слънчевия Син. Цветно поле е земята, кога е залив от безконечния извор.
Чистотата, Невинността и Красотата са Богини, а Бог е тъгата; а когато тъгата стане Богиня, тя е Красота, Невинност и Чистота. Сега Богът е Богиня в сърцето на Избрания от Лукси Младенец, затова ви остави тази въздишка, която никога няма да забравите.
Когато Чистотата е Бог, тогава океанът иска да се прелива в ручейката, която тече пред краката на Бога-Поет, кога той седи на брега и чака Неневестната Невеста. Лазурът е Бог, кога е Чистота, тогава слънцето е Богиня на тъгата.
68
Сега слънцето грее в Бог-Поета, защото тъгата е вопъл, кога е паднал Бог, а кога е Богиня на сърцето, Тя става Царица на тъгата. Защо се чудите, нима калта не става тревица, а тревицата - цвете, а цветето - човек? Защо тогава тъгата, която е вода, да не стане Лазура-тъга. Водата е тъга и Лазурът е тъга. Вода пие Този, който на земята не казва на цветето звезда, а с Лазур се храни този, който на цветето казва слънце.
С тъга се храни първият, а с лазур - вторият. Царицата на тъгата е сега Неневестната Невеста на Бог-поета.
Защо се чудите, няма тъга в сърцето на Бог-Поета! Няма кал за Небесния Алхимик, а злато.
От такива частици е тялото, от каквито се храни. От кал е тялото на Адам, защото яде пръст. От звезди е тялото на Адонай, защото се храни с цветя. От сълза е тялото на Бог-Поета, защото се храни с любов. Любовта е вселена от Богини и Богове.
От Богини и Богове се храни Избраният Младенец на Лукси.
69
Пръстта се яде с уста, с тяло се ядат звездите, а с Душа - сърцата, а със сълзи - Любовта. Не с уста яде Богините и Боговете Избраният Младенец, а със Слова. А когато ги яде като красота, Той е певец в Храма на Светлината. А когато ги яде с Чистота, той е Жених в краката на Жената. Красота, Невинност, Чистота са устата на новия човек.
Защо се чудите? Лукси е уста на Вечния Младенец, а устата на Лукси е песента на Бог-Поета. Словото на Лукси е устата на Вечния Младенец, а устата на Бог-Поета е Храмът на Светлината; а Храмът на Светлината е песента, която венчава Жениха с Неневестната Невеста. Защо се чудите? Нима не усещате, че хармонията на сферите е Вечно Венчание на Младенците!
Като планети слизат Младенците, за да ги види този, който в тъги търси своята утеха. Като слънца си отиват Младенците, за да ги гледа Този, който тъжи за нещо Вековечно. От две сърца е Човекът, кога е станал от Бог човек. Едното е тъга, а другото е Божество.
Надежда, Вяра и Любов свързват тези две половинки. Но когато едното сърце се къпе в радостите
70
на слънцата, другото тъжи по земните полета. Самотно е сърцето по земните полета. От два човека е Човекът.
Слънце - радост и планета - тъга. Защо се чудите? - Един е човекът. Мъж е човекът, когато тъжи, а Жена е, когато е слънце на радостта. Сега е Мъж човекът, защото Небето е Жена. Сега е Мъж Животът, защото тъга е Любовта; сега е Мъж тъгата, защото Жената е слънце, а когато тъгата стане Жена, тогава цветята ще нахлуят като радост от океан в сърцето на Вечния Самотник. Така пее хармонията Горе.
Сега Жената не е покрита с цветя - кал е постилката й.
Затова тъгата е мъж, която се самоубива. Така говори дисхармонията долу. Защо се чудите? Един е Човекът - Тя и Той!
Нек тъга да бъде Животът, нали е за Тебе? Едно време така викаше земята на слънцето, а днес човекът така вика на Светлината. Едно време огънят в центъра на земята е бил сърце, а днес сърцето е в човека. Едно време слънцето бе сърце на Вселената, а днес то е Лукси зад Вселената на слънцата. Две чеда се родиха в люлката, която се носи по краищата на нашата вселена. Люлката на едното
71
пее за цветя, която го приглася, а на другото показва слънчеви и звездни образи на Красотата и Невинността. О, да знаеш какво има там в люлката за тебе, о, човек! Луната е майката на едното, а слънцето - бащата на другото; земята е бащата на едното, а слънцето - майката на другото. Да знаеш какво има там за тебе, о, човек!
Всемирът е люлка, в която се отглежда Дъщерята на Красотата и Любовта. Лукси е в люлката на всяка Вселена, а всеки човек има люлка, която се люлее и нарежда съдбата на живота му, защото няма човек, който да не е Цар на Вселена. Цар на Вселена става тогава човекът, когато стане достоен Жених на Лукси. За Лукси пеят Ангелите и Херувимите, когато я люлеят по прашинките на тревите и цветята. Така обичат Избраната Невеста сватбарите, когато чуят отчаяния глас на събудения Жених.
Ти си най-красивата Дъщеря на своите Родители. Ти си най-обичното Дете на Майка си и Баща си! Така почва и завършва всеки миг в битието, на което един удар е раждането на Лукси, за събудения Жених. Няма красота над красотата на Лукси, няма светлина над светлината й, защото Тя е най-съвършената Дъщеря
72
на своите Родители. Колко си щастлив, о, Мъж! Лазур е Лукси на своите Родители; усмивка на устните е Лукси на своите Баща и Майка. Целувка е Лукси на любовта на своите Родители. Радост, тържество и блясък на небето е Лукси. А избраният Жених на Неневестната Невеста е такава радост и блясък на звездите и слънцата. Мъжът всякога се вдига от долу-нагоре, а жената слиза от горе, за да посрещне отчаяните вопли на разкаяния грешник от миналото. Никога в най-висшия мир не раждат едно дете. Две Деца ражда Всемирната Двойка. Лукси остава там, като най-нежен и чист образ. Женихът отива долу да донесе Живата Роза на сладостта, блаженството и осезателното усещане. Мъжът отива да сее нивата за бъдещата храна, а жената отива на извора и донася Водата на Живота. Жената обикновено остава вкъщи - отражение от Фамилния кръг на Божеството - искрица от отражение.
На най-опасна висока и скалиста канара видя Жената най-красивото цвете за Нея. Мъжът къса всякога цветчето, кога Жената му го посочи. Началото и краят на един свят, една Вселена е откъсване едно цвете от най-опасната скала. Така си играят Лукси и Избраният, догдето са годени и се водят
73
под ръка до цветните брегове на вечнобежните ручейки. Една малка история от живота във Фамилния кръг на Божеството. Не всякога лети сладкопойното птиче по лазура, а слиза и между листата на гъстите дъбрави да уталожи своята тъга. Не всякога лети Царят на птиците из висините на Лазура, а слиза и на скалата, и гледа долу как се залъгват пеперудките с лъчите и отраженията на слънцето в бистрото езеро на илюзията. Разумът е самотен орел, кога се е възгордял. В тъмни пещери се намира падналото тяло на орела, кога загубва сила за своя летеж. Разумът е разсърден годеник на Лукси. Затова орелът е самотна птица по канарите.
Какви песни пеят тогава Боговете и Богините, нимфите и сирените, за да усмирят разсърдения годеник. Заспива една нощ орелът на канарата и сънува Царицата на Нощта как му отрязва крилете и дохожда друга Царица - на Деня и му туря други криле и той пак полетява, но нещо му остава в сърцето. Не е орел орелът след целувката на Царицата на Деня. Любовта спасява Разума като смирява гордостта му. Така орелът става прашинка, а прашинката е именно затова прашинка, защото е била орел. Загдето орелът не се смири до прашинката, той е гордост. Гордостта спи по тъмните
74
и влажни пещери на канарите, а сладкопойното птиче си гради къща от розови листа и треви ароматни. Всяко летене над това малкото, е тъга. Тъга е всяко летене над атома. Всяко издигане над атома е празен простор. А просторът е самотност. А самотността е тъга.
Орелът тъжи. Тъга е орелът из празните простори. Там няма прегръдка, любов, усмивка. Бог на тъгата е орелът, кога лети, а Разумът е орел, кога е Бог на тъгата; а орелът е Разум, когато слезе и говори с малкото сладкопойно птиче на лесовете -Идеалът на Божествения Ум.
Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Соланита ♦ всемирният култ на боговете и човеците15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> За родословието на учителя петър дънов александър Периклиев Георгиев15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Тайните на злото15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Мисията на Българите Елементи част II петър Дънов – Учителя
Сподели с приятели: |