1. 1 Какво означава Linux ?
Изтегляне 380.93 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- 3. Мрежата 3.1 Свещените протоколи
- Application layer
- Network layer
- 3.2 Адреси и имена, свързване
- 6.1 Езици за програмиране
- GNU/Linux
- Common Gateway Interface (CGI)
- 6.4 Визуално програмиране
Терминал Терминал е интерфейса, който стои между шела (обвивката) и потребителя. Названието също е историческо. Терминал се нарича работното място на потребителя. Това може да бъде нормален компютър или само (много грубо казано) монитор с клавиатура. Много популярни терминали са DASI 300, Tektronix 401X, HP2645A и др. Това като хардуерно понятие. Когато говорим за терминал обаче в общия случай трябва да си представяте не хардуер, а именно програма, която по някакъв начин подпомага шела да комуникира с вас - седящия пред клавиатурата. Telnet Командата telnet позволява да остановите връзка с отдалечена система по telnet протокол. След логическо включване към тази система вие можете да използвате ресурсите и така, както и ако стояхте пред неин терминал. Протоколът telnet осигурява двустранната комуникация между двете системи по TCP/IP. Telnet протокола се описва от RFC 854 и RFC 855 (RFC-Request for Comment са стандартизационните документи на всички протоколи върху TCP/IP, т.е. за всичко в Интернет. Публикуват се от консултантската група за създаване на Интернет стандарти Internet Architecture Board - IAB). Как можем да направим telnet до отдалечена машина? Първото необходимо условие е да бъдем потребители на тази машина, в противен случай не, че няма да можем да направим telnet, но няма да можем да се включим логически към системата, което обезсмисля опитите ни. Второто е да знаем името на машината (или нейният IP адрес). Да допуснем, че сме потребители на машината grex.cyberspace.org, която има IP адрес 204.212.46.130. Всичко, което трябва да направим е следното: telnet grex.cyberspace.org или telnet 204.212.46.130 След осъществяване на връзката ще получите login-промпт, подканящ ви да въведете потребителското си име, а след това и паролата. Ако нямате account в друга машина можете да пробвате telnet и до своята собствена. Просто напишете telnet 127.0.0.1 и ще видите познатия ви login-промпт на своята собствена машина. IP адресът 127.0.0.1 е специален - нарича се loopback и сочи към вашата система. Можете да направите telnet и до порт, различен от стандартния за telnet протокол. Ако например напишете telnet 127.0.0.1:80 всъщност изпращате заявка към порт 80, където обичайно "подслушва" вашият web-сървър Apache, ако разбира се сте си го инсталирали. Е - той обикновено отказва telnet сесията.
Ядрото на операционната система комуникира с вас благодарение на обвивката си, английският термин, за която е шел (shell). Това всъщност представлява програма, която се нарича още и команден интерпретатор. Тя чете въведените редове от терминала и изпълнява различни операции в зависимост от това, какво е въведено. Обвивката се опитва да преобразува въвежданите конструкции в инструкции, които ядрото е в състояние да разбере. Всеки потребител при логическото си включване в системата стартира свое копие на шел в паметта. Това се прави за да може той да работи без да пречи на останалите потребители на системата. Обвивката възприема всичко до първия интервал като команда, а всичко останало като аргументи на командата. Аргументите също се разделят с интервал. Повечето версии на Linux позволяват на потребителя да променя своя шел с командата chsh или passwd -s. Когато подавате такава команда Linux търси файла /etc/shells. Само тези команди, които съществуват в този файл ще бъдат изпълнени. Това е направено от съображения за сигурност. Разбира се този файл трябва да не може да бъде редактиран от обикновените потребители. Можете да проверите кои са възможните обвивки с командата: chsh -l
Някои версии не поддържат опцията -l на командата chsh и в този случай ще трябва да погледнете направо във файла /etc/shells. Ето съдържанието на един примерен /etc/shells файл: /bin/bash /bin/sh /bin/ash /bin/bsh /bin/tcsh /bin/csh /bin/bash2 BASH шел Шелът по подразбиране в Linux се нарича bash - това е абревиатура от Bourne Again Shell, създаден от Free Software Foundation и както личи от името е имал за база Bourne shell от UNIXTM. По какво можете да познаете, че bash е стартиран и очаква вашите команди - ако сте root вашият промпт е #, a ako сте "простосмъртен" потребител той е $. Това е само за да ви напомня значимостта на командите, които подавате, но не означава, че root стартира по-различно копие на bash от това на всички останали потребители. Всяка обвивка (обкръжение) има свои променливи на обкръжението. Техните стойности се установяват от командния интерпретатор при стартирането му и имат различни стойности за различните потребители. Ето ви още една причина за всеки потребител да се стартира отделно копие на интерпретатора. Стойностите на тези променливи могат да се променят в процеса на работа. Например ако не ви харесва знака $ за промпт достатъчно е да смените променливата на обкръжението PS1. 3. Мрежата 
3.1 Свещените протоколи Интернет (Мрежата) съществува най-вече заради наличието и спазването на ясни и добре описани правила за обмен и обработка на информация между различни хардуерни устройства, компютри и компютърни програми. Тези правила се наричат протоколи. Те са детайлно описани в документи, наречени RFC (Requests For Comment). Можете да ги намерите лесно в Мрежата (просто попитайте любимата си търсачка за RFC). Вероятно имате най-важните и в поддиректорията /usr/doc/rfc на вашата Linux дистрибуция. За нуждите на мрежовата работа има създаден т.нар. OSI седем-слоен модел, чрез който най-грубо работите в мрежата се разделят на слоеве (нива). За да съществува възможност за комуникация, протоколите поддържат функциите на няколко слоя едновременно. Модела изглежда така:
Всички протоколи имат своето значение за работата на мрежата, и без съгласуваното им спазване работата на Мрежата е немислима. Ето по няколко думи за най-важните: IP (Internet Protocol) пренася малки пакети информация между произволни два компютъра, закачени в Мрежата (без гаранция за успех на отделната пратка). Вижте по-подробно обяснение в статия 3.2 (следващата по ред) TCP (Transmission Control Protocol) организира непрекъснат и подреден поток от информация между две програми (разговор между програмите). Изполва като основа за работата си протокола IP. TCP изгражда връзката, накъсва разговора на пакети, изпраща ги и от отсрещната страна на връзката сглобява пакетите. Грижи се за повторно изпращане на загубените пакети и за пренареждане на тези, пристигнали в разбъркан порядък. За програмите TCP-връзката изглежда като два последователни файла - един за писане и един за четене. UDP (Unreliable Datagram Protocol) за разлика от TCP при този протокол данните се изпращат без да се чака потвърждение, че са получени. Използва се там, където е по-важно комуникиращите програми да не се забавят поради чакане на потвърждението. PPP FTP (File Transfer Protocol) се занимава с пренасяне на файлове между отдалечени компютри. Един от пьрвите приложни протоколи. HTTP (HyperText Transfer Protocol) управлява обмена на WEB-страници и свързани с тях файлове и услуги. Млад приложен протокол. SMTP (Simple Mail Transfer Protocol) извършва обмена на елекронната поща между отдалечени компютри (пощенски сървери). Пощенските клиенти го ползват при изпращане на писма. POP3 (Post Office Protocol 3) чете електронната поща от отдалечен пощенски сървер. DNS (Domain Name System) е удобна система за именуване на компютрите в Мрежата. Тази йерархична система от символни имена прави възможно по-лесното запомняне на имената на важните места, а също осигурява независимост на сърверите в Мрежата от доставчиците на трафик, които определят конкретния IP-адрес. BOOTP, DHCP са два близки по семантика протокола за настройка по време на boot (началното зареждане) на IP-адрес и други мрежови параметри на компютри, които нямат предварително определени адреси. IRC
В Linux голяма част от реализциите на протоколи, и основно на IP протокола и тези около него (UDP,TCP,ICMP) е вградена в ядрото, което води до добра производителност в мрежови условия, както и до лесно и удобно ползване на Internet под Linux.
3.2 Адреси и имена, свързване За да си обменят информация, компютрите трябва да могат да се разпознават един с друг. Основното понятие в това разпознаване е IP-адреса. Всеки компютър в Internet има уникален адрес, за да може да изпраща и да получава информация. По-точно адресира се не самият компютър, а устройството, което го свързва в Мрежата. Информацията в Мрежата се придвижва на пакети - сравнително малки порции от един компютър към друг, като самият пакет съдържа IP-адреса на изпращача и получателя, но не и на междинните компютри, които пакетът ще посети по пътя. Протоколът IP (InterNet Protocol) задава правилата за адресиране на компютрите и правилата за отдалечен обмен на пакети между тях. IP, или Internet Protocol, е протокол от транспортния слой и е гръбнакьт на Интернет - всъщност той е протокола с най-голям обхват, защото използва най-различни протоколи от по-горно и по-долно ниво и изгражда най-голямата мрежа, или по-точно, най-голямата съвкупност от свързани мрежи по света. При IP протокола всяка машина има собствен IP-адрес , представляващ 4-байтово число, което за по-лесна четимост от потребители се записва като 4 еднобайтови числа (т.е. от 0 до 255), разделени с '.' (точка). Пример за такъв адрес е 12.124.12.41. Използвайки адреса на получателя устройства, наречени рутери (междинните компютри по пътя на пакета) вземат решение през коя от другите си връзки да пренасочат пакета. Всъщност, машините поддържащи IP се делят на 2 вида - рутери и хостове. Рутерите имат 2 или повече интерфейса (т.е. хардуер свързан с различни среди) и изпращат пакети от някой интерфейс към друг, ако не са предназначени за тях самите. Хостовете са машини, които имат само един интерфейс и го използват само за лични нужди. Пример за хост е всеки обикновен компютър свързан към Интернет. Той от своя страна е свързан с рутера на вашия Интернет доставчик, който има повече от 1 мрежови интерфейси - по един за всеки клиент и още 1 (може и повече) за връзка с останалата част от Мрежата. Предполага се, че Мрежата се състои от свързани помежду си по-малки мрежи (подмрежи). Поради това IP-адресите (и подмрежите) се разделят условно на няколко класа според големината на подмрежата, в която е адреса:
Останалите адреси с първи байт до 240 (клас D)са за multicasting, а другите са резервирани за бъдеща употреба. Клас А мрежите принадлежат на големи учреждения, които могат да си позволят да използват повече адреси отколкото им позволява Клас Б, и това са 'гиганти' като МИТ например. Клас Б се използва от големи учреждения, които нямат нужда от А мрежа, но и клас C не ги задоволява. Клас C се ползват доста от средните и малки доставчици - зони от 255 адреса, достатьчни за известен брой диал-ьпи (10-20), няколо сървъра, няколко наети линии с подмрежи по 32 адреса и т.н. За хората, които нямат нужда от 255 адреса, може зони от някой клас да се делят на по-малки от например 32 или 64 IP адреса чрез механизма на маските (netmask). маската прилича на IP адреса по това, че е едно 32 битово число, което обаче определя докъде се простира нечия зона - например адрес 194.52.11.192 с нетмаск-а 255.255.255.224 значи ип адресите от 194.52.11.192 до 194.52.11.224 (т.е. 32 IP адреса). Всьщност, когато конвертираме нетмаската в двоичен вид, тя изглежда по следния начин: 11111111.11111111.11111111.11100000, или последните 5 бита са 0, т.е. 2^5 адреса (2 на степен 5). По сьщия начин могат да се режат и на зони с по 16, с по 128 или колкото са нужни IP. Клас D се ползва от специални приложения, като тези за видеоконференции, заедно сьс протокол, наречен IGMP. Също така всеки IP адрес, представялващ адрес на мрежа с последните битове само 0 или само 1 е т.нар. broadcast адрес, който се използва за пращане на информация до всички компютри на дадената мрежа. А специалният адрес 255.255.255.255 представлява т.нар. limited broadcast, който означава 'всички компютри на локалната мрежа' и се ползва обикновено от протоколите BOOTP и DHCP за откриване на сървъри, от които компютър без предварително определен адрес да получи уникален IP-адрес докато се стратира. Дотук ставаше дума за уникални адреси - те са аналогични на междуградски телефонни номера за набиране, състоящи се от код за набиране на града (номер на подмрежата) и номер на абоната в съответния град. Освен тези уникални номера има уговорка за ползване на част от номерата за вътрешни нужди (по същия начин, както съществуват вътрешни телефонни централи в по-големите фирми). Този тип IP-адреси са предназначени за изграждане на изолирани по някакъв начин локални мрежи (интранет мрежи). Те не са пълноценни IP-адреси и за участие в обмен на данни с друг компютър от Мрежата трябва да бъдат представяни от компютър-посредник, притежаващ истински IP-адрес (този посредник се нарича proxy, firewall или маскиращ сървер в зависимост от реализираната техника за посредничество). Номерата за интранет мрежи са:
Пакетът, който пътува в Мрежата по правилата на протокола IP се състои от служебна част и данни. Данните са за протоколите стоящи над IP. Служебната част съдържа следните важни парчета информация:
Ако адреса на получателя е собствения ни компютър или компютър пряко свързан с него, Linux ще го изпрати веднага към целта. По-сложно е положението когато получателя е отдалечен компютър. В този случай се задействат алгоритмите за пренасочване (рутиране). Всеки компютър свързан в Мрежата има вътрешна таблица за рутиране. По нея се определя накъде да тръгнат пакетите, за които целта не е пряко достижима. Когато комютърът е свързан в Мрежата, в тази таблица има описан поне един рутер (gateway). Съдържанието и можем да разглеждаме с командата: netstat -r Таблицата за рутиране се променя динамично. Най-прост пример е домашен компютър, който се закача през модем към доставчик на интернет услуги (ISP). Преди изграждане на връзката таблицата е проста - съдържа информация само за домашния компютър и вътрешния му IP-адрес 127.0.0.1. Всички пакети които се местят ползват за получател и изпращач само този адрес. След изграждане на връзка към доставчика, компютъра получава още един (вече уникален) IP-адрес за серийния порт, свързан с модема. По новоизградената линия има връзка към IP-адреса на доставчика. Неговия адрес става и рутер за нашия компютър. Като единствен рутер той ще поеме всички изходящи пакети, които не са адресирани към нашия компютър, а също така ще доставя всички входящи пакети.
Процесите, които изграждат мрежова връзка помежду си са равностойни по принцип, но на практика се оказва удобно разделянето им на два типа - клиенти и сървери. Приема се, че клиентът е програма, предназначена да ползва мрежови услуги, сърверът - да ги осигурява. Типичната структура на мрежова работа изглежда така: На постоянно работещ компютър със статичен IP адрес се стартира програма сървер. Сърверът очаква TCP връзки на предварително определен порт (честота, ако правим аналогия с радиоразпръскването). При стартиране на програмата-клиент се изпълнява следната последователност:
Съвместната работа на няколко клиенти с един сървер предполага съществуването на няколко активни TCP връзки. Сърверът трябва да обслужва всички запитвания едновременно, иначе ще се наложи някои от клиентите да чакат и да се ядосват. Реализацията на този необходим за сърверите паралелизъм се извършва по различни начини. В зависимост от начина им на работа можем да разделим сърверите на няколко типа - fork-сървери , select-сървери и thread-сървери. fork-сърверът при всяка нова заявка за изграждане на TCP връзка стартира свое копие (извиква системната команда fork), като новото копие поема обслужването на новопоявилия се клиент. Така във всеки момент в системата работят толкова копия на сървера, колкото са клиентите, очакващи информация. Разбира се, трябва да има и едно излишно копие на сървера (или друга подобна програма), което да следи за появата на нови клиенти. select-сърверът не стартира паралелни процеси, а сам организира псевдопаралелно обслужване на всичките си клиенти. За да разбере кои от свързаните клиенти му изпращат заявки той ползва системната команда select, откъдето идва името му. Реализацията на select-сървер е трудоемка и сложна, поради необходимостта от реализация на вътрешен паралелизъм, но той е единственото решение, когато обслужването на клиентите изисква синхронизация на извършваните операции. Всички сървери на системи за управление на бази данни са от този тип, за да могат да синхронизират транзакциите в базата данни. Друго предимство е по-високата скорост при голям брой кратки сеанси с клиентите, поради спестяването на времето за изпълнение на бавната команда fork. Например WEB-сървера Apache, който е модифициран fork-сървер е около 3 пъти по бавен при сервиране на статични html-страници от select-сърверите, вършещи същата работа (thttpd, mathpod). Добре написан селект-сървер извършва всички входно-изходни операции в режим nonblock, т.е. ако няма готовност за четене или писане от файл или мрежова връзка, сървера не спира, а върши друга работа. thread-сърверът представлява процес с няколко активни thread-а ("нишки"), т.е. подпрограми, които работят паралелно с главната програма (или процедури, за запознатите с функционалното програмиране). Когато се получи TCP заявка се стартира нова нишка, която за разлика от fork не представлява копие на програмата и не заема толкова ресурси, тази нишка започва да обработва заявката, докато в сьщото време главната програма продължава да очаква нови заявки. Специално внимание заслужава метасървера inetd. Той се стартира при пускането на системата и се ослушва за нови клиенти на различни портове. Когато на някой от прослушваните портове се появи клиент, inetd решава кой сървер съответства на този порт, стартира го и му пренасочва вече изградената мрежова връзка, за да бъде обслужен клиента. След това inetd продължава да чака появата на нови клиенти. Така inetd позволява само с един пуснат сървер да се призовават при нужда няколко други, за да се пестят системните ресурси. Повечето fork-сървери са пригодени за съвместна работа с inetd. Конфигурационният файл /etc/inetd.conf описва кои от тях са подвластни на inetd и специфичните им параметри (порт, тип на връзката с клиента и пр.).
Включете се в групата lug-bg за да получавате и давате консултации на тема Linux ! Тази статия се разработва от Kay, ManiaX и Скелета.
Linux (и другите операционни системи със свободен код) са създадени от програмистите най-напред за собствено ползване, поради което изобилстват със средства за разработка - компилатори, текстови редактори, помощни програми (utility) и специални средства за осигуряване на съвместна разработка по Мрежата.
6.1 Езици за програмиране Подобно на всяка друга UNIX-подобна ОС, единственият жизнено важен език за Linux е C. На C са написани ядрото и всички базови програми на системата, както и основните мрежови клиенти и сървери. Самите средства за разработка на C-програми - компилатор, свързващ редактор, дебъгер и пр. също са написани на C. На практика повечето базови части на Linux, с изключение на ядрото, са разработват от GNU Software Foundation от средата на 80-те години насам. Затова вместо името Linux, често се употребява по-дългото GNU/Linux. Ако степенуваме останалите използвани в Linux езици по важността на създадените с тях програми, би се получила следната класация:
Основен принцип в хакерската култура е да не се пише два пъти една и съща програма. Много услуги в Linux са реализирани като малки програми, които описват само спецификата на услугата, а същинската обработка на данните се извършва от големи и добре тествани стандартни програми. Добра илюстрация на този принцип е големия брой съществуващи Web-услуги, които се реализират чрез CGI-програми.
Някои Web-страници съдържат форма - празни полета, пригодени за попълване от потребителя. Когато последният попълни полетата и изпрати формата, Web сърверът изпраща информацията от полетата към програма, която анализира тази информация и връща към потребителя нова страница - отговор. Тази уговорка за прехвърляне насам-натам на информация между Web-страница, разглеждана от потребителя и приложна програма, разположена на сървера се нарича именно Common Gateway Interface (CGI). Тя е част от протокола HTTP. Ако създавате Web-услуга и искате CGI-програма да получи управлението, трябва да сервирате към клиентите HTML страница, съдържаща името на CGI-програмата в специален URL. Обикновено този URL е част от описние на форма. В примера
Каталог: wp-content -> uploads -> 2014 2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии 2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово 2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година 2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура 2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил 2014 -> 1. Do you live in Madrid? A 2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г 2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116 Изтегляне 380.93 Kb. Сподели с приятели:
|