Бъдещето на винарския сектор или защо България няма да стане Калифорния



Дата05.03.2018
Размер291.61 Kb.
ТипКонкурс

Институт за пазарна икономика Юни 2006, брой 279




П
Седмичник

© ИПИ http://www.ime.bg/pr_bg
реглед на стопанската политика



В броя ще прочетете:
Архаика в трудовото законодателство

Бъдещето на винарския сектор или защо България няма да стане Калифорния


За един от безсмислените и ненужни закони в страната – Закон за електронната търговия

Народните представители са представители на държавата, а не на избирателите


Казармата най-после отпада?

Европейските субсидии от икономическо гледище
Цитат на седмицата

Конкурс

От 06.06.2006 г. Институт за пазарна икономика се намира на нов адрес:



1000 София

Бул. Патриарх Евтимий № 61, ет. 3

Тел/факс.: 02/ 952 62 66, 952 35 03







Архаика в трудовото законодателство

Красен Станчев


Всички знаят, че архаиката е преди класиката. Тъкмо такова движение към древността се извършва в момента с промените в кодекса на труда. Всъщност са внесени два законопроекта – единият от министерски съвет, а другият – от народният представител Иван Иванов (от Демократи за силна България).
Европейска перспектива?

Мотивите към проектозакона на правителството не посочват какъв проблем решават промените в кодекса. Споменават се седем директиви на ЕС, които след 1996 г. фактически започват да регулират договорите между работодатели и работници, макар в римския договор и другите основни актове на ЕС тази област да е оставена без обща уредба. Сред директивите е и тази за някои аспекти на работното време – известна с подигравателното название като „директива за регулиране на сиестата”, която буди основателно недоволство у новите страни членки и която е коментирана от мен в предишни броеве на това издание.

Според международните изследвания на производителността, една от причините за изоставане на ЕС по конкурентност от САЩ (например според известния икономист от Масачузетския Технологичен институт Оливие Бланшар) е обстоятелството, че в Европа се работи по-малко.

Когато сегашните богати страни-членки са ставали богати, те са работили повече при по-ниски данъци. След края на 80-те години на ХХ век започва относително тежко регулиране на договорите и работното време, което в комбинация с други фактори (застаряване, международно преразпределение на доход, протекционизъм и обединяването на Германия) води до относително слаб ръст на благосъстоянието. По същество става дума за изземване на доход чрез регулиране на отношения, т.е. по квазиданъчен начин и чрез увеличаване на разходите по сделките.

За новите страни членки това положение е крайно неизгодно. То ограничава и ще ограничава възможностите за по-бързо производство на благосъстояние чрез мобилизиране на един от разполагаемите алтернативни ресурси - работната сила. Източна Европа работи повече, защото иска да живее по-добре и да се доближи до стандарта на живот на Западна Европа. Поради тази причина новите страни членки негодуват, макар това негодувание да е скрито. (Според разделението на труда в европейската политика, една страна оспорва открито някакъв малък проблем – в този случай това е Словения, спореща за работното време на лекарите, а всички останали просто не спазват директивите.) Това отношение е разбираемо: колкото по-бедна е една страна, толкова повече трябва да намаляват данъците и квазиданъците, за да растат доходите по-бързо.
Българският” подход

В реда на сега действащия кодекс на труда няма проблеми, свързани със защитата на договорите между работодатели и работници. Във всеки случай, мотивите към законопроекта за изменение и допълнение не описват какъв проблем той е призван да реши.

Паметта е увяхваща незабравка. Днес никой не си спомня, че основните случаи на липсваща защита на работниците бяха социалистическите предприятия и техните произвеждащи загуби наследници преди приватизацията от края на 90-те години. Частният сектор не създава проблеми от този порядък. Когато ги има, те се решават по пътя на договарянето и контрола въпреки възмущението на пресата от условията за работа в някои шивашки предприятия. И досега държавата като собственик дължи средства и обезщетения на работниците от фалиралите предприятия.

В тази ситуация, ако се съди по проектозакона, „България” се държи като страна, която е по-богата от стара Европа. Която Европа е приела директивите, с чиито последици сега не може да се справи.

Както и стара Европа, законопроектът на правителството възстановява схеми на мислене, характерни за опитите за реформи на късния комунизъм. Предлогът е уж защита от масови уволнения.
Кой печели и кой губи?

С първия законопроект се цели всъщност създаване на профсъюзи дори и в предприятия, където ги няма. Това става с промени в глава „участие на работниците в управлението на предприятията”.

Освен това „участниците” в управлението ще си запазват този ранг за известно време и при промяна на собственика. Идеята на тази нова разпоредба е задържане на привилегията на вече избраните профсъюзни деятели по време и след възможното и вероятно динамизиране на процеса след формалното членство на България в ЕС.

Този замисъл не е съвсем очевиден от текстовете на проекта. Всъщност става дума за това, че след 2007 г. има три основни стратегии на функционирането и съревнованието на предприятията на общия пазар: самостоятелно действие, продажба на българското предприятие или сливане с друго от страна на съюза в името на по-добра ефективност и по-големи пазарни дялове в Европа и извън нея, и създаване съвместни предприятия с общо взето същата цел. Тези стратегии ще се развиват във всички отрасли, а не само в т.наречените чувствителни – като млечната и месарската промишлености например.

Вероятно професионалните съюзи най-накрая са се досетили какво става и са си излобирали промени в кодекса. Кой ще плаща за това „участие”? Досетихте се – работодателят. Досегашният текст от 1992 г. на чл. 46, приет от мнозинството на СДС и ДПС в тогавашния парламент, който предоставя на синдикатите и работодателските организации „условия ... за осъществяване на тяхната дейност”, „безвъзмездно ... ползване движими и недвижими имоти, сгради, помещения и други материални” предпоставки, се запазва. Но с една нова алинея работодателите се задължават да „осигуряват ... необходимите условия” на синдикалните „участници в управлението” по споразумение.

За капак, в условията на временните трудови правоотношения – чл. 68, т.нар. срочни договори, се прави опит за приравняването им с постоянните договори. Смисълът е да се въведе контрол върху срочните договори от държавата и синдикатите. Това затруднява мобилността на капитала, т.е овладяването на нови територии в технологиите и бизнеса, и възможността за бърза реакция при сезонност и временни предизвикателства. С тази цел се променят и четири други закона, свързани с кодекса на труда.

Списъкът на подобни идеи в проекта може да бъде продължен. Говори се за права на работниците, но се имат предвид права на профсъюзните деятели. Естествено в мотивите към проектозакона се търсят оправдания в законодателството на ЕС. Но не се посочва кои конкретни текстове изискват точно такива дух и буква на промените. По традиция нито министерският съвет - като вносител, нито народните представители - като разглеждащи и приемащи промените от името на избирателите, не са си направили труда да предвидят въздействията на тези промени върху доходите и заетостта например.

Замисълът на народния представител Иванов е да поставят под въпрос основанията, на които сегашните „национално-представителни” организации ползват привилегии. Той изисква провеждането на синдикални „избори” и прави опит за конкуренция между профсъюзните организации при оспорването на колективни трудови договори, чрез промени в чл. 60. Между другото, мотивите на г-н Иванов също не посочват какъв е проблемът, защо той предлага точно тези, а не други решения на проблема, който не е формулиран, няма анализ и в крайна сметка тези мотиви имат същите недостатъци от гледна точка на здравия смисъл и добрите практики на законодаване, както и проектозакона на министерски съвет. Същинският проблем са широките права на профсъюзите и малкото отговорности, които им вменява българското законодателство. Към него се добавят и традициите в работата на държавните органи. Те контролират предприятията, а не професионалните съюзи.


Идеите на „стария режим”

В проектозакона блика философия от времето на комунизма. Донякъде тя се основава на реториката на директивите, но само донякъде.

Явно, според идеологията на проектозакона, основният проблем при преструктурирането е във възможността за нарушаване на правата на работниците да управляват предприятието (в тази глава от кодекса на труда се правят най-съществените поправки). Това е нарушаване на правата на собствениците (акционерите) на предприятието и за такова нарушаване във въпросните директиви на ЕС няма и намек.

Откъде иде всичко това? Очевидно от идеята, че работодателите са лоши, а работниците - добри. Тази идея не отчета някои елементарни стечения на обстоятелствата.

Първото обстоятелство е, че сам по себе си предприемачът разглежда работната сила като част от капитала и затова е в негов интерес поддържането на ниво, позволяващо конкурентност.

Второто обстоятелство е, че трудът е свободен и като ресурс и собственост на отделния човек е защитен.

Трето, свободата на наемните отношения е силно ограничена и съществува по-скоро като идеал на примата на договорите над другите житейски обстоятелства. Тези ограничения идват от забраната на детския и робския труд, от регулирането на работното време, т.нар. закони против дискриминацията, от режима за наемане на работата на чужденци, от колективните трудови договори и т.н., и т.н.

Четвърто, самите хора са капитал и за себе си, и за другите. В тях е натрупаното знание и умение от училище, от четене, от семейство, от предишна работа, от случайни житейски срещи, от любов към техниката или автомобилите










Бъдещето на винарския сектор или защо България няма да стане Калифорния

Адриана Младенова


През миналата седмица бяха приети на второ четене промени в Закона за виното и спиртните напитки, според които се въвежда такса за създаване на винени лозя и за утвърждаване на качествени вина. Размерът на таксите ще се определи с тарифа на Министерски съвет.

Причините за въвеждането на такси не са изяснени в мотивите към проекта за изменение на съществуващия закон. Но за да се анализира конкретно отражението им върху сектора, доколко ще се окажат рестриктивни за развитието му, трябва да е ясно какъв ще бъде размерът на таксите. При всички положения таксите увеличават производствените разходи и влияят негативно върху решението за инвестиране в създаването на винени лозя и производство на качествени вина.

Промените в закона предвиждат и въвеждането на режим за служебна регистрация на стопанства с винени сортове лозя. Регистрацията на лозови масиви към момента е задължително, но при неустановена собственост на земята, пустеещи земи или поради други причини част от наличните лозови масиви не са регистрирани. Чрез служебната регистрация се цели “попълване на лозарския регистър” на страната, както е записано в мотивите към проекта за промяна на закона. Това е един от ангажиментите на България във връзка присъединяването й към ЕС. Наличието на попълнен лозарски регистър до началото на 2007 година е необходимо, защото след тази дата няма да могат да се създават нови масиви с винени лозя в страната, а само на мястото на стари изкоренени такива или от Националния резерв. Това се налага поради наличието на квоти в рамките на ЕС, чрез които се разпределят и ограничават лозовите масиви сред страните-членки. За България са предвидени 153 хил. хектара лозови масиви. Целта на ЕС е позната: да не се допуска свръхпроизводство и от там намаление на цените на продуктите. Този мотив, обаче, отстъпва на пазарната логика. При наличието на свободен пазар свръхпроизводство не може да има за продължителен период, защото икономиката винаги се стреми към равновесие. В същото време външните ограничения и регулации създават дисбаланси и водят до необходимостта от последващи интервенции. Точно това се случва в момента на европейския пазар на вина.

В средата на 2004 г. е приета “Национална стратегия за развитие на лозарството и винарството в Република България”1. Въпреки че стратегията като цяло обхваща един значителен период от време (2005 - 2025 г.), през който ще се сменят основните параметри на бизнес средата и на сектора, направен е опит да бъдат очертани основните проблеми и препятствия пред развитието на сектора, както и възможните мерки за преодоляването им. В експертния анализ сред слабите страни на лозарството в страната са посочени и следните въпроси:



  • затруднена регистрация на лозарските стопанства

  • липса на финансиране в лозарството и липса на национален бюджет за промоция на винарския сектор

  • необходимост от уедряване на собствеността на земята

В стратегията е идентифициран проблемът с регистрацията на стопанствата, т.е. имплицитно се признава, че разрешителните режими и бюрократичните процедури са пречка пред развитието на сектора. Секторът е силно регулиран не само чрез режима на регистрация, но е необходимо и издаването на права за създаване на лозя, съществува и списък с признатите винени сортове, които могат да бъдат отглеждани от производителите. За научни експерименти и селекция се иска разрешението от Националната винаро-лозарска камара за засаждането на сортове лозя, които не попадат в сортовата листа на страната.

Държавното финансиране и заделянето на средства от националния бюджет за реклама на българското винопроизводство не са добра идея, защото средствата няма да бъдат изразходвани максимално ефективно и няма ясен критерий кои следва да бъдат печелившите от подобна кампания и на каква база ще се разпределят облагите. Във всяка една стратегия, която пишат държавните чиновници по различни теми и сектори, се обосновава искането на повече средства за “промоциране”, “развитие”, “подпомагане” на сектора или дейността, за която се пише стратегията. Желанието да се харчат чужди пари е неразделна част от поведението на държавните служители.

Въведените такси противоречат на изводите в стратегията, защото чрез тях дефакто се увеличават разходите за производителите и не се облекчава средата за правене на бизнес. Вместо да се търсят решения чрез държавно финансиране на сектора, трябва да се минимизира изземването на средства от страна на държавата от предприемачите и така ще им останат повече средства за промоциране и рекламиране на дейността им.

Друга мярка, предвидена в стратегията, е “разработване на работеща схема за комасация на земята”. На първо място трябваше да се създаде кадастър на земеделската земя и имоти, но изграждането му все още се бави, въпреки че се финансира от Световната банка. За да се създаде функциониращ пазар на земя и естественият процес на комасация да протече по-бързо, е необходимо наличието на информация за имотите, площите, границите и собствениците им.



Регламентите на ЕС за винопроизводство


Общата селскостопанска политика (ОСП) на Евросъюза налага забрана за ново засаждане на лозя в страната до 2010 г. Ще могат да се получават само права за презасаждане (когато се изкорени старо лозе) или засаждане от Националния резерв. Европейската комисия е отпуснала права за ново засаждане в размер на 1,5% от общата лозарска площ на страната, което се равнява на 2295 хектара и те са част от Националния резерв.

Несъмнено чрез политиката на ОСП се защитават интересите на страни, които имат традиция във винопроизводството и съответно влияние върху политиката на Евросъюза. Най-големите производители на вино в ЕС, които получават и най-много средства за развитие на сектора по линия на ОСП, са Франция, Италия и Испания. Заявяването на квоти при засаждането на лозята влияе директно върху предлагането, а от там и на целия пазар на винени и спиртни напитки на единния европейски пазар.

Въпреки регулациите в рамките на Евросъюза и спрямо трети страни– производители на вино, от няколко години се наблюдава свръхпроизводство на трапезно вино. Европейската комисия дори е започнала да плаща на фермерите да изкореняват лозята си или вместо евтино трапезно вино да произвеждат промишлен алкохол. Проблемите идват поради натиска от внос от Австралия, Нова Зеландия и други страни, които често предлагат по-добро качество на по-ниска цена. Очаква се реформиране на винарския сектор в ЕС, но не по пътя на неговата либерализация, а затягане на контрола и регулациите. Фермерите искат повече средства, за да могат да модернизират производството си и да се конкурират успешно. Не се разпознава, че основните проблеми в индустрията идват главно поради субсидиите и регулациите, които възпират производителите от търсенето на пазарни решения за по-голяма ефективност. На фона на ограниченията в производството, субсидиите, регулациите и изкривените стимули в сектора на винопроизводство в ЕС, става ясно, че разчитането на помощи не е печеливша стратегия за отрасъла.








За един от безсмислените и ненужни закони в страната – Закон за електронната търговия

Господата (и дамите) народни представители явно са забравили, че не им се плаща на единица гласуван закон

Велико Димитров


Дали депутатите ще спрат да произвеждат закони на конвейер; или кога качеството ще бъде водещо пред количеството? Със сигурност това няма да стане в сегашния парламент.

Много от обикновените взаимоотношения между хората и между хората и бизнеса не се нуждаят от специални определения и регламенти, защото и без тях те съществуват и могат да се развиват добре. Общовалиден е принципът, че когато нещо работи относително успешно без специална нормативна уредба, то по-добре е такава да не се създава изобщо, защото шансът да го влоши е много по-голям от този да го подобри. С други думи, ако не е установено предварително, че създаването на специализирани правила не само, че няма да пречи, а ще подобри условията за развитие в степен, компенсираща и разходите по създаването, спазването и контрола на тези правила, то по-добре е да не се предприема нищо.

Актуален пример за отсъствие на ясна представа за тази закономерност сред управляващите е новоприетият Закон за електронната търговия (ЗЕТ), който беше внесен от Министерския съвет и одобрен от парламента през миналата седмица.

Както към повечето от законопроектите (въпреки че има изискване към всички), така и към този са приложени мотиви за “целесъобразност”, под които се е подписал министър-председателят. Мотивите, както си му е по традиция, не създават ни най-малка представа за бъдещата полезност, рискове и разходи, които ще предизвика вече приетият закон. В този случай мотивите за приемане на закона се позовават единствено на необходимостта от спазване принципите, очертани от Директивата за електронна търговия на ЕС2; и дотук. Освен, че не е направена ясна оценка на бъдещите ефекти, някои от текстовете в закона далеч надхвърлят либералните предписания на директивата, които са насочени към установяването на принципи като свобода на избора и конкуренция.
Някои правила, въведени с българския закон:


  • Трябва да се създаде регистър на електронните адреси на лицата, които не желаят да получават непоискани търговски съобщения (съобщения по електронна поща, за които потребителят на информацията не се е регистрирал предварително). Това следва да се определи със специална наредба на министъра на икономиката и енергетиката;

  • Забранява се изпращането на непоискани търговски съобщения на електронни адреси, вписани в този регистър (европейската директива не изисква такава забрана);

  • Доставчик на услуги (напр. на финансови новини или рекламни материали по email), който изпраща търговски съобщения по електронната поща без предварително съгласие на получателя е длъжен да осигури недвусмислено разпознаване на търговското съобщение като непоискано. В закона обаче не се казва какво точно означава “недвусмислено разпознаване”, следователно по преценка на контролния орган, всяко едно съобщение може да се определи като предоставящо възможност само за двусмислено разпознаване. Ако се наруши тази разпоредба се дължат глоби в размер на:

    • от 250 до 1500 лв. за физическо лице

    • от 500 до 2000 лв. за юридическо лице или едноличен търговец

        • Същите глоби се налагат и за изпращане на непоискани търговски съобщения на електронни адреси, вписани в регистъра.

При повторно нарушение (две съобщения), глобата се увеличава и може да стигне до 4000 лв. Европейската директива не изисква налагането на глоби или имуществени санкции.

Всичко това в крайна сметка означава, че всеки, който изпраща непоискани търговски съобщения по смисъла на закона, ще трябва да следи денонощно регистъра или да плати на някой, който да го прави. Което за икономиката като цяло би било немалък разход, срещу който на практика не се получава почти нищо. В същата сметка се натрупват и разходите, които ще се извършват за поддръжка на административния контролен орган и постоянната актуализация на регистъра.

Единствената полза би била намаляване на нежеланите електронни съобщения (спам) от български фирми. Доколкото обаче най-голямата част от нежеланите електронни съобщения се получават от чуждестранни компании, ефектът ще е незначителен. И като цяло, разходите, които законът ще предизвика, ще са много по-големи от реалните ползи. Към това трябва да се добавят и ефектите от вероятното намалено използване на директния маркетинг по Интернет като много евтин инструмент на комуникационната политика, по-ниски продажби и по-ниска информираност на потребителите.

Освен това трябва да се знае, че “непоисканото търговско съобщение по Интернет” е еквивалентно на “непоискани рекламни материали по пощата”; единствената разлика е в носителя на информацията. Кой ще отрече, че поне веднъж не е счел получена по пощата информация за полезна? Ако се следва логиката на новоприетия закон, би трябвало да се създаде и регистър на онези, които не желаят да получават рекламни брошури в пощенската си кутия, и онези, които не го спазват, да бъдат глобявани например с по 2000 лв.

За да се спазват законите и да не създават условия за корупция, те трябва да са премерени и най-общо да носят повече изгода за обществото, отколкото разходи.







Народните представители са представители на държавата, а не на избирателите


(Първи впечатления от един нов законопроект)

Красен Станчев


Трима народни представители, водени от Добромир Гущеров, са внесли миналата седмица в народното събрание проектозакон за изменение и допълнение на търговския закон.

Ако този проект стане закон, той до голяма степен ще обезсмисли приетия неотдавна и с големи мъки закон за търговския регистър.

Заедно с това ще бъде компрометирана и цялата реформа за извеждане на търговския регистър от съдилищата и за преформулиране на процедурата по регистрацията от съдебна в административна. Спрени и преобърнати ще се окажат и усилията за опростяване на процедурите, съкращаване на срокове и намаляване на разходите за работа с държавата.
Вносителите на проектозакона предлагат:


  • „вписване или промяна на седалището и адреса на управление [да] не се извършва при наличие на започнато ревизионно производство за установяване на публично държавно вземане на търговеца”,

  • „обстоятелството по предходното изречение се установява с удостоверение, издадено от компетентната териториална дирекция към Националната агенция по приходите”.

Очевидно е в чия полза е това предложение. Вероятно замисълът е да се създаде комфорт на агенцията по приходите. Като се накара всеки търговец, който прави елементарни промени, да се явява пред НАП, да иска документ и да информира данъчните за своите движения.

Събирането на държавни вземания получава още една процедурна привилегия, след като преди години държавата бе наредена на първо място сред кредиторите, независимо от обема на кредитирането.

Очевидно е също, че народните представители не се интересуват от това колко ще струва на избирателите тяхното нововъведение. Те защитават благоденствието на държавна институция, която въпреки щедрото финансиране и законовите си права не се справя или си мисли, че няма да се справи с работата си. Заради малцината предполагаеми длъжници, на всички търговци се вменява задължение, без елементарна загриженост за справедливост и защита на интереса на търговеца. Този интерес дори не е споменат в мотивите към проекта, а самите мотиви изобщо не обясняват защо въпросът за държавните вземания се свързва с процедурата по вписването на обстоятелства за търговеца. Към всичките търговци всъщност е приложена презумпция за виновност спрямо държавата.

Най-вероятно вносителите действат по внушение от данъчните власти, които не са доволни от бързината на регистрацията. На това отгоре не това е мястото в законодателството, с което да се решават проблеми на уредбата на държавните вземания.










Казармата най-после отпада?

Димитър Чобанов


В началото на седмицата стана ясно, че според проект за промени в Закона за отбраната и въоръжените сили задължителната наборна военна служба ще отпадне от 1 януари 2008 г. Законопроектът е предложен от група депутати от управляващата коалиция и е одобрен от комисията по отбрана, което предполага, че той ще бъде приет от Народното събрание и най-после ще премахне тази отживелица от времето преди 1990 г. Това - за съжаление - не се случи с предишен законопроект, предложен от опозицията, който предвиждаше по-ранната отмяна на казармата – от 1 януари 2007 г.

Задължителната военна служба по същество представлява начин държавата да държи в зависимост определена група от хора – млади мъже на възраст от 18 до 27 години, както и до известна степен техните семейства. Поради това изискване те се принуждават за определено време, което през даден период е достигало над 2 години, да извършват работа срещу мизерно или никакво заплащане, като оправданието за това е, че “пазят родината”. Докато това се приемаше донякъде за нормално по времето на социализма, след демократичните промени хората ценят в много по-голяма степен свободата си. Освен това периодът в казармата се използваше умело от властите за промиване на мозъците на младите мъже, от които в един по-късен етап от живота си се очакваше да управляват държавата и икономиката.

Разбира се, трябва да се отчете и много по-различната ситуация в международен план тогава, когато Гърция и Турция като членове на НАТО бяха считани за “врагове” и това налагаше наличието на огромна по численост армия спрямо населението на страната. Поддържането на толкова многобройна армия по друг начин извън принудата във вид на военна повинност би струвало прекалено скъпо и затова се използваше от държавата.

В момента обаче, България е член на НАТО и скоро ще бъде приета като пълноправен член на Европейския съюз. Отношенията със съседните страни са добри – няма конфликти с никоя от тях и те вече се възприемат като съюзници. Заедно с това отпадна необходимостта от политическо възпитание на младежите от страна на държавата, тъй като в страната вече съществуват и се основават достатъчен брой партии и движения с различни и конкуриращи се идеи, сред които може да се избира свободно. Тоест армията вече не трябва да се използва като средство да се държи в подчинение собственото население и поради тази причина се налага тя да бъде реформирана.

Това действително се случваше през последните няколко години, но винаги се избягваше решителната стъпка – пълното премахване на задължителната казарма. Значително беше намален броят на заетите във войската и нейното ръководство – от над 100 хил. души до около 42 хил. Въпреки това този брой е все още твърде висок предвид нуждите на страната и геополитическата обстановка - в момента професионална армия от около 20 хил. души би била напълно достатъчна. Заедно с това продължителността на казармата беше намалена от 2 години на 9 месеца (6 месеца за завършилите висше образование). Това бяха мерки, които подобриха положението, но не решиха изцяло проблема. Все още остана принудителната служба, която макар и в значително по-малък мащаб носи вреди за страната.

От една страна – наличието на задължителната служба вреди на наборниците и техните семейства, а от друга – води до стремеж за запазване на статуквото в ръководството на армията. Попълването състава на професионалните войници се забавя (може би умишлено) и това се използва като мотив за отлагане на промените. Не случайно в стратегическите документи, подготвяни от висши военни като приемлива дата за отмяна на казармата се посочваше 2010 година или по-късна. За разлика от България в страни като Унгария, Чехия, Словакия това беше направено по-рано и беше съчетано с модернизацията на въоръжението.

Според изготвената оценка на Генералния щаб за пълната професионализация на армията са необходими 40 млн. лв. Бюджетът за отбрана през 2006 г. е в размер на 1 086 млн. лв., което представлява увеличение с над 100 млн. лв., спрямо 2005 г., в рамките на които можеше да се предвидят и тези за професионализация. Само че досега или управляващите не се бяха замисляли, или им липсваше политическа воля за промяна, тъй като е очевидно, че в крайна сметка политиците, а не военните са тези, които взимат решението.

Институтът за пазарна икономика призовава за премахване на казармата и пълна професионализация на армията много отдавна. Позицията на ИПИ винаги е била в посока на разширяване на свободата за индивидите, която беше ограничавана с тази държавна регулация. Здравият разум подсказва, че принудата не е най-доброто средство за постигане на някакви цели, независимо дали са в областта на отбраната или икономиката. Все пак икономическият анализ помага в подобни случаи, като сравнява ползите от определено законодателство с разходите, които възникват за обществото. Ползите в случая са твърде съмнителни, докато разходите са очевидни – загуба на доходи за войниците, които биха могли да работят и да добавят стойност през този 6 или 9-месечен период. Заедно с това премахването на казармата ще означава и оптимизиране на административния персонал в министерството на отбраната, тъй като няма да са необходими толкова служители за принуждаване на младежите да влизат в казармата.

Тази промяна отговаря на обществените нагласи, тъй като прави впечатление, че отлагането или избягването на казармата е все по-честа практика. Начините за това са различни, но те изразяват общото отношение към тази принуда като нещо безпредметно и дори вредно. По тази причина премахването на задължителната казарма е положително развитие, но трябваше да се потърси начин това да се случи дори по-скоро от предвиденото в законопроекта.









Европейските субсидии от икономическо гледище3

Красен Станчев


От самото начало трябва да кажа, че тук нямам предвид България. Тя е частен случай. Който иска, разбира се, може да ползва казаното тук, за да прави изводи за този частен случай. Ще говоря за онези ефекти от субсидиите, които не се виждат лесно, или ако се виждат, не се отчитат. Поне не по подходящ начин.

За да се разберат тези особености, европейските фондове трябва да се сравнят с чистите помощи, които уж ги няма в ЕС, но практически всички прехвърляния от бюджета на ЕС към страните членки (и кандидатки за членство) са точно това, в една или друга степен. Правейки сравнения, аз ще използвам работите на няколко световно известни икономисти и един историк. По-специално става дума за Милтън Фрийдман, Питър Бауър, Мансър Олсън, Симеон Дянков и негови колеги от Световната банка и историка Тони Джуд. Техните анализи могат лесно да бъдат намерени в Интернет, в библиотеки или в книжарниците и техните изводи могат да бъдат сравнени с изводите, направени в тази статия.


Обикновената логика

Онова, което на първо място липсва на преразпределителния механизъм на ЕС, на отделните страни и на международното прехвърляне на средства, наречено „помощи” – изключвайки нормалната спешна солидарност при стихийни бедствия, е незачитането и дори опитите за оборване на обикновения човешки логика здрав смисъл. Ето три обикновени стечения на обстоятелствата, които позволяват да се онагледи какво имам предвид.

Първо, представете си, че аз харча свои средства за себе си. Много е вероятно, ако парите ми не са в някакъв смисъл неограничени, аз да правя това много внимателно колко, за какво и как харча.

Второ, представете си, че вие харчите мои средства, а аз ваши. Онова, което ще ни интересува на първо място, е колко харчим. Тъй като това се подразбира, ние най-вероятно ще трябва да договорим по повод за какво и как харчим тези пари и как се уведомяваме за това, което сме свършили.

Трето, представете си, че аз харча ваши пари за някой друг. Разбира се, възможно е и вие да харчите мои пари за някой друг. Това е детайл. Важното е, че при това положение всеки, освен първоначалния собственик на средствата, би се интересувал по-малко отколкото в първите две ситуации от това как и за какво се харчат средствата. Вероятно е също, че всички (освен собственика) ще се интересуват да харчат повече. Но това взаимно договаряне ще бъде много по-сложно, непредвидимо и скъпо струващо.

Оригиналната идея така да се опише преразпределението принадлежи на Нобеловия лауреат Фрийдман и е изказана преди няколко години в разговор с президента Буш.

На коя от горните ситуации прилича разпределението на субсидиите в рамките на ЕС?

Познахте. Най-много на третата, малко на втората и съвсем не на първата.


Изворът на неефективността

Следващият въпрос, който не е лошо да си зададем е: по какво се различава процесът на европейско субсидиране от втория и третия случай, описани по-горе?

Естествено, най-напред ми идва на ум, че този процес е доста сложен.

От една страна, правителствата на страните членки харчат парите на своите данъкоплатци. По отношение на избирателите в тези страни те са в положението на онзи, който харчи чужди пари за някой трети. При това няма значение дали този трети се намира в „третия свят”, в източната част на Европа в Ирландия, Малта или Литва или у дома.

На пръв поглед е просто за разбиране, но всъщност е доста сложно практически да се контролира логиката на колективно действие от този тип прехвърляне на средства.

В основата на тази логика е фактът, описан от Мансър Олсън, че всяка малка група хора се организира по-лесно от всяка голяма. Когато от името на данъкоплатците се извършва голямо финансиране, самите средства и разходите по набирането им засягат голяма група хора и са толкова малко на човек от тази група, че той или тя нямат стимул да се интересуват от това колко са парите, къде отиват и как се харчат. Независимо дали е налице отчетност или не. Така се разпространява феноменът на информираното незнание: хората знаят, че нещо е неправилно, нецелесъобразно или дори направо глупаво, но е толкова сложно да положат усилия да променят положението, че не го правят.

Този феномен има и етически измерения, и икономически изменения: онези, които ползват чужди пари, относително лесно се организират, за да вземат повече. Това естествено буди неприязън у онези, от които се отнемат средства, дори когато те са малко.

Нека обърна все пак внимание на информираността на незнанието.

Когато все пак организацията на много хора е лесна – като например по време на избори и референдуми, това настроение винаги някак се проявява.

Струва ми се, че този феномен по-точно обяснява много конкретни политически обстоятелства. Например гласуването на миналогодишните референдуми в Холандия и Франция по повод проектодоговора за конституция на ЕС е плод на натрупването на подобни настроения, а не на егоизъм, национализъм, ляв или десен „популизъм”.

От друга страна, ефективността изобщо може да се определи като използване на нечии ресурси, за постигането на определен желан резултат при най-ниски разходи или постигане на най-добър резултат при наличните ресурси.

Европейските субсидии са по-скоро в руслото на третия от горните сценарии за използване на парите.

Ресурсите са чужди. Те се харчат за някой, който не съвпада с този, който ги предоставя. Начините на проследяване на тяхното изразходване са сложни и скъпо струващи. А промяната на положението към по-добро изглежда невъзможна.

На това отгоре са налице и други подробности на пейзажа.



  1. За разлика от преките инвестиции от частни предприятия и индивиди, средствата трябва първо да се съберат от данъкоплатците, след това да се измисли къде да се насочат, да се проведе поръчка и да се възложи харченето, а след това – да се контролира за какво и как са изразходвани въпросните средства.

  2. Както не е трудно да се види, средствата, които подлежат на прехвърляне към облагодетелствани в други страни, са от 35 до 50 пъти по-малко от онова, което правителството на изпращащата страна харчи и преразпределя у дома.

  3. В облагодетелстваната страна тези средства са от 10 до 25 пъти по-малко от онова, което местното правителство преразпределя от средствата на своите данъкоплатци.

  4. Затова и от двете страни на процеса интересът към онова, което прави правителството със средствата на данъкоплатците, има много висока алтернативна цена, със същите усилия (т.е. ресурси) у дома може да се постигне по-добър резултат.

  5. Накрая затова, както вече писа за „Дневник” колегата Кевин Алън, дори договорените правила и учредените институции за контрол над международните прехвърляния на средства: Сметната палата на ЕС вече дванадесета година не подписва финансовия отчет на Европейската комисия поради „съществени неточности и пропуски”. Оправданието на комисията е, че пропуските са равнище на страни-членки на ЕС.

Накъсо, неефективността на европейските субсидии произтича от обстоятелството, че чужди пари се ползват за трети лица.
Брюкселски субсидии за страните членки и „помощи” за „третия свят”

Има ли разлика между тях? Според мен да, но не е съществена.

Както казва Питър Бауър, „да се нарекат официалните прехвърляния на богатство „помощ” означава да се утвърждава не подлежащо на съмнение отношение. То разоръжава критиката, замъглява действителността и прокарва един вид предварителна оценка на резултатите. Кой може да бъде против помощта към по-малко успелите. Самият термин позволява на поддръжниците на помощите да се претендират за монопол върху състраданието и да обвиняват критиците в липса на съпричастност и състрадание”.

Онова, което дава като ефект терминът „помощ” по повод прехвърлянето на средства към страни от третия свят, в контекста на брюкселските субсидии се постига с термина „солидарност”.

Дори известни историци като Тони Джуд смятат този принцип за действително достижение на ЕС. Той бил заместил използването на данъците за въоръжение, преодолял марксисткото разбиране за икономическа предопределеност и осигурил уникалния за ЕС примат на политиката над икономиката. От икономическо гледище това обяснение е оправдание на неефективността на субсидиите.

Освен сходното оправдание, приликите и несъществените разлики между брюкселските субсидии и помощите за „третия свят” са все пак следните:



  1. Става дума международни прехвърляния на богатство,

  2. При субсидиите има повече елементи на съревнование за поръчките на правителството в Брюксел, но такива елементи, както и изискване на съфинансиране (както в ЕС), все повече се прокрадват и в „помощите” за „третия свят”,

  3. И при едните, и при другите съществуват, създават се и се поддържат стимули за неформално коалиране за изразходването на средствата,

  4. Разходите по сделките правят и едните, и другите по-неефективни от прехвърлянията на средства от частни лица към мастни лица, били те индивиди, семейства или компании,

  5. И в двата случаи нараства правителственото потребление и възникват изкушения за корупция,

  6. Съществена разлика е, че няма случай на война по повод брюкселски субсидии, каквито поводи е имало в Африка поради спор за помощи, в Европа конфликтите са политически и потушават с прехвърляне на влияние, назначаване на хора и отстъпки по повод общите разходи.


Ефектите от субсидии и помощите (аналогии)

Казаното по-горе ми дава достатъчен повод за някои аналогии между преразпределението в рамките на ЕС и емпирически изследваните въздействия на помощите за „третия”.

Най-подробното такова изследване е направено от Симеон Дянков, Хозе Монталдо и Марта Рейнал-Куерол и резултати са публикувани през миналата и в началото на тази година. В резюме става дума за следното.


  1. Противоположно на очакванията помощите не задължително оказват благотворно въздействие върху стопанския растеж. Те често пречат на насочването на средствата към най-доходоносните начинания и мобилизират административен и бюджетен ресурс, който или би имал по-добра алтернативна употреба, или е загубен поради административна или отчетна неефективност. Докладите на Европейската сметна палата недвусмислено доказват, че последното се случва и при европейското преразпределение. На теоретични, а не емпирични основания може да се предполага, че поради сделкови разходи и неефективност абстрактно възможното положително въздействие на субсидиите в рамките Съюза е крайно съмнително.

  2. При помощите нарастването на правителственото потребление, разходи и непрозрачност възпират чуждестранните инвестиции и те са с много повече отрицателни последици от заемите, международния дълг. При субсидиите от Брюксел тези инвестиции едва ли се възпират, но е вероятен известен ограничителен ефект – поради изчакване на спонсориран ресурс, разходи по лобирането и т.н.

  3. Помощите подкопават зараждащата се демокрация в третия свят, засилват клиентелизма, непрозрачността и отчаянието на избирателите. В крайна сметка „плащането заради нуждата от политическа стабилност” дава обратен резултат. Основната причина е в създаването на стимули за „приватизиране” на помощта и структурите, които я преразпределят, по логиката, описана от Олсън. По повод европейските субсидии има симптоми, че се случва нещо подобно. Размерът обаче, както стана дума, е сравнително малък и ефектите затова са по-невидими. Все пак референдумите в Холандия и Франция инжектираха непозната преди десет години нестабилност и мотивират търсене на недемократични изходи от ситуацията.

Накрая Дянков и неговите колеги стигат до извода, че е трудно помощите да бъдат направени ефективни, че дарения под условие не работят, защото няма начин лошото, неправилното или направо вредното използване на средства да бъда наказано.

Според икономическата теория, почти сигурно е така и при европейските субсидии. Засега никой от обективна гледна точка не е изследвал процеса емпирично. За да го направи, някой може да поиска субсидия от Брюксел.









Цитат на седмицата

Правителство, което е достатъчно голямо, за да ти даде всичко, което искаш, е в същото време и достатъчно силно да ти вземе всичко, което ти е дало”.

Бари Голдуотър






The Institute for Market Economics, based in Sofia, Bulgaria, is one of the most renown economic think-tanks in Eastern Europe.

The mission of the IME is to develop and to advocate market-based solutions to the challenges that Bulgaria and other countries in the region face as they complete transition to the market economy and begin to take their place as modern nations with full-standing in the European Union. In this regard, the Institute works in a variety of ways to influence public opinion and policy making, to include consulting with government, providing liberal solutions to contemporary social and economic issues, and through education or other means to advance economic understanding and to disseminate economic knowledge. In pursuit of this goal, the IME is strictly independent from the influence of the government or any other vested interests.

Presently, the Board of the Institute is seeking to appoint an Executive Director to lead the Institute during these critical early years of the 21st Century.

A long-standing transition plan provides that Krassen Stanchev, who founded the Institute in 1993 and since has been its sole Director, will assume the position of Chairman. As a result, the Board of Directors is seeking a highly motivated individual to work with Krassen to continue the IME's 13-year record of distinguished performance.

The ideal candidate would have experience in

- Successfully managing a team of young, ambitious professionals;

- Non-government, not-for-profit activity and/or public service;

- International networking;

- Consulting and

- Fund raising.

The right person also would have:

- An interest in successfully building and expanding the activity and reputation of the IME

- A passion for liberal policy making;

- Extensive knowledge of Bulgarian and European economic policy issues;

- Training and understanding of macroeconomics, possibly evidenced by academic and/or media publications;

- High energy and a strong but personable way with people;

- An excellent reputation and impeccable integrity.



Институт за пазарна икономика (www.ime.bg)
Красен Станчев, Светла Костадинова, Димитър Чобанов, Адриана Младенова, Велико Димитров

© Коментарните материали от Прегледа на стопанската политика са обект на авторско право.



От 1 февруари 2003 г. Институтът за пазарна икономика въведе абонамент за правото да се препечатват коментарни материали от бюлетина, за да покрие частично разходите по издаването му.
За връзка и въпроси: Светла Костадинова 02/952 62 66, 952 35 03; svetlak@ime.bg
Those interested should send a letter of interest, curriculum vitae and references to Martin Zaimov at martin.z@gmail.com

1 Стратегията е достъпна на сайта на Министерство на земеделието и горите.

2 2000/31/ЕС - http://clict.net//files/1109689384_Directive2000_31_e-commerce_BG.pdf (на български)

3 Статията е публикувана за първи път с незначителни съкращения във в-к “Дневник”, в рубриката на ИПИ „Видимото и невидимото”.

Преглед на стопанската политика Стр.





Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница