Ревматизмът не е строго разграничимо, а сборно понятие за група симптоми, отнасящи се до болезнени тъканни изменения, които се проявяват главно в ставите и мускулатурата. Ревматизмът винаги е .свързан с възпаление, което може да бъде акутно (остро) или хронично. Той води до отоци на тъканите и мускулите до ставни изкривявания и втвърдявания. Способността за движение се ограничава толкова силно от болката, че може да се стигне до инвалидност. Ставните и мускулните оплаквания настъпват най-вече след периоди на покой и затихват, когато пациентът раздвижи ставата. Липсата на активност с времето довежда до мускулна атрофия и се стига до злокачествени вретенообразни новообразувания на засегнатите стави.
Заболяването започва обикновено със сутрешно схващане и болки в ставите: те са подути и понякога зачервени. Най-често ставите са засегнати симетрично и страданието преминава от по-малките периферни стави в големите. Болестта протича хронично, като схващанията поразяват ставите на пристъпи.
Заболяването преминава към все по-голямо схващане и води до все по-силно инвалидизиране. Въпреки това страдащите от полиартрит не се оплакват много, като по-скоро проявяват стоическо търпение и изненадващо безразличие към болките си.
Картината на заболяването при полиартрита ни приближава недвусмислено до централната тема на всички заболявания на опорно-двигателния апарат: (движение/подвижност/покой/вдървеност). В предисторията на почти всички ревматични пациенти откриваме свръхсилна активност и подвижност. Те са тренирали състезателни и бойни спортове, работили са много по къщата и градината си, били са неуморни и са се жертвали с готовност за другите. Следователно полиартритът осъжда на скованост и схващане тъкмо активните, подвижни, гъвкави и неспокойни хора, докато накрая инвалидността ги скове в окончателен покой. Създава се впечатлението, като че ли тук прекалените движения и активност са коригирани чрез неподвижност.
На пръв поглед това би могло да ни учуди, след като винаги са ни внушавали колко необходими са движенията и промените. Взаимовръзката се изяснява едва тогава, когато си припомним, че физическото страдание прави човека честен. В случая с полиартрита това би означавало, че тези хора в действителност са сковани. Свръхактивността и подвижността, които почти винаги предшестват заболяването, за съжаление, се отнасят само до телесността и компенсират действителната застиналост на съзнанието.
Понятия като „твърдоглав", „упорит", „неповратлив" на немски имат езиково сходство с думата „вдървен" и съответстват на характера на болния от полиартрит, чийто личностен профил е добре известен, благодарение на психосоматиката, която вече от половин век проучва тази група пациенти. Всички изследователи са единодушни, че „страдащият от полиартрит проявява болезнена съвестност, граничеща с перфекционизъм, както и мазохистични наклонности със силна потребност от саможертва и преувеличена отзивчивост, свързани със свръхморално поведение и тенденция към депресивни състояния" (цитат по Бройтигам). Тези черти на характера издават същинската закостенялост и твърдоглавост на тези хора и показват колко недостатъчно гъвкаво и подвижно е тяхното съзнание. Тази вътрешна вдървеност привидно се компенсира със спортните занимания и физическото неспокойствие и служи за отклоняване на вниманието от фактическата неподвижност (защитен механизъм).
Очебийно честите занимания със състезателни и бойни спортове ни отвеждат до следващия централен кръг от проблеми при тези пациенти: агресивността. Ревматичноболният потиска своята агресивност на двигателна плоскост, т. е. блокира енергията си в областта на мускулатурата. Експерименталното измерване на мускулната еластичност при ревматичноболните показва недвусмислено, че дразнители от всякакъв род водят до повишено напрежение в мускулите, особено в ставните. Такива измервания само доказват близкото до ума подозрение, че ревматичноболният насилствено овладява агресивните си импулси, които се стремят към физическо проявление. По този начин неразтоварената енергия се събира неизползвана в ставната мускулатура, където се трансформира във възпаление и болка. Всяка болка, която се изживява чрез болестта, първоначално е била предназначена за друг. Болката е резултат от агресивно действие. Ако дам воля на агресивността си и я насоча към други, жертвата ми ще изпита болка. Но ако потисна агресивния си импулс, тогава той ще се обърне срещу мен и аз ще усетя болка (автоагресия). Който страда от болки, би трябвало винаги да се пита за кого всъщност са били замислени.
При ревматичните страдания се среща и един много типичен симптом, при който, чрез възпаления на сухожилията на подлакътницата, ръката се свива в юмрук (хронична епикондилопатия). Така картината на „свития юмрук" пределно ясно показва скритата агресивност и потиснатото желание „да тропнеш веднъж истински с юмрук по масата". Подобна тенденция към свиване в юмрук съществува и при контрактурата на Дютойтран, когато пръстите са свити и никога повече не могат да се разтворят. Откритата длан е символ на миролюбие. Махането с ръка за поздрав е свързано с прастария обичай при среща човек да показва празната си разтворена ръка, за да убеди другия, че не носи оръжие и се приближава към него с мирни намерения. Същата символика е налице и когато подаваме някому ръка. Както откритата длан изразява миролюбиви или помирителни намерения, така и свитият юмрук от незапомнени времена издава враждебност и агресивност.
Ревматичноболният не харесва своята агресивност, иначе нямаше да я потиска и блокира. Но тъй като тя съществува, поражда у него несъзнателно чувство за вина, което води до голямата му отзивчивост и жертвоготовност. Създава се своеобразна комбинация от алтруистична услужливост и желание за притежание на другия - поведение, описано още от Александър с хубавия израз „доброжелателна тирания". Често болестта атакува тъкмо тогава, когато външно стечение на обстоятелствата лишава потърпевшия от възможността да компенсира чувството си за вина чрез услужливост. Палитрата на най-честите съпътстващи симптоми също ни разкрива основното значение на сподавената враждебност: това са преди всичко стомашно-чревни оплаквания, сърдечни симптоми, фригидност и импотентност, както и страхови и депресивни състояния, фактът, че от полиартрит са засегнати двойно повече жени, отколкото мъже, също би могъл да се обясни с това, че жените имат по-големи задръжки да изживяват съзнателно враждебните си импулси.
Природолечителите обясняват ревматизма с отлагането на токсини в съединителната тъкан. Отложените токсини символизират „несдъвканите" проблеми или „несмлените" теми, които вместо да бъдат решени, са се отложили на несъзнателно равнище. Това е и терапевтичната изходна точка на гладуването. Чрез цялостния отказ от храна организмът превключва на самозадоволяване и е принуден да изгаря и преработва също и „телесната боклукчийска кофа". В психичната сфера на този процес съответства осъзнаването и обработването на отхвърляните и потискани досега кръгове от теми и проблеми. Но ревматичноболният не иска да се занимава с проблемите си. Той е твърде неподатлив и упорит - заинатил се е за нещо. Прекалено много се страхува да подложи на откровена преценка своя алтруизъм, своята услужливост и жертвоготовност, морални норми и отстъпчивост. Така неговият егоизъм, скованост, неспособност за адаптиране, властолюбие и агресивност остават в сенчестата област и се соматизират в тялото като схващане и неподвижност, които са видими за всички и които, в последна сметка, слагат край на неискрената услужливост.
Опорно-двигателни смущения: изкривен врат, схващане на ръката при писане
Общият белег на тези смущения е, че пациентът загубва частичен контрол над двигателните си функции, които иначе се подчиняват на волята. Определени функции се изплъзват от нейния контрол и излизат от релси, особено тогава, когато човек се чувства наблюдаван или се намира в ситуации, в които иска да направи определено впечатление на околните. Така при изкривения врат главата бавно и рязко се извива на една страна, докато се стигне отчасти до пълното й обръщане. В повечето случаи след няколко секунди главата отново може да заеме нормалното си положение. Прави впечатление, че някои помощни похвати, като например да се подпре брадичката с пръсти или да се постави опора на врата, улесняват пациента да държи главата .си изправена. Но особено влияние върху положението на врата оказва позата, която е заел потърпевшият. Ако той стои с гръб към стената и може да облегне главата си на нея, обикновено успява без особени усилия да я държи изправена.
Това своеобразие както и зависимостта на симптома от специални ситуации (други хора), вече ни посочват главния проблем при всички подобни смущения: той кръжи около полюсите сигурност/несигурност. Двигателните смущения, към които спадат и всички тикове, разкриват една демонстративна самонадеяност, която човек иска да изложи на показ пред околните, и сочат, че този човек не само се чувства несигурен, но дори няма власт и контрол над себе си. Винаги е било признак на смелост и безстрашие да гледаш някого право в лицето, да не отместваш поглед от очите му. Но тъкмо в ситуации, в които това се налага, при пациенти, страдащи от изкривен врат, главата се извива неволно встрани. Така те винаги се страхуват да контактуват с важни личности или да ги наблюдават в обществото - и този страх е неподправен. Ето че заради симптома те започват да избягват определени ситуации, така както хората винаги бягат от неприятни положения. Те отклоняват поглед от конфликтите си и едната половина от света остава невидима за тях.
Изправената стойка кара човек да застава очи в очи с изискванията и предизвикателствата на света и да ги гледа от упор. Но извърне ли глава встрани, тогава излиза, че бяга от тази конфронтация. Той става „едностранчив" и избягва онова, с което не желае да се сблъска. Започва да вижда нещата „изкривени" и „изопачени". За този изкривен и едностранчив поглед се отнася навярно и изразът да завъртиш някому главата. Подобна психическа атака цели също да накара жертвата да загуби контрол над посоката на погледа си и да следва безволево с очите и мислите си другия.
Подобни скрити причини откриваме и при схващането на ръката при писане и спазмите в пръстите на пианиста и цигуларя. Личността на такива пациенти винаги се отличава с екстремна амбиция и извънредно високи изисквания. Те се стремят целенасочено към обществен престиж, но външно проявяват голяма скромност, искат да направят впечатление единствено чрез своите успехи (красив почерк, виртуозно музициране). Симптомът на тоничния спазъм на ръката прави човека честен. Той показва конвулсиите на неговите усилия и постижения и демонстрира, че такива хора „всъщност нямат какво да кажат (съответно да напишат)".
Сподели с приятели: |