Чернобилска молитва
ПЪРВА ГЛАВАЗемята на мъртвите
Изтегляне 2.23 Mb. Pdf просмотр
|
| ПЪРВА ГЛАВА Земята на мъртвите Монолог за това защо хората си спомнят „И аз имам въпрос. Сам не мога да си отговоря на него… Но вие сте се захванали да пишете за това… За това? А аз не искам това да се знае за мен. Какво съм изпитал там… от една страна, имам желание да се разкрия, да се изприказвам, а от друга, чувствам, че се разголвам, а не го искам. Помните ли при Толстой? Пиер Безухов е толкова потресен от войната, та му се струва, че и той, и целият свят са се променили завинаги. Но минава известно време и забелязва, чс все така ругае кочияша, все така мърмори. Защо тогава хората си спомнят? За да възстановят истината ли? Справедливостта ли? За да се освободят и да забравят? Разбират, че те са участници в някакво грандиозно събитие? Или търсят в миналото защита? А спомените са крехко нещо, ефимерно, не са точно знание, а догадка на човека за самия него. Това не са знания, а само чувства. Мъчих се, рових се в паметта си и си спомних… Най-страшното нещо за мен беше в детството ми… Това е войната… Спомням си как ние, момчетата, си играехме на „майки и бащи“ - събличахме бебетата и си ги подавахме един на друг. Това бяха първите деца, които се бяха родили след войната. Цялото село знаеше какви думи вече казват, кой е проходил, защото през войната децата бяха забравени. Чакахме появяването на живота. На „майки и бащи“ - така се казваше играта ни. Искахме да видим появяването на живота… А бяхме по на осем- девет години… Виждал съм как една жена искаше да убие сама себе си. В храстите при реката. Взела една тухла и се удря по главата. Беше бременна от полицая, когото цялото село ненавиждаше. Още бях дете, когато видях как се раждат котетата. Помагах на майка ми да издърпа телето от кравата, водех на разплод при нереза нашата свиня… Помня… Помня как докараха убития ми баща, с пуловера, който майка ми беше оплела; баща ми явно беше надупчен от картечница или автомат и нещо кърваво на късчета излизаше от пуловера му. Лежеше на единственото ни легло, другаде нямаше къде да го сложим. После го погребахме пред вкъщи. А пръстта не е като перце, а е тежка глина. С лехи за целина. Наоколо се водеха боеве. На улицата лежаха убити коне и хора… За мен това са толкова забранени спомени, че не съм говорил за тях на глас… Тогава възприемах смъртта така, както и раждането. Чувствах едно и също, когато телето излизаше от кравата… Когато се появяваха котетата. И когато жената в храстите се убиваше… Незнайно защо, това ми се струваше едно и също, еднакво. Раждането и смъртта… Помня от детството си как миришеше вкъщи, когато колеха шопара… Само ме побутнахте и аз вече падам ли, падам надолу… В кошмара… В ужаса… Летя… Спомням си още как като малки жените ни водеха със себе си в банята. На много жени, а и на майка ми, им падаха матките (вече го разбирахме), а те ги привързваха с парцали. Виждал съм го… Матките им излизаха заради тежката работа. Нямаше мъже, бяха ги избили на фронта и в партизанските отряди, коне също нямаше, жените впрягаха себе си в плуговете. Изораваха градините си, колхозните полета. Когато пораснах и имах близост с жена, си го спомнях… Това, което бях виждал в банята… Исках да забравя… Да забравя всичко… Забравях… Мислех, че най- страшното вече ми се е случило. Войната. И че съм защитен, че сега съм защитен. Със знанието си, с това, което там… тогава… бях преживял. Но… Отидох в чернобилската зона… Вече много пъти съм бил там… И там разбрах, че съм безпомощен. И се разпадам от тази своя безпомощност. От това, че не разпознавам света, в който всичко се е променило. Даже злото е друго. Миналото ми вече не ме пази. Не ме успокоява… В него няма отговори. А преди ги имаше… (Замисля се.) Защо хората си спомнят? Но аз си поговорих с вас, изказах нещо с думи… И нещо разбрах. Сега не съм толкова самотен. А как ли е при другите?“ Пьотр C., психолог |