Механизъм и функциониране на Европейската валутна система

През 1977 г. Рой Дженкинс, тогавашният председател на ЕК в своя лекция в Европейския университет във Флоренция издига апел за подновяване на опита за изграждане на икономически и валутен съюз. Макар и скептично, тази идея е приета и през 1978 г. е взето решение за създаване на нов валутен механизъм, подобен на предишната валутна „змия”. Той, обаче, е по-гъвкав от своя предшественик, позволявайки по-широки граници на колебания на отделните валути и предвиждаше създаване на нова европейска парична единица ЕКЮ -  ЕCU /European Currency Unit/ . Стойността на екюто трябва да се формира в съответствие с кошница от националните валути на държавите- членки и да е използвано в сделките в рамките на европейската валутна система. Всяка държава-членка на ЕО трябва да създаде резерв от екю, депозирайки 20% от златните и 20% от резервите си в чуждестранна валута в Европейски фонд за валутно сътрудничество /EMCF- European Monetary Cooperation Fund/.

Този проект за създаване на европейска валутна система получава подкрепата на Франция, ФРГ, Бенелюкс и Дания. След първоначални колебания, Италия и Ирландия също се присъединяват към системата. Така европейската валутна система става реалност и тя се оценява като първия съществен успех в историята на изграждането на икономическия и валутен съюз.  Европейската валутна система инкорпорира успешно  испанската песета- през юни 1989 г., братанската лира-стерлинга- през октомври 1990 г., португалското ешкудо- през април 1992 г. По-късно  към  нея се присъединиха австрийския шилинг- през 1995 и финландската марка- 1996г.

Европейската валутна система се основава върху европейската парична единица - ЕКЮ.

Екю не притежаваше характеристиките на типична парична единица, както поради своята вътрешна структура, така и поради функциите, които изпълнява. Европейската парична единица екю се базира върху "кошница" от националните валути на държавите-членки. Първоначалният състав на екюто е определен в съответствие с критерии, свързани с икономическото значение на всяка държава-членка, например: брутния вътрешен продукт, дела на търговията на съответната държава-членка във вътреобщностната търговия, нейния принос към механизма за краткосрочна финансова помощ. Частта на различните валути, които участвуват в изчисляването на екюто се преразглежда всеки пет години или по искане на някоя от държавите-членки, когато тежестта на някоя от валутите се е променила с 25%. Тежестта на отделните валути, които влизат в състава на екюто към март 1995 г. е, както следва:

Като колективна парична единица екюто изпълнява редица съществени функции:

● резервно средство, с което страните участнички (респ. техните централни банки) попълват официалните си валутни резерви;

● основа за определяне на взаимните паритетни (централни) курсове на парич­ните единици на страните участнички;

● сметни пари, в които се изразяват бюджетът на Общността, нейните фон­дове и цените на стоките, обхванати от общата селскостопанска политика;

● платежно средство, с което се уреждат взаимните вземания и задължения на централните банки в резултат на интервенционните им операции.

Европейската валутна система (както преди това и „змията”) съдържа интервенционен механизъм, основан на мрежа на паритетите. Максималното отклонение между две валути не трябва да надминава 2,25% и централните банки са задължени да интервенират, когато тези граници бъдат достигнати. По-широки отклонения (6%) бяха предвидени за испанската песета, британската лира, по-късно за португалското ешкудо. Валутната интервенция на страните-участнички е задължителна, когато са достигнати полетата на колебания (т.е. когато курсовете са над или под 2,25% по отношение на определения ориентировъчен курс между съответните валути). Създаден е  индикатор на различията- когато курсът на валутата достигне праг, намиращ се на 75% от максималната граница  на колебание на тази валута по отношение на екюто, съответната държава-членка трябва да приеме мерки за коригиране на курса. Мерките могат да имат различни форми:

• мерки на вътрешната парична политика - например въздействие върху лихвените проценти;

• мерки на икономическата политика;

• интервенции, свързани с валутния пазар-  при такива интервенции държавите-членки със слаба валута могат да поискат кредити от държавите-членки със силна валута, за да финансират необходимата намеса. Съществуват и други възможности за краткосрочно финансиране на интервенциите  от Европейския фонд за валутно сътрудничество. Разширени   са възможностите за кредити. Финансовите инструменти, с които разполага европейската валутна система са значително заздравени.

Срокът на краткосрочната финансова помощ е три и половина месеца. След изтичането на срока помощта, която може да ползва съответната страна, се удвоява. Изплащането на заемите може да се осъществява наведнъж, когато съответната централна банка бъде в състояние да извърши това - т.е. когато има положителен баланс в ECU. Размерът на кредитите за краткосрочна подкрепа на валутите е 14 млрд. ECU. Размерът на кредитите за средносрочна финансова помощ е също 14 млрд. ECU, но нито една държава-членка не може да разполага с повече от 50% от този таван, т.е. 7 млрд. ECU. Тези средства са консолидирани в единен фонд. Създадени са възможности за уреждане в екю на салдата между централните банки. От началото на функционирането на европейската валутна система са създадени фондове в екю чрез предоставянето на Европейския фонд за валутно сътрудничество на 20% от златните и доларовите резерви на централните банки на държавите-членки. Този фонд  продължи да функционира така, както функционираше през периода на съществуване на валутната "змия".

През 1985 година са приети редица разпоредби за улесняване използването на екюто в операциите между централните банки:

● Премахнати са някои аномалии, които правеха операциите в екю неатрактивни - например недостатъчния лихвен процент;

● Суми в екю могат да бъдат мобилизирани срещу долари чрез  централните банки на държавите-членки от други централни банки с посредничеството на Европейския фонд за валутно сътрудничество. Така екюто може да служи за регулиране на пазара на долара;

● Дава се възможност на централните банки на държави-нечленуващи в ЕО и на международни институции да притежават екю.

От 1987 година един път годишно се извършва общ преглед на икономическите и валутните резултати на държавите- членки в рамките на Валутния комитет. Това колективно наблюдение, което се основава на сбор от показатели (лихвен процент, тепм на инфлация, равнище на безработицата, състояние на платежния баланс и т.н.) позволява да се вземат необходимите решения за предотвратяване на сериозни аномалии.

Най-общо европейската валутна система показва значението на колективната дисциплинираща рамка, която тя установи. В твърде неблагоприятна международна среда - втория петролен шок в началото на 80-те години, спекулативните колебания на долара, борсовата криза през 1987 г. и т.н., европейската валутна система задоволително изпълнява своята главна цел- установяване на тясно сътрудничество, водещо към създаване на зона на валутна стабилност в Европа. Заставяйки държавите-членки  да се съобразяват с установената дисциплина на валутните курсове, европейската валутна система направи съществен принос в борбата срещу инфлацията. Тя подпомога и процеса на сближаване на лихвените проценти.

На 27 юни 1989 г. в Мадрид  и на 8-9 декември същата година в Страсбург, Европейският съвет разгледа плана "Делор", изготвен от управителите на централните банки на държавите-членки под председателството на Жак Делор - тогавашен председател на ЕК. Планът "Делор" предвижда изграждане на  икономически и валутен съюз на три етапа.

Целта за осъществяване на икономически и валутен съюз беше потвърдена и от Договора от Маастрихт и Договора от Амстердам. Въпреки, че създаването на икономически и валутен съюз трябва да се разглежда като единен процес, все пак за достигането на крайната цел Договорът от Маастрихт предвижда преминаването през три основни етапа с  конкретни срокове. Определянето на конкретни дати за преминаване в отделните етапи е особено важно, тъй като създава убеденост и увереност, че поетият от държавите-членки ангажимент ще бъде изпълнен, засилва позицията на правителствата при определяне на вътрешната икономическа политика и принуждава колебаещите се страни да последват примера на страните с най-добри резултати. Най-общо, валутният съюз предвижда създаване на обща валута на държавите-членки, създаване на Европейска централна банка и провеждането на обща валутна политика.

1.5.1. Етапи на изграждане на ИВС

Утвърждаването на ИВС не е еднократен акт, а процес от поетапно предприети действия. Според Договора от Маастрихт изграждането му  се осъществи на три етапа:

При подготовката за преминаване към третия етап, ЕК и Европейският валутен институт  докладват на Съвета на министрите за въвеждането на  националните законодателни актове, свързани с постигането на икономически и валутен съюз и за напредъка към изпълняване на т.нар. конвергентни критерии /convergency criteria/, определени в Договора от Маастрихт. Тези критерии са свързани с темпа на инфлация, бюджетната политика, състоянието на валутата и лихвените проценти.Съгласно Договора за създаване на Европейската общност, Протокола относно критериите за сближаване в съответствие с чл. 121 от ДЕО и Протокола относно процедурата за определяне на прекомерно големия бюджетен дефицит, маастрихтските конвергентни критерии са:

● Съотношението между планирания или фактическия бюджетен дефицит и БВП по пазарни цени следва да не надвишава 3%;

Въпреки че   всички държави-членки на ЕС  отбелязаха напредък в изпълнението на критериите за членство във валутния съюз особено що се отнася до намаляването на темповете на инфлация и на лихвените проценти, много от тях трябваше да  положат допълнителни усилия,  за да намалят държавния дълг и бюджетния дефицит.  По тези показатели първоначално отговаряха  на изискванията само Люксембург, Ирландия и Дания които се справиха с бюджетния дефицит през 1996 г. Другите държави-членки предприеха специални оздравителни  мерки, за да се подготвят за членство в  икономическия и валутен съюз. Според данни на ЕК отделните държави отговарят на Маастрихтските критерии, както следва:

От началото на последния трети етап на изграждането на икономическия и валутен съюз ЕС се въвежда  единна валутна политика и единна валута– евро (EUR).  Решение за името на европейската парична единица беше взето от Европейския съвет в Мадрид през декември 1996 г. Създадена е и нова институция - Европейска централна банка, която  замества Европейския валутен институт .

Със започването на третия етап на икономическия и валутен съюз , европейската валутна система беше заменена с нов  обменен механизъм на валутните курсове. Този механизъм  свързва еврото и валутите на държавите-членки, които  остават извън  неговата зона – Великобритания, Дания, Швеция.  В специална резолюция Европейският съвет в Амстердам през юни 1997 г. определи целите, принципите и  основните характерни черти на  обменния механизъм. Според тази резолюция, обменният механизъм трябва да  осигури стабилна икономическа среда , необходима за функционирането на единния пазар , така че  той да не бъде застрашен от прекомерни колебания на курсовете на еврото и валутите  на държавите -членки , които не участват в третия етап.

В съответствие с Договора от Маастрихт първоначално държавите-членки  запазват отговорността за икономическата си политика в рамките на икономическия и валутен съюз. Те обаче са задължени да  действат по такъв начин, че да спазват принципите на отворената пазарна икономика  и конкуренцията, да се отнасят към икономическата политика като към въпрос от съществено значение за ЕС, да осъществяват икономическата си политика, допринасяйки за постигането на целите на Съюза. Именно в тази постановка може да се открие оригиналността на модела на ИВС на  държавите-членки на ЕС- всъщност това е съюз на страни с различия в нивото на развитие, но с общ стремеж да постигнат единни цели.  През втората фаза на изграждането на икономическия съюз, икономическите политики на държавите-членки се координират на общностно равнище. За тази цел, Съветът на министрите, по препоръка на ЕК и с квалифицирано мнозинство  формулира проект за насоки на икономическите политики на държавите-членки и на Общността като цяло и  докладва този проект на Европейския съвет във Флоренция през юли 1996 г. Приетите насоки  представляват стратегията  на ЕС в сферата на икономическата политика, основаваща се на два основни елемента: първо, продължаване на съществуващия подход по отношение на макроикономиката главно в сферата на бюджетното заздравяване с цел създаване на условия за  дълготраен растеж, заетост и стабилност; второ, приемането на мерки за структурни реформи.

В съответствие с приетите от Европейския съвет  насоки на икономическата политика, Съветът на министрите  направлява икономическото развитие във всяка държава- членка и в ЕС като цяло и  следи за съотвествието на икономическите политики с приетите насоки. Когато се установи, че икономическата политика на определена държава-членка не е в съответствие с тези насоки, Съветът с квалифицирано мнозинство прави необходимите препоръки на страната.

През третия етап на създаването на икономическия и валутен съюз бюджетните политики на държавите- членки се ограничават от три правила:

• Забранено е предоставянето на кредити от Европейската централна банка или от националните централни банки на държавните власти;

• Забранен е привилегирован достъп на държавните власти до финансовите институции;

• нито Европейският съюз, нито държава-членка са отговорни за изплащането или за  поемането на задълженията на правителствата, на регионалните , местните  или други органи на съответната държава-членка.

Комисията  наблюдава динамиката на бюджета и равнището на държавния дълг в държавите-членки с цел да открива на достатъчно ранен етап грубите грешки. В частност Комисията  следи състоянието на бюджетите и държавните дългове и тяхното съответствие с бюджетната дисциплина- т.е. ще следи съотношението на държавния дефицит към брутния вътрешен продукт  да не надхвърля предвидената стойност от максимум 3% от БВП и съотношението на държавния дълг към брутния вътрешен продукт да не  надхвъря предвидената стойност от максумум 60% от БВП.

Ако държава-членка не изпълнява изискванията, Комисията  изготвя доклад, в който  ще се прави анализ и на други икономически показатели на страната. В съответствие с този доклад и със съображенията на съответната държава-членка, Съветът на министрите  решава дали съществува прекомерен дефицит. Ако се стигне до такава констатация, на съответната държава- членка се правят препоръки за намаляване на дефицита в определен период от време.

Предвиждат се и редица мерки за преодоляване на евентуални краткосрочни икономически проблеми, които могат да възникнат в определена държава-членка. Такива проблеми обикновено са свързани с последици върху платежния баланс на страната. Те имат важно значение за Общността като цяло, защото могат да принудят държавата-членка да прибегне до протекционистични мерки, които са в противоречие с принципа на свободната търговия, залегнал в Римския договор.  Ето защо общностното законодателство  предвижда специални мерки, които трябва да бъдат предприети, както от въпросната страна, така и от институциите на ЕС, за да се справят с проблемите без да нарушават функционирането на единния пазар.

Необходимостта от още по-тясна координация на националните икономически политики  доведе до  съгласуването на т.н. Пакт за стабилност и растеж, чиито механизъм беше приет през декември 1996 г.  от Европейския съвет в Дъблин. Неговата основна цел е осигуряване на  необходимата финансова и данъчна дисциплина  на държавите- членки, участващи в ИВС и избягване на възможни  неравновесия след изграждането  му.  Пактът предвижда  превантивна система за  идентифициране и коригиране на бюджетните проблеми  преди да бъде достигнат 3%-ния праг   и на серия от правила, които да предпазят държавите-членки от увеличаване на бюджетния дефицит.  Предвидените от Договора от Маастрихт   процедури за  надзор са на практика заздравени и усъвършенствани чрез Пакта за стабилност и растеж.  В съответствие с пакта, държавите- членки подготвят програми за стабилност, които ежегодно ще се актуализират.  На пракитка, държавите-членки поемат задължението да предприемат мерки за стабилност при съществуването на риск от  нарастване на бюджетния дефицит. Ако държава- членка не предприеме необходимите мерки,  Съветът на министрите може да наложи санкции. Санкциите ще се изразяват в изискване на депозит  равен на 0,2 % от БВП и  допълнително 0,1% от БВП за всеки пункт на превишаване на прага на допустимия  3% дефицит. Горната граница за тази депозит е 0,5% от БВП. Ако в рамките на две години държавата- членка не осъществи препоръчаните мерки, депозитът се превръща в глоба.   Основната критика, отправяна към Пакта се състои в неговото концентриране върху стабилността на бюджета и недостатъчното внимание на мерки за осигуряване на растеж.

Несъмнено процесът на създаване на икономически и валутен съюз е  сложен и противоречив. Неговото осъществяване  се нуждае от широк политически консенсус между  държавите-членки на ЕС. Ясно е, че изграждането на  този съюз изправя европейската интеграция пред голямо предизвикателство.  Изпълнението на критериите за членство налагат редица жертви, свързани със строгата бюджетна дисциплина,  все още продължава дискусията за потенциалното създаване на  Европа на различни скорости и  за взаимоотношенията между държавите в зоната на еврото и извън нея,  разширяването на ЕС също поставя редица въпросителни, свързани с  успешното осъществяване на  този амбициозен проект. Въпреки, че се очаква началните условия в периода на въвеждане на еврото да бъдат добри- ниска инфлация, по-висок растеж,  съществува необходимост от структурни реформи, без които има опасност от намаляване на растежа, още по-голямо увеличаване на безработицата и политически натиск за използване на традиционните инструменти на националната монетарна политика включително девалвация. Като недостатъчна се  оценява подготовката на банките,  фирмите и особено на държавната администрация .

Едновременно с това изграждането на икономическия и валутен съюз би водело до редица положителни  резултати: независимата  Европейска централна банка ще гарантира ниска инфлация; еврото ще създаде по-голяма сигурност за деловите среди и ще заздрави единния пазар; ще бъдат намалени разходите по сделките  и според предварителни проучвания спестените средства ще възлязат на 0,5% от БВП на ЕС; очаква се единната валута да ускори растежа и да привлече чуждестранни инвестиции.

Ще се сбъднат ли тези прогнози, кои държави-кандидатки ще успеят най-бързо и най-ефективно да се подготвят за членство в Еврозоната,  ще   покаже бъдещето.  Има обаче няколко  извода, които се налагат и са важни за  осъществяването на подготовката за участие в ИВС:

● Участието в ИВС не трябва да бъде изкуствено осъществено действие, а естествен резултат от икономическото интегриране с останалите държави-членки;

● Само икономически силни държави биха били способни да се справят с неограничената конкуренция  на един голям пазар.  Приемането на  слаби и неукрепнали икономики би изисквало постоянна финансова помощ от ЕС, което не е реалистично на практика;

● Критериите за участие в Еврозоната ще стават все по-строги , като се има предвид Пакта за стабилност, новия механизъм на валутните курсове със страните-членки, които не участват в ИВС, координацията на икономическите политики, данъчната хармонизация и т.н. В ИВС ще бъдат приемани държави, които изпълняват критериите  от Маастрихт не само в момента на тяхното включване, а  имат  доказан икономически потенциал да поддържат строгата дисциплина. Те ще трябва да изпълняват изисквания в много по-разширен и задълбочен вид  от сегашните конвергентни критерии.

Постигането на членство в ЕС, не означава автоматично участие на новите държави-членки в Еврозоната. Ето защо страните-кандидатки концентрират своите усилия  в периода на предприсъединителната подготовка  предимно върху изпълнение на Копенхагенските критерии и да се стремят към реално икономическо сближаване с държавите-членки на ЕС. Концентрацията само върху Маастрихтските критерии в периода на подготовка за членство в ЕС може в някои случаи да затрудни страните-кандидатки в постигане на  икономическо сближаване. Всъщност за страните-кандидатки е важно да постигнат не само номинално сближаване чрез изпълнение на Мастрихстките критерии, но преди всичко достигане на сегашните държави- членки по отношение на развитие на реалната икономика и на равнището на доходите.  Естествено преди да могат да се присъединят към еврозоната новите страни кандидатки трябва да изпълнят Маастрихтските критерии включително най-малко две години техните парични единици да участват във валутния механизъм без девалвации и напрежение.

Пред страните- кандидатки стоят три съществени предизвикателства,  с които трябва да се справят , за да могат да участват пълноценно в еврозоната:

• Необходимост от по-нататъшно икономическо и социално сближаване – Еврозоната ще се разширява със толкова много страни, чието икономическо развитие и равнище на доходите да се  различават толкова съществено в сравнение с настоящите държави-членки. Нещо повече, процесът на “догонване” на равнището на доходите е и ще бъде твърде бавен., ще отнеме години, а може би и десетилетия.  Въпреки че различия в равнището на доходите са  съвместими с икономическия и валутен съюз / и в настоящите държави-членки се наблюдават различия в доходите, макар и не толкова съществени/, абсолютно необходимо е да се осъществи реално сближаване в икономически аспект, което ще  минимизира евентуални рискове и ефекти от асиметрични шокове в разширената еврозона;

• Необходимост от по-нататъшен напредък  в областта на приемане и прилагане на законодателството, отнасящо се до независимостта на централните банки и до банковия сектор. Хармонизирането на банковото законодателство трябва да бъде съпроводено от неговото ефективно прилагане – например в сферата на капиталовите пазари , ценните книжа и т.н. ;

• Необходимост от заздравяване на финансовия и банковия сектори- въпреки че е направен съществен напредък в тези сектори, те се нуждаят от по-нататъшно развитие като размер, дълбочина и функциониране. Например, все още банковият сектор в страните-кандидатки се характеризира  със слабост на банковото посредничество и ниско равнище на кредитиране на частния сектор. Наличието на стабилен и добре функциониращ финансов сектор е необходима предпоставка за осъществяване на подходяща парична политика в една бъдеща разширена еврозона.

Еврото (банков код: EUR, валутен знак: €, мн.ч. евро) е валута на 17 държави от Европейския съюз: Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Ирландия, Испания, Италия, Кипър, Люксембург, Малта, Холандия, Португалия,Естония, Словения, Словакия, Финландия и Франция. Еврото се използва като официална валута и в Монако, Сан Марино и Ватикана, въпреки че тези страни не са членове на Европейския съюз. Преди въвеждането на европейската валута тези държави са използвали френски франк или италианска лира, но след тяхното изчезване те приемат еврото като национална валута. Трите страни са лицензирани от Европейската централна банка да издават евро монети със собствен дизайн и в ограничен тираж. Този тираж е толкова ограничен, че в случая на Ватикана монетите имат по-скоро нумизматична стойност, отколкото реална употреба.Майот и Сен Пиер и Микелон също използват еврото по споразумение с Европейския съюз, без право да секат монети. Акротири и Декелия, Андора, Косово и Черна гора, които са страни извън Европейския съюз, използват еврото като основно разплащателно средство без споразумение с ЕС. Босненската марка, първоначално обвързана с германската марка, в момента има фиксиран курс към еврото от 1 BAM = 1,95583 EUR.

Еврото е една от най-младите парични единици в света, появила се официално на 1 януари 1999 г. и влязла в масова употреба на 1 януари 2002 г. То се явява наследник на друга парична единица - екю. Такава сребърна френска монета има от средновековието. Но името на съвременната европейска разплащателна единица не води името си от там, а от съкращението ECU -  European currency unit. Но за да се избягнат всички навявания на спомени, че се възражда някаква средновековна френска монета, се вземa решение екю-то да бъде заменено от друга, по-европейски валутна единица, която вече да има своето изражение и като банкнота. Така се стигна до евро-то.

Официалният знак на еврото представлява буквата E с две хоризонтални паралелни линии, които минават през нея.

Според Европейската комисия, знакът представлява комбинация от първата буква от “Европа” и гръцката буква епсилон - символ на люлката на европейската цивилизация, а двете паралелни линии символизират стабилността на еврото. Този знак бил избран след конкурс организиран от Европейската комисия, на който е имало десет предложения и бил спечелен от група от 4 дизайнера, които не били назовани офицално. Тази история обаче е оспорвана от бившия главен дизайнер на ЕК Артур Айзенменгер , който твърди, че е създал символа повече от четвърт век преди това.

Дизайнът на евробанкнотите е дело на австрийски художник, живущ във Виена- Роберт Калина. Той е дизайнер на банкноти към Националната банка на Австрия. Роберт Калина става победител в конкурс за идеен проект за изработването на дизайн на евробанкнотите. На лицевата част на банкнотите има изображение на прозорци и врати, символизиращи духа на отвореност и сътрудничество в Европа. Дванадесетте звезди на Европейския съюз предствавляват динамиката и хармонията на Обединена Европа. На обратната страна на банкнотите са изобразени мостове- своеобразна метафора на тясното сътрудничество между европейските народи и целия свят.

Банкнотите са с номинали на купюрите от 5, 10, 15, 20, 50, 100, 200, 500 евро, а монетите са от 1, 2, 5, 10, 20, 50 евроцента и 1 и 2 евро. Докато монетите са еднакви за цялата Еврозона, монетите за всяка страна са национални или имат характерни особености. С тях може да се пазарува обаче безпрепятсвено в страните от ЕПС, но е видно за търговците и обслужващите ги банки произходът на евромонетите. Населението на първите дванадесет държави въвели еврото през 2002 г. е общо над 302 млн. души и броят на евробанкнотите е съобразен с броя на населениеро на съответната държава. Общият брой на първоначално отпечатаните евробанкноти през 2002 г. от всички купюри е 14 545 млн. броя, а на първоначално отсечените по същото време монети е около 50 млрд. броя на стойност 664 млрд. евро. От тях 10 млрд. бяха необходими, за да заместят националните валути в обръщение, а 4,5 млрд. банкноти са логистичен резерв. Първоначално отсечените евромонетите в началото на 2002 г. са с тегло над 100 000 тона, която е около 10 пъти теглото на Айфеловата кула в Париж. Според промените в търсенето на евробанкнотите ежегодно се оценява необходимото количество евробанкноти, които трябва да се отпечатат.

Върху седемте купюра евроманкноти са изобразени архитектурни стилове от седем периода на от историят на Европа. На лицето на евробанкнотите са изобразени прозорци и врати, които на пръв поглед на помнят за Бранденбурската врата в Берлин, за Триумфалната арка в Париж ии за ултрамодерния квартал „Дефанс” във френската столица, а на гърба- мостове. В действителност това са абстрактни символи на духа на приемственост и отвореност в Европа. Други елементи на на дизайна на банкнотите са: символите на ЕС- синьото знаме с 12-те звезди, разположени в кръг; инициалите на ЕЦБ на официалните езици на ЕС; подписа на председателя на ЕЦБ. Характерно за банкнотите евро е, че има надпис на гръцка азбука- EYRO, освен на латинка азбука- EURO, тъй като понастоящем в страните на Евроланд се използват и двете.Остава открит въпросът дали след влизането на България в Еврозоната ще бъде изписано на банкнотите евро наименованието им на кирилица.

Влакната в хартията, от които са изработени евробанкнотите, са от три цвята- червени, сини и зелени. Един от цветовете на банкнотите става видим на ултравиолетова светлина и с него са отпечатани мостовете (които са на всички евробанкноти), картата на Европа и съответните числа на номиналната им стойност. При по- нови емисии на евробанкноти се предвижда използването на синтетични влакна.

Евробанкнотите имат най-модерна защита за защита срещу евентуални фалшификации и са предпазени от над 10 релефа, чието имитиране ще затрудни и най-опитните фалшификатори на пари. Защитни елементи на евробанкнотите са:

• 
  холограмна ивица: при банкноти от 5, 10 и 20 евро е поставена холограмна лента, която представлява редуващи се изображения на символа на еврото и наминалната стойност на евробанкнотите, които променят цвета си при различен ъгъл на наблюдение;
  
• 
  холограма: при по-големите номинали банкноти от 50, 100, 200 и 500ж евро е поставена холограма, на която е изобразен архитектурният мотив от съответната евробанкнота или хейн ата номинална стойност;
  
• 
  релефен печат: някои части от лицевата част на банкнотите са отпечатани релефно;
  
• 
  осигурителна нишка: вградена в хартията лента с негативен микротекст „EURO” и номинална стойност на банкнотата;
  
• 
  регистър на проглед: изображение на номиналната стойност на банкнотата, което се оформя при наблюдение срещу светлина;
  
• 
  воден знак: полутоново изображение на част от съответния архитектурен мотив , както и номиналната стойност на евробанкнотата. На практиката се вижда единствено срещу светлина и под известен ъгъл;
  
• 
  променящо си цвета мастило: при големите номинали 50, 100, 200 и 500 евро- когато се наклони банкнотата, се променя от виолетово до маслиненозелено или кафяво цветът на числото, разположено долу вдясно и показващо номиналната стойност;
  
• 
  перлена ивица: на обратната страна на банкнотите с малък номинал от 5, 10 и 20 евро;
  
• 
  знак за незрящи: поставен е само на най-големите номинали банкноти от 200 и 500 евро.
  

Осемте купюра монети са от 1, 2, 3, 5, 10, 20 и 50 евроцента и 1 и 2 евро. Първите три от 1, 2 и 5 евроцента са медночервени на цвят, произведени от сплав (предимно мед), която е внос от Чили. Втрите три номинала от 10, 20 и 50 евроцента са жълти на цвят. Монетите от 1 и 2 евро са двуцветни (сребристо и жълто). Основният цвят на монетата от 1 евро е сребристобял, разположен в нейната средата, а около белия кръг е разположена широка жълта ивица до нейния гурт. Основният цвят на монетата от 2 евро е жълт, разположен в нейната средата, а около него е разположена широка сребристобяла ивица до нейния гурт.

Лицевите страни на евромонетите са с уеднаквен дизайн за всички страни- членки на Еврозоната, но обратната им страна е с уникално национално значение. Независимо от специфичното национално оформление всички евромонетите са законно платежно средство. Характерно за държавите монархии в Евроланд е, че върху всички номинали на монетите са изобразени ликовете на държавните им глави- крал Алберт на Белгия, кралица Беатрикс на Холандиуя и великия херцог на Люксембург Анри I. На евромонетите от 1 и 2 евро на Кралство Испания също е изобразен държавният глава крал Хуан Карлос, но на испанските номинали от 10,20 и 50 евроцента е изобразен великият испански писател Мигел де Сервантес.Отново велик писател Данте Алигиери е изобразен върху италианската монета от 2 евро, а на тази от 1 евро е поставена рисунка на великия художник Леонардо д Винчи. Колизеумът в Рим- световен архитектурен шедьовър е върху монетата от 5 евроцента, имитирана в Италия. На монетите от 1 и 2 евро в Германия е орел, който е в основата на националния герб, а на тези от 10, 20 и 50 евроцента- Бранденбурската врата- символ на обединението на страната през 1990 г. Маряна, емблема за французите, е върху техните монети, а лъв е изобразен върху монетите, имитирани във Филандия. За евромонетите на Ирландия е избран старинен кораб, тъй като тя е островна страна, с традиции в корабоплаването още от древните келти во наши дни. Гърция като морска страна, разположена на множество острови и притежаваща една от най-големите търговски флотилии, също е избрала за своите монети с номинали от 1, 2 и 5 евроцента кораби от различни исторически епохи.

2.2. Въвеждане на еврото

Въвеждането на единната  парична единица  се осъществи на практика чрез преминаването през три основни фази:

Първоначалният обем на производство със съответния дял на всяка национална централна банка:

ЕЦБ е институция с единствени по рода си характеристики, сред които и тази, че правомощията и обхващат територия, която се простира извън границите на конкретна държава. И все пак ЕЦБ изпълнява и функциите на всяка централна банка. Преди всичко нейната роля е да поддържа ценова стабилност, тя е последният пазител на стойността на парите.

Съвременната икономическа система обаче е доста сложна и ЕЦБ подобно на други централни банки е ангажирана с широк кръг дейности за да гарантира функционирането на системата.

ЕЦБ определя и провежда паричната политика в Еврозоната; емитира банкноти; извършва операции на валутните пазари; продава и купува валута, когато намери това за необходимо; съхранява и управлява валутните резерви. Тя също допринася за осигуряване на достатъчна стабилност и надеждност на кредитните институции и запазване на устойчивостта на цялата финансова система. Освен това, тя гарантира гладкото функциониране на платежните системи в еврозоната с оглед бързото и ефективно осъществяване на междубанковите транзакции.

ЕЦБ извършва тези дейности в тясно сътрудничество с националните централни банки от еврозоната. Заедно те образуват т. нар. Евросистема. На практика управителите на националните централни банки, заедно с шестимата членове на изпълнителния съвет на ЕЦБ, образуват управителния съвет на ЕЦБ – върховният орган за вземане на решенията на банката. Членовете на Евросистемата провеждат редовни заседания за координиране и обсъждане на дейностите си в редица комитети, съставени от експерти на ЕЦБ и националните централни банки.

Националните централни банки притежават също дялове от капитала на ЕЦБ. Дяловете се разпределят според броя на населението и брутния вътрешен продукт на всяка страна. Това обаче не означава, че по-голямите държави членки имат по-голяма тежест в решенията на ЕЦБ в сравнение с малките държави. В действителност ЕЦБ е наднационална институция. Служителите на ЕЦБ и членовете на управителния съвет не защитават интересите на конкретна държава членка, а са призвани да вземат най-добрите решения в интерес на всички граждани на еврозоната.

Никога до сега не е съществувала единна централна банка, която да отговаря за толкова обширна зона, включваща различни държави с различни традиции. Въпреки това еврото е реалност и цените в еврозоната остават стабилни съгласно изискванията на договора за ЕС.

3.2. Стратегия на паричната политика

Поддържането на ценова стабилност е основната цел на Евросистемата, както е предвидено в договора за ЕС. И съвсем основателно, тъй като стабилността на цените спомага за постигане на устойчиво повишаващи се равнища на стопанска дейност и заетост чрез ефективно и резултатно използване на ресурсите.

За определяне на динамиката на цените ЕЦБ използва мярка на цените на стоките и услугите, заплащани от потребителите в Еврозоната, наречена хармонизиран индекс на потребителските цени. Хармонизираният индекс се изчислява от Евростат (статистическата служба на ЕС, със седалище в Люксембург). Индексът е изработен въз основа на ценова кошница, в която близо 2/3 от цените се отнасят до стоки като хранителни продукти, промишлени стоки и енергия. Останалата 1/3 са услуги.

Определената в договора цел се допълва от ЕЦБ, която взема решение, че ценовата стабилност следва да означава повишаване на потребителските цени в еврозоната на годишна база с по-малко от 2%. ЕЦБ съобщи също, че възнамерява да поддържа инфлацията на равнища под, но близки до 2%. Независимо, че всяка инфлация е свързана с разходи инфлационен процент близък до 2% осигурява безопасен предел срещу дефлацията, която също може да бъде вредна.

Въпреки това влиянието на ЕЦБ върху равнището на цените не е непосредствено, тъй като действията и имат неотложен ефект върху икономиката от една до три години. По тази причина банката се стреми да поддържа ценова стабилност в средносрочен план като винаги преценява нещата в перспектива.

За постигане на тази цел банката разчита на икономически и парични анализи, които представляват двата стълба на стратегията и. Събраната по този начин информация се оценява внимателно и се подлага на насрещни проверки.

Като част от икономически анализ ЕЦБ следи множество ключови финансови и икономически показатели като заплати, цени на горивата, обменни курсове, дългосрочни лихвени проценти, мерки на реална дейност и фискална политика, проучвания на доверието на ръководителите на предприятията и потребителите, цени на недвижими имоти и тенденции на финансовите пазари.

Икономическият анализ съдържа и оценка на всякакви шокове въздействащи на икономиката на еврозоната и прогнози на ключови макроикономически променливи. В действителност съществуват множество фактори, които могат да окажат влияние на бъдещото равнище на цените в краткосрочен и средносрочен план. Въпреки това продължаващата дългосрочна инфлация е възможна само доколкото ЕЦБ я допуска чрез увеличаване на паричната маса в обращение.

Ако паричната маса в обращение нараства прекалено бързо в сравнение с наличните стоки, в дългосрочна перспектива цените на тези стоки ще показват тенденция към повишаване. По тази причина икономическият анализ се допълва от паричен анализ. Паричният анализ се основава на количествената мярка на парите в обращение, наречена паричен агрегат М-3, който включва банкноти и банкови депозити, както и други лесно конвертируеми в налични пари активи. Паричният анализ служи основно като средство за насрещни проверки от гледна точна на дългосрочната перспектива за краткосрочните и средносрочните показатели, получени при икономически анализ. Въз основа на пълният набор от информация, предоставена от икономическия и паричния анализ, управителният съвет на ЕЦБ извършва цялостна оценка на рисковете за ценовата стабилност и може да предприеме мерки за влияние върху бъдещото развитие.
3.3. Инструменти на паричната политика

Проследяването на събитията в икономиката е съвсем различно от въздействието върху нея. Безсмислено е обаче да се следят събитията, ако не съществуват инструменти за упражняване на известен контрол.

Централните банки са в ежедневен контакт с търговските банки и другите финансови институции и провеждат някои операции с тях. Централната банка в действителност е банката на банките. Както гражданите притежават сметки в търговските банки, така и търговските банки поддържат сметки в централните банки. По тези сметки се извършват всички операции между централните банки и търговските банки и чрез същите тези сметки се осъществяват транзакциите на финансовия пазар – междубанков пазар, където банките си предоставят взаимно краткосрочни кредити за големи парични суми.

ЕЦБ по подобие на другите централни банки може да влияе върху лихвените проценти на финансовия пазар. Условията на този пазар имат значително въздействие върху другите лихвени проценти и върху цялата икономика по различни канали в един сложен процес, известен като трансмисионен механизъм на паричната политика.

ЕЦБ разполага с многообразие от инструменти на паричната политика. Най-важните сред тях са основните операции по рефинансиране. В тези операции ЕЦБ, чрез националните банки, предоставя краткосрочни парични кредити на търговските банки, които участват в наддавания в седмични тръжни процедури.

В технически смисъл това действие е известно като предоставяне на ликвидност на пазара. Търговските банки заплащат лихви по тези кредити и са задължени да предоставят на Евросистемата обезпечения под формата на подходящи финансови активи. При настъпване на падежа на транзакцията банките погасяват кредитите и предоставените за обезпечение активи се връщат.

ЕЦБ определя т. нар. минимален лихвен процент на заявката по основните операции по рефинансиране, което означава, че банките, предложили по-нисък процент от минималния лихвен процент, не получават ликвидност. Минималният лихвен процент се определя веднъж месечно от управителния съвет на ЕЦБ.

Банките, които се нуждаят от ликвидност за финансиране на операциите си представят лихвени предложения във седмични тръжни процедури. Лихвените предложения обикновено се събират от понеделник след обет до вторник сутрин. Първоначално те се анализират от комитет по ликвидността, който представя предложение на изпълнителния съвет, а изпълнителният съвет прави оценка на предложението и определя общата сума на средствата, предназначени за разпределяне.

Банките, предложили най-високия лихвен процент срещу предоставяне на ликвидност се обслужват първи до изчерпване на цялата сума, предназначена за разпределяне. Банките, който не са получили средства от централната банка, трябва да заемат тези средства на паричния пазар. Лихвите на паричния пазар обикновено са близки до минималния лихвен процент, определен от ЕЦБ, което е доказателство за ефикасността на този инструмент за влияние върху пазарните лихви.

При необходимост банките могат да получат кредити или да открият парични депозити в централната банка, без да изчакват тя да осъществи пазарни операции. Чрез т. нар. пределно кредитно улеснение банките могат да получават заеми, а депозитното улеснение им позволява да влагат излишните средства. Тези инструменти се наричат още ликвидни улеснения с постоянен достъп, тъй като винаги са на разположение.

Лихвата по пределното кредитно улеснение е по-висока от минималния лихвен процент, докато процентът по депозитното улеснение е по-нисък. Тези лихви се определят ежемесечно от управителния съвет при определяне на минималния лихвен процент на заявката по основните операции по рефинансиране.

Друг важен инструмент е изискването за минимални резерви. Това е минималната сума на средна ликвидност, която ЕЦБ изисква от банките да поддържат през определен период от време. Това изискване спомага са стабилизиране на лихвите на паричните пазари и засилва зависимостта на банките от предоставената от ЕЦБ ликвидност.

За функционирането на трансмисионния механизъм обаче не достатъчно единствено наличието на подходящ набор от инструменти. Необходимо е да съществува ефективно функциониращ паричен пазар, а това означава банките да са в състояние да прехвърлят помежду си големи парични суми при ниски разходи.

В това отношение ЕЦБ изпълнява важна роля чрез участието си в ТАРГЕТ-2 (Трансевропейската автоматизирана система за брутен сетълмент на експресни преводи в реално време). ТАРГЕТ-2 заменя децентрализираната структура на системата ТАРГЕТ с обща платформа в края на 2007 г. Благодарение на напредналите си характеристики ТАРГЕТ-2 е една от най-модерните широкомащабни системи за плащания в реално време в света.

ЕЦБ в сътрудничество с националните централните банки постоянно контролира потока от плащания чрез системата и има готовност да предприеме действия в случай, че потокът бъде възпрепятстван независимо от причината.

4. 
   Управителни органи
   

Управителният съвет заседава два пъти в месеца като първото заседание е посветено на паричната политика, а второто – на управлението на ЕЦБ. Управителният съвет взема всички ключови решения, свързани със задачите на Евросистемата, предвидени в договора – определяне на стратегията на паричната политика и прилагането и; решение относно количеството и копюрите на банкнотите; въпроси, свързани с платежната система; управление на резерви и операции на валутните пазари.

Като общо правило в управителния съвет се използва принципа един човек – един глас в съответствие с наднационалния характер на ЕЦБ. С изключение на въпросите относно собствения капитал на ЕЦБ, не съществува претегляне на гласовете. При равен брой гласове в управителният съвет председателят има решаващ глас.

Членовете на управителния съвет представляват Еврозоната като цяло, а не интересите на отделните страни в нея. След първото ежемесечно заседание взетите решения по паричната политика се разясняват на прес конференция, достъпна за обществеността и медиите чрез интернет. Председателят и заместник-председателят представят подробен отчет за разискванията в управителния съвет и отговарят на журналистически въпроси. Тази практика допринася за прозрачността на ЕЦБ и я прави открита за контрол на медиите и обществеността.

Друг управителен орган на ЕЦБ е генералният съвет. Този съвет е структуриран по-различно. В него се включват председателят и заместник-председателят на ЕЦБ заедно с управителите на националните централни банки на всички държави членки на ЕС, а не само тези, които са приели еврото. Останалите членове на изпълнителния съвет участват като наблюдатели. Заседанията на генералния съвет се провеждат веднъж на три месеца. Този орган има консултативни функции – разисква въпроси, които представляват интерес за страните от вврозоната и целия ЕС като напредъка на някой от държавите членки за икономическо сближаване с еврозоната.

Третият орган за вземане на решения е изпълнителния съвет, който включва председателя, заместник-председателя и четирима други членове. Председателят на ЕЦБ председателства заседанията на управителния съвет, генералния съвет и изпълнителния съвет. Изпълнителният съвет, който заседава всеки вторник, отговаря за прилагането на паричната политика, формулирана от управителния съвет. Една от функциите на изпълнителния съвет е да дава съответни указания на националните централни банки за постигане на тази цел, както и да подготвя срещите на управителния съвет и да ръководи текущите дейности на ЕЦБ. Изпълнителният съвет на ЕЦБ е колегиален орган и членовете му носят колективна отговорност за решенията.

„Европейската централна банка е центърът на Евросистемата, съставена от Европейската централна банка и националните централни банки от еврозоната. Тя е капитанът на европейския паричен отбор с ясен мандат: да гарантира ценова стабилност. При изпълнението на нашите задачи в служба на Европа ние се стремим към най-високи стандарти на компетентност, почтеност, ефективност и ефикасност, прозрачност и екипност.” - Жан-Клод Трише, председател на ЕЦБ.

Европейските държавни и правителсвени ръководители назначават изпълнителния съвет на ЕЦБ по препоръка на съвета на ЕС след консултация с европейския парламент и управителния съвет на ЕЦБ. Преди да бъдат назначени, кандидат-членовете се изслушват от съответната комисия на европейския парламент. Членовете на изпълнителния комитет се назначават с мандат от осем години. Периодично старите членове отстъпват място на новите, които ще приложат своя различен и незаменим опит в служба на институцията.

Независимостта е от съществено значение за изпълнението на функциите на ЕЦБ и за осъществяване на задачите на националните централни банки. ЕЦБ, националните централни банки или които и да било член от органите им за вземане на решения нямат право да искат или приемат указания от външни органи. От своя страна институциите на ЕС и правителствата на държавите членки са задължени съгласно договора да не правят опити да оказват влияние върху лицата, отговорни за вземане на решения в ЕЦБ или националните централни банки.

Освен че гарантира независимостта на ЕЦБ, договорът установява по ясен начин задлъженията и за предоставяне на информация. Банката е задължена да публикува годишен доклад и седмични финансови отчети на Евросистемата. Банката публикува и месечни бюлетини, съдържащи задълбочени анализи за икономическото развитие в еврозоната и широкообхватни статии, както и доклади за дейностите на ЕЦБ.

Европейският парламент получава подробна информация за работата на ЕЦБ. Председателят на ЕЦБ присъства лично на заседанията на парламента при разискванията по годишния доклад в пленарната зала. Той е длъжен да даде отчет за решенията и действията на банката, независимо че членовете на парламента не могат да оказват влияние върху тях. По същият начин председателят се явява четири пъти годишно пред комисията по икономически и парични въпроси на европейския парламент.

С оглед подпомагане на сътрудничеството между ЕЦБ, Европейската комисия и Екофин, съветът на министрите на икономиката и финансите на ЕС, член на Европейската комисия и председателят на Екофин могат да участват без право на глас в заседанията на управителния съвет и генералния съвет на ЕЦБ. По същия начин председателят на ЕЦБ може да присъства без право на глас на заседанията на Екофин при обсъждане на въпроси, отнасящи се до функциите на ЕЦБ.

Друг орган, в който участва председателят на ЕЦБ е Еврогрупата, обединяваща министрите на финансите на страните от еврозоната и представители на комисията и на ЕЦБ. Заседанията се провеждат ежемесечно обикновено един ден преди заседанието на Екофин, на които се обменят възгледи по въпроси от общ интерес.

Извън ЕС ЕЦБ е установила отношения с различни финансови институции като Банката за международни разплащания, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, и Международния валутен фонд. Постоянният представител на ЕЦБ във Вашингтон участва в заседанията на изпълнителния съвет на МВФ, когато се обсъжда глобалната икономика или развитието на отделна страна от еврозоната.

ЕЦБ участва и в дейността на различни други органи. Например, председателят и присъства на заседанията на министрите на финансите и управителите на централните банки на страните от Г-7, Г-10 и Г-20.

В действителност ЕЦБ поддържа постоянен диалог с централните банки и другите финансови институции по света, така че заедно да съдействат за безпрепятственото функциониране на глобалната икономика.

IV. ЕВРОЗОНАТА- ВОДЕЩ ПРИОРИТЕТ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА И ПОЛИТИКА

4.1. Пътят на България до Еврозоната

Подобно на старите държави-членки на ЕС (ЕС-15), процесът на интегриране в еврозоната за новите държави-членки на ЕС също се провежда поетапно. Всеки етап е свързан със спазването на конкретни изисквания и норми. Преминаването от един етап в друг зависи от изпълнението на определени критерии. Всеки един от етапите е свързан и с конкретни правила по отношение на валутнокурсовата политика и възможностите за прилагане на валутнокурсов режим. България следва да изпълни същите изисквания и критерии, както и да премине през същите етапи, за да стане член на еврозоната.

1)      предприсъединителен етап обхващащ периода преди датата на членство в ЕС;

2)      присъединителен етап обхващащ периода между датата на членство в ЕС и датата на пълноправно членство в ЕПС;

3)      окончателна фаза на пълноправно членство в ЕПС.