Лъжа № 5: ГДР пред държавен фалит (резюме)

докторант Айля Илиязова

На 26.11.1999 г. говорителят на фракцията Християндемократичен съюз/ Християнсоциален съюз д-р Петер Рамзауер при опита си да оправдае финансовата политика на финансовия министър Тео Вайгел през 90-те години на миналия век, е заявил, че с Обединението Федералната република е поела 400 милиарда германски марки от стария дълг на режима на ГЕСП.

Премълчава се обаче, какво огромно народно благосъстояние попада в ръцете на Федералната република при присъединяването на ГДР към нея.

Дълг спрямо западните страни действително има, но размерът на този дълг не отговоря на действителността.

През есента на 1989 г. някои източногермански икономисти с паническа бързина и без точни познания съобщиха за дълг на ГДР в размер на 49 милиарда валута, респ. 26 милиарда долара. Компетентната преценка обаче не е нито тяхната, нито тази на Комисията „Епелман“, проучваща диктатурата на ГЕСП, още по-малко се съдържа тя в изказвания на фракцията Християндемократичен съюз/ Християнсоциален съюз.

Бившият зам.-председател на плановата комисия на ГДР Зигфрид Венцел заяви, че през август 1999 г., т. е. десет години след присъединяването Германската Федерална банка представя оторизирано съобщение относно платежния баланс на бившата ГДР от 1975 до 1989 г. В него за 1989 г. се изтъква, че чистият дълг на ГДР спрямо западни валутни страни е в размер на 19,9 милиарда валутни марки, което съответства на 12 милиарда долара (по тогавашния курс на долара).

Венцел обобщава, че с това се слага край на драматизирането на ситуацията относно дълга на ГДР, който често се посочва като главен показател за предполагаемото „безпаричие“ на ГДР.

Показателно е сравнението на „дълговете“ на двете части на Германия по време на Валутния съюз. Към 01.07.1990 г. вътрешният дълг на източногерманския държавен бюджет възлиза на 28 милиарда германски марки, жилищните кредити (въпреки че и те се включват, има основателни причини да не се причисляват към държавния дълг) – 38 милиарда, и дългът на ГДР към Запада – 19,9 милиарда германски марки.

Общият дълг на държавния и комуналния бюджет на Федералната република към 01.07.1990 г. възлиза на 924 милиарда германски марки. Само през десетилетието до Валутния съюз германският федерален държавен дълг се е удвоил – темпо, което и след това не се променя.

Както пише Хартман, дългът е бил „братски поделен“ между двете части на обединена Германия. Преди присъединяването на ГДР дългът на Източна Германия е бил 5.298 германски марки на глава от населението, а на Запад – 16.586 германски марки. След присъединяването той възлиза на 12.842 марки – от кърмачето до пенсионера.

Статистически погледнато, новите Федерални провинции са поели 7.543 марки на глава от населението от западногерманския дълг. И във връзка с това като благоприятна инвестиция се оказва щедро плащаната сума от 100 германски марки на всеки източногерманец (като „поздравителна“ сума за „добре дошъл“). Понастоящем федералният дълг възлиза на над 21.650 евро – почти осемкратно в сравнение с източногерманската сума.

Друго обстоятелство също рядко се взема под внимание: поемането на функциите на източногерманските филиали от страна на западногерманските банки и застрахователни агенции. Според Хартман с Валутния съюз те са получили първия си голям подарък. Като единствено голямо обществено състояние собственият капитал на източногерманските банки при Валутния съюз е реформиран 1:1 (за разлика от реформата на състоянието на предприятия и граждани, която възлезе на 1,81:1).

Банките на ГДР – с изключение на Държавна банка, Спестовна каса и кооперативните банки, са били поети от Федералната попечителска институция Treuhand. При тяхната приватизация „финансовите стари дългове“ са били изразходени като открити вземания (за които може да се заведе иск) при купуващата банка. Тези вземания според Хартман са били „подаръците“ на попечителската институция за новите собственици – купуващата или „наследяващата“ банка, тъй като всъщност новият собственик не предлага оферта за купуване на тази „наследствена част“. За да могат купуващите банки като нови собственици при всички случаи да реализират тези подарени вземания, в договора се посочва, че при неспособност за плащане на длъжника се намесва Федералното правителство. Били са създадени и т.нар. „изравнителни фондове“, които са товар за данъкоплатците – обозначени понастоящем като „фондове за погасяване на наследственото бреме“.

Успоредно с подаръка на откритите вземания, Федералната попечителска институция Treuhand е продала източногерманските банки на несравнимо ниски цени, твърди Хартман. Тя е продала на банките вземания в размер на общо 44 милиарда германски марки, като се задоволи с чиста печалба от 0,8 милиарда германски марки. Така вземанията (за които може да се заведе иск), и които Федерацията подсигурява чрез данъците, възлизат 55-кратно на сумата, която западногерманските банки плащат за поемането на източногерманските банки, като текущите лихви не се включват.

Печалбата на банките от „усвояването“ през 1990 г. се оценява на 150 до 200 милиарда германски марки.

Лъжа № 6: ГДР – единствената виновница за Берлинската стена

(резюме и частичен превод)

Резюме

Лора Тамер

В писмо до списание „Осиетски“ Хартман излага мнението си за това, кой носи вината за разделението на германците на две враждуващи половини. Той търси отговор на въпроса, кои са били майсторите и кой е вдъхновил и организирал изграждането на „едно толкова уникално творение на модерната строителна техника“.

Всъщност писмото е написано през 2001 г., адресирано е до тогавашния президент на ФРГ Йоханес Рау и е провокирано от неговата реч по случай 40-ата годишнина от издигането на Берлинската стена. Хартман се хваща за репликата на президента, че издигането на Стената е престъпление срещу собствения народ и го обвинява, че степенува престъпленията: „А какво са престъпленията спрямо чуждите народи? Те по-малко престъпни ли са? По-малко престъпно ли беше участието на ФРГ във войната на НАТО срещу Югославия в сравнение с построяването на Стената, с което се предотврати опасността от война?“, пита риторично Хартман в писмото си до Рау. Тогава обаче писмото до президента остава неизпратено, а няколко години по-късно Хартман го публикува в списанието, където доразвива тезите си.

Най-общо казано, Хартман смята, че търсенето на вина за издигането на Берлинската стена само у СССР и ГДР противоречи на историческата истина. Той влиза в задочен спор с първия германски канцлер Конрад Аденауер, който твърди, че Стената е била построена единствено по вина на бившия Съветски съюз, Сталин и комунистите. Авторът припомня, че тъкмо Сталин още през 1952 г. предлага изтегляне на Великите сили от окупационните зони, от което да последва обединение на двете германски държави, стига само новообразуваната обединена държава да не се включва в антисъветски коалиции. Тогава Западна Германия отказва.

В края на текста авторът изказва известно съжаление за събарянето на Берлинската стена: „Може би наименованието антифашистка предпазна стена не е било неправилно“, пише накрая той.
ГДР – единствената виновница за Берлинската стена

Частичен превод: Лора Тамер (след основна редакция)

В нощта срещу неделя, 13.08.1961 г., лидерът на Германска единна социалистическа партия (ГЕСП) Валтер Улбрихт дава заповед за блокиране на секторната граница. Ръководството на акцията е възложено на Ерих Хонекер, член на Политбюро на ГЕСП. (Magazin für Infrastruktur und die neuen Länder. Sonderausgabe 10/2009. Herausgeber: die Bundesregierung)
На 13.08.2001 г. федералният президент Йоханес Рау изнесе реч по телевизията. Както се разбира по датата, това не беше обикновена реч. Германия честваше 40-тата годишнина от построяването на едно съоръжение, което повечето хора наричат „Стената”, а противниците на ГДР – „Стената на смъртта”. На обществените сгради в цялата страна знамената бяха наполовина спуснати в знак на траур, а върху паметните плочи на междувременно отдавна съборената Стена бяха положени венци и цветя.

В своята реч държавният глава каза: „На този ден преди 40 години по заповед на ръководството на ГДР започва строежа на Берлинската стена. […] Никакъв световнополитически ред и никакви разяснения за конфронтацията между политическите блокове не ще променят този факт: Строежът на Берлинската стена беше престъпление спрямо собствения народ. […] Берлинската стена донесе страдания на безброй мъже и жени. […] Тази убийствена граница в сърцето на Берлин и на Германия беше белегът на Каин на един режим, който постави съхраняването на властта и идеологията над човешките права и над човешкото достойнство.“ Речта беше кратка и не особено оригинална по отношение на назоваването на отговорните за издигането на Берлинската стена.

Още предшественикът на Рау, Роман Херцог, в реч пред Федералната фондация за преоценка на диктатурата на ГЕСП на тема „Пътища към откритостта - опит и поуки от диктатурите на ХХ век” беше нарекъл „построяването на Берлинската стена“ „едно от делата на ръководството на ГДР срещу своето собствено население”. И също така Херцог се беше придържал в своята оценка към аргументацията, с която си послужи първият канцлер на Федералната република Конрад Аденауер в деня на затварянето на границата, 13.08.1961 г., в едно от първите си изявления, когато избълва змии и гущери против „управниците на съветската зона” и говори за „произвола на режима в Панков”.

Общото за всички тези изявления е извеждането на едно историческо събитие от неговия национален и международен контекст и превръщането му в акт на индивидуален произвол. Тази неисторическа гледна точка намира очевиден израз в хронологичното изброяване на обвиненията в т.нар. „процес за Стената” срещу Хонекер и други членове на Политбюрото на ГЕСП пред Берлинския областен съд. Това изброяване започва със следната констатация: „На 13.08.1961 г. обвиняемият Хонекер като секретар на Националния съвет за отбрана и секретар по въпросите за сигурността към Централния комитет на ГЕСП разпореди укрепването на граничните съоръжения около Западен Берлин и границите със Западна Германия с цел да се направи невъзможно преминаването”.

Да се сведе издигането на стената, един в крайна сметка световноисторически факт, до разпореждането на един единствен човек, както беше склонен да го направи съдът, или до „заповед на ръководството“ на една относително малка държава, както го формулира президентът Рау – едва ли може да има по-абсурдна гледна точка за едно историческо събитие. Това гледище ме предизвика - моля уважаемите читателки и читатели да простят по изключение личната намеса на автора на рези редове - малко след паметното приветствие на президента да напиша следното писмо, адресирано до оратора:
„Уважаеми г-н Президент Йоханес Рау,

Позволете ми с това писмо да благодаря за Вашата телевизионна реч послучай 40-тата годишнина от издигането на Стената. Речта Ви беше приятно кратка и поучителна ... Във всеки случай тази лаконичност на Вашите изявления Ви постави в благоприятното положение, да не задълбавате конкретните исторически обстоятелства и различните фактори, довели до разделянето на германците, до границата на земите на Германия и накрая до датата 13.08.1961 г. Пък и защо ли? – та нали още Рихард фон Вайцзекер, един от Вашите предшественици, през 1983 г. в словото си в Берлинския Райхстаг по повод 50-годишнината от началото на хитлерофашизма каза, какво не бива никога да бъде забравяно в Германия.

Между другото той беше заявил: „На 30.01.1933 г. Ваймарската република рухна. В близост до мястото, на което сме се събрани, в нощта на 30 януари факелно шествие освети началото на националсоциалистическата диктатура. […] Тази диктатура донесе неописуеми страдания на милиони невинни хора. […] Тя промени из основи хода на историята. […] Този Райхстаг като предупреждаващ паметник се издига до Стената, която и до ден днешен разделя Берлин, Германия и Европа. Но тази стена нямаше да съществува без 30.01.1933.“

И така, защо, уважаеми г-н Президент, да повтаряте същите думи или да говорите нещо подобно? Вие се ограничавате с неоспоримата констатация, че „никакъв световнополитически ред и никакви разяснения за конфронтацията между политическите блокове“ – без да кажете нито дума за тях – „не ще променят този факт: строежът на Берлинската стена беше престъпление спрямо собствения народ“, за да добавите малко по-късно: „Тази убийствена граница в сърцето на Берлин и на Германия беше белегът на Каин на един режим, който постави съхраняването на властта и идеологията над човешките права и над човешкото достойнство.”

Да, уважаеми г-н Президент, това действително бяха съкрушителни критики, които Вие отправихте по телевизията в деня на юбилея. Но аз се питам, дали изстрелвахте същите думи по време на Вашите официални и неофициални посещения при тогавашния държавен глава на ГДР. Дълбоко се съмнявам в това. Съмнително е и определянето на издигането на Стената като „престъпление спрямо собствения народ”, та дори и един бивш председател на лявата партия в Парламента да се е съгласил с него. „Престъпление спрямо собствения народ” – това до известна степен е степенуване на престъплението, превъзходна степен за престъпление. Но какво ще кажете за престъпленията спрямо чуждите народи? Те по-малко престъпни ли са? По-малко престъпно ли беше участието на ФРГ във войната срещу Югославия в сравнение с построяването на Стената, с което „беше предотвратена опасността от война” – изказване, направено не от Петър Порш, а от Вили Бранд? Очевидно обаче е така, как иначе щяхте да се съгласите на това участие през пролетта на 1999 г.?

Разбира се, Вие сте го направил „с късащо се сърце”, както признахте в речта си след Вашата защита. Но Вие одобрихте агресорската война, в която човешките права и човешкото достойнство, както и правото на живот на югославяните бяха поставени под целта за власт на НАТО и САЩ. Както изглежда, скоро отново ще имате възможност да „разкъсате“ сърцето си. Държавният флаг, наполовина спуснат на 13 август, отново се развява високо и ако всичко върви добре, може да се развява пред нашите храбри войскови части и в Македония, щом става дума за умиротворяването на малката балканска държава, тласната от НАТО в дълбока криза. И така, отсега чакам с радост Вашата следваща реч – не за Коледа или за смяната на сезоните, а за участието на Бундесвера в новата военна операция по налагане на мир на Балканите или по случай 3-тата годишнина от нападението над Югославия. Надявам се, че словото Ви отново ще бъде така приятно кратко, поучително и сърцераздирателно.

Поздрави

Р. Хартман“

Миглена Гунчева

В ГДР е имало общо 474 държавни домове за деца. От тях 38 са били т.нар. „специализирани домове“, а 32 - интернати за проблемни деца. Манфред Колбе, депутат от Християндемократическия Съюз, каза за ТАГЕСШПИГЕЛ, че сексуалното малтретиране в тези домове „изглежда“ имало значителни размери. (Der Spiegel, 01.04.2010)
Образованието служи на възпитанието с цел истината. Но според Хартман критиците на ГДР не се придържат към тази максима, когато става дума за образованието в бившата социалистическа държава. Един от тях е проф. д-р Арнулф Баринг, който в книгата си „Deutschland, was nun?” (бълг. „Германия, а сега накъде?“) пише за образователната система на ГДР.

Хартман твърди, че още през първия месец след обединението на двете държави всички училища са били подложени на репресивна манипулация и ограничения. Според него се афишира лъжата, че училищата в ГДР били институциите, чрез който партията потискала населението.

Сред онези, които смятат, че „мръсният въздух” все още се носи в училищата и детските градини в ГДР, е Кристиян Пфайфер, директор на Изследователския институт по криминология в Долна Саксония и министър на правосъдието в Долна Саксония от 2000 г. до 2003 г.

Според Хартман всеки, който смята, че това са единични клевети по адрес на образованието в ГДР, би могъл да хвърли поглед в документите на Комисията Епелман, където „диктатурата на ГЕСП във въпросите на възпитанието“ е описана най-подробно и се твърди, че „основният принцип на образователната политика в ГДР“ би могъл да се представи със стиха от Райнер Кунце: „Unwissende – damit ihr unwissend bleibt, werden wir Euch schulen“ (бълг. „Невежи – за да останете такива, ние ще ви учим“).

Наистина, казва Хартман, в изминалото време досега става все по-трудно разпространяването на лъжи или клевети за образователната система на ГДР. Причина за това е не толкова фактът, че през 2009 г. стават публично достояние твърде невероятни обстоятелства в домовете и образователните институции на Федералната Република, където през 50-те и 60-те години са живели в домове около 750.000 деца. Три четвърти от тях са били под опеката на църковните общности и ордени, за голяма част от които били практика принудителната работа, унижението и мъченията.

Авторът посочва, че в ГДР след преодоляването на тежкото наследство от нацисткия режим много училища са били разрушени, постепенно е била създадена еднотипна образователна система. В годините на социализма децата са посещавали безплатно детските градини, а за яслите са били плащани минимални такси. От 1960 г. всички деца са посещавали общообразователно политехническо средно училище до Х клас, а от 1981 г. учениците в XI и XII клас са получавали парични помощи за образование. Особено внимание се е обръщало на повишаването на квалификацията на учителите, които през определен период от време е трябвало да завършват курсове и да се преквалифицират. Насърчавани за завършване на професионално обучение са били и всички работещи.

Независимо от такива факти мнението за диктатура в образованието в ГДР преобладава и в по-нататъшните доклади на Комисията Епелман. Според публикуваното през 2004 г. проучване на Института за университетски изследвания във Витенберг, чиито публикации се нареждат начело в списъка с десетте най-важни книги за историята на ГДР, 51 % от анкетираните учители и изследователи в немски университети определят опортюнистично ГДР като държава на „диктатурата във възпитанието“.

Лъжа номер № 8: Държавният допинг - причина за спортните чудеса на ГДР

Частичен превод: Слава Бранкованова (след основна редакция)

Почти 600 медала за спортистите от ГДР от олимпиади за три десетилетия. Републиката инвестира много за младия елит. Няколко милиона ГДР-марки са инвестирани за многобройни треньори, възпитатели и лекари. Всяка година има висока инвестиция за медицински изследвания и обучение на треньори. Западният свят не може да поддържа такива разходи. Евалд говори за победата на спортната медицина. Макар и думата допинг да не пада от устата му и да говори само за „подпомагащи средства“, е ясно, какво има предвид. (Hajo Sepelt, in: „Der Honecker des Sports“, WDR, 03.05.2010)
С нашите 30 олимпийски медала във Ванкувър изпреварихме Русия във вечната ранг-листа, ние сме новият № 1. […] Със сегашните общо 128 олимпийски победи (включително ГДР), се намираме пред Русия, която има 123 медала. („Bild”, 01.03.2010)
При оклеветяването на ГДР, както и при оклеветяването на спорта в ГДР един от говорителите е Райнер Епелман, председател на Съвета на Федералната фондация за осмисляне и превъзмогване на диктатурата на ГЕСП. В края на 2006 г. той използва като повод придруженото от медиен шум „Споразумение за обезщетение не жертвите на допинга в ГДР“, за да издигне обвинението за „злоупотреба по нехуманен начин със спортистки и спортисти от страна на държавата ГДР“ като „с машини за медали”. Той настойчиво напомня да не се забравя, че „спортните успехи на ГДР в значителна степен се основават на системния държавен допинг”, за да обяви едновременно учредяване на организация на тема „Системният принудителен допинг”.

Да, Епелман - някога последен министър на отбраната и пръв министър на разоръжаването на ГДР, който по-късно в Бундестага одобрява различни чуждестранни мисии на въоръжените сили на ФРГ - той със сигурност е истински повсеместен политик, а също така експерт по спорта и по допинга. Като такъв, той се намира в най-отбрано общество, например в това на Вернер Кьостер, който още през 1989 г. във вестник „Билд” констатира оригинално: „ГДР е Германска Допинг-Република”.

Към клуба от неизброими експерти се числи и допинг-специалистът професор Вернер В. Франке, който заедно с Бригите Берендонк точно знае: „Историята на ГДР и нейните върховни спортни постижения е и история на неетичното, отчасти престъпно поведение на лекари и учени. Над стотина лекари, фармаколози и учени медици бяха част от система от фармакологични злоупотреби на държавата спрямо млади хора […] Тъй като върховите постижения в спорта принадлежаха към най-ефективните средства за създаване на реноме за тази втора германска република, навреме беше направено всичко, за да се чупят рекорди. Много скоро към това се прибави системното прилагане на медикаменти, подобряващи постиженията. […] От 1972 г. малката ГДР винаги е била редом със Съветския съюз и САЩ на първите места в ранг-листата по медали. По-голямата част от тези медали обаче са спечелени с помощта на забранени вещества.”

Един от членовете на клуба - Гизелхер Шпитцер, да го цитираме тук последен, стигна още по-далече през 2000 г., когато трябваше да се настрои общественото мнение за процеса против „главните виновници за държавния допинг”: „Можем да окачествим държавния допинг и като тежко престъпление срещу човечеството”.

В противовес на други кампании срещу бившата ГДР беше трудно да се оклеветят спортните й постижения. От една страна, спортът на ГДР се радваше на висок имидж в страната и чужбина, а от друга страна, допингът е бил и е международен проблем, както междувременно е много добре известно. Не безпричинно са провеждани редица световни конференции срещу допинга, както заяви президентът на международния олимпийски комитет Жак Рох: „Аз не съм толкова наивен, за да повярвам, че борбата срещу допинга би могла да се спечели”.

Но от друга страна, това оклеветяване беше лесно, понеже в ГДР също действително е имало допинг. Безспорно, за привържениците на спорта в ГДР беше шокиращо да научат след контрареволюцията, наричана „обрат”, че и в ГДР са били използвани фармацевтични средства за разширяване на човешките граници на натоварване при високи спортни постижения. Дотогава все пак имаше основателна причина да се приеме, че превъзходната спортна система на ГДР прави излишно вземането на такива средства за повишаване на спортните постижения. Тук само накратко да припомним: масовата база от почти 4 милиона души, занимаващи се със спорт в 11.000 спортни клубове, стотиците хиляди треньори и доброволни служители, както и около 10.000 платени служители само в спортните организации, целенасоченият подбор и стимулиране на таланти, спортните училища за деца и юноши, детските и юношеските спартакиади на всички равнища, световноизвестният Висш институт за физическа култура и спорт в Лайпциг с неговите върхови постижения в обучението на треньори и с научните изследвания в областта на спорта, гимнастическите и спортните празници като шоупрограми на успехите на масовия спорт, строгото ръководство на спорта въз основа на конституцията и на специални закони от Държавния комитет за физическа култура и спорт, Немския съюз за гимнастика и спорт, Държавния секретариат за физическа култура и спорт, щедрото стимулиране за една малка държава със средства, от които 32,2% влагани за постижения в спорта. И въпреки тази уникална система за спортни постижения да се използва и допинг?! Това е почти невероятно, но за жалост е истина. Но защо?

Който търси прецизен отговор на този въпрос, да намери написаното от бившия държавен секретар за спорт и физическа култура, професор Гюнтер Ербах под заглавие „Спортът на ГДР живее - въпреки продължаващите клевети”, където авторът се занимава и с тази тема и пише: „Спортът в ГДР едва в средата и края на 60-те години се сблъсква с проблемите с допинга в отделни видове спорт и оттогава се застъпва на интернационално ниво за забрана на допинг и за международен контрол [...].