Всъщност един живот представлява много малък период в грандиозната схема на съществуванието

Въпреки че има безброй изпитания, през които душата трябва да премине на Земята, уроците на сърцето вероятно са най-предизвикателни. Те докос­ват сърцевината на нашето същество с нежността на любовта и с горчилката на болката. Разкриваме най-съкровените си дълбини пред другите и се надяваме, че те ще ни приемат и обикнат. Ако не го направят, се затваряме малко и с всяко поредно отхвърляне - още малко. Тогава започваме да манипулираме околните в стремежа си да получим признание и да ги накараме да се отнасят към нас така, както желаем. Именно нашите страхове се онова, което ни пречи да преми­нем емоционалните изпитания на Аза. Оставаме впримчени в илюзиите на реалността, докато не за­почнем да контролираме и да усъвършенстваме сво­ята емоционалност.

Приемал съм в дома си мнозина от тази страна на воала, които са идвали с натежали сърца. Те търсят възможност да се свържат с любимите им хора още веднъж и да успокоят бушуващите си емоции. Много хора разбират, че трябва да се справят с тези нестих­ващи чувства, за да напредват в своето физическо, ментално, емоционално и духовно израстване. Това важи и за онези от другата страна на воала.

На този етап на пътуването бих искал да споделя с вас няколко сеанса, които според мен представят някои от най-често срещаните емоционални изпита­ния и премеждия, които ни се налага да изживеем. Надявам се, че тяхното изследване ще отвори сърцата и умовете ви към изцеляването на подобни емоцио­нални ситуации в собствения ви живот. Вероятно мо­жете да извлечете поука от чуждите грешки и неспо­луки и да избегнете същите клопки. Надявам се поне да откриете нов начин да разбирате себе си и остана­лите,

От съображения за дискретност съм променил имената на засегнатите лица, но съм запазил правди­востта на разкритите прозрения и послания.
8

ОЧАКВАНИЯ
Всеки е уникален. Не се сравнявайте с никого, за да не провалите божествения план.

Баал Шем Тов

За малко и аз да го направя. Мечтата на майка ми беше едно от децата й да е медицинска сестра или свещеник. Реших да осъществя това желание и да бъда свещеника, който майка ми винаги е искала. Защо? Защото смятах, че това ще я накара да се гордее с мен и да ме обича още повече. След една година в семи­нарията обаче се отказах, защото разбрах, че в душата ми липсва духовен порив към ръкополагане. Това беше желание на майка ми, а не мое. Тогава не разби­рах, че тя винаги ще ме обича.

Докато сме деца е естествено да се стремим към любовта на родителите си, а те да се опитват да ни моделират според очакванията си. Но за онези, които произхождат от взискателни и властни семейства, стремежът да се угоди на родителите може никога да не угасне. Когато децата пораснат, родителските же­лания се загнездват в подсъзнанието им и се превръ­щат в част от тяхното програмиране. Като възрастни оценката им може да се окаже зависима от желанието им да угодят на другите, както някога са се опитвали да угодят на родителите си, за да получат любовта им. В крайна сметка подобни хора никога не заживяват за себе си.

Една от най-трагичните - и твърде често срещани - ситуации, с които се срещам в работата си, е съжа­лението на духа за неудовлетворителния му живот. За щастие при навлизането в по-висшия живот духовете, които се оказват в това положение, бързо откликват на безусловната любов, предложена им от любящите същества в духовния свят. Тези духове започват да превръщат съжаленията си в прозрения и се научават да виждат собствените си достойнства. Те оценяват многобройните си постижения и цялата любов, която са дарили на другите, докато са били на Земята. Колко по-добре би било, ако можеха да изразят истинската си природа в живота, преди да е станало твърде късно. Всички сме на тази земя, за да открием собствения си път, и никога няма да сме щастливи, ако изживяваме нечия чужда представа за живота.

Жалко е, че толкова много от нас имат някакви очаквания за това, какви трябва и какви не трябва да бъдат нещата. Следват няколко примера за нереалис­тични или нереализирани очаквания. Според мен тези случаи са много тъжни, защото в повечето от тях потен­циалът на индивида остава нереализиран и той чувства дълбоко съжаление за непълноценно изживения живот.

Бащина мечта

Две момичета на име Адриана и Пола дойдоха, за да се срещнат с мен. Мога да ги опиша само като млади, привлекателни калифорнийски жени с руси къдрици, ко­ито се спускаха по гърбовете им. Когато човек ги поглед­не, никога не би допуснал, че нещо при тях може да не е наред. И въпреки това имаше някакво дълбоко безпокойс­тво, скрито зад ясните им сини очи. След като прекарахме заедно около половин час, ми се наложи да кажа:

- Внезапно почувствах невероятен хлад около мен. Целия настръхнах. Чувствате ли го?

И двете поклатиха глави в знак на отрицание, затова продължих:

- Изпитвам ужасно чувство на тъга. Сякаш някой плаче.

Израженията на момичетата внезапно се проме­ниха.

- Там има един мъж, който изглежда много сму­тен. Не знам защо. Непрекъснато ми показва някаква кола. Прилича на Импала. Не разбирам много от марки на коли, но това ми хрумва.

Едното от момичетата бавно каза: „Да", другото започна да ридае.

- Този мъж ми говори за гараж, за това, че е в гараж.

Сега и двете момичета тихо се разплакаха.

- Познавате ли някой на име Карл?

- Да, това е името на баща ни. Добре ли е той? Моля, кажете ни.

Чувството на тъга се засили.

- Аз съм, казва той. - Той казва, че това е Карл с колата.

- Да, той колекционираше стари автомобили. От­криха го в черната му Импала. О, Господи. Това той ли е?

- Да, това е вашият баща. Той е с някого на име Франк. Щастлив е, че вижда Франк. Франк е там от много отдавна. Баща ви казва, че Франк му е липсвал. Господи, това е някой, който е там от много, много години.

Момичетата кимнаха и това, което седеше отдяс­но каза:

- Франк е брат му, който е умрял, когато са били деца. Това е станало преди около петдесет години.

- Съжалявам, но трябва да ви кажа, че баща ви е много тъжен човек. Имам чувството, че е работил прекалено много. Занимавал ли се е с кутии? Нещо ми напомня за кутии и лента.

- Той притежаваше корабна компания.

- Той непрекъснато казва, че съжалява - продъл­жих аз. - Работил е толкова много. Дълги часове. Непрекъснато казва, че съжалява.

- Да, така е. Понякога работеше цели дни без прекъсване и не се прибираше вкъщи. Беше работохолик..

- Баща ви е разстроен заради Джени или Джани? - казах аз.

- Джини, майка ни - отвърнаха те. - Тя много страдаше.

- Баща ви определено не се е отнасял добре със себе си. Изглежда е бил твърде строг със себе си и винаги се е стремял към нови постижения. Казва ми, че е искал да бъде най-добрия баща. Коя от вас е Адриана? - попитах аз.

- Това съм аз - каза момичето отляво.

- Адриана, баща ти съжалява, че не е могъл да присъства на сватбата ти... да те отведе до олтара.

- Омъжих се две седмици след като почина. Тат­ко, обичаме те - извика Адриана.

В този момент всички много се развълнувахме. Дори аз едва сдържах сълзите си.

- Говори нещо за орех или фъстък. Нямам пред­става какво иска да каже.

- Фъстъчето беше името на кучето му. Блъсна го кола и то умря. Баща ми беше потресен.

- Кафяво-бяло ли беше кучето?

- Да, да. Беше изтърсакът на котилото и на татко му беше жал за него. Обичаше да взема Фъстъчето под мишница и да го разхожда.

- Баща ви продължава да твърди, че не е бил справедлив към себе си. Казва, че е трябвало да забави темпото, но е смятал, че семейството му очаква това от него. Смятал е, че като баща трябва да работи усилено и да печели пари за семейството си. Никога не е искал майка ви или вие да работите.

Пола заговори:

- Той не искаше да спре. Непрекъснато му повта­ряхме: "Татко, молим те, престани да работиш толко­ва много." Той не искаше. Мама все казваше, че е твърдоглав.

- Тогава компанията му фалира - добави Адриа­на. - Не мисля, че можеше да се справи със ситуаци­ята. Изпадна в ужасна депресия за дълго време. От­дръпна се от света и се затвори в себе си. Не разби­рахме какво става.

- Той се притеснява, че е провалил всички – казах аз, когато почувствах отчаянието на баща им. - Баща ви не е обичал себе си. Казва ми, че е бил настроен твърде критично. Ще му се да не е бил така суров към себе си и повече да се е наслаждавал на живота. Иска да знаете, че сега започва сега започва да се учи как да обича себе си.

- Чудесно! - каза Пола. - Обичаме те, татко.

- Той е бил толкова загрижен за останалите, че не е отделял време да се погрижи за себе си - казах аз. - Баща ви ми показва някаква жабка... в кола. Виждам как някаква ръка се пъхва в нея. Разбирате ли това? Това е впечатлението, което той ми предава.

- Да - казаха момичетата. - Там беше пистолетът, - продължи Пола. - Пистолетът, който той използва в колата.

Внезапно почувствах студено метално дуло в устата си. Усетих как някой натиска спусъка и почув­ствах експлозия в главата си. Бях вцепенен и стоях неподвижен няколко минути, преди да продължа със сеанса.

- Баща ви иска да ви кажа, че сега е добре. Много е жизнен и е с мамчето. Разбирате ли?

- Мамчето е неговата майка. Тя почина преди известно време. Щастлива съм, че е с него - отбеляза Пола.

- Тя ми направи ябълков щрудел - казва баща ви.

- Това беше нейният специалитет. Винаги, когато бяхме болни или се нуждаехме от разведряване, тя ни правеше ябълков щрудел. Така нещата винаги изглеж­даха малко по-добри - призна Пола.

В момента, в който момичетата казаха това, ми се стори, че към тях бяха протегнати две чинии, пълни с успокояващ ябълков сладкиш.

Няколко месеца след този сеанс Адриана ми се обади, за да ми разкаже, че е сънувала баща си. Била с него и Фъстъчето в някакъв парк. Нейният баща й показал красива къща, изградена от бял мрамор. Тя имала много високи тавани и прекрасни, просторни стаи. Баща й казал, че къщата изразява любовта, която е открил у себе си. Сега се отнасял към себе си като към крал. И защо не? Той го заслужаваше!

Моята принцеса

Когато срещнах Антъни, имах чувството, че аз съм лилипут, а той - Гъливер. Той ме гледаше отгоре от двуметровата си височина с пронизващи тъмнока­фяви очи, а късо подстриганите мустаци му придаваха почти зловещ вид. Въпреки това той не беше сигурен защо въобще е дошъл и кракът му нервно потропваше по пода. Докато се опитвах да го накарам да се почу­вства по-удобно с обяснение на методите ми на рабо­та, той просто кимаше и изръмжаваше "Ъхъ".

Първите петнадесет минути бяха истинска аго­ния. Физически усещах някакви здравословни грижи и потенциален проблем в работата му. Той потвърди прозренията ми с много кротко "Ъхъ". Започнах да се безпокоя, че този човек е толкова празен в емоционал­но отношение, че ще ми е трудно да навляза в духовния свят от негово име.

Накрая започнах да приемам някакви духовни послания.

- Познаваш ли някой на име Джоузеф? - попитах го аз. - Има нещо общо с Филаделфия.

Той изръмжа:

- Не. Всъщност да.

Казах му, че този мъж говори за баща му, и в този момент мълчаливият Антъни отвори уста, за да каже, че Джоузеф е бащата на баща му. Дядото на Антъни описа невероятни детайли като например името на парка, където Антъни е играл като дете, имената на двете му сестри и обстоятелствата около собствената му смърт. Но великанът срещу мен изглеждаше съвсем леко развълнуван и явно не беше особено впечат­лен, докато не произнесох едно име.

- Дядо ти говори за някой на име Дона. Познато ли ти е това име?

- Да, да - отговори той с вдигнати вежди.

- Джоузеф иска да ти кажа, ме Дона е с него. Дона е с него, заради теб. Тя иска да говори с теб. Разбираш ли?

Внезапно Антъни се разрида неудържимо. Този сдържан и сериозен мъж, който до преди няколко минути не беше казал дори едно изречение, сега пла­чеше като дете. Попитах го дали е добре, но същевре­менно трябваше да запазя концентрацията си, за да улавям духовните вибрации.

- Сега чувам женски глас. Това е нещо като прис­пивна песен. Тя вика "Тон“. Предполагам, че е съкра­тено от Тони.

- Тя винаги ме наричаше така - отвърна Антъни. - Как е тя? Моето момиче, моето момиче! Моля ви, кажете й, че съжалявам.

- Казва, че е жива и здрава. Тя е красива жена. Виждам дама с изваяна фигура и дълга кестенява коса. Би могла да е модел.

Антъни кимна в знак на съгласие.

- Казва ми, че ти винаги си бил шефът. Показва ми шкаф, пълен с дрехи. Сега ми показва стотици чифтове обувки. Невероятно е! Толкова много рокли, палта, обувки, всевъзможни неща. Казва ми, че ти си избирал всичките й дрехи. Вярно ли е?

- Да, да, точно така. Купувах й всичко, всичко! Тя беше моята принцеса и я обличах като такава - натър­ти той.

- Показва ми също диаманти, рубини, обеци, гривни, всякакви бижута.

- Давах й всичко. Нямаше нещо на света, което не бих й дал. Исках да е най-красивата жена на света!

- Дона ми казва, че си искал да бъде съвършена. Сега говори за Лас Вегас. За работа или пребиваване в Лас Вегас.

- Да – каза той, - запознахме се в Лас Вегас. Срещнах я с няколко приятели. Това е вярно.

- Казва ми нещо за цена или облог.

- Исусе Христе! – извика Антъни. – Как, по дяволите, би могъл да знаеш това? – Той разтърка очите си с ръка и бавно заговори, сякаш ми разкриваше дълбока, тъмна тайна. - …Аз, .. аз я спечелих.

- Моля?

- Спечелих я на бас с няколко момчета. Но нещата не бяха такива каквито изглеждат. Влюбих се в нея. Обичах я. – каза той плахо.

Много неща съм чувал в кариерата си на медиум, но това го чувах за първи път. Спомням си, че си помислих, че точно когато смяташ как вече нищо не може да те учуди…

- Нещата не са такива каквито изглеждат, - започна Антъни. – Най-напред си мислех, че е леко момиче, но тя се оказа добър човек. Всъщност за мен тя означаваше много повече. Обичах я, наистина ч обичах и тя ме обичаше. Беше нещо специално. Оженихме се, но … - гласът му започна да потреперва. – Не се отнасях с нея добре. Бях тъпо копеле.

Той поклати глава, а от очите му бликнаха сълзи.

Подадох му кутия със салфетки и се опитах да го утеша като го попитах дали би искал да прекратим сеанса. Но той искаше да стигне до своята „кукличка“.

- Знае ли тя, че се опитвах да стигна до нея? Моля ви, кажете й. Кажете й, че съжалявам за операцията. Моля ви, моля ви, кажете й!

Обясних на Антъни, че би могъл сам да изпрати тези мисли и че тя ще го чуе.

Но тогава Дона ни прекъсна.

- Тя иска да те попитам за копчетата за маншети. Показва ми златни копчета за маншети с гравирани на тях котви.

- Да, тя ми ги подари за годишнината.

- Казва ми, че никога не ги носиш.

- Боже, тъкмо вчера ги гледах. Не мога да повяр­вам. Всичко е толкова реално.

- Дона ми казва, че е открила щастието. Тя иска да знаеш, че вината не е била само твоя, но и нейна. Казва ми, че е трябвало да бъде по-умна. Трябвало е да знае, че е красива, но не е мислела така.

Антъни вдигна зачервените си очи към мен и тихо проговори.

- Опитах се да я направя такава, каквато я исках. Сега не ми остана нищо.

Погледнах към пода и отново чух гласа на Дона. - Дона говори за пътуване до Париж и Бевърли Хилс. Показва ми огледало. Нямам представа какво означа­ва това, но тя ми показва огледало.

- Така е. Аз я подтикнах към операциите - отвър­на Антъни.

Повече от любопитство попитах: .

- За какви операции става дума?

- На тялото и лицето й. Познавах някои лекари, които можеха да я направят по-красива, да я проме­нят, да я направят такава, каквато исках. Затова тя се подложи на някои процедури.

- Колко?

Седях поразен. Не исках да издавам присъди над онова, което чувах. Когато продължихме, се надявах, че ситуацията може някак да се подобри.

- Тя знае, че съжаляваш - казах аз. - Тя говори за Клиф. Клифърд. Не иска да го съдиш.

- Отивам в съда тази седмица. Дона си направи операция за намаляване на бюста. Той прекали с анес­тезията. Уби я!

- Не го обвинявай - казах му аз. - Дона казва, че причината е била в сърцето й. Нещо не е било наред със сърцето и то е реагирало на анестезията.

- Клифърд беше анестезиологът - отвърна Антъ­ни. - Той сгреши с медикаментите. Но знам, че вината всъщност е моя. Аз настоях за операцията. Тя го направи заради мен. Как би могла да ми прости няко­га?

- Тя знае, че съжаляваш и ти прощава - настоях аз. - Каза ми, че най-сетне се смята за хубава. Казва ми, че вече разбира, че красотата й не е само във външния й вид. Докато е била с теб, е допуснала грешката да не съзира вътрешната си красота. Казва, че не си е давала сметка за нещата. Иска да си спом­ниш за Розарита. Мисля, че има предвид Розарита, Мексико. Показва ми някакво кафене. Двамата седите на малка маса. Щастливи сте.

Антъни ме погледна смаяно.

- Това беше мястото, където отивахме, за да се усамотим. Беше малко кафене. Говорехме си как ще открием точно такова заведение, когато остареем.

Погледнах Антъни.

- Един ден ще имате кафене и няма да се трево­жите за това, как изглеждате. Просто ще се наслажда­вате един на друг и на атмосферата, която сте създали. Антъни напусна офиса ми с обновена душа. Според сърцераздирателното му признание, той е изпитвал огромна болка заради дребнавите си очаквания за външния вид на Дона. Вместо да осъзнава, че любовта помежду им е истинската красота, която търси, той се е опитвал да я превърне в някаква красива кукла.

В крайна сметка той изпита облекчение от факта, че любовта на живота му все още съществува и очаква бъдещата им среща в небесата.

Искам да разкажа за прекрасното си преживяване с едно забележително семейство. Срещата първона­чално бе определена за двама души, но вместо това се появиха петима. Първа влезе Клео Монро, майката. Последваха я дъщерите, Жасмин и Каролин, и съп­ругът на Каролин, Уолтър. Уолтър водеше млад мъж в инвалидна количка на около двадесет години. Той се казваше Лени. Лени имаше мускулна дистрофия и едва говореше, но веднага ми направи впечатление като духовно извисена личност. Уолтър откара колич­ката до стената, а и всички останали се настаниха на дивана и околните столове.

Наистина се наслаждавах на тяхната жизненост и непринуденост. Твърде често в семействата има враж­да и неприязън. След като предварително ги запознах с естеството на моята работа, започнах да медитирам, за да се отворя към духовете. Чувствах толкова много любов в това семейство, че предусещах невероятно изживяване.

Забелязах от дясната страна на Клео едра жена-дух, облечена в раирана зелена рокля и бяла шапка. Придружаваше я мъж-дух с тъмносин костюм и ярка вратовръзка в бебешко синьо, приблизително пет сан­тиметра по-нисък от нея. Те ме приветстваха широко усмихнати и мигновено разбрах, че това са родителите на Клео. Тя потвърди това.

- Майка ти използва думата "мамче" - казах аз. Всички кимнаха утвърдително. Клео отговори:

- Да, така я наричахме всички. Как е ревматизмът й сега?

Всички се засмяхме на шеговитата забележка на Клео.

- Мамчето ми казва, че обича красивите ангели на прозореца и че още не бива да се отказвате; твърде рано е.

- Виждаш ли, мамо, - възкликна Каролин - нали ти казах! Имах чувството, че все още не трябва да продаваме.

- Баща ви казва да не сглупите, след като сте работили толкова усилено. Мисля, че има предвид всички ви. Мамчето споменава колко обича ангелите и ми казва, че помагате на много хора, въпреки че не го осъзнавате. Разказва ми за магазина. Тя обича магазина.

Уолтър ме прекъсна:

- Това е невероятно.

- Защо? - попитах аз.

- Притежаваме този магазин - отвърна Уолтър, - който купихме с парите от завещанието на мамчето и той не се развива особено добре. Затова възнамеря­вахме да го продадем.

Попитах го:

- Какъв магазин?

Уолтър ме погледна в очите.

- Магазин за ангели. Продаваме ангелски вещи.

Изминаха няколко минути и продължих с ново съобщение.

- Това мамче е голям образ. Харесва ми. Проявя­ва жив интерес към живота.

- Да, така е. Мамчето винаги е била душата на компанията! - възкликна Клео.

- Майка ви казва, че миналата вечер сте й пригот­вили картофено пюре.

Жасмин проговори за първи път.

- Да, мама го направи за нас, заедно с пържено пиле по бабината рецепта. Беше хубаво, точно както го правеше мамчето.

Тогава чух смеха на мамчето в дясното си ухо и тя каза: "Как не, използва твърде много масло!" Казах им това и всички се разсмяхме.

- Мъжът тук Еди ли се казва? Той непрекъснато се представя така.

- Да - каза Уолтър, - така се казва.

- Но всички го наричахме Бъди - намеси се Клео. - Еди беше кръщелното му име.

- Оставам с впечатлението, че този човек накуцва. Имал ли е проблеми с левия крак?

- Да! - отвърнаха двете момичета. Жасмин добави:

- Бил е ранен във войната и в крака му имаше парче шрапнел.

- Сега той танцува и иска да ви кажа, че вече не куца.

- Слава тебе Господи! - извика Клео.

- Приятели, трябва да ви кажа, че е чудесно да се работи с вас. Вие сте толкова открити и изглежда разбирате точно какво представлява процесът на духовна комуникация.

- Би трябвало - каза Клео. - Всички сме отрасна­ли с тези идеи. Мамчето ме водеше на спиритични сеанси още когато бях малко момиче.

- И непрекъснато ни гледаше на чаени листа - добави Жасмин.

- Нищо чудно. Сега разбирам - казах аз. Трябва да ви напомня, че през цялото време Лени седеше в инвалидната количка и не беше в състояние да изрече и дума. Но това не му пречеше да надава ентусиазирани викове, особено когато разбираше ин­формацията, която получавахме. Внезапно се появи един неочакван дух, чийто глас ме стресна силно.

- Познава ли някой от вас човек на име Рос?

Лени изкрещя пронизително.

- Да! - извикаха всички заедно. Това е татко! - каза Каролин.

Тогава всички заговориха едновременно:

- Как си, татко? Как се чувстваш сега, татко? Беше ми трудно да се концентрирам върху онова, което искаше да каже баща им.

Бих искал да отбележа, че за разлика от другите духове, бащата не желаеше да се яви във физическия си вид, а вместо това създаваше у мен впечатление за своята личност.

Описах на семейството информацията, която приемах.

- Този човек е малко труден. Искам да кажа, че изглежда много упорит и не иска никой да му казва какво да прави. Има ли нещо вярно в това?

- Да - извикаха всички едновременно. Клео продължи:

- Той беше досадник. Не е ли вярно, татко?

Рос беше съпругът на Клео, но тя го наричаше татко, като всички останали.

- Мислеше си, че знае всичко и че ние сме луди - добави тя със смях.

След това Клео започна да споделя с мен възгле­дите на съпруга си за всичко духовно.

- Той не вярваше в нищо подобно. Смяташе, че когато умреш, те погребват в калта и ставаш храна за червеите.

- Всеки път - добави Жасмин, - когато някой от нас дори само споменеше рая, татко казваше, че дори той да съществува, ние вероятно никога няма да го видим, защото всички ще идем в ада, заради многоб­ройните си разговори с мъртвите.

- Той почиташе Библията - каза Каролин. - Вяр­ваше само на онова, което прочиташе в тази книга. - Тя продължи: - Баща му беше проповедник в Миси­сипи.

Лени нададе нов пронизителен крясък, сякаш за да се съгласи със сестра си.

В този момент много силно ми бяха внушени чувствата на баща им и аз се обърнах към тях:

- Имал ли е баща ви проблеми с белите дробове преди смъртта си? Защото оставам с впечатлението, че не може да диша. Чувствам, че дробовете ми не могат да се изпълват с въздух - казах аз и се хванах за гърдите.

- Той умря от емфизема - каза Уолтър.

- Баща ви ми казва, че е срещнал някого на име Либи.

- О, да, това е сестра му. Тя умря преди около двадесет години - отвърна Клео.

- Баща ви казва, че помни болницата и колко трудно му е било да диша. Знаел е, че ще умре, а когато това се е случило, се е събудил на прекрасно място. Приличало е на градина, но невиждана на Земята. Най-напред си помислил, че сънува, защото всичко било много красиво. Показва ми градина, изпълнена с цветя и хора, и ми внушава, че не е знаел къде се намира. Сестра му, Либи, се приближила до него и той не можел да повярва. Смятал, че ще види Исус и ангелите, но тя непрекъснато повтаряла, че нещата не стават така. Казва, че е срещнал хора, които не бил виждал от години. Казва, че се чувствал много реално и мястото също му изглеждало съвсем реално. Тогава видял майка си и баща си. Били облечени съвършено. Сега се смее. Казва, че през по-голямата част от живота си майка му имала бяла коса, но сега била кестенява. Имала и белег по рождение на врата, който вече липсвал. Разказва ми, че се намира на прекрасно място, в провинцията, подобно на мястото, където е отраснал. Всичко е така тихо и спокойно. Казва, че всеки ден ходи за риба.

- Постоянно ходехме за риба заедно – подметна Уолтър.

- Казва ми, че съжалява за вярата си, че живота свършва на Земята. Сега знае, че е съвсем естествено животът да продължи и след като напуснем телата си. Иска да ви се извини за това, че не ви е вярвал, когато сте говорели за духовната страна на живота. Сега е по-мъдър. Нещата определено не са такива, каквито е очаквал.

- Всичко е наред, татко, обичаме те - отвърна Каролин.

Останалата част на семейството нададе викове на потвърждение, включително и Лени.

Тогава Рос се обърна към сина си Лени със спе­циално, дълбоко трогателно послание. Той му каза:

- Ти си се появил на Земята с тази мъчителна болест, за да научиш хората около теб на безусловна любов.

При тези думи цялото семейство произнесе: "Алилуя!"

Любящото смирение в посланието на Рос - и наистина интимната топлота у семейство Монро - е скъпоценно и рядко. Ние търсим съвършенството във външния свят, подобно на Антъни, или го изискваме от себе си, подобно на Карл. Вероятно сме се научили на това от своите родители и учители, които са ни критикували толкова много, че сме се стремили да бъдем съвършени на всяка цена, за да ги удовлетво­рим. Перфекционизмът е проклятие.

В крайна сметка, животът никога не може да бъде удовлетворяващ или оценен в пълна степен, ако не осъзнаем собствената си вътрешна сила, своята връз­ка с енергията на Божията сила. За да го постигнем, трябва да се откажем от очакванията и да заживеем живота, предопределен от собствената ни уникалност. Ще намерим покой, единствено ако сме верни на природата на своята душа.