Дял първи въпрос понятие и система на гражданското право. Обективно гражданско право

Преработването на една вещ може да съставлява предмет на облигационни отношения, например на договор за изработка. Често преработването на преработването на една вещ от лице, което не е неин собственик, поражда и вещни правоотношения, особено ако стойността на труда е много по-голяма от стойността на материалите, и ако материалите принадлежат на различни лица. Лицето, което е направило нова вещ от чужди материали, става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава стойността на материала и ако лицето не е знаело, че материалът принадлежи на друг. За да стане лицето, изработило вещта собственик, е необходимо да се осъществи следния фактически състав:

• 
  да е налице определен трудов резултат, довел до създаването на самостоятелна вещ;
  
• 
  тази вещ трябва да е нова, не по смисъла на ЗАП
  
• 
  стойността на труда да надминава стойността на материала към момента на възникване на вещта
  
• 
  изработващият да не знае, че материалът е чужд в момента на изработване на вещта.
  

Изгубени могат да бъдат само движими вещи. Изгубена е тази вещ, която има собственик, но не се владее от никого. Собственикът няма фактическа власт върху нея. Затова, ако друго лице, несобственик, установи владение върху изгубената вещ, то тя става намерена. С факта на изгубването на движимата вещ, не се прекратява правото на собственост върху нея. Собственикът на изгубена вещ може да виндицира в тригодишен срок от загубването. Но това изключение важи само за добросъвестният владелец. Лицето, намерило вещта, не може да се третира като добросъвестно. Добросъвестно ще е трето лице, на което в последствие е била прехвърлена.

Терминът е условен, става дума за вещи, които имат собственик, но той не е известен. Обект на този придобивен способ би могла да бъде само движима вещ. Необходимо е обаче:

• 
  вещта да бъде скрита, да е неизвестно местонахождението й
  
• 
  собственикът да е неизвестен
  
• 
  вещта трябва да има историческа, художествена, археологическа или др. стойност
  

Известно е че привидните сделки са нищожни на основание на чл.26, ал.2 от ЗЗД. Те нямат действие за страните и за третите лица. И понеже е нищожно, привидното съглашение не може да прехвърли собствеността, ако има за предмет право на собственост или друго вещно право. Но ако приобретателят по такава сделка прехвърли недвижим имот на трето лице, би следвало третото лице да не стане собственик, защото праводателят му не е собственик. Но законът защитава трети добросъвестни лица като запазва правата им придобити добросъвестно от приобретателя.

Законът признава в редица случаи потестативни /преобразуващи/ субективни права. При тях една от страните в правоотношението е овластена с едностранно волеизявление да предизвика промяна в правната сфера на другата страна, да учреди, измени или прекрати правоотношението. Такова е правото да се иска обявяване на предварителния договор по чл.19 ЗЗД за окончателен, правото по чл.33 от ЗС да се изкупи частта на съсобственик, която той е продал на трето лице; правото на сънаследник да иска възлагане на неговия дял на неподеляемо жилище по реда на чл.288, ал.2 от ГПК; правото да се иска унищожаване или разваляне на договор по ЗЗД и т.н. едни от потестативните права се упражняват извънсъдебно, а други – само по съдебен ред. Съдебното упражняване на потестативните права става чрез конститутивни искове. С конститутивния иск се иска от съда да потвърди със сила на присъдено нещо предявеното потестативно право и да постанови следващата то него промяна на гражданското правоотношение. Съдебното решение, с което се уважават тези искове има конститутивен характер, конститутивно действие. То е юридически факт, който създава, изменя или прекратява правоотношението. То дава на носителя на потестативното право исканата правна промяна, независимо от волята на другата страна в правоотношението, на ответника. Затова конститутивният иск и конститутивното съдебно решение по него са средства за принудително осъществяване на субективни потестативни права.

Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ. Уредена в чл.79 -86 Закона за собствеността /ЗС/.

Тя е стар правен институт - позната още на Римското право. Днес придобивната давност намира широко приложение, т.к. до голяма степен защитава правата на добросъвестните приобретатели на движими и недвижими вещи в случаите, когато недобросъвестни лица прехвърлят имущество, което не им принадлежи и така поставят в опасност както интересите на придобиващите собственост, така и правната сигурност.

Придобиването става чрез упражняване на фактическа власт върху определена вещ за определен период от време. За да има придобиване по давност трябва да са налице два елемента: владение и изтичане на определен период от време.

Според Закона за собствеността владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. За да има придобиване по давност владението трябва да е непрекъснато. Според чл.81 ЗС то се прекъсва с изгубването му за повече от 6 месеца.Държателят на чужда вещ не може да придобива по давност. Например не може да придобие чужда вещ този, който само я съхранява на каквото и да е основание.

Вторият елемент от фактическия състав на придобиването по давност е изтичането на определен период от време, през който непрекъснато да се упражнява фактическа власт върху чуждата вещ.

За недвижимите имоти този срок е 10 години, ако владелецът е недобросъвестен и 5 години за добросъвестния владелец. Срокът за придобиване на движими вещи винаги е 5 години независимо от вида на владението. Срокът започва да тече от деня на установяване на владението.

Според ЗС добросъвестно владение имюа, когато владелецът владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма / нотариален акт, писмена форма с нотариална заверка на подписите / е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Основания, годни да направят някого собственик са например договори за покупко-продажба, дарения, замени.За да породи действие изтеклия срок трябва владелецът да се позове на изтекла придобивна давност - чрез предявяване на установителен иск, чрез искане да се издаде констативен нотариален акт, чрез възражение срещу предявен срещу него иск за връщане на вещта.

Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Това означава, че по принцип всеки владелец се счита за добросъвестен и ако някой твърди обратното , той трябва да го докаже, а не този с Придобивната давност действа за напред - от момента на изтичането на срока и позоваването на давността. Възможно е владелецът, в чиято полза е изтекла давността да се откаже от нея, т.е. да заяви, че не желае да се ползва от нея, че не желае да стане собственик на владяното от него. Отказ от придобивна давност обаче може да се направи само ако не е направено изявление за придобиване правото на собственост въз основа на нея. Ако има такова изявление бившият владелец вече е собственик и може да направи само отказ от право на собственостоспореното владение.


Въпрос № 18

СЪСОБСТВЕНОСТ

Понятие и видове. Възникване и прекратяване. Отношения между съсобствениците. Етажна собственост.

Според становището на проф. Венедиков, всеки съсобственик има отделно право на собственост върху цялата вещ, но упражняването на това право е ограничено от конкуренцията на другите съсобственици върху същата вещ. Така, както върху една вещ могат да съществуват едновременно няколко различни вещни права – съсобственост и плодоползване, собственост и суперфиция, така и върху една вещ може да има две или повече права на собственост. При съсобствеността възникват не само правоотношения с трети лица, но и вътрешни правоотношения между съсобствениците. Колкото са съсобствениците, толкова са и правата на собственост, които са свързани поради това, че имат за предмет една и съща вещ. Но съвременното законодателство като че ли възприема конструкцията за съпритежание на едно единно право на собственост. Съгласно чл.30 от ЗС, правото на собственост може да принадлежи и общо на две или повече лица – държавата, общините и други физически или юридически лица. От тази разпоредба е видно, че при съсобствеността едно единно право на собственост принадлежи на две или повече лица. Никой не може да индивидуализира частта от своето право върху вещта – собствеността е обща. При съсобствеността няма съпритежание на обекта, а съпритежание на самото субективно право. В резултат на това по косвен път се стига до съпритежание на обекта. Този смисъл влага и законодателството в термина “идеална част” – в смисъл на част, дял от правото на собственост върху определена вещ. Всеки от съсобствениците има свой дял от правото на собственост, но то не е разделено по правомощия, например единият има право на владение, другият – право на ползване, третият – на разпореждане. При съсобствеността единното право на собственост е разделено, тъй да се каже, по вертикала – всеки от съсобствениците има в съответен обем, в съответна част и право на владение, и право на ползване и право на разпореждане.

Току що беше отбелязано, че доброволната съсобственост възниква по волята на съсобствениците. Най-често тя се учредява чрез правна сделка, годна да прехвърли или учреди вещно право – продажба, замяна, дарение и др. съсобственост може да възникне и чрез административен акт – например устройствен план. При наследяване възниква тъй наречената случайна съсобственост. Съсобственост може да възникне и чрез придобивна давност – съсобствеността възниква от юридически факт от типа на юридическите събития, необходимо е владението върху определена вещ да е упражнявано от две или повече лица /съвладение/ с намерение да станат съсобственици. Съсобственост може да възникне и по силата на съдебен акт. Например с присъда на наказателен съд, с която се постановява конфискация на част от определена вещ – възниква съсобственост с държавата. При сключване на договор за дружество също възниква съсобственост. При преработване по чл. 95 от ЗС, ако никой от материалите, от който е изработена новата вещ, не може да се счете за главен, се поражда съсобственост върху новата вещ. Съсобственост може да възникне и при отделяне на естествени плодове от общата вещ. Съсобствеността върху плодоносната вещ се простира и върху плодовете от нея – те стават общи.

При съсобственост, всеки от съсобствениците има всички правомощия “по вертикала” в обем, съответен на неговия дял, т.е. всеки съсобственик има правомощия владеене, ползване и разпореждане с общата вещ. По начало той ги упражнява самостоятелно.

То дава възможност на всеки съсобственик да упражнява фактическа власт върху общата вещ, но съответно на своя дял и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея съобразно с правата им. Ако един от съсобствениците пречи на останалите да упражняват фактическа власт върху вещта, последните разполагат с негаторния иск по чл.109 от ЗС и могат да искат той да прекрати всяко неоснователно действие, което им пречи да упражняват своите права. Искът по чл.109, ал.1 от ЗС е иск за защита на собствеността.

Всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Чл.31 от ЗС използва термина служене като синоним на понятието ползване. Правото на ползване дава възможност на собственика да извлича полезните свойства на общата вещ. Упражняването обаче на това правомощие е ограничено в няколко насоки. Преди всичко ползването трябва да се осъществява съобразно основното предназначение на вещта, определено от нейното естество или уговорено от съсобствениците към момента на възникване на съсобствеността. Не е необходимо съсобствениците да задоволяват еднакво своите потребности. От друга страна ползването трябва да се осъществява така, че съсобственикът “да не пречи” на другите съсобственици да си служат с нея. Затова, ако на практика някой от съсобствениците използва изцяло общата вещ, той дължи “обезщетение” на останалите съсобственици за ползата, от която са лишени. Както всеки собственик, така и съсобственика има право да придобива естествените и граждански плодове от общата вещ. Особеното за съсобствеността е това, че те стават общи и всеки от тях ги придобива съответно на своя дял. Плодовете от общата вещ са общи. Няма значение дали съсобственикът ги е събирал сам, като е пречил на другите, няма значение дали те са поискали да се ползват от имота или не.

Всеки съсобственик може свободно да се разпорежда със своя дял от общата собственост. Той може да го продава, заменя, залага, ипотекира. Не е необходимо съгласие на другите съсобственици. Само, когато се касае за продажба на дял от съсобствен недвижим имот, законът изисква съсобственикът да предложи своя дял първо на другите съсобственици за изкупуване при същите условия, и едва ако никой от тях не е приел това предложение, той може да продаде своя дял на трето лице.

Общата вещ може да дава плодове, но нейното използване е свързано и с разноски, затова чл.30, ал.3 от ЗС задължава всеки съсобственик да участва и в тежестите на общата вещ, съразмерно на частта си. Тези разноски могат да бъдат от различно естество: необходими и полезни разноски. Необходими са разноските, без които вещта би погинала или би се увредила съществено. Такива разноски са за храна на животно, ремонт на покрив в обща сграда и т.н. всеки съсобственик е длъжен да участва в тези разноски съобразно своя дял. Ако те са направени само от единия, той има право да поиска от останалите да му платят част, съответна на техния дял. Полезни са разноските, които не са необходими за запазване на целостта на вещта, а водят само до увеличаване на нейната стойност. Съсобствениците не са задължени да участват в тези разноски. Например да се пребоядиса сградата, други нововъведения и т.н. те могат да се извършат само със съгласието на всички, като всеки ще участва съразмерно на своя дял. Но ако някой не е съгласен и те са извършени, в най-добрия случай отношенията ще се уредят по правилата на обезщетението, установено за владението или по правилата на неоснователното обогатяване.

Според чл.32 от ЗС, общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Управлението включва действия по поддържане на вещта в добро състояние, за да може тя да се използва според нейното предназначение. Всеки от съсобствениците може да ползва вещта без да пречи на другите да си служат с нея и може да иска да се извършат необходими разноски за нейното запазване. Често интересите на съсобствениците влизат в стълкновение. В тези случаи законът овластява мнозинството на съсобствениците да вземе решение, но то не е задължено да управлява общата вещ. Това мнозинство не е някакъв орган на управление, тъй като съсобствеността нито е гражданско дружество, нито е юридическо лице. Решенията се вземат с мнозинство на съсобствениците. То се определя не по глави, а по дялове. Тази възможност крие опасности за съсобствениците с по-малък дял, например да бъдат лишени от възможността да ползват общата вещ или пък да се вземе решение, което е вредно за общата вещ. Трябва да се отбележи, че никой от съсобствениците не може да бъде лишен от неговите правомощия. Когато не може да се образува мнозинство за използване и управление на общата вещ или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, всеки от съсобствениците може да отнесе до съда спора за ползването и управлението на общата вещ. Мнозинството на съсобствениците не може да ограничава правото на друг съсобственик, но ако такова решение се вземе и спорът се отнесе пред съда, решението на съда няма да замести решението на мнозинството, защото това не е иск по чл. 32, ал.2 от ЗС, а ще бъде евентуално иск за нарушено право на собственика по чл. 109 ЗС. И съдът след като признае правото на ограничения съсобственик, ще постанови прекратяване на неоснователното действие /решение/ с което му се пречи да упражнява своите правомощия в обема на притежаваното от него право.

• 
  Чрез делба – при съсобствеността винаги е възможна колизия между интересите на съсобствениците във връзка с използването на общата вещ, с участието в разноските за нейното поддържане, с упражняване на правата, с две думи тя е потенциален източник на спорове. Затова чл.34 от ЗС допуска възможността всеки съсобственик по всяко време и въпреки противна уговорка да иска делба на общата вещ. Делбата е обикновения, типичен начин за прекратяване на съсобствеността. Право на делба се поражда от всяка имуществена общност. Няма значение видът на съсобствеността и основанието за нейното възникване. Право на делба има всеки съсобственик, независимо от размера на неговия дял. Няма значение и качеството на съсобственика – дали е физически или юридическо лице, дали съсобственик е държавата или общината. Няма значение и обектът на делбата. Може да се иска делба както на движима, така и на недвижима вещ, стига това де и възможно. Делбата може да се извърши по два начина – по съгласие на страните и по съдебен ред. С оглед на това има два вида делба, доброволна и съдебна. Доброволната делба се извършва по съгласие на всички съсобственици. Това е възмезден акт, защото ако някой съсобственик загуби своя дял в резултат на делбата, той може да иска уравнение от другите съсобственици. По своята форма доброволната делба е договор. По своето естество правото да се иска делба на общата вещ е едно субективно потестативно право. При доброволната делба идеалната част на всеки от съсобствениците се превръща в отделно право на собственост върху реална и самостоятелна част от същата вещ. Съдебната делба замества непостигнатата доброволна делба. При нея само по волята на едни и независимо от волята на другите съсобственици съсобствеността се прекратява, като се следва специално съдебно производство, установено в чл. 278 ГПК. Започналото съдебно производство може да се приключи като спогодба, като потвърден от съда договор между страните, с който чрез взаимни отстъпки те слагат край на спора, на съсобствеността, и на делото. Това не е съдебен акт, а договор. Затова съдебната спогодба не може да се обжалва. Съдебната делба се извършва като едно спорно производство, първата фаза на което приключва с решението на съда за допускане на делбата. В това решение се определят лицата, между които се допуска делбата, вещите/имотите/ и частта на всеки съделител. След решението за допускане на делбата започва втората фаза – самото нейно осъществяване: образуване на дялове и предоставяне на конкретен обект в изключителна собственост на съответния съделител, което става със съставяне на разделителен протокол или с теглене на жребий. От влизане на протокола в сила или от тегленето на жребия, определените дялове стават изключителна собственост на участниците в делбата – настъпва нейният вещноправен конститутивен ефект. Съсобствеността вече е прекратена.
  
• 
  
  Изтегляне 12.61 Mb.
  
  Сподели с приятели: