И интеграцията им с университетите



Дата24.05.2017
Размер114.88 Kb.
#21962
ПРИНЦИПИ НА УПРАВЛЕНИЕ НА НАУЧНОИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ЦЕНТРОВЕ

И ИНТЕГРАЦИЯТА ИМ С УНИВЕРСИТЕТИТЕ
Лазарин Лазаров, дхн

(Статия за сп. Наука на базата на слайдов доклад, изнесен в Дискусионния клуб на СУБ на 14.11.2011 г)

Научноизследователските центрове биват държавни и частни. Държавните се конструират като организации с нестопанска цел. Те се управляват от държавата и могат да разчитат на финансиране от дъражавата. Частните обикновено принадлежат към големи корпорации. Но има случаи на частни научноизследователски центрове, организирани като организации с нестопанска цел. (Пример: известният голям научноизследователски център в САЩ Battelle). Частните университети в някои страни се третират също като организации с идеална цел и могат да получават субсидии от държавата.


За разлика от университетите, в дейността на изследователските центрове висшето образование не заема основно място. Те, по правило, не са оторизирани да присъждат академични степени и звания.
Държавните научноизследователски центрове/институти биват два вида: ведомствена организация и публична организация. С оглед осигуряване на творческа среда, и в двата случая управлението на центровете се изгражда така, че те да разполагат с определена научна автономия.
Научната автономия на центровете е еквивалент на академичната автономия на университетите. Що е академична автономия? Академичната автономия е свободата на университетите да решават сами, без външна намеса, кой ще изследва и преподава, как да се изследва/преподава, какво да се преподава, и кой може да бъде приет за студент. (Академичната свобода е необходимо условие за създаването и разпространението на знание и информация - доколкото академичната свобода изисква и институционална автономия, при университетите се е оформило понятието академична автономия). Научната автономия при ведомствените изследователски центрове/институти се свежда до свободата сами да решават КОЙ и КАК да изследва. Научната автономия при изследователските центрове/институти – публични организации се свежда до свободата сами да решават КОЙ, КАК и КАКВО да изследва. Държавата и бизнесът, обаче, могат да определят КАКВО да се изследва посредством лостовете на финансирането. (В този смисъл националните стратегии за научни изследвания формално не са задължителни за публичните изследователски центрове).
Намирането на оптимално равновесие между научната автономия и намесата на държавата като представител и защитник на обществените интереси е от голяма важност. При ведомствените изследователски центрове научната автономия е по-ограничена. Такива центрове се формират обикновено към министерства и са специфично приложно ориентирани. В опростен вид, тяхната управленска структура се състои в следното: министерство селекционира по строго регламентирана процедура сенат (научен съвет) като върховен управленски орган. Този сенат се състои от доказали се учени, както от самия център, така и от различни университети, представители на бизнеса, и ex officio представители на самото министерство и на публичния сектор. Сенатът назначава изпълнително ръководство, което пък назначава директорите на институтите, съставящи центъра. Последните се утвърждават от сената (а в някои случаи и от министъра).
Пряката подчиненост на такъв център на съответно министерство има своите недостатъци. В САЩ е разпространена формата ведомствен изследователски център с договорирано университетско настоятелство. Такива са 16-те национални изследователски лаборатории на САЩ (Oak Ridge, Argonne и т.н.). В тези случаи министерството сключва договор с един или няколко университета, който/които да конструира(т) настоятелство, което да управлява центъра от името на министерството. Настоятелството се формира като дружество с ограничена отговорност. Това настоятелство, от своя страна, назначава научен съвет и изпълнително ръководство на центъра. Така например, известната Argonne National Laboratory в САЩ се управлява от UChicago-Argonne LLC – настоятелство формирано по договор на министерството на енергетиката с Университета на Чикаго. То е съставено от 29 известни лица – членове на настоятелството на Чикагския университет, учени от този университет и от други университети, и представители на бизнеса. А пък най-голямата национална лаборатория Oak Ridge се управлява от UT-Battelle LLC - настоятелство, формирано по тристранен договор на министерството на енергетиката с Университета на Тенеси и частния научноизследователски център Battelle.
Доколкото отделните министерства финансират различни научни изследвания, съществуват ведомствени изследователски центрове с фонд. Такъв е най-големия изследователски център на САЩ – известния National Institutes of Health. Този център е към здравното министерство, има два отдела (съответно, фонда и самия център). Директорът се назначава от президента на САЩ, а министерството формира 20-членен сенат. Фондът финансира проекти на 3000 университети и институции от цял свят, общо за 30 млрд дол годишно, но само 10% отиват в собствените 27 института на центъра.
Характерното за публичните изследователски центрове е че връзката с държавата (президент, правителство, министерство) е опосредствана с публичен борд (настоятелство). В най-разпространените случаи (САЩ, Канада, Австралия) този борд се селекционира от губернатора на съответния щат. Бордът избира президент, който назначава изпълнително ръководство и част от сената (въховния научен съвет) на центъра. Други части се заемат от представители на институте и ex officio външни членове. Сенатът избира институтските директори, които се утвърждават от президента (в някои случаи – от борда).
Публичните изследователски центрове биват два вида: без членове и с членове (membership). Членовете на втория тип публични центрове биват назначавани/приемани от сената или избирани на принципа election by peers. По правило, членовете плащат членски внос.
Характерно за структурата на публичните изследователски центрове с членове е наличието на общо събрание като върховен орган. Общото събрание одобрява, приема или отхвърля, но не се намесва в оперативното управление, събира се до 3 пъти годишно. Общото събрание обикновено избира част от членовете на сената с квалифицирано мнозинство. По правило общите събрания включват директорите на институтите.
От направения преглед на основните структурни рамки на управление на държавните изследователски центрове могат да се изведат следните ПРИНЦИПИ на тяхното управление:


  • Отвореност към обществото – чрез публичен борд и/или ex officio, назначаеми и изборни външни членове във всеки от органите,

  • Интеграция с университетите,

  • Селекциониране с консенсус или election by peers (избират равни или по-високостоящи в научната йерархия) - липса на изборност отдолу-нагоре!

  • Разделение между научното и изпълнително ръководство.

По правило, публичните изследователски центрове включват:




  • Независим контролен орган

  • Външен акредитационен (обикновено международен) орган

  • Собствена грантова система.

От изложеното, могат също да се формулират следните използвани ФОРМИ на интеграция с университетите:




  • Прикрепване към определен университет за присъждане на степени и звания

  • Обучение на докторанти (партньорски програми)

  • Договорирано университетско настоятелство (при ведомствените)

  • Интеграция на подразделенията (институтите)

  • Обучение с магистърски и докторски програми

  • Включване на университет в структурата

Всичко кореказано досега може да се илюстрира с един кратък преглед на особеностите на по-известни научноизследователски центрове по света. В САЩ най-големите и известни държавни центрове са National Institutes of Health, 16-те национални лаборатории и NASA – институтите. В National Institutes of Health работят 6000 учени. По-известни измежду националните лаборатории са Oak Ridge, Argonne, Brookhaven, Sandia и др, повечето към енергийното министерство. Oak Ridge има 4800 души, 3000 учени и 1.6 млрд дол годишен бюджет, а Argonne – 3200 души, 1000 учени.


Основният научноизследователски център в Канада е National Research Council (NRC). Всъщност, името съответства на публичния борд на центъра. Върховният орган (сенат), назначаван от правителството и представляващ борда, разширен със специалисти и директорите на институтите, избира президент, изпълнително ръководство и институтските директори (събира се 3 пъти годишно). Този център от публичен тип има 4500 души персонал и 20 института във всички области (разделени на научни и инженерни).
CSIRO - Австралия (Commonwealth Scientific and Industrial Research Organization) е изследователски център от публичен тип с около 6500 души и 5 отдела/направления с около 30 институти/лаборатории. Публичният борд, назначаван от правителството, избира президент и управителен съвет (Executive Management Council). Всяко направление е законово интегрирано с определени университети с общи научни съвети (strategic advisory committees).
Най-големият научноизследователски център в Индия е Council of Scientific and Industrial Research (CSIR) – от публичен тип, под егидата на няколко министерства. Той има 39 лаборатории и17,000 души персонал. Заслужава да се спомене и Jawaharlal Nehru Centre for Advanced Scientific Research – сравнително нов, модерен център под егидата на Министерството на науката и технологиите, устроен като университет с право на присъждане на магистърски и докторски степени.
Китайската академия на науките, устроена по модела на ‘съветския тип’ академии, бе модернизирана през последните години. Този огромен център (50 хил. души, от които 37 хил. учени) има 6 отдела и около 100 института. Той включва един университет и един център за обучение на докторанти.
У нас е добре известен най-големия научноизследователски център във Франция (и в Европа) - CNRS (Centre National de la Recherche Scientifique). Този център е конструиран с подчертано разделение между научното и изпълнителното ръководство. Върховен научен орган е National Scientific Research Committee, който има около 1000 члена, включително чужденци, половината селекционирани от Министерството на изследванията, а другата половина – изборни. Изборните членове се формират по две квоти – от самия център и от университети. Този орган излъчва Върховен научен съвет, състоящ се от 30 души, от които 8 чужденци (11 изборни и 19 – назначавани). Към него са конституирани 8 специализирани научни съвета по научни области. Министърът на изследванията назначава президента на центъра, който има 10 института (от които три – национални) и множество временни лаборатории (на контракт за 4 години с акредитация на 2 години). В центъра са заангажирани 11,500 учени със степени и звания. Освен това, в него работят около 5,000 докторани, postdocs, и гостуващи учени. В бюджета на този център влизат една четвърт от парите които държавата дава за научни изследвания.
Много популярен, и често даван за пример у нас, изследователски център е Макс-Планк обществото в Германия. Със своите 16,000 души персонал, от които 5,200 учени, плюс около 4,000 докторанти и гостуващи, той е вторият по големина (след CNRS) център в Европа. Характерна особеност на Макс-Планк обществото е твърдо възприетият принцип на развитие чрез водещи учени – всеки нов директор на институт има пълното право да го преструктурира организационно и тематично. Досега, от този център са излезли 17 нобелови лауреати.
Макс-Планк обществото е публичен център с membership. Членовете се делят на 'научни’ и ‘помощни’ и се приемат от сената – 30-членен върховен орган, част от който са ex officio-членове (между тях – 5 министри), а останалите се избират от общо събрание на научните и помощни членове. Наред със сената действа и върховен научен съвет, състоящ се само от научните членове, включителоно директорите на институтите. Сенатът избира президента и изпълнително ръководство и назначава директорите на 80-те института на центъра. Връзката с обществото (освен външните членове на сената) е структурирана на институтско ниво – към всеки от 80-те института са изградени настоятелства и органи за външно научно оценяване (Scientific Advisory Boards). Последните са съставени на 97% от външни експерти, като 75% са чуждестранни; те акредитират институтите на всеки две години. Годишният бюджет на Макс-Планк обществото е 1.3 млрд € като 80% идват от публичния сектор (50% - федерални и провинциални субсидии). Към центъра е изградена вътрешна грантова агенция.
От интерес е организационната структура на Австрийската академия на науките защото при нея са запазени елементите на старите кралски (imperial) академии (френската, британската кралска, руската, основани последователно в края на 17-тия и началото на 18-тия век). От друга страна, тази сравнително малка академия (1100 души) е добра база за сравнение с Българската академия на науките. Като публичен изследователски център с членове – действителни и кореспондентни, избирани от действителните (максимален брой – 90) с квалифицирано мнозинство – Австрийската академия има три секции: природоматематична, обществено-хуманитарна и на млади учени. Общото събрание е съставено от действителните членове плюс 8 представители на член-кореспондентите и 16 представители на младите учени. То избира измежду действителните членове председателите на трите секции, но те се утвърждават от федералния президент. Общото събрание избира измежду членовете си и 14-членен контролен съвет, както и научно-акредитационен съвет, състояш се изключително от чуждестранни учени. От друга страна, заинтересовани министерства формират 9-членно настоятелство, състоящо се от известни представители на държавни и обществени организации. Това настоятелство назначава контролен финансов съвет, приема годишния отчет. Австрийската академия има близо 60 института с различен статут, директорите се назначават от председателите на секциите.
Известно е, че преди разпадането на съветския блок, в страните включени в него функционираха академии - изследователски центрове с организационна структура близка до тази на старите имперски академии и специално на основаната от Петър Велики Руска академия. След падането на тоталитаризма всички те, във всички страни, претърпяха деполитизация. След това, повечето страни запазиха в общи линии организационната структура. Тази структура е изпитана и работи добре когато управлението е деполитизирано и деидеологизирано и действителните членове са доказали се учени с реални постижения.
В две страни – Чехия и България – съветският тип академии бяха не само деполитизирани, но и повече или по-малко преструктурирани. В Чехия академичните звания бяха премахнати. Общото събрание като върховен орган (събира се 2 пъти годишно) се състои от 100 представители на центъра (включително директорите на 54-те института) плюс 30 представители на университетите и 20 – на бизнеса. То избира 17-членен управителен съвет, 30-членен върховен научен съвет състоящ се от утвърдени учени (една трета – външни, включително чуждестранни), и ръководството на вътрешна грантова агенция. Контролен съвет и атестационни комисии (по области) са изградени като независими органи.
Чехия е пример на страна от бившия съветски блок, която изгради модерен ефективен научноизследователски център на мястото на съществуващата съветски тип академия. За съжаление, това не може да се каже за преструктурирането на Българската академия на науките. Действително, налице бяха всички политически, идеологични и научни основания корпусът на академиците и член-кореспондентите да бъде отстранен от управлението на Академията като изследователски център. Но този орган беше оставен без никакви функции и поставен под контрол на популистки избирано от широкия научен състав общо събрание. (Същевременно, на членовете бяха постановени големи месечни възнаграждения в противоречие със световната практика и при липса на функции).

Както се видя от направеното изложение, в организацията и управлението на научноизследователските центрове (и на университетите) не се практикува изборност отдолу-нагоре. При БАН широкият научен състав (вклкючително нечленове на академията) избира органа й на управление. Такава изборност установява „демократична” защита на интересите на всички и при нея не могат да се получат резултати над средните. Науката е йерархична система и се движи от единици.


От направеното изложение се видя също че структурата на управление на изследователските центрове трябва да бъде отворена. Това е така не само поради необходимото равновесие между научната автономия и намесата на държавата като спонсор и защитник на интересите на обществото, но и от необходимостта от постоянен контакт с това общество. Структурата на БАН се характеризира с пълна затвореност. При това, особено неблагоприятно е съчетанието от затвореност и популистка изборност отдолу-нагоре. Тогава центърът започва да служи на себе си, а не на обществото. Това е потенциален зародиш на конфликт с държавата.
Видяхме още че научноизследователските центрове се характеризират с разделяне на научното и изпълнителното ръководство. БАН бе конструирана без върховен научен орган, определящ приоритетите и научната политика. Това доведе до раздробяване и разпределение на целия фронт на научната тематика между институтските звена, до липса на флексибилност и интердисциплинарност.
На базата на направения преглед могат да бъдат формулирани следните критично слаби места в структурата на управление на БАН като особено порочни са първите две:

  1. Уникална порочна популистка изборност отдолу-нагоре;

  2. Затвореност (без външни хора);

  3. Няма върховен научен орган определящ научната политика;

  4. Няма независим контролен орган;

  5. Няма постоянен орган за външно оценяване;

  6. Няма собствена грантова система

  7. Лоша интеграция с университетите

Ефективността и качеството на научните изследвания зависят от управлението. Център с 6900 души е твърде голям за България. В БАН е много трудно провеждането на каквато и да е реформа. Тя би била бламирана веднага от популисткото общо събрание. Може да се направи извода че реформирането на БАН изисква преустройство на управлението на основата на съществени законови промени.

21 ноември 2011 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница