КОРЕНИТЕ НА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО И РЕТОРИКАТА
„Нашият държавен строй се нарича демокрация, защото той държи сметка не за малцинството, а се съобразява с интересите на мнозинството. Ние не смятаме, че разискванията пречат на делата, а напротив, смятаме за вредно да пристъпим направо към изпълнение на онова, което е нужно, без да го обсъдим отначало по пътя на разискванията".
П е р и к ъ л, Из „Надгробното слово", 431 г. пр. н. е.
След продължителните гръко-персийски войни (500—449 г. пр,' н. е.) в Древна Гърция укрепва демократическата република като форма на робовладелческата държава. Макар и разединени в множество държави — полиси, старите гърци създават политическо устройство, наука и култура, които оказват изключително влияние върху цивилизацията през идните векове. В характера на това демократично управление, което изисква по-важните държавни дела да се решават от Народното събрание, се крие първопричината за разцвета на ораторското изкуство в Атина, неговият основен корен.
Изострената класово-политическа борба заставя политическите дейци публично да отстояват своите интереси и чрез словото си да въздействуват върху представителите на другите социални групи. „Не думите, Есхине — се обръща 'най-големият оратор на Древна Гърция — Демостен, към говорителя на промакедон-ската партия, — и не звучността на гласа осигуряват славата на ■оратора, а тенденцията на неговата политика" (из речта „За венеца"). Естествено, не бива да се забравя едностранчивият характер на робовладелската демокрация. Робите, жените и чужденците са лишени от политически права. „Красноречието" на робите са въстанията,
Атина през V в. пр. н. е. е „школа за Гърция", както я определя Перикъл.^ В дея творят философи, поети, драматурзи, художници, архитекти, лекари,, .оратори. Древногръцката наука бележи своите върхови постижения. Във философията борбата между класическите направления —• материалистическото и идеалис-
Т у к и д и д, Ист^д^я на Пелопонеската ффйна, С, 1979, с. 126.
тическото, ражда своите най-ярки представители.. В изкуетвотосе извисяват талантите на древногръцките драматурзи,, скулптори, художници. Това е времето на философите: Демокрит, Левкип, Анаксагор, Емпедокъл; на драматурзите: Есхил, Софокъд, Еври-пид, Аристофан; на скулпторите: Фидий, Поликлет и други. В тази епоха на велико съзидание ораторското изкуство, усъвършенствувано и разпространявано от философите-софисти,, завоюва първенствуващо място сред „свободните изкуства".1
Вторият социално-исторически корен, върху който процъфтява ораторското изкуство, е а т и и с к и я т с ъ. д, наричан с право „люлка на красноречието". Архонтъта ка Атина— Солон, издал през 594 г. закони (известни в историята като Солонови закони), съгласно които съдебната власт се отнема от ръцете на ев-патридите3 и се дава на простия народ. Чрез създаването на Народния съд се обуздава в известна степен съдебният произвол и се заставят свободните граждани да се замислят над умението си да убеждават другите в своята правота. По това време Древна Гърция още не е възприела идеята за адвокатурата.. Тогава се появили логографите4 — съчинители на речи по поръчка. Отивал бедният селянин или занаятчия, а понякога и заможен евпатрид, при логографа и му разказвал своята мъка.. Логографът я претворявал така, че понякога и самият тъжител се умилявал от собствената си неволя . . . По-късно логографите започнали да записват своите произведения. При най-талантливите от тях фантазията, психологическият усет и художествената мярка превръщали обикновената житейска драма в. произведение на изкуството (Лизий,. Изократ и др.).
Третият корен на ораторското изкуство е древногръцкото образование. В създадените реторски школи децата изучавали освен реторика, още и математика, музика,, литература и др.. Чрез овладяването на ораторското изкуство те се подготвяли за бъдеща участие в социалния живот на републиката.. В характера на атин-
1 „Свободни изкуства" е Древна Гърция1 били нарияанш граматиката,
диалектиката, реториката, аритметиката., геометрията, астрономията и му»-
виката.
2 Архонт (стгр.)—върхове» управител,, военачалник. Около средата
на VII в. пр. н. е. е била основава колегия на: архонтите в Атина, състояща,
се от 9 члена. През V в. пр. н. е. тя загубила сввето значение.
3 Евпатриди (стгр.)—земевладелци в Древна Атина, знатни: по про
изход.
* Логографи се наричат н раннжге- гръцки; историци, които, записвала предания и митове за древните племеяа. а герои „аа, основаването, на градовете и др.
ското образование се синтезира идеалът на епохата на Перикъл — стремежът към красота, съчетана с пределна простота, всестранно* обучение, без да се изнежва и разглезва духът.
И така, трите главни корена на ораторското изкуство в Древна Атина, а по-късно и в Древен Рим, са: демократичното управление, съдът и образованието. Благодарение на тях се развиват най-важните жанрове на красноречието в древността; политическото, съдебното и тържественото.
-
Политическото (съвещателно, делиберативно) красноречие
има за предмет публичните разисквания по политически въпроси..
Свободните граждани на древните републики се съвещавали при
решаването на важни държавни или политически дела. Това било-
продиктувано от демократичната форма на управление. Полити
ческите фактори формирали обществено мнение, призвано да пред
види бъдещето на държавата, класата, партията. Целта при това
предвиждане се състои в обществената полза или вреда от реше
нието, което Народното събрание (или друг политически орган):
трябва да приеме. Съвещателното красноречие оказва най-силно
въздействие върху развитието на ораторското изкуство и на него
вата теория.
-
Съдебното (юридическото) красноречие е посветено на ми
нали събития — съдените се обвиняват или оправдават по повод
на вече извършени действия. Съдебният оратор има за цел да
прецени като справедливи (т. е. съответствуващи на законите и
морала) или несправедливи постъпките на подсъдимите и да убеди;
в това съда. За значението на съдебното красноречие говори и
фактът, че дори Перикъл не е могъл да спаси от смъртна присъда
приятеля си — великия скулптор Фидий, а оправдаването на
Аспазия — неговата втора жена, му струвало огромни усилия. . .
-
Тържественото (демонстративно, епидейктическо) красноре
чие се прилага в случаи, когато ораторът трябва да похвали или
порицае определена личност или група от хора. Общественото
признание на заслугите или достойнствата на личността, също
както и критиката на нейните пороци или незаконни действия
имат пред вид настоящето, т. е. всеки хвали или порицава сега
съществуващи неща. Висша цел на епидейктическото красноречие
е постигането на прекрасното. Ораторът утвърждава или отрича
едни или други човешки качества, идеи, постъпки през призмата,
на естетическата мярка за красиво и грозно.
Освен трите основни жанра на ораторското изкуство в древногръцката и по-късно в древноримската република били разпространени: деловото красноречие, извикано за жи-
8
вот от нуждите на търговията и занаятите; военното красноречие — поради честите войни, които се водели със съседните държави; дипломатическото красноречие, изразено в мисиите на държавните пратеници; религиозното красноречие — предсказанията на жреците, прорица-телите и др..
Жанровата класификация на древното гръцко и римско жрас-норечие може да се осъществи не само по тематично-съдържате-лен, но и по формален критерий, т. е. по методите, принципите и средствата за убеждаване и внушаване. В това отношение древността познава три основни направления в ораторското изкуство: атицизъм, азианизъм и родоска (наричана още Цицеронова) школа. Атическите оратори, към които се отнасял и Демостен, се отличавали с подчертано внимание към логическите доводи. За тях главно оръжие за убеждаване били фактите. Това не означава, че те пренебрегвали емоционалното въздействие. Но, общо взето, техните речи били сдържани, реалистични. Най-характерните белези на атическия стил са: точност, краткост, ясност и естествена красота на израза. В него не ще открием театрални ефекти, а ролята на ритъма е сведена до минимум. За разлика от атическите оратори, представителите на. азианската школа1 издигали в култ емоционалното преживяване, въздействието върху чувствата на слушателя. Техните речи били натруфени с всевъзможни украшения — стилистични и изпълнителски. Гай Гракх, например, един от най-известните римски политически дейци и оратори, когато говорел пред публика, заета-, вял някой от робите си да стои зад гърба му и да свири на флейта. В нужната минута свирачът подавал на Гай Гракх тона, по който трябвало да звучи фразата. Речта се превръщала в нещо подобно на мелодекламация . . . Ораторите-азианисти били особено пристрастени към ефектните афоризми, към ритмичното построяване на изреченията и мелодичната интонация на речта.
Третата школа в гръко-римската ораторска традиция — ро-доската — обединява ефекта на рационалното и емоционалното въздействие върху слушателите. Нейният създател — съдебният оратор и писател Аполоний Молон.имал щастието да бъде за известно време наставник на Цице-рон — най-оригиналния оратор на Древен Рим. Това определило и историческото значение на родоската школа, която без Цщероновото творчество имала ограничена реторическа прргрцщ и преследвала незначителни прак-
1 Азианизмът възниква д- западната част на Малд А§ия.
10
тически цели. Затова историята закономерно назовава третото направление на красноречието в древността — Цицероновско.
Практиката и теорията на ораторското изкуство през раз-■тлеждания период се включват в едно понятие — реторика, „техне реторике"1. Научното изследване на реториката като сложен феномен е свързано със специални трактати. В образна, в отделни случаи дори художествена, форма се анализира и оценява творческият процес на общуването между оратора и публиката. Системата на античната реторика включва пет компонента: 1. намиране на материала (инвенция); 2. разполагане на елементите на съдържанието (диспозиция); 3. словесно изразяване (елоквенция); 4. ■запомняне (мемориа) и 5. произнасяне (действие). Тези дялове •естествено и логично следват етапите в подготовката на оратора и неговия контакт със слушателите.
1. Намирането на материала. Това е началният, базисният <етап в подготовката и произнасянето на речта. В древната реторика той е разработен особено детайлно. Материалът за бъдещата •ораторска творба се делял на Две категории: конкретни де-л а, наричани у гърците „хипотези", а у римляните „каузи", и общи въпроси — у гърците — „тези", а у римляните „въпроси". Напр. в „Трета Филипика" Демостен посочва като „конкретни дела" причините за катастрофалното положение, до което е достцгнала Атина, сред които главна причина са ораторите — ласкатели. От конкретния повод той преминава към общия въпрос за „свободното говорене", „което е станало привилегия за всеки, който диша атински въздух"2. „Общ въпрос" от същата реч е и разсъждението за мира: „Да поговорим първо за мира"3.
Предмет на речта бил спорният въпрос („контро-верзия"), т. е. онзи проблем, който едната страна утвърждавала, а другата отричала. Спорният въпрос се разрешавал чрез специални реторически категории — „статуси": на установяването, на определението, на законността.
При статуса на установяването ораторът се •стреми да представи постъпката, лицето, предмета и др. като действителни. Напр. да се установи наистина ли е извършена кражба, убийство и др.. Статусът на определение-т о се изяснява чрез въпроса: правилно ли е определена постъпката. Напр. извършено е убийство, но трябва да се определи преднамерено ли е то или случайно.
1 Techne rhetorike—стгр. буквално преведено е изкуство на оратора, ора
торско изкуство; „ретор" rhetor — на стгр. означава оратор и учител по крас-
дюречие. _ ■■■■■■
2 Христоматия на ораторската реч, С, 1981 г., с. 43.
3 Пак там, с. 45.
11
При статуса на законността се пита: законна: или противозаконна е постъпката, напр. убит е римски гражданин, но се доказва, че той е враг на държавата. Тогава — законно ли е деянието?
Основно средство за утвърждаване на ораторската гледна точка по спорния въпрос (контроверзията) са доказателствата (аргументите). Те биват външни(нетехнически)—документи, свидетелства и др., и вътрешни (технически) — логически доказателства, сътворени от самия оратор. Вътрешните доказателства били два вида: примери (индукция) и ентимеми (дедукция)1. Източниците-на логическите доказателства се наричали „места" (стгр. — „топи"). На тяхното откриване била посветена най-важната част от учението за инвенцията.
Местата също се делели на „места на конкретните дела" и „общи места". Към първия вид се отнасят обстоятелствата, които са породили деянието, което се обсъжда. Напр. „Човек с такъв; произход не може да извърши такава постъпка", „Той е бил подбуден от своето честолюбие (от страх, алчност, завист и др.) „Обстоятелствата се свързват с доводи, свързани с личността на оратора или на неговия опонент, наричани в. древността argumentum ad hominem („довод към човека").
Античните оратори обръщали особено внимание на „общите места" — т. е. разсъждения по абстрактни, най-често политически и нравствени проблеми, с които не се доказвал спорният въпрос,, но се усилвал емоционалният ефект от вече приведените доводи-„Общи места" са призивите да се почитат боговете, законите, държавата, заветите на дедите и др. Те били приложими към всяка реч и затова носели такова название.
2. Вторият етап — разполагането на материала или както са го наричали „диспозицията", представлява „осъразмеряване" на събрания материал. Софистите създали композиционна схема от четири компонента, която се запазила през цялата древност, а и до днес: увод, изложение, разработка и заключение. Втората и третата част са отделени, за да се акцентира върху доказателството и опровержението. Всеки структурен елемент притежавал собствени реторически задачи —• да предизвика вниманието и съчувствието на слушателите; да намали ефекта от противниковите доводи, да възбуди състрадание или негодувание и пр. Логиката на изложението и разработката се различава твърде много от формалната логика, при която доказателството следва схемата: теза — аргумент — демонстрация. Структурата на ораторската реч се
1 На тях ще се спрем по-подробно в следващото изложение.
'приближава до драматургичната композиция, при която са разчетени логико-емоционалните кулминации и паузи, предвижда се слуховото възприемане.
3. Словесното изразяване (elocutio) е дял от реториката,
получил през вековете най-голямо внимание, което става причина
за отъждествяването на цялата реторика с него. Древните разли
чавали три страни в теорията за словесното изразяване: учение за
отбора на думите, учение за- съчетаване на думите и учение за
фигурите. Чрез отбора на думите се утвърждава раз
говорният език на образованото общество. Диалектите и прос-
торечието не се допускат.в изисканата ораторска реч и за тях
изобщо не се споменава в учебниците по реторика.
Съчетаването на думите се извършва по три яоказателя: благозвучно разполагане на думите, съразмерно построяване на фразите и ритмично завършване на изреченията.
Чрез фигурите се постигала разговорна естественост и „блясък" на мисълта. Били различавани „тропи" и фигури. „Тропи" наричали отделни думи, употребявани в преносното им значение: метафора, метонимия, синекдоха, перифраза, хипербола и др. Фигурите са съчетания от думи, които изменят смисъла на изречението — фигури на мисълта; или не го изменят — фигури на речта. Строго разграничаване между двата вида фигури е невъзможно. Фигури на мисълта са: реторическият въпрос, възклицанието, •обръщението и др.; а фигури на речта — прибавянето на думи {повторението, анафората, градацията и пр.), изпускането на думи (елипса, пролепса и др.), съзвучието (подобни корени, подобни окончания на думите и др.), паралелизмът на построяването на .фразите и др.
Стремежът към издигане на ораторския стил над обикновената разговорна реч, както и обединяването на трите учения за словесното изразяване довежда до теорията за стиловете: висок, среден и прост. Високият стил използувал в най-голяма степен реторическите средства, а простият стил — в най-ниска степен. Всеки от тях можел да премине в своята крайност: високият — в натруфен, средният — в сив, безцветен, и ниският — в суховат.
4. Четвъртият дял на древната реторика — запомнянето, бил
най-слабо разработен. За основател на мнемониката (науката за
паметта) се смята Симонид Кеоски — гръцки поет, живял през
V в. пр. н. е. На ораторите се препоръчвало да използуват зри
телните образи като основа за всяко запомняне. При заучаването
на речите наизуст те трябвало да свържат в паметта си всяка част
•от речта с определен предмет например от стаята, в която се на
мират. При това свързване трябвало да се спазва пространстве-
12
13
ната последователност, т. е. точното разположение на предметите; в стаята. Възстановявайки добре познатия ред на вещите, паметта услужливо поднасяла и реда на мислите, които трябвало да се произнесат. Античната мнемоника препоръчвала зрителната памет и при заучаването на писан текст — да се запомни общия вид на страницата, разположението на абзаците и пр. Античната мнемоника не е още достатъчно изследвана. Фактът, че древните оратори са притежавали изключителна памет1, ни задължава да се обърнем с по-голямо внимание към нея.
5. Произнасянето на речта, петият дял на реториката, разработва въпросите на гласовата техника и ораторската пластика. Гласът на оратора трябвало да бъде звучен, интонационно богат. Тялото да бъде стройно, снажно, съразмерно. Погледът — открит и изразителен. Движенията — без театрална превзетост, свободни, но пестеливи. Древните ретори предписвали специфичен набор от изразни средства: глас, мимика, жестове и пр. за всеки отделен вид речи (важна реч, патетична, подигравателна,,
обяснителна и пр.).
Това е в основни линии системата на античната реторика. Тя: се утвърждавала в продължение на векове. В известен смисъл ре~ торическата теория е издънка и антипод на древната философия. Стотици години двете науки враждуват поради склонността към умозрителност и известна откъснатост от практическия политически живот у едната, и „прекалената", от гледището на някои философи, социална активност и формализъм у другата. Примирието между тях, т. е. възприемането от реториката на философската систематизираност и аналитичност, я превръща в наука. Това е времето на класическата античност —V—IV в. пр. н. е. за. Древна Гърция и II—I в. пр.н.е.—за Древен Рим. Съществуващите обществено-исторически и културни предпоставки раждат гръко-римската класическа реторика — най-сочния плод от теорията на ораторското изкуство в древния свят.. Как се стига до
нея? .
Древните, както и ние, обичали да епорят."„В спора се ражда истината" — казвали те и ни завещали тази максима като наследство. Противопоставянето на мненията,, защитата на тезата и контратезата, точната и ясна аргументация,, това са някои от най-съществените страни по пътя към правилното решение на проблема. Този вид спор в древността се нарича диалект и-
1 Сенека Стари (баща на философа Сенека) се гордеел с това, че можел да запомни от едно прочитане 20,00. аесвъраани*. думи или да повтори 200 стиха, чути само веднъж.
к а1, т. е. спор, при който се привеждат правдиви доводи и се цели да се постигне истината. Но освен диалектиката старите гърци познавали и други видове спор, един от които е еристиката. При него противниковите страни използували както верни, така и неверни аргументи, като целта им била на всяка цена да победят. Названието на този вид спор идва от името на богинята Ери-да, покровителка на раздорите, крамолите, споровете. Може би не е случайно фонетичното сходство между Ерос — бога на любовта, и Ерида. Нали не само в гръцката митология, а и в живота те са твърде често заедно. Където има влюбени, там има и кавга — казва народът.
Третият вид спор — софистиката — бил най-често срещаният. Наречен така в чест на философите-софисти2, софистич-ният спор стоял най-далече от истината. При него роля на главен аргумент играели софизмите3 — тенденциозно неверни твърдения, чието доказателство се извършва формално правилно. Естествен финал на софистичния спор, подобно на еристичния, е самоцелната победа.
Ето твърде разпространеният в древността „Софизъм на Еватъл":
Еватъл учил красноречие у Протагор. Те се уговорили, че
ученикът ще заплати за обучението, когато спечели своя първи.
процес.
Изминало време, а Еватъл все не заплащал дължимата сума. Протагор го заплашил, че ще го изправи пред съда.
, Дилемата на Протагор била: — Ако спечелиш процеса, ще заплатиш по силата на нашия договор; ако загубиш — ще заплатиш по силата на съдебното решение!
На това Еватъл отговорил със своя дилема:
— Ако спечеля процеса, няма да заплатя по силата на съдебното решение, ако загубя — няма да заплатя по силата на нашия договор. И в единия, и в другия случай — няма да заплатя.
И тъй непризнателният, но ловък ученик не заплатил на своя учител. А Протагор пръв в Древна Гърция започнал да взема, пари за обучението в своето училище в гр. Абдера ... .
1 Днес под „диалектика" разбираме науката за най-общите закони на развитието на природата, обществото и мисленето. В древността под „диалектика" се има предвид: 1) способността да се води спор чрез въпроси и отго- , вори; 2) изкуството да се класифицират понятията — на родове и видове; 3) тя е наука за вероятните мнения, за разлика от науката за доказателството— аналитиката (Аристотел и др.), „Философски речник", С., изд. БКП,. 1968, с. 127.
а Софисти — в Древна Гърция „странствуващл учители по мъдрост",. * платени учители по красноречие и философия.
3 Софизъм — на стгр. означава хитрост, измама, лъжливо заключение» коварство. Той е умишлено невярно разсъждение за разлика от непреднамерената логическа грешка — паралогизма (неправилно разсъждение).
15
Механизмът на заблуждението при софизмите се разкрива чрез щървия закон на формалната логика, който изисква: „Всяка обективно истинна и логически правилна мисъл да се запазва непроменена по време на цялото разсъждение и в извода". В случая .„разминаването" става в промяната на гледните точки, т. е. на отношението към спорния въпрос: Еватъл ще заплати или не? Докато Протагор взема като решаващо условие предварителния договор, за Еватъл такова условие е съдебният процес. Типичен софистичен спор, при който всеки заема изгодната, а не обективно вярната позиция.
По-леко се откриват неправилните изводи при софизмите, :приведени от Аристотел в трактата му „За софистичните опровер-
"1.
жения
-
Това, което не си загубил, ти го имаш. Но ти не си загубил
рога. Следователно ти имаш рога.
-
Този овен има малки, следователно той е баща. Но той е
твой; следователно той е твой баща.
Но ти го биеш; следователно ти биеш своя баща.
-
Крадецът не иска да вземе нищо лошо. Да се придобива доб
рото е хубаво нещо. Следователно, крадецът желае доброто.
-
Лекарството, приемано от болния, е добро. Колкото повече
се прави добро, толкова е по-добре. Значи лекарството трябва да
се приема колкото се може повече.
-
Който учи някого, той иска неговият ученик да стане мъ
дър и да престане да бъде невежа. Значи, той иска това, което
не е, и да престайе да бъде това, което той е сега. Следователно,
той иска да го изведе от битието в небитието,,?, е. да го унищожи.
Но в каква зависимост са софистиката и реториката? Отговорът не е толкова лесен, както би се сторило на някого. „Стран-ствуващите учители по мъдрост", т. е. софистите от V в. пр. н. е., са едновременно и първите учители по красноречие. В този отговор се съдържа причинната обусловеност, а следствието е по-сложно и се крие в противоречивата природа на тяхната философска и културна програма. Софистите, тези деца на демокрацията, лърви сред философите насбчват вниманието си към човекозна-лието. Човешката личност, според тях, трябва да бъде всестран-ло развита, да притежава ясни политически и граждански позиции, да участвува активно в живота на полиса. Те притежавали всички знания «а своето време и ги преподавали срещу заплащане, за което били жестоко критикувани от Сократ и Платон.
Протагор от Абдера (481—411 г- пр. н. е.), за когото вече стана дума, учел, че „човек е мярка на всички неща", т. е. всичко е относително и зависи,от човешките възприятия. Прилагайки тази идея към речта и мисленето, софистите стигат до извода за относителността на понятията и на самата истина. За всеки предмет, според тях, могат да се изкажат две противоположни съждения, или да се докаже, че бялото е черно, а черното — бяло. По този начин те били в състояние, по израза на Протагор, да направят „слабата реч —силна", т- е. да защищават всяка теза. Следователно, целта на оратора не се заключава в откриване и доказване на истината, а в привеждане на съображения, които ще представят като правдоподобно и убедително дадено твърдение .(Платон — „Горгий", „Федър",)..
Реториката на старите софисти като първо направление в теорията за ораторското изкуство заложила както множество от положителните страни на бъдещото й развитие, така и някои регресивни по отношение на свободата на човешката личност насоки. Например сицилийският софист Горгий (ок. 483—375 г. пр. н. е.) разработва някои проблеми от психологията на ораторския труд. Той създава учение за „удобното време", т. е. необходимостта да се имат .пред вид времето, мястото и обстоятелствата, при които ораторът ще общува с публиката. Според Горгий първостепенна задача на оратора е да възбужда страстите, афектите на слушателите. Затова препоръчва на своите последователи да използуват изобилие от метафори и особени фигури, наречени в негова чест „Горгиеви фигури"..
Друг софист — И с о к р а т (436—538 г. пр. н. е.), който писал знаменитата си реч „Панегирик"1 цели 10 години (!), разработва реторическата теория като най-важна образователна дисциплина. Той създал специален „период"а на речта, в който мисълта се развива по схемата: Кой? Какво? Къде? С какви средства? Как? Кога? Характерно з.а периода, както и за Горгиевите фигури, е ритмичното завършване на фразата. Интересен е фактът, че римата се прилага първоначално в ораторската проза и сравнително по-късно — през първите векове от н. е. — става белег на поетическото творчество..
Протагор, Горгнй, Прюдик, Хинин и другите софисти пряко свързвали познанието с мнението, което винаги включва елемент ла субективност.. Поради този субективиран образ на познанието
1 А р и с т о т е л ь, О софистических опровержениях, Собр. соч., т. 2, М., 1978.
1 Съвременниците му се лрисмивалл, че Александър Македонски завладял целия свят по-бързо, отколкото то* шисал своя „Панегерик". ? „Период" на гръцки означава ©бижолжа, движение в кръг.
Сподели с приятели: |