Корените на ораторското изкуство и реториката

17

Първи стъпки в създаването на философската реторика напра­вили Сократ и Платон. Музата на красноречието — Полихим-ния¹ — не била равнодушна и към критиците на еофистичната ре­торика. Като чел внимателно диалога на Платон „Горгий", в кой­то философът критикува софистите, Цицерон е поразен от това, че „в" своите подигравки той му се сторил сам най-велик оратор".²

С какво философската реторика коригира реториката на ста­рите софисти? На първо място можем да отделим въпроса за от­ношението на ораторското изкуство към правдивостта на изобра­зяваната от него действителност. Сократ (469—399 г. up. н. е.) отрича учението на софистите, според което истината е такава, каквато бъде представена. Според него истината е- божествена и следователно непознаваема за обикновените простосмъртни. За­това той издига като свой принцип надписа от Аполоновия храм: в Делфи: „Познай себе си!". Чрез самопознанието човек достига божественото начало, защото боговете са сътворили човешката личност и са я дарили със способност да разгадава сама себе си. „Аз знам, че нищо не знам, но има хора, които и. това не знаят" —. тази мисъл синтезира същността на Сократовата мъдрост.

Реториката на софистите според Сократ не е-н.ито наука, нито изкуство, а само сръчност, угодничество, с помощта на което не­що се представя за привлекателно и се доставя удоволствие на хо­рата. Ораторът пък е необходим на слушателите като „готвач на душата", който угажда на техните духовни интереси също тъй, както готвачът на вкусовете им. Вместо красноречие, което измам-

1

18

ва душата, Сократ предлага свой метод за познаване на действи­телността, който има форма на диалог („Сократова беседа"). По същество това е метод за водене на спор, при който чрез много­бройни въпроси незабелязано и ненатрапчиво се внушава на опо-пента определена идея. Зад привидната наивност и неосведо­меност се крият изключителна логичност, информираност и прин-ципност в преследването на истината и в разкриването на нейната диалектическа природа. Централно място в този метод се пада на Сократовата ирония. Особено показателен е един от диалозите между Сократ и софиста Хипий. На въпроса на Сократ: Какво е красивото? — Хипий отговаря, че това е красивата девойка. Сократ не е доволен и продължава да пита: А не е ли красивата кобила, красивата делва, красивата маймуна. Хипий се съгла­сява с всички разсъждения и в края на краищата отрича своето твърдение. Тук се крие рационалното зърно на Сократовата иро­ния. Последователно, търпеливо и аргументирано философът раз­крива противоречията във възгледите на противника и fo довежда до самопризнание на собствената неправилна позиция, до проти­воречие със самия себе си. Иронията не е самоцелна, самозадово­ляваща се, а средство за постигане на истината. Сократ не мора-лизаторствува, не съветва, не поучава, а заставя събеседниците си да мислят, принуждава ги да спорят, убеждава ги, че мислят не­правилно, едностранчиво, противоречиво и т. н. Тези от тях, на които не достигат сили да се надсмеят над собственото си невежест­во (а те били повечето от спорещите със Сократ), завинаги се ли­шавали от неговата благосклонност. За ненавистта, която Сократ будел сред съгражданите си, особено сред властвуващите парве­нюта, спомогнало не само ироническото му превъзходство, но и неговият външен види поведение, които не били съобразени с по­вечето от общоприетите норми и представи. Лицето му приличало на силен¹: носът — широки сплеснат, със силно обърнати нагоре ноздри, очите — изпъкнали, а устните — плътни и лукаво усмих­ващи се. Сократ бил едър на ръст, снажен и широкоплещест. Ходел винаги бос, а за специални случаи обувал сандали, често с развързани и влачещи се вързанки, с един и същи хитон — по­някога не се досещал да смени дебелия вълнен плащ в летните горещини ... За неговото духовно равновесие се разказвали анекдоти. Дори Ксантипа, неговата жена, името на която се пре­върнало в древността в символ на свадливост и злоба, не била в състояние да наруши вътрешното му спокойствие. Тя ругаела,

19

крещяла, заливала го с гореща вода, а Сократ великодушно й прощавал всичко . . .

Втората тенденция на философската реторика се съдържа в за­дачата, която Сократ, Платон, а по-късно и Аристотел поставят пред ораторското изкуство — да бъде средство за усъвършен­ствуване на човешките нрави, да служи на справедливостта. Ис­тински красноречивият човек „не е способен нито да се възползува от своето красноречие в противоречие на справедливостта, нито да се стреми към несправедливи постъпки". По-прекрасно е сам да се подложиш на несправедливост, отколкото да я извършиш по отношение на друг" — пише Платон в диалога си „Горгий". Справедливостта като една от същностите на човешкото благо влиза в противоречие със софистичното тълкуване на удоволствие­то, според което реториката е призвана да „представя нещо като привлекателно и да носи удоволствие на хората". Според Платон на слушателите трябва да се говорят действително нравствени неща, а не да се създава илюзия за това.

Нравственото във философската реторика неразделно се свърз­ва с психологията на ораторското творчество. „В изкуството на лекарите работата стои също така, както и в изкуството на крас­норечието — говори Платон в диалога „Федър". — И тук, и там е нужно да се проникне в природата, в първия случай — на тя­лото, а в другия — на душата. Това е необходимо, ако искаш не само по навик и според опита, но и според правилата на изкуст­вото (медицината или реториката — Д. А.) да използуваш или лекарствата . . . , или беседите и постоянните занятия, да при­добиеш умение да убеждаваш, или някое друго прекрасно каче­ство."

Осъзнаването на необходимостта от теория на ораторското твор­чество в известна степен утвърждава делото на старите софис-ти — първите теоретици на красноречието. Акцентът у Платон се поставя върху оригиналното, самобитното в ораторската реч

и върху нейната диалектическа цялостност. „Всяка реч трябва да бъде съставена също като живо същество—пише той.—• Тя тряб­ва да има тяло, глава и крака, а туловището и крайниците -- да си подхождат един към друг и да съответствуват на цялото." („Фе- . дър") Речта трябва да не бъде нито много кратка, нито много дълга, както е у софистите, а да съблюдава винаги мярката.

Творческата природа на оратора проличава и в неговата наблю­дателност към заобикалящата го действителност. Върху изученото по красноречие и възприетото от живата практика той ще може да създаде онова свое ново виждане и тълкуване в ораторската реч, което ще я направи неповторима. Освен това той трябва да притежава широка обща култура, да получи добро образование и непрекъснато да се самообразова. Като синтез на творческия характер на ораторското изкуства идва мисълта, че истински ора­тори могат да бъдат само философите и реториката извън рамките на философията е немислима.

Освен психологията на ораторското творчество, Платон загат­ва необходимостта и от социално-психологическа характеристика на аудиторията и предлага своеобразна схема за построяване на - реторическата теория. „Доколкото силата на речта се заключава във въздействието на душата, този, който се кани да стане оратор, е необходимо да знае колко видове души съществуват: те са толкова и толкова, те са такива и такива, затова слушателите би­ват такива и такива. Когато това е направено по необходимия начин, тогава се установява, че има толкова и толкова видове речи и всеки от тях е такъв и такъв". („Федър")

Откриването на прекрасното в живота, в човешката личност, в света на идеите, Платон определя като четвъртата характерна черта на философската реторика. За него ораторската реч е пре-красна, когато съдържа правда, справедливост и красота. Но тъй като сред ораторите, които Платон разделя на „мъдреци" и „бър-борковци", надделява" втората категория, той не ги допуска изоб­що в своята идеална държава.

Платоновата критика на софистичната реторика бележи кул­минационната точка в ожесточените разногласия между филосо­фи и ретори. Следващият етап — примирието и сътрудничеството между реторика и философия, се осъществява от Аристотел.

ВЪРХЪТ НА ФИЛОСОФСКАТА РЕТОРИКА

„Речта се изгражда от три елемента: от самия оратор; от предмета, за който той говори; и от лицето, към което се обръща, т. е. слушателя, който е и крайна цел на всичко'¹.

Аристотел, „Реторика" v

Аристотел, „Александър Македонски в гръцката философия", както го определя Маркс, „най-универсалната глава на древност­та", по думите на Енгелс, протяга ръка на реториката, признавай­ки я за клон от научното познание. Тази отстъпка на философията в полза на реториката намира своя научен анализ в първия за­пазен изцяло систематизиран труд по реторика в древността — „Реторика", 335 г. пр. н. е. Създадена заедно с „Аналитика", „Топика", „Никомахова етика", „Политика", „Поетика" и др., „Реториката" се явява като тяхно продължение и допълва из­следването на духовните взаимоотношения между хората.

Родоначалник както на логиката, така и на реториката, древ­ният философ разделя двете области на познанието, като обособя­ва наука за законите на мисленето и наука за законите на мнение­то. Това деление обаче не разтваря вратите на реториката пред софистиката, а обединява философската проницателност и дълбо­чината при анализа на мнението с практическите закони на ора-: торското изкуство.

В реториката, за разлика от логиката, оценяваме оратора не само съобразно знанието, но и по отношение на неговото намерение, което го подбужда да говори. Прагматическите цели, които преследва ораторът, когато излезе пред публика, в крайна сметка трябва да бъдат подвластни на истината и доброто •за тези, които ще го слушат. Човек се превръща в софист, заклю­чава Аристотел, не по силата на някакви особени способности, а вследствие на намеренията, с които използува своето дарование.

Целта, към която се стреми в своята реч всеки оратор, е р е-ш е н и е т о. То се явява в резултат на оценката, внушена от оратора, на мнението, което той формира у слушателите. Ав­торът не уточнява, но от контекста става ясно, че се има пред вид не само индивидуалното, но и общественото мнение. За да се моде­лира мнението, е необходимо слушателите да бъдат убедени, а най-добрият и най-важният способ за убеждаване е реторическото доказателство, наречено ентимема. Чрез учението за енти-

•мемата¹ Аристотел се противопоставя на авторите на реторики до него, които се интересуват „преди всичко по какъв начин да създадат настроение у слушателя", а „не се интересуват от тех­ническите доказателства" и най-вече от реторическите силогизми, които са основни в системата на реториката. За Аристотел убеж­дението не е крайна цел, както е у софистите. То служи за управ­ляване на общественото мнение, вследствие на което се достига до желано от оратора решение. Процесът на убеждаването се оп­ределя от природата на реториката, която „се състои от аналити-ческаха наука и политическата наука, отнасяща се до нравите" („Реторика")². Като подчертава многократно близостта на ретори­ката с политиката, Аристотел предупреждава ораторите, че не бива да си въобразяват, че владейки красноречието, те са станали политици.

„Реториката е изкуство, съответствуващо на диалектиката"³— започва своя анализ Аристотел. Той има пред вид както реторичес-ката теория, така и практиката, т. е. ораторското изкуство. Не бива да се подминава фактът, че Аристотеловото понятие за „диа­лектиката"" освен общоприетото древно съдържание, за което вече говорихме, означава и метод за научно и преди всичко — за философско изследване на материалния и духовния свят с цел да се дадат основни общи определения на битието и мислене­то. Диалектиката в анализите на Аристотел е учение за това как да се изследват вероятните и правдоподобни знания, за да се до­стигне истината.

Реториката-се доближава до диалектиката както по отношение на метода на познание, така и по сферата на приложение. И двете области са „достояние на всички" и не се отнасят към нито една конкретна наука поради това, че са свързани със субе^ктивираното отражение на действителността —мнението.

Аристотел не -отрича, но уточнява традиционното схващане, създадено от-софистите, за реториката като .наука за убеждаване­то. Задачата на реториката според него не е да убеждава, но във всеки даден случай да открива методите за убеждаване. Тя се родее с медицината, чиято цел не са заключава в това да излекува всеки човек, адоколкото евъзможно да се приближи до тази цел. С други думи, реториката изучава както действително убедителното, така и привидно убедителното., подобно на диалектиката, която

1

се занимава както с действителния,, така и с привидния силогизъм, В това се състои първата — познавателната задача на реториката.

Втората, много важна задача на реториката,, днес условно можем да наречем — п о п у л % р и за т о- р с к а. Аристотел напомня, че дори и най-точното знание не е достатъчно да убеди известна аудитория, защото „да се оцени речта, основана на зна­нието, това е работа на образования човек", а твърде често слу­шателите са неосведомени по един или друг въпрос В това отно­шение Аристотел и Сократ са на противоположни позиции. Дока­то Сократ характеризира реториката като безполезна наука, която служи на плебса, на онези везкаещи,, които „крещят" в Народното събрание, Аристотел вижда в популяризаторската роля на рето­риката предпоставка за нейната жизненост.. Яеност на изложение­то — това е най-високото достойнство на речта според Аристо­тел. Затова „непременно трябва да водим доказателства и разсъж­дения по общодостъпен път" („Реториката", с. 1'8)- — съветва той. ораторите. В популяризаторската задача на, реториката се включ­ва и системата от методите за опровержение.. Авторът прави уго­ворка, че тук не става дума за софиетично доказателство, при кое­то истината и нейната противоположност са равнозначни по стой­ност, а „за умението да се опровергае, ако някой използува дока­зателства в противоречие с истината".

Аристотел разделя методите за убеждаване на два вида:

1. 
   Нетехнически, т. е. основани на обективни данни.. Аргу­
   ментите на тези методи не се създават от оратора,, а са съществу­
   вали по-рано и независимо от него. Нетехнически метод за убеж­
   даване, например при съдебната реч, е използуването на свиде­
   телските показания, писмените договори и други документи..
   
2. 
   Технически — т. е. същински реторически методи за убеж­
   даване. Те са сътворени от оратора и зависят от впечатлението*
   за неговия характер, от настроението на слушателите и от самата
   реч.
   

Аристотел се спира върху личността, на: оратора,, нос уговор­ката, че се интересува само от онези нравствени качества,, които се излъчват в процеса на речевото., общуване. Според него грешат теоретиците, които включват а ораторското изкуство и честността на оратора, „като че тя от само себе си представлява най-тежкото доказателство". Древният философ, е прав,., когато поставя ударе­нието върху конкретното впечатление за моралните,, интелекту­ални и други качества на говорителя в, момента на възприема­нето, а не върху предварителната|предетава. за. него, независима че тя също има голямо значение. 1Л в, наше време се наблюдават

случаи, когато известни, дори авторитетни личности, не успяват да оправдаят очакванията на аудиторията . . . Речта на оратора трябва да внушава доверие към неговата личност — към знания­та и добрите му намерения спрямо аудиторията-Сред причините, поради които слушателят се доверява на оратора без доказател­ства, впечатлението за разумност има първенствуваща роля, след него са добродетелта и благоразположението към хората. С други думи, слушателят ще повярва на умния, морално устойчивия и доброжелателен в поведението си към публиката оратор. В това се състои убеждаването чрез нравствения характер на говорещия.

б) в зависимост от настроението на слушателите:

Вторият вид технически методи за убеждаване са свързани е чувствата, страстите и настроенията, които се възбуждат у слу­шателите по време на речта и влияят върху нейното възприемане.

Тълкуването на страстите не се заключава само в рамките' на: общуването между оратора и публиката. Аристотел създава вярна, психологическа картина на гнева, милостта, дружбата и любовта, страха и смелостта, срама и др. На фона на тези разгърнати опре­деления се откроява ролята на оратора за управляване на психи­ческите състояния, за използуването им в изпълнение на ретори-ческата цел.

Настроението на слушателите може да бъде моделирано npff условие, че се познават техните нрави и характери. Аристотел прави интересна типология на аудиторията съобразно възрастта,, благородния произход, имуществения ценз, социалното положе­ние и щастието (сполуката). И тук той обективно, реалистично,, без особени пристрастия наслагва чертите на отделните социални типове. „Благородството на произхода", т. е. „почетното положе­ние на прадедите" се противопоставя на „благородството на харак­тера". Аристотел сравнява потомството на знатните родове с ре­колтата на земята — случва се добър урожай, но се случва и лош,, така и прекрасно надарени родове, като тези на Кимон, Пери-къл и Сократ, имат недостойни потомци. Притежаващите богатство,, според Аристотел, са високомерни и надменни. „Те са настроени; така, като че притежават всички блага; богатството е като че мяр­ка за оценка на всички останали блага, затова им се струва, че могат да ги купят с помощта на богатствата". Богатите са склонни, към разкош и самохвалство. Те са лошо възпитани и се смятат достойни да властвуват. Аристотел различава хлрактера на „от­давна богатите" от „току-що разбогателите". Последните притежа­ват „всички пороци и в по-голяма и по-лоша степен". Класовата принадлежност на Аристотел към робовладелската аристокрация

не му пречи да нарисува правдив портрет на категорията богати, в редица отношения валиден за всички класови формации.

Удивлява психологическата прозорливост и жизнелюбието, с които са пропити описанията на младежкия и на старческия ха­рактер. Тук обективната позиция се съчетава сподчертана любов към младите. Дори и техните недостатъци са продължение на достойнствата им, т.. е. те са взаимно обусловени.

Ето няколко щриха от нравствения портрет на младия човек:

обичат и прекалено ненавиждат .... Те смятат себе си всезнае­щи . ,' . Те обичат да се посмеят и да кажат остра думичка, тъй като остроумието е отшлифовано високомерие . . . („Реторика",

с. 96).

■Аристотел .напомня на ораторите причината, заради която трябва да познават различните характери —-защото „всички се отнасят добре към речите,, съответствуващи на техния характер и към подобните на себе си хора".

Не случайно Аристотел уяотребява синонимно термините „до­казателство¹" и „убеждение". Правилното убеждаване за него е доказателство. Това не означава, че в практиката няма и други методи за реторическо доказателство. Аналогично на диалекти­ката (в смисъл на логика — Д. А.), където се доказва чрез някол­ко операции, в реториката съответствуват два основни рода пра­вилна аргументация: примерът, който е реторическа индукция, и

снтимемата — реторическият силогизъм. Древният философ оце­нява като еднакво убедителни и речите с примери, но „по-силно впечатление произвеждат речите, богати на ентимеми". П р и м е-р ът е валиден за всички случаи метод на убеждаване. Аристотел то нарича „частно заключение върху основата на частен случай" или реторическа индукция. Той говори за две разновидности при­мери: едни от тях се състоят в привеждане на факти, случили се по-рано, а други — ораторът съчинява сам или черпи от литера­турата, народното творчество и пр. —това са притчите, сравне-лията и басните. Както при всички анализи, така и тук Аристо­тел илюстрира: Демагогът¹ на остров Самос се бил провинил и народът искал неговата смърт. В защита се явил Езоп, който раз­казал следната басня: Една лисица, като преплувала реката, по­паднала на скала. Тя не била в състояние да се измъкне от там и дълго се мъчила. В нея се впили стотици кърлежи. Таралежът, който минавал наблизо, я видял, съжалил я и попитал, не иска ,ли да ги извади от нея. Но лисицата не се съгласила и на въпроса .защо, отговорила: „Тези кърлежи вече са се напили и поглъщат малко кръв; ако ги измъкнеш, то ще се появят други, гладни и ще ми изсмучат и останалата кръв". Точно така и на вас, мъже от •Самос, този човек не може повече да ви причинява вреда, защото той е богат. Ако вие го умъртвите, ще се появят други бедни, които, като разхищават общественото достояние, ще ви разорят".

Аристотел съветва ораторите да се ползуват от примерите са-гмо в случай, когато са невъзможни ентимемите за доказателство.

Е н т и м е м а т а (т. е. доказателството, което е „скрито в ума"), според Аристотел е основният метод на реторическата ар-тументация, най-важното „техническо" средство за убеждаване. Тя е съкратен силогизъм (умозаключение), в който е изпусната •една от съставните части. Най-често се изпуска голямата пред­поставка, т. е. предполага се, че тя се подразбира от слушателя •(читателя). Напр.: „Борбата на поробените народи е освободител­на и затова е справедлива.", а е изпусната голямата предпоставка: „Всички освободителни войни са справедливи".

В други случаи е изпусната малката предпоставка, а се при­веждат голямата предпоставка и заключението. Напр.: „Като все­ки егоист, този човек не може да бъде герой". Изпуснато е съжде­нието: „Този човек е егоист". Макар и по-рядко, но твърде ефект-

Аристотел отнася съкратените умозаключения (ентимемите) не към обективно реалните явления, взаимоотношения и пр., а към правдоподобните, вероятните. Логиката на Аристотел, разрабо­тена в „Топика" и конкретизирана в „Реторика", се различава съ­ществено от съвременната формална логика. Анализът на правдо­подобното наред с реално съществуващото разширява сферата на диалектическото мислене, създава по-пълнокръвна представа за. механизмите на човешките взаимоотношения.

Разгърнатото логическо доказателство „изсушава" стила, при­дава му схематичен вид, докато образното представяне на логи­ческата конструкция при ентимемата предизвиква интерес и подбужда слушателя или читателя към самостоятелно мислене.

Методите за убеждаване, свързани с речта, имат пряко отно-"** шение към стила на о р а т о р а. За Аристотел стилът е преди всичко начин на изразяване, форма на отражение на цели­те и личността на оратора (а и на всеки друг творец!), маниер и структура на говорене. „Тъй като всичко в реториката (ора­торското изкуство —■ Д. А.) цели да породи едно или друго мне­ние, то следва да се загрижим за стила не като за нещо, заклю­чаващо в себе си истина, а като за нещо неизбежно". Авторът от­чита невъзможността да се изследва стила единствено от гледна точка на обективното отражение. Независимо от това още в след­ващата фраза той съветва ораторите: „Най-правилно би било да се стремим само към това, речта да не причинява нито печал, ни­то радост, справедливо да се сражава с оръжието на фактите, та­ка че всичко, намиращо се извън областта на доказателството, да става излишно", („Реторика", III, 1).

Реалното състояние на ораторската практика обаче потвърж­дава, че „оръжието на фактите" не достига поради „покварата на слушателите". Тази „поквара" е породена от огромно число при­чини, сред които са невежеството, личните интереси, предпочита­нието към непознатото и други. Тя в никакъв случай не е само от­рицателно качество. Интересът към новото, оригиналното, заста­вя слушателите да се отнасят към разновидностите на стила, тъй както се отнасят към чужденците и към своите. Познатото твърде често се балансира и започва да отвращава. Затова, заключава Аристотел, „на езика трябва да придаваме характер на нещо чуж­до, защото хората са склонни да се учудват на онова, което идва отдалеч, а онова, което събужда учудване, е приятно". Той съпо­ставя стила на ораторската реч с поетическия стил и със стила на

актьорската игра. От този паралел произтичат два извода: пър­во, че ораторското изкуство се родее с поезията и театъра, и вто­ро, че докато при тях „изкуството се дава от природата", „стилът на оратора се придобива с техника". Древният философ строго разграничава стиловете на писмената и на устната реч. „Стилът на писмената реч е най-точен, а на речта по време на прения — най-артистичен . . . Ако сравняваме написания и говоримия текст, то речите, когато са написани, при устни състезания из­глеждат сухи, а речите на ораторите, дори когато са имали ус­пех, при четене изглеждат неизкусни: причината е, че те са годни само за устно състезание" („Реторика", с. 149).

Върху стила на оратора оказват много силно влияние него­вият глас и интонация. От това, как ще се произнесе речта,, какви тонове и ритми ще бъдат употребени при различните части, зависи нейната хармония. А хармоничността съгласно ан­тичната естетика е главният положителен белег на всяко худо­жествено произведение.

Вече беше споменато, че Аристотел определя яснотата на ораторския стил като първостепенно негово достойнство. Ясен е онзи стил, който отговаря на предмета на речта и който съдържа триединството от съдържателност, обществен ин­терес и благозвучие. Освен това стилът притежава необ­ходимите качества, ако е изпълнен с чувства и отразява характе­ра на говорещия, защото слушателят винаги се доверява на такъв_# оратор, който говори с чувство. Аристотел не само отчита емоцио­налното заразяване на слушателя, но и предлага различни сред­ства за постигането му — посочва необходимостта от точна упо­треба на синонимите, разкрива ролята на метафорите, предпазва ораторите от натруфения стил и пр.

Като отправя своята изследователска страст към готовите •ораторски творби, древният философ не създава абсолютни ре­цепти, а само систематизира елементите, принципите, функциите и механизмите на реториката. Много от неговите изводи и наблю­дения са действени и днес. Пред съвременната реторика стои за­дачата да прочете и осмисли отново творчеството на най-крупния теоретик на античната реторика от нейния класически период.

Почти не са запазени сведения за собствената ораторска прак­тика на Аристотел. Затова пък богато и страстно съвременниците и поколенията разказват за неговия политически съперник — Де-мостен.

29