ДЕМОСТЕН — ЛЕГЕНДА И Р ЕАЛНОСТ

В продължение на 9 години (351—340 г. пр. н. е.) Демостен поддържа народното съзнание на атиняните. Острието на него­вите „Филипики"¹ се забива в кървящите рани на града-държава, разяждан от вътрешните междуособици, от класовата борба меж­ду робовладелците и бедното население и от опасността от въста­ния. Външно обърнати против Филип, тези речи в действителност воюват с инерцията и самодоволството на управляващите кръгове, сплотяват всички слоеве на населението за борба срещу общата опасност.

„Граждани атиняни, — зове Демостен в първата си реч „Про­тив Филип", произнесена през 351 г. пр. н. е.,— всеки от вас, ако когато е нужно, без преструвки и заобиколки желае да услужи с всичките си сили на държавата — богатите с богатствата си, младежите т-~ с оръжие; ако с една реч — всеки започне да ра­боти за себе си и,Да не се надява, че друг ще свърши това заради него, тогава ще се уредят нещата и вие ще поправите нещастията, причинени от нехайството ви, тогава ще си отмъстите на Филипа". '„Филипиките" притежават огромна изобличителна сила. Тех­ният патос се превръща през вековете в символ на страстно поли­тическо слово. Забележително е признанието на самия Филип, който казва: „Ако бях слушал Демостен, навярно сам бих гла­сувал за война против себе си".

Демостен бил не само политически и държавен деец. Той при­тежавал всестранна култура — познавал творчеството на много поети, драматурзи и оратори, знаел почти наизуст историята на Тукидид. Ерудицията и културата подпомагали обществената му

дейност, довършвали портрета на неговата личност, съчетала много от чертите на античния идеал.

През 336 г. пр. н. е., след смъртта на Филип, един от привър­жениците на Демостен — Ктезифонт, внася предложение в На­родното събрание — първият стратег на Атина да бъде увенчан със -златния венец за заслугите му по -укрепване мощта на отечество­то след битката при Херонея. Но македонската партия и нейният ■оратор — Есхин — не могат да допуснат Демостен да получи яай-високата държавна награда. Те обявяват предложението за незаконно поради това, че Демостен заемал държавна длъжност ' ^ръководел построяването на защитните стени) и не дал отчет за изразходваните средства. Ктезифонт бил подведен под съдеб­на отговорност. Цели шест години се отлагал процесът. Накрая, когато се състоял, той се превърнал в „ораторско състезание", чийто финал означавал не само край на политическата кариера на Есхин и увенчаване на Демостен с венеца, но преди всичко една от последните победи на свободолюбивата антимакедонска пар­тия.

В речта ч,3а венеца" Демостен прави равносметка на целия си живот, отдаден на борбата за независимостта на родината. Не­говите политически възгледи нямат теоретическата дълбочина на тези на Платон, Аристотел и други антични автори, но те пред­ставят един древен обществен деец и мислител, който създава своя политическа програма. Главна нейна съставка е защитата да демократичния строй., въпреки че ораторът не си затваря очите пред някои негови недостатъци (докато Народното събра­ние умува как да действува, тиранинът Филип вече е пред стените на Атина). „Всеки цар и тиранин — говори Демостен във „Втората реч против Филип"—е враг на свободата и противник на законите."¹ Републиканската държавна организация притежава, според не­го, най-справедливите закони, които трябва да се спазват. „Зако­ните са силни с вас и вие сте силни чрез законите" — напътству­ва ораторът атинските граждани. Той не напразно апелира към чувството за достойнство, към гордостта и честта да бъдеш граж­данин на Атинската република. Самосъзнанието на древния грък, множеството постижения в науката и изкуството, славната исто­рия му създават самочувствие на богоизбраник по отношение на другите народи, които са „варвари". „Филипиките" и „За венеца" са ораторската кулминация на Демостен. В тях се оглежда не­говата самобитност и личностна характеристика. Нещо повече.


¹ Речите са наречени така по името на Филип Македонски.

¹ Дема-сфаен., изд.. АН СССР, AL, 1954, с. 74.

Анализът на тези речи би ни дал представа за теорията на оратор­ското изкуство, която той владеел в съвършенство-

Подобно на останалите антични оратори,, Демостен обработвал, литературно речите си така, че да се съхрани тяхното главно от­личие от останалите писмени паметници — предназначението им; за слушатели, а не за читатели. Много от тези произведения слу­жели като образци в обучението на младите оратори в ретори-ческите школи. Макар и лишен от интонационния рисунък и по този начин — отчасти от нюансите на подтекста, литературният вариант на ораторската реч предлагал на обучаващите се модели за полемика, възхвала, защита или обвинение и пр.., т. е. запозна­вал ги с изкуството да се убеждава аудитория..

От Демостен са се запазили 61 речи, 56 увода към речи, много-от които са останали неизползувани в практиката на оратора, и 6 писма. Те са ценен документ за епохата с нейните обществени отношения, нрави, култура и пр. Може само да се съжалява, че Аристотел по политически съображения не използува речите на Демостен като илюстративен материал за своята Реторика.

По своето предназначение речите на Демостен се делят на: 1) съдебни — произнесени от самия оратор по време на про­цесите срещу опекуните; 2) с ъ д е б н о-п ол. итически, съ­що произнесени от него или от клиентите му — най-интересните, речи от този раздел са: „За престъпното посланичество" и „За ве­неца"; 3) политически, произнесени от Демостен в Народ­ното събрание („Филипиките"). Показателен е фактът, че от три­те разновидности на античното красноречие не е представено са­мо тържественото (епидейктическото). Историческият момент,, политическият усет, както и личната съдба на оратора не му поз­волили да се изяви в този реторически жанр. Докато ораторската стратегия на Демостен е монолитна и се подчинява изцяло на не­говия мироглед — безпределната вярност към идеята за незави­симост, реторическата му тактика е изключително разнообразна и действена. В неговите речи нищо не е подценено. Както в со­циалните му възгледи, така и тук е налице стремеж към уравно-весяване на форма и съдържание, убеденост и патос, искреност и. софистически методи.

Демостен е най-яркият представител на атическата ораторска школа. В унисон с нейните традиции той строи речите си строго логически и в същото време вярно отчита психологическото съ­стояние на слушателите. Мисълта му е стегната и силна, на места афористична. Наблюдаваме синтез от неопровержими доказател­ства, остроумие и находчивост. В подготовката на речите се прог­нозират позициите на евентуалните опоненти. Демостен не ласкае„

но и не обижда публиката. Думите му са предизвикателни, hoi ' правдиви. Такова поведение може да си позволи само оратор, твърдо вярващ в силата на истината и още онзи, когото публиката, познава като високонравствена личност. За него Плутарх говори, че въздействувал върху слушателите не само с речите, но и с безукорния си живот.

За да защити своята ораторска цел, да разкрие пред съграж­даните си опасността от македонското нашествие, ораторът съ­бира разнообразен, най-вече разобличаващ материал. Той не се ръководи единствено от количествения принцип при подбора на_; фактите. Както при естествените (нетехническите) аргументи — свидетелски показания, договори, писма, цитати от законите,, постановления (псефизми), завещания и др., така и при изкустве­ните (техническите) аргументи — съставените от него ентимеми. или приведени примери — ораторът се стреми да създаде завър­шено произведение на устната реч. Елементите в него са взаимно* свързани и предпоставящи се, т. е. налице са всички условия за убеждаването и нищо не е излишно. Така Демостен не само под­държа будно вниманието на слушателите, но моделира тяхното^ мислене, предсказва поведението им.

Композиционната схема на най-значителните речи на Демо­стен включва: разказ — причини — следствия — предложения.. Изходен пункт в аргументацията е описанието на събитието,, историческата ситуация и др. или както още се нарича — разка­зът. Най-често тази обща картина е разположена в главната част,. а понякога в увода на речта („За челото в Херсонес", „Третата реч против Филип" и др.). В отдел! i случаи тя има характер на битоописание, а твърде често премш ава в разсъждение, характе­ристика на личността, оценка на събитията и действията.

В следващите етапи на разсъждението ораторът разкрива обстоятелно причините за състоянието на нещата и набелязва реалните и възможни последици от тях. В текста или в контекста на всички „Филипики" се натрапва мисълта, че трагично след­ствие от пасивността на гражданите е заробването на Атина и ця­ла Гърция. Затова в заключителната част на всяка реч се пред­лага конкретен план за действие, чиято необходимост е алтерна­тивна. Лайтмотив на всички речи е мисълта, че ораторът се ръ­ководи единствено от интересите и ползата на държавата.

Тази логическа структура намира израз в трите традиционни члена на композицията — увод, главна част и заключение. Де­мостен не обича да говори пръв. Изключение се наблюдава само в случаите, когато се разисква вече поставен въпрос („Първа реч против Филип"). Това му дава възможност да синтезира мненията,

изказванията преди него, да опровергава неправилните от негова гледна точка, да направи обективни изводи. Прави впечатление многообразието на уводите. В повечето случаи обаче те съдържат директно съобщаване на целта — основната идея на речта, фор­мулирана кратко или разгърнато в няколко точки. Второ обик­нато встъпление от Демостен са заклинанията в името на бого­вете, на кучето и др. С молитва към боговете започва и най-зна­чителната му в художествено отношение реч —- „За венеца": „Пре­ди всичко, граждани атиняни, аз моля всички богове и богини, да ми окажат такава благожелателност, каквато аз изпитвам ви­наги към държавата и към всички вас . . .". Клетвите на Демо­стен („къл-на се в Зевса, кълна се във всички богове", „кълна се в кучето" и др.) не звучали като театрално търсен ефект, а органи­чески се вплитали в общия тон на страстното и патетично изложе­ние. Те се превръщали в солиден аргумент в полза на правдопо-

добието на неговото слово.

Ораторът, сам страстно убеден, възбужда страстите на своите слушатели. Той рядко се обръща към средствата на комичното — шегата, иронията и др. Неговите думи са гневни, негодуващи, протестиращи, заклеймяващи. От древността е прието да се смя­та стилът на Демостен за образец на „високия", наречен още „мо­щен" стил. Демостеновата реч отговаряла на главните изисква­ния на античните теории за стила: правилност — езикът му бил литературно-разговорен, ясност — в словото му се сливали ясността на мисълта, на езика- и на произношението, уместност — по отношение на съдържанието и формата, и пищност — т. е. ораторската реч била особено благозвучна

и образна.

Ето няколко фигури на мисълта, които Демостен

изкусно прилагал в речите си:

1. 
   Фигурата на изпускането. При тази фигура „изпускането"
   на дадена мисъл, аргумент и др. е само привидно. Ораторът из­
   казва всичко, което е мислил, но с уговорката, че няма да говори
   за него. По този начин се създава впечатление, че той има още
   по-силни и убедителни доводи, които може да поднесе на публи­
   ката — напр.: „Аз не ще говоря нито за Олинт, нито за Метона,
   нито за Аполония, нито за онези тридесет и два града, които ле­
   жат по пътя за Тракия" (из „Третата Филипика").
   

1. 
   Притесняване на противника с въпроси:
   

казал подобно нещо, а би се изчервил, ако това е казано от него" (из „За венеца"). Тук ораторът наслагва много реторически въпроси, в които иронията прелива в саркастично отричане на Есхин, който, лишен от образование, е лишен и от добродетели.

— „Аз, разбира се бих могъл . . . Но аз не искам да говоря нищо неприятно. Тук той (Есхин — Д. А.) сипе ругателства в изобилие ..." („За венеца").'

Към споменатите вече фигури на мисълта можем да отнесем още различните фигури на речта- Те придават образност и изразителност на словото. Тяхното делене на тропи¹ (иноска­зателни думи) и фигури е твърде условно и често още в древността съдържанието им се преплита. Тропите — метафора, метонимия, синекдоха, хипербола, градация, антитеза, перифраза и др., са разработени първоначално в трактатите по реторика.

1. В тях се посочва като пример за градация следната реплика на Демрстен към заседаващите в Народното събрание: „Ако всич­ки вие одобрихте и никой не ви възрази нито дума, то аз не само написах, но и заминах като посланик, не само се отправих като посланик, но и убедих тиванците, не, — аз преминах през всич­ки изпитания от началото до края и решително се отдавах за вас във всички заобикалящи държавата опасности. Дай тука прие­тата тогава псефизма" („За венеца"). Древните гърци наричали фигурата на градацията „стълба" поради създаващото се чрез нея впечатление, че говорещият се „изкачва" от стъпало на стъпало по развитието на мисълта все по-високо и по-високо. Всяка мисъл утвърждава предходната и служи като предпоставка за следва­щата- „Ако не кажех това устно, не бих се добил до такова реше­ние на делото, а не бих се добил, ако не бях посланик, а ако не бях посланик, не бих склонил тиванците." („За венеца").

2. Ораторът често прибягва до антитезата — противопоставя-

дума, употребена не в обичайното, а в пре-

нето на понятия, образи, събития, личности и пр. „Ти, когато учеше другите на грамотност,— обръща се той към Есхин, —■ аз хо­дех, на училище. Ти посвещаваше в тайнство, аз се посвещавах. Ти секретарствуваше, аз заседавах в Народното събрание. Ти ■беше третостепенен актьор, аз бях зрител. Ти се проваляше, аз те освирквах. Във всички политически дела ти работеше за вра -говете, аз — за благото на родината." („За венеца").

3, Повторението усилва впечатлението от дадена дума или фра­за. Демостен използува различните видове повторения:

а) фигурата на удвояването:

„На к о г о от гърците, на к о г о от варварите не е из­вестно, че Атина . • •" („За венеца").

б) Анафора — единоначалие. Всяко изречение започва

в) Епифора — фигура, при която изреченията завърш­

4. Безсъюзие (асиндетон) — словесна фигура, при която из­реченията не са съединени чрез съюзи. Тя способствува по-силно от всички останали за „мощността" на стила. Напр.: „(Той върви) през площада, издул бузи, повдигнал веждите, в краката с Пито-къл" (Демостен, „-За престъпното посланичество").

Съединяващите съюзи „успокояват" напрежението на речта. Тяхната многократна употреба в реториката носи названието „п ол исиндентон" (многосъюзие). Напр.: „И колибата, и домашният бог, и оръжието, и кучето Амиклей, и критският кол-

чан . . .".

5. Ораторът използува различните видове въпроси: р е т о"

рически въпрос — който съдържа в себе си отговора: „Как ви се струва, граждани атиняни, какъв е по отношение на Александър Есхин — наемник или гостенин? („За венеца"); въп­рос, на който веднага предлага своя отго­вор — „За какво говори това? — За това, вие, граждани атин­ски, да видите и да се разубедите, защото ако се държите по-вни­мателно, не ще има за вас нищо страшно. . ." („Първа реч против Филип"); поредица от въпроси, произнесени в сгъсте-

на последователност поради емоционална емфаза¹. „А какво ще представлява тази войска? Колко голяма ще бъде нейната числе­ност? Откъде ще получава продоволствия? И по какъв начин тя ще бъде готова да изпълни тези изисквания?" (пак там).

6. Обикната фигура представлява вметнатото разсъждение, когато ораторът прекъсва мисълта си, за да изкаже нещо особено важно, да го акцентира. „Предлагам да вземем наемници . . . Обаче, вижте, не правете онова, което често ни е пречило . . . И така, аз предлагам да вземем всичко две хиляди пехотинци" („Първа реч против-Филип").

Използуването на фигурите и тропите и особено въпросно-от-товорната система на разположение на аргументите създават из­вестна драматуртичност на Демостеновия стил. Верният психоло­гически усет му подсказва кога напрежението е достигнало връх­ната си точка, за да даде „антракт", пауза за слушателите и за себе" си. Тогава извиква на секретаря да прочете някой документ, решение и пр.

Езикът на Демостеновите речи притежава свой ритъм и бла-гозвучие, които придават музикална оформеност на фразата. Последовател на Изократ, ораторът усъвършенствува периоди­ческата реч, но не й робува сляпо. Напротив — изреченията, жакто и самите речи, са ту лаконични, накъсани, „стрелящи", ту пространни, плавни, обстоятелствени ■— винаги в зависимост от целта и съдържанието на .словото..^ Това още веднъж доказва, че Демостен не е просто илюстратор на античните реторически тео­рии, а творец*—самобитен и ярък- .

Трудно може да се обхване в рамките на кратко изложение дори най-същественото за тази величава и трагична личност на Древна Елада, венеца на нейната ораторска слава. Само един оратор, също-от античния свят, основателно спори за първенство­то — Марк Тулий Цинерон. Оценката на неговия най-значителен апологет — Марк Фабии Квинтилиан, ни улеснява във форму­лирането на историческото значение на тези два колоса на красно­речието: „Демостен е ло-сбит., а Цицерон е по-обилен . . . Еди­ният притиска противника си ло-отблизо, а другият — по-отда-леч. Първият напада винаги с острота, а вторият често и с тежест­та си. От единия нищо не може да се отнеме, а у другия нищо не може да -се прибави- У единия има повече старание, а у другия по-толям природен талант'V<sup>2

1</sup> Емфаза (от .пр. „еmphasSs"—изразителност) — състояние на емоционално
напрежение,, което се изразява чрез патетична интонация в ораторската реч.

² К в .и н т и л и а н, М. Ф.., Обучението на оратора, С, Наука и из­
куство, 1982, с. 606.

ЦИЦЕРОН -ОРАТОР

„Докога, о Катилина, ще злоупотребя­ваш с нашето търпение'? Дълго ли време още ще бъдем играчка на твоята ярост} . . . Докога ще се кичиш със своята дър­зост, незнаеща граници? Нима не me разтревожиха нито нощните караули на Палатина, нито стражата, обхождаща града, нито страхът, обхванал народа, ни­то присъствието- на всички честни хора_у нито изборът на това толкова силно за­щитено място за заседание на сената,, нито лицата и погледите на всички, при­съствуващи? Нима не разбираш, че твои­те намерения са разкрити? . . . 0, вре­мена! Q, нравиГ

Ц и ц.е р о н_и Първа реч,против-Качилина,. 8 ноември 63 iv пр. н. е..

Историята пази множество имена,, превърнали се в символи на една или друга дейност: Езоп— това е иносказателната мъдрост,, Херострат и Нерон — унищожаващата страст към славата, На­полеон — завоевателните ламтежи 1. . Вече двадесет и един века цивилизованото човечество нарича с името на Цицерон най-добрите свои оратори, чародеите на словото..За него са написани безброй томове", неговите речи и реторически трактати са преведени на сто­тици езици.

Марк Тулий Цицерон олицетворява римското красноречие. Жизненият му път (106—43 г. пр. н. е.) съвпада с периода,.кога­то римският републикански строй клони към залез. Неговите ораторски победи са едни от последните завоевания на републи­ката. Приближаването на императорския режим се чувствува във всички насоки на социалния и политическия живот на страната. Води се Съюзническата война, която става причина за създаване на римското гражданско право; установява се диктатурата на Сула; избухва въстанието на робите, чийто вожд, £ Спартак; под­готвя се заговорът на Катидина и пр.

В тази обстановка формално съдбата на дъ-р-жавата се решава от три институции.— Народнавд събрание, Сената и съда, къ­дето има право да говори всеки свободен гражданин.- За разлика»

от Древна Атина, римското законодателно право позволява пред, . съда да се явяват специални защитници, от които по-късно се обо­собява адвокатската колегия. Това обстоятелство става причина в Рим да процъфти съдебното красноречие, чийто най-ярък пред­ставител е Цицерон.

В действителност републиканската държавна форма вече гу­бела позиции. През II—I в. пр. н. е. начело на Римската републи­ка стоят няколко диктатори, представители на нобилитета — най-знатните и най-богатите сред робовладелската класа. Само ноби-лите имали право да участвуват в Сената, в командуването на армията, да бъдат избирани на ръководни държавни длъжности. На конниците — второто аристократическо съсловие на Древен: Рим—тези права по принцип били отказани.

Цицерон¹ не е потомствен римски аристократ, а „нов човек" (homo nevus) от съсловието на конниците. Независимо от тоза той получава много добро образование от гръцки учители. В Рим има възможност да слуша най-известните оратори Крас и Анто-ний; красноречие изучава при Деметрий от Атина и Дионисий в-Азия. Най-значително влияние за формиране на неговия стил и реторическите му възгледи оказали Родоската школа и нейният основател Аполоний Молон. Плутарх разказва как Аполоний Мо-лон, който не знаел латински, помолил младия Цицерон да про­изнесе реч на гръцки език. След като го изслушал, той дълга-мълчал и накрая казал: „Възхвалявам те, Цицероне, и се уди­влявам на твоето изкуство, но скърбя за съдбата на Гърция: един­ственото наше преимущество и последната наша гордост — обра­зоваността и красноречието — сега и това, благодарение на-тебе„ ни е отнето от римляните".²

Римската култура възприема много от ценните постижения^ на старогръцката цивилизация. Тя ги съхранява и доразвива, за. да ги предаде на идните поколения. И в това отношение Цицерок отразява вярно тенденциите на културното влияние. .

За разлика от атиняните, гражданите на Рим се отдават повече на практически дела, отколкото на философията, изкуството и "литературата. В ораторското изкуство и военното дело те виждат две области, които си съперничат в ролята „да поставят човека на най-високата степен на почитта" (Цицерон). Затова вниманието им при възпитанието на младите поколения се насочва към ре­ториката.

...^l Cicero на лат. означава грах. Съществува предположение, че прозвище­то „Цицерон" идва от негов прадядо, който отглеждал грах.

? По У т ч е н к о,, С. Л., Цицерон и его время, М., Изд. „Мисль", 1972» с. 123.

Известните атински актьори Езоп и Росций помогнали на Ци­церон да овладее ораторската пластика, т. е. поведението пред публика. Той изучава философията на Платон и Аристотел, на епикурейците и стоиците. С увлечение слуша и усвоява възгледите на скептицизма от Антиох Аскалонски. В своите философски въз­гледи, както и в политическата си кариера, Цицерон не е самостоя­телен и последователен.. Еклектизмът е белег на епохата. От всич­ки философи и оратори той взема онова, което най-точно и резултатно ще послужи както за ораторската му практика в съда и Сената, така и за реторическата му теория. Затова древната фи­лософия го привлича главно с разделите си за е т и к а т а, т. е. знанията за това как могат да се управляват човешките чувства, страсти, настроения-, и за диалектиката — изкуството да •се спори, теорията на аргументацията.

Обществено-политическите възгледи на Цицерон носят от­печатъка на неустановеност и несигурност. Той е непрозорлив по­литик и това е причината да се лута от един политически лагер към друг. В едно отношение обаче Цицерон принципно и неот­клонно следва своето убеждение — непоколебимо вярва в илю­зията, че републиката може да бъде запазена чрез „разбирател­ството на съсловията".¹ В цялата си разнородна — адвокатска, консулска, ораторска и литературна дейност той защищава прио­ритета на „тогата пред меча". Необходима е мирна политика, за да процъфтяват философията, културата, изкуството — това на­учава Цицерон от съприкосновението си с древногръцката цивили­зация, която според него е образец за демократично управление и мирно решаване на проблемите. „Красноречието е винаги спътник на мира, другар на спокойствието и рожба на благоустроената държава" — изповядва Цицерон („Брут").

В това се състои и хуманистичната функция на реториката, ролята на ораторското изкуство в мирното съзиждане на държава­та и всестранното личностно развитие на свободния римски граж­данин. Политическият и творческият идеал на Цицерон не до-лускат тиранията. Той мечтае за република, която Да бъде управ­лявана от добродетелите на душата — мъдростта, справедливост­та, мъжеството и умереността.

Неговата мечта се оказва утопична за историческата ситуа­ция, при която живее. Тези, които унищожават републиката, убиват и нейния трибун, нейната камбана. Плутарх описва по­следните минути от живота на Цицерон така:

— Тук, ветеране, и ако умееш поне това добре, сечи! — об­ръща се великият оратор към Херений — своя убиец. Но главата пада едва при третия удар. Това не е достатъчно за враговете му. Нужна е още и дясната ръка, с която той пишел речите си против Марк Антоний . . .

На 7 декември 43 г. пр. н. е. кървавият трофей — главата и ръката на Цицерон — участвуват в неописуема по своята жесто-;кост одисея: поднесени на Марк Антоний, когато той ръководи Народното събрание, те се озовават на неговата обедна трапеза. Там жена му Фулвия бодяла с удоволствие вече немия език на оратора . ..

Диктаторът заплатил десетократно по-висока награда за убий­ството. Той разбирал добре, че с тази смърт умира свободата на словото, духът на римската република.

Влиянието на гръцката култура е първият етап от творческо­то формиране на оратора и теоретика Цицерон. Но той не остава само при чуждия извор, а се обръща към римските традиции, усвоява девиза на Катон Стари¹ — „добър човек, опитен в гово­ренето" — съобразно който се утвърждава социално и интелекту-.ално активната личност. Чужд на всяко книжно теоретизиране, Цицерон е убеден, че възпитанието на младия римски гражданин, на бъдещия оратор може да се осъществи само в практическата работа на Форума и в съда. Адвокатската и политическата му дейност са потвърждение на тази идея. Неговата критика срещу шаблонното преподаване в реторическите школи се изразява в две насоки. Той обвинява реторите в откъси атост*от живота и в липса на философско съдържание на тяхното обучение.

Цицерон неведнъж подчертава, че „красноречието на орато­рите винаги се ръководи от вкуса на слушателите". „Всеки, който иска да има успех, следи за техните желания и в съгласие с тях «слага своята реч" („Оратор"). За това опознаване на слушателски­те интереси спомага реалната практика на римския оратор. В противоречие с училищната реторика и по-късната реторическа теория от периода на империята. Цицерон твърди, че истинското обучение на оратора се осъществява, когато той сам участвува при решаването на действителни дела и събития в Сената или чрез упражнения по измислени теми. Без ораторски опит, както и без добро образование, речта ще наподобява „детско бърборене". За

'Марк Порции Катон Стари (234—149 г. пр. н. е.) — римски .държавен и политически деец, писат^ел и историк. Катон страстно желаел утвърждаването на римската държава и култура, Произнесъл повече от 150 речи. Негова любима фраза била: „Знай предмета, а словото само ще дойде".