Корените на ораторското изкуство и реториката

Философията, според Цицерон, е „майката на всичко, което добре е направено и казано", „начало и основа на всички науки" („За оратора"). По този начин ораторът не е само красноречив, убедителен говорител, а преди всичко мислител, философ. Затова, истинската сила на красноречието за Цицерон не се състои в из­кусното и витиевато говорене, както твърдели „смехотворните" теоретици на реториката, а в това „до предел да се изпълни душа­та със съдържание привлекателно, обилно, разнообразно, отна­сящо се до многочислените предмети от по-голяма важност" („За. оратора").

„Изобилието на съдържанието ражда и изобилие на израза, и ако съдържанието е значително, то предизвиква и естествен бля­сък в думите" — изповядва той чрез устата на Крас („За ора­тора").

Това съдържание може да постигне само оратор, получил об­разование, „достойно за свободния гражданин", т. е. овладял се­демте свободни изкуства: граматика, диалектика, реторика, арит­метика, геометрия, астрономия и музика. Към тях Цицерон при­бавял още задължението на младежите да познават юриспруден­цията (римското право било национална гордост), историята, географията, военното дело и др. Общообразователният идеал обединява най-зрелите теоретически трудове на Цицерон по ре­торика: „За оратора", „Брут" и „Оратор". В тях той анализира познавателните основи на красноречието, предназначението на реториката като наука, образа на съвременния оратор и др. Ци­церон не се задоволява само със „занаятчийската" азбука, на коя­то учели многото учебници по реторика. От висотата на своя из­ключително богат опит, образованост и надареност той вижда в реториката наука за ораторското изкуство, призвана да служи на хуманизма и прогреса.

Като защищава тезата, че „поетите се раждат, а ораторите се-създават", Цицерон съвсем не отрича ролята на природната да­деност, на таланта в красноречието. „Първото и най-важно усло­вия за оратора— говори той — е природното дарование . . . Нали за красноречието е необходима особена живост на ума и чувство­то, която позволява намирането на всеки предмет в речта да ста­ва бързо, развитието и украшението — обилно, запомнянето — вярно и трайно. А науката може в най-добрия случай да разбуди или да раздвижи тази живост на ума, но да я вложи, да я дари„
науката е безсилна" („За оратора"). Към елементите на ораторския -талант Цицерон отнася освен посочените подвижност и находчи­вост на мисълта, лекота на речта, добра памет, още и проница­телност, красиво лице, звучен глас, силно и стройно телосложение и др. А ето и синтезът на идеалния образ на оратора: „Орат о-■рът трябва да притежава остроумие на диа-,л е к т №К (логик — Д. А.), мисъл на философ, слово на поет, паметна юрист, гласна трагик, мимика и пластика като у на й-д обрите актьо-р и. Ето защо — заключава Цицерон ■—в човешкия род няма ни­що така рядко, както съвършения оратор." („За оратора"). Във всички свои трактати, обаче, той многократно подчертава не при­родното дарование, а другите две предпоставки на красноречие­то — опита и знанията. Древните често използуват триединство-то в своята систематика. И както факторите, определящи оформя­нето на ораторската личност, са три: дарование, опит, знания, така и целите на оратора са три: да убеждава, да доставя наслада, да увлича („Оратор"). В тях се синтезира художествено-творческата природа на ораторското изкуство. Процесът на убеждаването се извършва при условие, че речта притежава и естетически компо­ненти.

Убеждението като категория на реториката у Цицерон се раз­глежда сложно и многоаспектно. С „убеждаване" понякога се •обозначава цялото ораторско изкуство, защото то е главната цел и средство на оратора, но убеждаването ей технология, т. е. съв­купност от методи и средства за постигане на определен резултат. Понякога Цицерон, подобно на Аристотел, подменя необходимост­та „да убеди" със задачата „да докаже" и това закономерно про-• изтича от неговия анализ. Но той не стеснява никога значението :на убеждаването само до доказателството. Сградата на убеждава­щата реч се състои от три етажа: логически (доказателствен) — „да се докаже правотата на защитавания от оратора тезис"; е т и ч н о-п сихологически — „да предразположи към се­бе си онези, пред които говори", и управленческ о-в о-л е в и — „да насочи техните мисли в нужната за делото страна" {„За оратора").

Логическите средства за доказателствено убеждаване са близ­ки до онези, които използува и. Аристотел- Ето някои използу­вани от Цицерон „технически" доводи, които потвърждават идея­та, че в основата на реторическото убеждаване лежат логическите •операции:

1. Общият смисъл на предмета, който се разглежда като ця­лост, се разкрива чрез определението — „Ако величието е достойн-

ство и чест за държавата, то бива намалено от онзи, който е пре­дал своите войски на враговете на римския народ, а не от този,, който е предал сам себе си във властта на римския народ".

2. 
   Довод за сходство: „Ако дивите зверове обичат своите рож­
   би, с каква нежност трябва да се отнасяме ние към своите деца?"
   
3. 
   Довод за разлика: „Ако варварите живеят с днешния ден„
   ние трябва да имаме пред вид вечността."
   
4. 
   Довод за противоположност: „Ако Гракх постъпи безчестно,
   Оптимий постъпи достойно."
   
5. 
   Довод за причинната връзка на нещата: „Ако вие искате
   да унищожите користолюбието, 'трябва да унищожите неговата
   майка — разкоша."
   
6. 
   Пример за „по-важното": „Ако доброто име е по-важно от
   богатството, а парите се добиват така усърдно, то колко по-усърд­
   но трябва да се борим за славата!" , .
   

Познавайки добре обществената психика, Цицерон се стреми да оживи предимно патриотичните и колективистичните чувства. Реалната основа за положителния резултат от такова въздейст­вие се крие в самосъзнанието на римския гражданин от републи­канския период, в неговата отговорност към държавата. Затова ораторът ще пробуди любов сред слушателите, когато защища­ва общественополезни неща. Любов предизвиква поведението на безкористната личност, т. е. на човек, „който решително нищо не е направил за собствена изгода" („За оратора"). При това чувства­та за уважение и Любов се внушават по-силно, когато се изразява надежда за бъдеща социална полза, отколкото напомнянето на минали благодеяния и заслуги.

Цицерон посочва като най-силно чувство озлобление-т о (злобата), за което са необходими по-големи усилия да го по­тушиш, отколкото да го възбудиш. Озлоблението е свързано със завистта — „този всеобщ и повсеместен порок". Интересни са размислите за проявите на озлоблението. То се явява по отноше-

ние на равните (по заслуги в личностен и обществен план); на по-нискостоящите, сравнението с които унижава достойнството на индивида; и най-вече — към високостоящите — когато „те се възгордяват и нарушават равенството на правата е превъзход­ството на знанието или богатството". Най-лесно се разпалва озло­блението срещу високостоящите, ако ораторът заяви, че „всичко, постигнато от тях, е незаслужено, а придобито по пътя на поро­ците и престъпленията". Ако пък ораторът иска да разсее озло­блението, той трябва да посочи колко труд, лишения, опасности са съпътствували висшестоящия по пътя към славата, че тя не му носи радост, а е бреме, което той пренебрегва („За оратора").

Състрадание се предизвиква тогава, когато ораторът говори така на обикновения слушател, че той да идентифицира чуждото нещастие със свои несполуки, т. е. „размишлявайки за другия човек, през цялото време да се връща към мислите за са­мия себе си" („За оратора").

Управленческо-волевата степен на ораторската реч, т. е. „ув­личането" на аудиторията, "заставянето й Да мисли, решава и действува под натиска на настроенията и страстите, притежава определен етичен подтекст. Познавайки социалната психика, ора­торът ненатрапчиво, деликатно подсказва на слушателите кон­кретно решение или отношение. В други случаи той го формули­ра сам, убеден, че такъв извод логически следва от изложението или е внушен в достатъчна степен.

Един от най-действените методи за ненатрапчиво приобщава­не на аудиторията към оратора, за предизвикване на нейния въз­торг и доверие е с м е х ъ т.

Самият Цицерон бил изключително остроумен събеседник. Неговото пристрастие към острото, точно, заядливо, дори обидно слово му създало не един смъртен враг. Плутарх разказва как няколко дни след блестяща реч, посветена на Марк Крас, Цице­рон го порицал пред народа. Възмутен, Крас се провикнал: „Не беше ли ти, който вчера ме хвалеше от това място?" На което Ци­церон му възразил:-„Аз чисто и просто се упражнявах в изкуство­то да говоря за низки предмети."

По време на спор Метел Непот, намеквайки за незнатния произход на Цицерон, няколко пъти му извикал: „Кажи кой е баща ти!" — „Да отговориш на този въпрос на тебе ти е далеч по-трудно—-поради благоволението на майка ти!" — язвително отбил атаката Цицерон, напомняйки на публиката, че майката на Непот била известна в Рим като жена с леко поведение.<sup>1

1</sup> По У т ч е н к о, С. Л., Цицерон и его время, М., Изд.~ „Мнсль, 1972, с. 358—359.

Остроумният човек винаги е заобиколен от внимание. Но на «остроумие в никакъв случай не можеш да се научиш — заявява Цицерон. Затова той предлага детайлизиран анализ на ролята на смеха (а не само на остроумието) в ораторското изкуство. Орато­рът трябва да умее да предизвиква смях у своите слушатели по­ради пет причини: „1. Веселата шега предразполага към онзи, който се шегува; 2. Всеки се възхищава от остротата, заключена понякога в една единствена дума; 3. Такава острота разбива, под­тиска, унищожава, забърква и опровергава противника или; 4. Показва самия оратор като човек изящен, образован, тънък, н о х л а в н о; 5. Тя разгонва печал а', смекчава суровостта, а често чрез шегата и смеха се разрешават такива досадни неприятности, които не е лесно да се разрешат чрез доказателствата" („За орато­ра"). Цицерон цени по-високо остроумния отговор, защото при •отхвърляне на нападките се изисква по-голяма съобразителност :и находчивост. От друга страна, по-достойно за оратора е да от­хвърли обвинения и нападки, отколкото да ги отправя сам.

Цицерон възприема от азианистите прецизното отношение към формата на словото, заради което често бил критикуван от своите опоненти. Под влияние на Аполоний Молон от Родос той обеди­нява положителното от атическата и азианската школа и издига принципа за съчетаване на философската съдържателност със стилистическата пълнота. Това идеално единство в речта, според Цицерон, може да се постигне чрез непрестанни упражнения, сред които „перото е най-добрият творец и наставник на красно­речието" (За оратора"). Той задължава ораторите да пишат ре­чите си, за да си лредставят видимо „всички източници на дово­дите", да ги оценяват и съподчиняват. Писането на речите не от­рича импровизацията при произнасянето й, а я подготвя.

В реторическата теория на Цицерон се отразяват постиже­нията на гръцките и римските оратори и се предлага нова систе­ма на реторическите категории, формира се образът на съвърше­ния оратор. С настъпването на императорския режим, когато секва политическото красноречие — естественият апогей на ора­торско изкуство — авторите на трудове по реторика многократно се връщат към делото на Цицерон, заимствуват идеи за образова­нието на.младите оратори (Квинтилиан), обясняват принизеното влияние на красноречието върху обществения живот (Тацит) и др.

Колкото богата и задълбочена е теорията на Цицерон, още по-разнообразна е неговата ораторска практика. Той е единстве­ният римски оратор, от когото са се запазили цели речи — 58 на брой, към които се приписват и редица други. Най-популярни сред тях са: „За Милон", „За Мурен", „За Целий", „За Архий",

„Против Верес", „За Росций — актьора", „Катилинариите", „Фи-липиките"¹ — речи против Марк Антоний и др. Съпоставени с реторическите трактати, те са тяхно продължение, като бо­гатството на оратора дори надвишава тоаа на ретора. Най-извест-_. ни и предпочитани от своя автор са „Катилинариите". Нека хвър­лим бегъл поглед към първата от тях, всепризната в историята на ораторското изкуство и литературата като шедьовър. Цице­рон е изправен срещу политически противник, който има неглас­ната подкрепа на оптиматите², а и в голяма степен на градската беднота. Луций Сергии Катилина подготвя няколко заговора, три пъти неуспешно се бори по легален път да заеме държавна длъжност — последният път е изместен от Цицерон. Това пораж­да личната ненавист между тях. Като привърженик на Сула, а по-късно и на Цезар, Катилина успява да обедини около себе си недоволните аристократи, както и декласираното население от градовете, и безимотните селяни. По определението на истори­ка Салустий — негов съвременник, духът на Катилина бил „не-^ укротим, коварен, непостоянен, лъжлив, жаден за чуждото, раз-' точителен в своето, неудържим в страстите, притежаващ красно­речие в достатъчна степен, благоразумие — ни най-малко".³

Такъв е в общи щрихи исторически не особено добре докумен­тираният портрет на противника. Като консул на Рим, избран през същата 63 г., когато се подготвя „заговорът на Катилина", Цицерон встъпва в ролята на защитник на държавните интереси. За първи път попътен вятър съпровожда политическата му роля. Талантът се слива с историческия момент и проехтява гръмовер-жен глас, чието ехо още дълго ще повтарят вековете. „Докога, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение? Дълго ли време още ще бъдем играчка на твоята ярост?"⁴ — така започва Цицерон първата си реч против Катилина, произнесена на 8 ноември 83 г. пр. н. е. Обикновено уводите на другите речи са спокойни и изискани, с приглушен патос и без шеги, без обръще­ния и други фигури на словото. Но сякаш, за да подчертае, че практиката е по-пълнокръвна от всяка теория, той нарушава всички канони на училищната и собствената си реторика. Въве-

1

дението е страстно, патетично, развълнувано. Градация от въп­роси, следващи прякото обръщение, като по стълба изкачва ми­сълта към кулминацията: „О времена, о нрави!". Злодеянията на Катилина са известни на всички, а Сенатът все още търпи. Ора­торът възвеличава слушателите, тези „доблестни мъже", чийто авторитет ще отсъди правилно, но в същото време той негодува срещу тяхната пасивност, напомня исторически събития, в които „самоотвержеността на държавата" е обуздавала други по-малко „гибелни граждани". Добавя и самокритичното обвинение, че „консулите липсват", т. е. те са виновни, че все още не са предло­жили наказанието.. Косвено Катилина е наречен „най-върлия

враг на отечеството".

Цицерон внушава емоционално съгласие. Искреният му гняв буди доверие. Ораторът незабележимо пристъпва към главната част на речта — разказа, в която аргументира поставената във встъплението теза. Съобразно с теоретическите изисквания стилът на тази част се отличава с особена естественост и простота, раз­бира се, в степен, която запазва публичния характер и художест­вената стойност на речта. Цицерон разказва за плановете на Ка­тилина като очевидец. Той оперира с неопровержими факти. Съз­дава впечатление, че разговаря само с него, уговаря, моли, за­повядва. „Промени своя начин на мислене; повяррай ми: забрави убийствата и пожарите. Отвред си хванат; за нас са по-ясни от светлината всички твои замисли. Ти вече можеш заедно смен да си ги спомниш отново. Помниш ли, че . . ."^х

С присъщото му изобилие от доводи и слово Цицерон ясно и целенасочено убеждава, внушава, доказва своята правота. „Об­щите места", т. е. разсъжденията от политически или етично-философски характер, тук са сведени до минимум. Но затова ам-плификацията (увеличаването, надуването) е в пълна сила. От нея инвективата² придобива още по-внушителен, неопровержим

вид.

— Повторение на едно и също съдържание в различна форма — в случая мисълта, че Катилина трябва да напусне Рим.

— Градация'от въпроси към противника — „Може_: ли - нещо да сломи твоята упоритост? Може ли да ти дойде на ум някакво наказание?".

¹ Цицер ов, М. Т. Речи против Катилина, с. 16.

² „Инвективи" са наричали нападките, изобличаващите речи, в които се
съдържали оскърбления и хули.

_I.

• 
  Ораторът сякаш сам на себе си отговаря на поставения
  въпрос: „Но защо говоря всичко това?".
  
• 
  „Драматизиране" на текста — ораторът „разделя по части
  действието между лицата": „И наистина, ако отечеството, което
  ми е по-скъпо от живота, ако цяла Италия и цялата държава ми
  продумаше тъй: „Какво правиш, Марк Тулий? Нима ти ще до­
  пуснеш да излезе от града тоя, който, както си узнал, е мой враг...".
  
• 
  Предвижда доводите, които опонентът може да приведе,
  против оратора — Цицерон обяснява защо не иска да се наложи-
  заслуженото от Катилина смъртно наказание, а само изгонва­
  нето му зад етените на града. Без открито да заявява, че се страг
  хува от подкрепата на Крас и Помпей, ораторът изтъква предим­
  ствата на по-лекото наказание: 1. Отивайки в Манлиевия стан,
  Катилина негласно ще признае своите намерения; 2. Ако се пре­
  махне вождът на заговора, заплахата за държавата само ще се
  отложи с известно време; 3. Извеждането на всички съмишленици
  вън от държавата „ще унищожи корена и семето на всички злини".
  
• 
  Ораторът заставя слушателите да се уподобяват на своите
  исторически предшественици — „Някога Сенатът реши консулът
  Луций Оптимий да бди, щото държавата да не се увреди . . .".
  
• 
  Предупреждава, че отказът от решителни мерки ще бъде
  равен на лекомислие и^престъпление към отечеството — „Аз же- -
  лая, сенатори, да бъда снизходителен, обаче без да се показвам
  лекомислен в такива големи*опасности за държавата".
  

Ораторската творба за Цицерон е вид литература. Той търпе­ливо я обработва Както преди произнасянето; така и след това. Всичко в неговите речи носи печат на взискателния творец. От римските писатели Марк Тулий Цицерон оказва най-мощно влия-

Юпитер е римското съответствие на гръцкия бог Зевс.

51

ние върху развитието на европейската литература и култура. Той е всепризнат за ненадминат майстор на римската проза.

1КВИНТИЛИАН — ЕХОТО НА ВЕЛИКИТЕ

Квинтилиан, из „Обуче­нието на оратора"

Името на Марк Фабий Квинтилиан (около 36—96 г. от н. е.) се 'свързва преди всичко с най-обширния и представителен трактат зло антична реторика — „Обучението на оратора". Създаден в края на I в., от ю. е., този труд синтезира цялата гръко-римска традиция в теоретическото изследване на красноречието. В исто­рията ла реториката неговият автор се определя като „творчески •апологет" ма гиганта на римското красноречие — Цицерон. Тази „апологетика" обаче съдържа само повода, подтика да се разкаже на младото поколение за Цицероновия идеал за оратора — сво­бодната човешка личност, участвуваща активно в живота на об­ществото^ разкриваща богатството от знания и природни дарби в полза яа прогреса и благоденствието на отечеството. В тази ху­манистична програма Квинтилиан открива свръхзадачата на ■своя живот и дейност —да възпитава такива оратори-творци.

Но условията в Римската държава са се променили. Свобод­ните републикански нрави са отстъпили на суровия император­ски режим.. Политическото красноречие се заменя от панегирич­ните дитирамби, възхваляващи монарха. Историкът Тацит от-лравя към ораторите зов да се откажат от красноречието, което според него залинява и умира ори едноличната власт.

Квинтилиан гледа по-оптимистично на съдбата на ораторското изкуство. Той искрено вярва в ползата от императорската дър­жавна политика- Представител на лровинциалите¹, т. е. непроиз-лизащи от аристократическите родове на Рим, а дошли от про­винцията, Квинтилиан е свидетел на изравняване на политичес­ките права на столицата и провинциите. След разточителството на Тиберий, вакханалиите на Калигула и пожара на* Нерон, Рим сякаш се пробужда за нов живот. Наблюдава се икономически и културен подем. От младия способен адвокат се заинтересува им­ператорското семейство. Квинтилиан бива поканен за възпитател на^наследн иците и му бива присъдено консулско звание. През

Квингилиан е родея в гр. Калагурис — Испания.

77 г. император Веспасиан обявява реторската школа на Квин­тилиан за държавна. Това е първото висше държавно училище в античността. В него платени от държавата учители преподават гръцко и римско красноречие. Катедрата по латинска реторика е поверена на Квинтилиан и той става първият в. света професор по реторика.

Всичко това не може да не повлияе върху неговия мироглед, и педагогическите му възгледи.

Подобно на останалите свои съвременници Квинтилиан се опитва да обясни причините за упадъка на красноречието в импе­раторски Рим. По призвание педагог, той ги открива в неправил­ното обучение на бъдещите оратори, в слабостите на реторските школи, критикувани още от Цицерон- Но докато великият ора­тор отрича първостепенното значение на училищната реторика за ораторите и вместо нея ги насочва към практическа дейност във форума и съда, Квинтилиан предлага реформи, които да под­готвят „добрия човек, опитен в говоренето". Само добрият човек: може да стане оратор — утвърждава авторът. В етическата кате­гория доброта тук се вмества съдържание много по-широко от моралната строгост, приписвана по-късно на Квинтилиан от хри­стиянските проповедници. Добър е онзи оратор, който воюва за истината, познава всестранно предмета, за който говори, нада­рен е от природата с превъзходен ум, отдаден за благото на хо­рата.

Въздействието на този съвършен оратор, според Квинтилиан,. не се изчерпва с резултата, т. е. той не ограничава предмета на ораторското изкуство с убежденията и поведението на слушате­лите. Красноречието, подобно на медицината, „се заключава в; действието, а -не в неговите последствия". Ораторът учи и възпи­тава аудиторията дори и тогава, когато не променя нейните убеж­дения, тъй както лекарят не престава да бъде лекар, дори да не успее да излекува болния. По този начин Квинтилиан разширява предмета на реториката в посока на стилистичноте съвършенство..

Авторът на „Обучението на оратора" доказва класическата ан­тична мисъл за необходимостта от теория на изкуството и на вся­ка друга творческа дейност. Правилата и препоръките, извлечени от най-добрите образци на ораторското изкуство, в никакъв слу­чай няма да попречат за изграждането на индивидуален стил, а • само ще го подпомогнат. Квинтилиан, за разлика от своите пред­шественици, разграничава понятията: „оратор", „ретор" и „изка-лъпен", т. е. оратор-занаятчия. Ораторът е преди всичко висока морална личност („добър човек"), който води правилен и справед­лив живот. Идеалът на Квинтилиан сякаш не се разминава с

Цинероновата позиция и все пак е нал.ице стесняване на пред­ставите на знаменития предшественик. Това стесняване наблюда­ваме дори в предназначението на книгите —- докато Цицерон има предвид зрелите, изявените оратори, Квинтилиан посвещава тру­да си на начеващите, обучаващите се. Затова, докато Цицерон мечтае за всестранно образование, в основата на което лежи пъл­ноценното познаване на философията, Квинтилиан „приземява" идеала и препоръчва на учениците си да владеят онези знания, които практически ще им бъдат полезни. Философията вече не е майка-кърмилница на реториката, както и на всички други нау­ки, а само полезно, помощно знание, което усъвършенствува сти­ла. Квинтилиан не крие неприязненото си отношение към па­сивния, съзерцателен начин на философите. „Кой от философите е бил чест посетител на съдебните дела или се е прославил в народ­ните събрания? Кой от тях се е занимавал с управление на дър­жавата?" Реториката, според него, стои над философията и, обединена с педагогиката, тя се превръща в единствената реална основа за образованието. Тази тенденция през следващите епохи се възприема от християнската образованост. Системата на обуче­ние в реторските школи според Квинтилиан включва три степе­ни: първоначално, средно и висше обучение. Първите две степени имат за цел да научат учениците да говорят свързано и съгласу­вано — чрез четене, критично подражание, превод от гръцки език и перифразиране на произведения от латински автори, медита­ция¹, импровизация, съчиняване на басни и др. Третата степен запознавала учениците с реторическата теория, както и с практи­чески въпроси: съчиняване и произнасяне на пвхвала или пори­цание, сравнения, тезиси, характеристики и др. Авторът просле­дява в психолого-педагогически план „раждането 'на оратора" — от първоначалното му възпитание в семейството и заниманията по граматика и реторика (I книга) през овладяването на реторика­та като наука и на всички енциклопедически знания, свързани с нея (II—IX книга), като включва: запознаването с най-добрите образци на гръцката и римската литература, които ще бъдат по­лезни за бъдещия оратор (X книга); овладяването на ораторската пластика — мимика, жестове, поведение на оратора (XI книга); до характеристиката на моралния и обществения статус на изгра­дения вече оратор (XII книга). Квинтилиан отчита, че трудът на оратора е обширен и разнообразен, поради което не може да се

* Медитация (meditatio) — Кратки писмени съчинения на философска, историческа или социално-битова тема; размишление; самонаблюдение.

каже всичко за него. Въпреки това реторът детайлизира своя анализ и наставления, старае се да не пропусне нищо съществено, до което е достигнал през 20-годишния си педагогически опит.

По отношение на реторическата теория „Обучението на орато­ра" не съдържа много оригинални моменти. Ретроспективният подход подпомага автора на базата на най-добрите класически об­разци да изгради своята методико-педагогическа система за обу­чението на оратора. Успоредно с пряко реторическите проблеми Квинтилиан разработва и някои въпроси на педагогиката, етика­та, психологията, стилистиката, теорията и историята на литера­турата, естетиката и пр. Така реторическото съчинение се превръ­ща в една научно-художествена енциклопедия на древната кул­тура.

Един от оригиналните моменти у Квинтилиан е свързан със свойствените за елинистичната римска култура поляризация на вкусовете и психологизъм, навлязъл в духовния живот. Пови­шава се критерият за оценка на реторическата творба. Към ху­дожествената форма се проявява особено прецизно отношение. При Цицерон ораторът, за разлика от писателите и другите мисли­тели, трябваше да бъде разбран и обичан от широката публика, тълпата. „Което се одобрява от тълпата, то трябва да бъде одобре-но*и от познавачите" („Брут", 188). „Само онзи оратор е велик, кой­то "е определен от народа"(„Брут", 187). За Квинтилиан това кла­сическо изискване на републиканския идеал вече звучи анахро-нично. Ценителят вече не се съобразява с вкуса на простолюдие­то. Той се отвращава от „силните оратори", които са любимци на „тълпата" поради това, че реват, хвърлят се напред и назад, за­дъхват се, жестикулират неистово, въртят си главите, тропат, бият се по гърдите и бедрата. Образованият оратор, т. е. предста­вителят на управляващия елит, приближен на императорския държавен апарат, предпочита да остане „скромен". Той не се нуждае от популярност сред обикновените граждани. Такъв ора­тор знае как да разнообрази и подреди всичко, как да съразмери тона и на всяка мисъл да придаде необходимия й оттенък. Негова­та реч не е силна, а красива. „Красивото говорене" се разглежда от Квинтилиан като художествен процес, аналогичен на актьор­ското майсторство, скулптурата, живописта, архитектурата, ли­тературата • . . Нещо повече — истината, за която античната реторика съхранява традицията на Сократ и Платон, вече се трансформира в художествена правда, за която лъжата законо­мерно може да служи в интерес на въздействието, не винаги за доброто на слушателите.

До художественото изображение на действителността у Квин­тилиан стои проблемът за разликата между „текст за себе си" и „текст за другите". Публичността на словото, т.. е. „текст за Дру­гите" изисква от оратора така да подбира и представя словесния материал (аргументи и украшения), че да въздействува по подхо­дящ и възможно най-силен начин. И както древният скулптор Апелес е показал лицето на Антигон само в профил, за да скрие дефекта на загубеното му око, „така и ораторът трябва да скрива нещо в речта, което или не трябва да се показва, или не може да се изрази по достоен начин".

Интересно и съвременно звучат размислите на Квинтилиан за импровизацията. „Способността да се говори без подготовка — утвърждава той — е най-зрелият плод на заниманията и сякаш най-голямата награда за дългогодишния труд". Импровизи­раната реч, това е речта, за която ораторът се готви цял жи­вот. Тези, които не познават предмета на речта, а поради суетно честолюбие вземат думата веднага след като е открит спорът, „ис­кат да се покажат мъдри на простите, а се показват на мъдри­те за глупаци". Импровизаторското умение се придобива чрез постоянно упражняване. Всекидневното говорене пред доброже-лателно-критична към оратора публика е полезно за оратора с това, че то „развръзва устата, раздвижва тялото и усилва гласа", т. е. тренира оратора да „мисли на глас" при естествени за ретори­ческото общуване условия.

Друго упражнение е мълчаливото обмисляне и проследяване на целия материал за речта (сякаш ораторът говори вътре в себе си). То може да се прави навсякъде, през всяко свободно време. Това упражнение се оказва полезно за по-стройното композиране, за отшлифоването на бъдещата ораторска творба.

Ораторът става способен да импровизира, когато дълго време е работил над писмения вариант на речта. Квинтилиан препоръчва на ораторите да не пишат целия текст, „защото самата увереност в записките създава известно безгрижие към говора, разкъсва и загрозява речта". Не бива да се записва онова, което може да се каже по памет. Той е против пълния писмен вариант — а за „кратки бележки", които няма да сковават, а напротив, ще позволяват на мисълта да се устремява напред. Квинтилиан не уговаря ораторите да предпочитат импровизираното говорене, а да могат да импровизират. Изкуството на красноречието заставя оратора да се съобразява с постоянно променящите се условия, тъй както кормчията променя посоката пред „връхлитащите бури".

Квинтилиан не само следва традицията за" емоционалното въз­действие, създадена от софистите, Аристотел, Теофраст и Цицерон, но и опирайки се на своя опит, предлага нова техника за възбуж­дане на чувствата и страстите на публиката. Тя се състои в акти* визирането на ораторското въображение, което ще внуши действи­телни, а не декларирани в речта чувства. Осемнадесет века преди театралната теория на превъплъщението, гениално въплътена в практиката на К. С. Станиславски, Квинтилиан говори за въобра­жението, посредством което ораторът си представя зримо образите на отсъствуващи неща, състоянието при определени настроения и ги внушава на слушателите. Будят интерес и възгледите на древ­ния ретор за отношението между творческата природа на оратор­ското изкуство и науката за него. В книгата „Обучение" се акценти­ра мисълта, че теорията още не е достатъчна, за да се създадат ■ творци, познанието на реториката не ражда ораторите. За оратора изучаването на теорията е„правият път", по който ще стигне де сърцата на слушателите, но който не се отклонява от него, „по не­обходимост става бавен като ходещите по въже". Задачата на орато­ра е винаги творческа, т. е. винаги нова и многообразна.

Квинтилиан вярва и работи за бъдещето на красноречието. Той е убеден, че макар и неговият разцвет да е отминал заедно творчеството на Цицерон, а в настоящето то продължава да бъде в упадък, бъдещето му отново ще бъде в римските реторски школи. В тях ще се възпитат нови цицероновци.

Историята обаче има свои закони. Макар и искрено желано, това възкресяване на републиканското красноречие в условията на империята се оказва исторически обречено. „Нека всеки се ползува от благата на своя век" — трагично заключава Тацит напуска красноречието, за да се отдаде на историята. В епохат£ на империята красноречието не умира, но то губи своя най-живо­творен цвят — свободната политическа реч, способна да задвижр напред колелото на историята. Като ехо Квинтилиан повтаря Допълва идеите на античната реторика, за да ги предаде на по­томците. Неговото „Обучение" бива забранено през Средновеко­вието. Силите на мрака и схоластиката се страхуват от духа на човеколюбието, лъхащо от всяка негова страница. Затова пък през Ренесанса (XV и XVI в.) е преписано повече от сто пъти! Днес Квинтилиан отново мъдро.ни напътствува: „Ораторското изкуство е нещо реално и природата на човешкия талант не пречи то да се достигне. Ако това не стане, все пак ще отидат по-високо тия, които се стремят към върха, отколкото онези, които предва^ рително са се отчаяли ..."