Литература до момента историята на "Новата предметност" е засягана иницидентно и в повечето случаи във връзка с различен по посока, изследователски интерес

При общ обем от 241 страници, работата е структурирана в четири глави, Въведение, Заключение и Библиография. Текстът е допълнен от електронен каталог с 128 цветни и черно-бели изображения и списък на илюстрациите.

Като цяло, работата е организирана на проблемен принцип, като преобладава сравнителният анализ на симултантно приведените примери от българската, немската или италианската художествена култура. Методологическият апарат се опира върху интердисциплинарен подход, който позволява привличането на фактология от изключително широко изследователско поле – културна политика, идеология, литература, кино, театър и т.н.

Във Въведението традиционно е формулирана актуалността на проблема, поставени са целите и задачите на изследването, както и средностатистическата му база на проучване. Впечатление прави задълбоченият преглед на чуждоезичната и българската литература и категориално точното определение на работните понятия. Последното е от изключителна важност предвид трудно поддаващата се на категоризация многозначност на термините и тяхната езикова трансмисия. В историографското проучване бих препоръчала позоваването на литературните източници да бъде подкрепено с конкретно библиографско цитиране. Донякъде е необичайно във Въведението да се постулират някои от изводите на изследването, което е преждевременно по отношение на логиката на изложението.

В глава Първа Литература, театър и изобразително изкуство през 20-те и 30-те години в България и Германия – аспекти на предметността въпросът за разнообразните връзки между изкуствата и различните нива на контактност между идеите се проектира върху широк социокултурен фон. Като стадиални опорни точки на развитие са посочени психологическите предпоставки, духовното общуване, създаването на монолитни артистични кръгове, засилването на идеологическите тенденции, въздействията, които визуалните форми изпитват от страна на други медии като фотографията и изкуството на театъра, както и амбивалентната творческа нагласа на много творци от периода, които се изявяват едновременно в изобразителното изкуство, литературата и театъра. Положителна оценка заслужава действително комплексният метод при разглеждане на факторите, оказали формиращо въздействие, както върху художествените идеи на времето, така и върху психологическата нагласа на авторите конкретно. Последното води до едно синтетично, но вярно представяне на културния профил на периода, във връзка с поставената тема. Много добре е намерен и балансът в разпределението на творбите – във всяка част се привеждат в качеството на примери произведения, които защитават определени художествено-пластически линии и в този смисъл имат ключово значение. Докторантката е събрала и систематизирала огромен фактологически материал относно тенденциите в различните изкуства, което поставя висок изследователски хоризант пред направените анализи.

Доколкото основната линия на конвергенция между идеите се осъществява по оста изобразително изкуство/литература бих обърнала внимание на прочутия “Кормиловски спор”, който въвлича художници и писатели в остър идеологически конфликт, със съществени последствия за нагласата на Новите. Би могло да се направят и някои изводи за ролята на сецесионния възглед за панестетизма при формирането на поливалентните творчески изяви на автори като Иван Милев, Иван Пенков, Пенчо Георгиев и др.

Нов кръг от проблеми се разкрива при съпоставката на изкуството в България и Германия в края на 20-те и през 30-те години – обект на изследване във Втората глава. Тази част от дисертацията демонстрира силния изследователски интерес на авторката към социалните въздействия върху културната среда в двете държави и особено към връзката между идеология, държавна политика и изкуство. Особено интересни са наблюденията върху българо-немските културни връзки и тяхната дипломатическа мотивация. Неизбежно се налагат паралелите между психологически и съдържателно родствените тенденции в съпоставката на движенията “Родно изкуство”/ Heimatkunst и “Новите художници”/”Новата предметност”, чиято опозиция в крайна сметка се свежда до основния въпрос за отношението в биномите “национално-универсално” и “традиционно-съвременно”.

Главата имплицитно съдържа четири части (Нова предметност в Германия; Възникването на дружеството на Новите художници; Влияние на предметния стил при младите български художници и Новите художници и Национално и модерно в българското изкуство през 30-те години). Структуриран по този начин текстът проблематизира темата в няколко основни посоки: в плоскостта на историческия и културен контекст, на нивото на общия художествен модел и като рецепция върху стиловите параметри на изкуството. Поставените в работата знаци на различие и съответствие действително релефно подчертават особеностите в културната специфика на българската и немската живопис.

Наред с това считам, че за разлика от генезисът на Новата предметност и историята на Новите художници, които са коректно изследвани, естетическата платформа на дружеството “Родно изкуство” не е докрай изяснена в текста. Приемам с известни резерви твърдението, че “Родно изкуство” е основна изобразителна система” (с.112), доколкото през 20-те години възгледът за „родното“ се реализира по-скоро по отношение на тематиката, отколкото на стила на изкуството. От известно уточнение в контекста се нуждае и твърдението, че “Родно изкуство изпитва недоверие към модерните артистични практики, главно поради техния космополитен характер” (117), тъй като е очевидно, че много от неговите представители изпитват силно влияние от страна на символизма, сецесиона и др. именно космополитни стилове и направления, които до голяма степен действат еднопосочно с принципите на националната декоративна система. В библиографията, съпътстваща главата са пропуснати и някои основни публикации, сред които на първо място бих посочила изследването на Д. Аврамов “За движението “Родно изкуство” в българската живопис”(- Проблеми на изкуството, 1971, № 4) и на Кр. Коева “Върху някои проблеми на стилово-пластическия възглед в живописта на Новите” (- Изкуство, 1982, № 5).

В общата рамка на изследването превалират като обем Трета и Четвърта глава –Визуални и смислови паралели между произведенията на немската нова предметност и модерните български художници през 30-те години на ХХ век и Българското изкуство между немската нова предметност и италианското изкуство в периода в периода на 20-те и 30-те години. Общи иконографски мотиви в изкуството на художниците от италианското новоченто и Новите художници. Класическата схема на хронологическия преглед, приложена към съпоставителния анализ не винаги се оправдава поради самия характер на проблема. Затова логично дипломантката предлага диференциран жанров подход, който доизяснява избраната от нея камера за наблюдение. Изследването избира като опорна точка творчеството на авторите с особена активност в художествения и изложбен живот в Германия – Август Зандер, Ото Дикс, Кристиан Шад, Макс Бекман и др., и съответно в България – К. Цонев, Ив. Ненов, Ст. Сотиров, П. Георгиев, В. Лукова, Б. Обрешков и т.н. Очертавайки основния фокус на изследването върху развитието на портрета и проследявайки неговата история, Неда привежда обширен фактологически материал, като наред с това анализира семантиката на използваните символи и атрибути – предмети, елементи на интериора, йерархия на цветовете, нестандартни решения и форми и т.н., които насищат иконографията на жанра с допълнителни смисъл и значения. Същевременно се проследява рефлексията на авторовата психологическа конструкция при избора на решение, степента на комуникативност на творбите и начините за нейната реализация. Особено внимание е обърнато на многомерните връзки в триадата “автор – модел – зрител”, чиито прочит е заложен в същността на самата картинна структура. Добре обоснован в този смисъл е и избраният метод на изследване, основан на анализа на отделните произведения, съчетан с по-широки обобщения и паралели. Синхронното прилагане на иконографски и сравнителен анализ от една страна включва творбата в изобразителната практика на отделния автор, а от друга спомага за изявата на цялостния ход на проследяваните художествени процеси. Интерес представлява и съпоставителният анализ на иконографските мотиви, пренесен в територията на семантичните и формалните експерименти, характерни за различните жанрове – натюрморт, пейзаж, голо тяло и фигурална композиция.

Различен изследователски дискурс се разкрива при включването на материал от италианското Новоченто, който разширява представата за конвергенцията на актуални пластически идеи в българското изкуство през периода на 20-те и 30-те години. Този процес довежда до наслагването на възгледи и мотиви от метафизичната живопис до футуризма, идейно и пластически “олекотени” от типичната за българската живопис умереност на модернистичния прочит.

Заключението представя изследователски защитената схема на една обща координатна система, в която българското, немското и италианското изкуство следват логиката на автентичното си национално развитие, в което имплицитно присъстват общи мотиви, теми и пластични принципи.

При опит за една обща оценка на анализите трябва да отбележа, че научния подход се съчетава с живо литературно изложение. В работата са аргументирани редица собствени квалифицирани мнения, които впечатляват с широтата на изследователския обзор. Подборът на илюстрациите също е направен изключително сполучливо – те визуализират изложените в текста тези и идеи, а от друга страна предлагат една разнообразна картина за развитието на изкуството през визирания период.

Авторефератът коректно представя структурата и същината на формулираните в дисертацията тези. По силата на научната традиция обаче тук би трябвало да се включат още две информативни части: ясно формулирани приноси на дисертационния труд (които практически се съдържат в развит текстуален вид в началото на автореферата) и Списък на направените публикации, изискуеми според Правилника на НХА.