Смисълът на живота ми не е да поправя счупеното.
А да не се отказвам от нежните, внимателни археологически разкопки,
водещи към истинската ми същност.
ДЖУЪЛ
Непречупена: песните са само част от историята
Ще ми се да можех да ви кажа, че изцелението е проста работа и е достатъчно да правите еди-какви си упражнения еди-колко си пъти седмично. Уви, пътят към целостта не може да се сведе до една или две (нито 3,20 или 50) практики, модалности или стратегии. Завръщането към себе си далеч не е работа, която свършваме веднъж завинаги, а път, който избираме – с всичките му обрати и завои, и привидни задънени изходи, характерни за следването – или поточно, прокарването – на нов и несигурен път. Опитът ми показва, че никога не сме толкова близко, колкото се надяваме, и никога – толкова далеч, колкото се боим.
В тази глава ще намерите насоки за работа с някои от най-честите препятствия пред изцелението: осакатяваща вина, себеомраза и нейните побратими себеотхвърлянето, самосаботажа и самоунищожителните импулси; блокажи на емоционалната памет и отрицание на болката. Тук отново не става дума за абстрактни понятия. Изразите Не съм достоен и Има нещо сбъркано в мен са много повече от просто мисли; те живеят в нашата неврофизиология и ум като дискретни клъстери от свързани ментални процеси, по думите на Дик Шуорц. В името на ефикасността мозъкът е създаден да формира такива клъстери – връзки между определени спомени, емоции, възприятия за света и поведенчески модели, които се запазват като общи единици, за да се активират заедно при нужда586.
Разбирането за произхода и най-вече първоначалната функция на мозъчно-психичните клъстери ни води към първия принцип на състрадателното изследване. Всяко нещо у нас, колкото и да е смущаващо, си има причина; няма нищо, което не би трябвало да е там, дори най-разстройващите и парализиращи чувства и схващания. Следователно въпросът не е: Как да се отърва от еди-кое си?, а За какво служи то? Защо се е появило? Иначе казано, целта ни е да опознаем най-тягостните си аспекти, след което по възможност да ги превърнем от врагове в приятели.
Истината е, че смутителите на покоя ни винаги са били наши приятели. Те възникват, за да ни защитават и помагат, и продължават да работят за това, дори понякога да бъркат пътя.
Не бива да се боим, да избягваме, да отхвърляме или да потискаме тези неприятни особи: така само забавяме еманципацията си от тях. Не те са причина за най-тежките последици за душевното и физическото ни здраве, а собствените ни отчаяни опити да ги ограничим. Когато ги видим такива, каквито са, и ги оставим на мира, те ни отвръщат със същото. Активната воля се утвърждава не с противопоставяне, а с приемане и разбиране на самите себе си.
Донякъде на шега наричам тези привидни врагове глупави приятели. Ако ви звучи грубиянски, заменете епитета с друг по свое усмотрение – твърдоглави, упорити или с каквото друго желаете. Дълбинният психолог и водач в дивата природа Бил Плоткин дори ги удостоява със званието лоялни войници, подобно на японските военни, които се крият във филипинската джунгла чак до 70-те години, защото не знаят, че Втората световна война отдавна е свършила. Причината аз самият да ги наричам глупави, е, че не са способни да усвояват нови неща: отказват да схванат, че обстоятелствата, при които са възникнали, вече не съществуват. Не се налага да защитават безпомощни деца.
А причината да възникнат ни най-малко не е глупава. Макар сега да ни причиняват болка, някога са се появили, за да ни спасят. Присъствието им е безпогрешен знак за дълбоката интелигентност на човешкото тялоум. За щастие, изцелението не налага тяхното заличаване, а само прегрупиране или промяна на задачите. Важното е начело да вървим ние, а не те.
* * *
През годините съм вършил или пропускал да свърша много неща, за които би било уместно да проявя разумно – здравословно – разкаяние. Лъгал съм, пренебрегвал съм задълженията си, отнасял съм се грубо с хората. След подобни случаи съм се надявал да проявя съответната степен на съжаление за действията си, за да поема отговорност за тях: да поправя нещата, доколкото мога, да възстановя доверието, да помисля добре, преди отново да постъпя по същия начин. Този тип здравословно разкаяние върви ръка за ръка със самопознанието, наличието на морален компас и просоциални ценности; бихме могли дори да го наречем похват на Природата, с който ни връща към взаимозависимата ни природа. Съмнявам се, че някой от нас би искал да живее в свят, в който хората не са способни на това.
Съществува обаче и нездравословно чувство за вина: хроничното убеждение, че сме изначално виновни и следва да очакваме – дори заслужаваме – упреци и наказание. В неговата мъждива светлина грешките и недостатъците ни се превръщат в доказателство за непоправим дефект, вместо покана за израстване и усъвършенстване. Този тип вина (или страхът от нея) често задушава способността да отстояваме себе си и да казваме твърдо не: мисълта за чуждото неодобрение или разочарование разпалва непоносимото убеждение, че сме лоши, грешни и непростими. Оставена на самотек, тя усилва физическото и душевното страдание, както видяхме в историите, разказани дотук. Много хора се измъчват от разяждаща, автоматична вина и срам само при мисълта да разочароват някого, да зачетат собствените си потребности или да направят нещо за себе си.
В най-тежките случаи става въпрос за пропиваща до мозъка на костите вина, която кара човека да се чувства зле, че изобщо съществува. Тази екзистенциална вина предхожда езика и съзнанието. Самият аз се докоснах до нея неотдавна, по време на терапевтичен сеанс с псилоцибин587. Докато лежах на кушетката, преживях онова, което един пациент беше нарекъл двойна душа. От една страна, знаех много добре кой съм, както и къде, кога и с кого съм, но от друга – надделяваше усещането, че съм едногодишно дете, а терапевтът – собствената ми майка. Гледах милото ѝ лице и ридаех:
– Съжалявам, че направих живота ти толкова труден!
Разкривах себе си в началото на живота си: невръстно бебе, изпълнено със срам и вина, което се чувстваше отговорно за страданието около себе си.
Хроничното чувство за вина, също като другите глупави приятели на ума, е просто надживял времето си страж. Как е възможно? Каква роля би могло да има това парализиращо, засрамващо състояние за собственото ни съхранение? Бих казал: ограничаване на щетите. Когато светът на възрастните изисква, дори неволно, бебето или детето да потисне части от себе си – своите желания, чувства и предпочитания – то не може да рискува да не се подчини, за да не компрометира или застраши привързаното взаимоотношение. То трябва да развие устойчиви вътрешни механизми, които да намалят тревожността от разочарованието или откъсването от възрастните. Един от най-ефективните е вината. Да, себеизразяването му е накърнено, но връзката с родителя е запазена. На тази възраст оцеляването налага привързаността да надделее над автентичността.
В повечето случаи хроничната вина е изключително праволинейна: познава само един дразнител и точно една реакция. Дразнителят е желанието на детето или възрастния да направи нещо за себе си, което би могло да разочарова друг. Това би могло да е действителна простъпка като кражба или поведение, нарушаващо определени морални принципи, но много по-често е просто порив за отклик на вътрешен импулс – от отстояване на личните граници и изразяване на негативно чувство до наличието на такова чувство въобще. Без да прави разлика, вината хвърля един и същи епитет срещу всички такива подтици: егоистични. Тази натрапчива приятелка сякаш е попаднала в изкривяване на времето, защото не различава миналото от настоящето: тя интерпретира всяко сегашно взаимодействие, било то с партньор, дете, родител, приятел, лекар, съсед, непознат, през филтъра на предишните ни взаимоотношения.
Вината говори с езика на гъсто наплетените вериги на имплицитната памет, поради което е неспособна и неподатлива на рационални аргументи. Тя не може да се махне, нито можем да я изхвърлим насила. Дори да я заглушим за кратко, като се подчиним на изискванията ѝ, тя скоро отново ще надигне глас. Нашето покорство – и нашият капан – идва от факта, че се страхуваме от вината, ненавиждаме я, жадуваме да се отървем от нея. Затова ѝ се молим: Добре, те слушам. Ще правя, каквото поискаш, само да се махнеш.
Ако приемем вината като добронамерен приятел, верен до безразсъдство, можем да направим място за нея. И когато си поговорим сърдечно, без да вярваме на посланията ѝ, ще разберем, че насреща си имаме малко невинно същество. Това ще отвори път на състраданието към вътрешния ни обвинител. С времето може би дори ще изпитаме признателност за неговата преданост: ще чуваме монотонния му предупредителен напев: Не бъди егоист, но ще можем съзнателно да решаваме дали да танцуваме в неговия ритъм. Да, благодаря ти, чувам какво ми казваш. Можеш спокойно да останеш, но аз сам, със зрелия си разум, ще реша дали наистина наранявам някого, или просто проявявам уважение към автентичната си същност. Това е моето шоу, не твоето. Щом получи място на трапезата, вината вече не изпитва потребност да вилнее из цялата къща.
* * *
Опърничавият съсед на вината е самообвинението. Световноизвестният фотограф Нан Голдин открай време се обвинява за годините, прекарани в зависимост към различни вещества, най-вече опиати.
– Всяка сутрин се будя в ада и се проклинам – разказа тя. – После ми трябват два часа да стана, защото се чувствам ужасно.
Разговорът ни беше част от сеанс за Състрадателно изследване, който тя пожела.
– Ако тук се водеше съдебен процес и вие бяхте ответникът, какво щеше да каже прокурорът?
– Че съм пропиляла години от живота си – отвърна Нан, без да трепне. – Че вече не ми остава много време. Че съм прекарала по-голямата част от зрелия си живот с наркотиците и сега не знам нищо. Че знанията ми са много ограничени. Че не съм се погледнала в огледалото, за да се оправя със себе си. Че съм изгубила толкова много.
Тези думи идваха от творческо динамо, което постоянно раждаше страстно, оригинално изкуство, печелещо овации по целия свят.
– И каква е присъдата? Какво следва от всичко това?
– Че съм нищожна и дефектна.
Нан с лекота сменяше ролите на тъжител, прокурор и обвиняем, а сега – и безмилостен съдия.
Сподели, че когато се нарича така, забелязва свиване в гърлото и тежест в торса. Попитах я дали това е ново усещане.
– Не, дълбоко познато ми е. И сподавеният глас, и напрежението.
Напълно прототипна реакция: нищо ново под Слънцето... и в сенките.
– А чувството, че сте нищожна и дефектна? То познато ли ви е?
– Много, много, много.
– И откога го помните?
– Поне от деветгодишна. А може би и по-отдавна. Казвали са ми, че мама е получавала панически пристъпи, когато съм била малка.
С други думи, дълбоко вградените представи, с които Нан се определяше, и техните физически изражения значително предхождаха противните десетилетия заради зависимостта. Бяха се запечатали у нея много преди периода, заради който се самобичуваше всяка сутрин.
Когато не могат да споделят емоционалното си смущение и страдание с хармонично настроени възрастни, характерният за малките деца нарцисизъм ги кара да приемат всичко лично. Съвсем естествено е да вярват, че когато се случва нещо лошо – когато животът ги ранява, когато около тях цари напрежение, когато родителите им са нещастни или болни – именно те са виновни за злочестината и следователно са увредени, дефектни, нищожни.
Недотам очевиден е фактът, че тази представа изпълнява и защитна функция. Когато вселената на малкия човек се разклати – когато оста не стяга, всичко се разпада588, както би казал Йейтс – детето има пред себе си две хипотези. Едната е, че светът му е ужасно сбъркан и уродлив, а родителите му са неспособни или неохотни да го обичат и да се грижат за него. Което ще рече, че е в опасност. Другата, която практически винаги печели, е, че грешката е в него самото. Хелън Нот описва този процес в завладяващия си разказ за междупоколенческата травма, сексуалното насилие и зависимостта589: Бях толкова убедена в собствената си вина, че не смеех да се обадя. И как би могло да бъде другояче? Осъзнаването, че онези, от които зависи, не са в състояние да се погрижат за него, би било съкрушителен удар за едно невръстно същество. По този начин самообвинението, подобно на чувството за вина, се явява непоколебим закрилник. Убеждението, че ние сме дефектните, ни дава поне малко сила и надежда: ако се стараем достатъчно, навярно ще заслужим обичта и грижата, от които се нуждаем.
Самообвинението е неумолимият бич, който тласка много перфекционисти и амбициозни личности да теглят хомота, да се нагърбват с още и още, да постигат все повече. Също като вината, няма смисъл да се пазарим, да увещаваме или да спорим с гръмкия му, но незрял глас. Нужно е да го зачетем, да го видим в истинската му същност и да го върнем на правилното му място.
Веднъж, по време на семинар в Будапеща, работих с млада германка, носеща в себе си нещо, което сама наричаше моя вътрешен Адолф Хитлер, изпълнен с разрушителна ярост. Мразеше тази част от себе си и се страхуваше от нея, сякаш наистина беше призракът на фюрера. Чувстваше се лично и непоносимо свързана, дори виновна за геноцида, погубил живота на милиони хора... десетки години преди тя да се роди. Когато си позволи да се потопи в телесния спомен, нейният Адолф се оказа разстроено и уплашено 2-годишно момиченце, ядосано, че е оставено самичко в кошарата. Яростта я беше спасила от ужаса и болката от изоставянето, които беше заровила отдавна надълбоко. Тя я пазеше от ситуации, в които би могла отново да бъде уязвима и ранена – но и я държеше в мъчителна изолация, от която бе потърсила спасение в зависимостта.
Сподели с приятели: |
